Камила Лекберг
Каменоделецът (19)

Фелбака, 1926

Двегодишните близнаци се разлудуваха зад гърба й и Агнес ги сгълча раздразнено. По-луди момчета надали беше виждала. Разбира се, сополанковците на семейство Янсон ги учат на подобни безобразия, като се има предвид колко време прекарват у тях, помисли си Агнес, прогонвайки мисълта, че съседката, малко или повече, отгледа децата й от шестмесечна възраст. Но всичко ще се промени, като се преместят във Фелбака. Агнес погледна с удовлетворение назад, докато товареха колата с покъщнината им. Надяваше се, че завинаги се разделя с тази мизерна барака. Най-накрая щяха да се приближат поне малко до живота, който заслужаваше, с нови нормални съседи, където има разнообразие и веселие. Вярно че къщата, която наеха, беше доста невзрачна, но стаите й бяха по-чисти и светли, и дори по-големи от тези в бараката. И се намираше не в покрайнините, а в самия град. Вече нямаше да затъва в кал до глезените и щеше да си намери по-изискани приятели от простоватите жени на каменоделците, чието основно занимание беше да раждат деца. Агнес предпочиташе да не се замисля доколко ще им бъде интересно на тези хора да общуват с нея, когато самата тя беше жена на каменоделец. А може би дори не й идваше на ума, че тя не е от тяхната черга.

— Юхан, Карл, успокойте се. Седете мирно, че ще паднете от колата — предупреди ги Андерш.

Агнес смяташе, че той е твърде мекушав с тях. На негово място не само би им креснала, но и като нищо би ги зашлевила. Но когато ставаше дума за децата, Андерш беше непоколебим. Никой не можеше да вдигне ръка на децата му. Веднъж я завари да удря плесница на Юхан и така я нахока, че не би посмяла да го повтори. Във всички други случаи можеше да го върти на малкия си пръст, но по отношение на Карл и Юхан последната дума беше негова. Дори имената им бе избрал сам. Каза й, че щом един крал може да ги носи, значи са достойни и за децата му. Агнес само изсумтя тогава. Пълни глупости. Не че даваше и пет пари как ще се казват хлапетата. Щом толкова иска, нека си ги кръщава.

Агнес най-много от всичко се радваше, че ще се отърве от устатата Янсон. Наистина, беше й удобно, че тя доброволно, кой знае защо, се грижеше за децата й, но изпълнените с укор погледи на тази жена определено действаха на нервите й. Сякаш беше втора ръка човек само защото не смяташе, че смисълът на живота е в бърсането на наакани дупета.

Не можаха да спрат пред къщата, която се намираше на едно възвишение край морето, затова се наложи да пренасят багажа на ръце. Андерш трябваше да се върне обратно, за да прибере разнебитените им мебели, а Агнес поздрави хазаина им и стъпи в новия си дом. Преди и през ум не би й минало, че двете малки стаички ще бъдат стъпка нагоре в социалната йерархия, но тази къща беше цял замък в сравнение с тъмната барака.

Полите й прошумоляха, докато престъпваше прага. Агнес със задоволство отбеляза, че предишният наемател беше оставил всичко чисто и подредено. Толкова ненавиждаше мръсотията. Докато живееха в малката стаичка в бараката, не виждаше особен смисъл да чисти, пък и възпитанието й беше друго. Но ако успееше да си изпроси пердета и някой килим от стиснатия Андерш, новият им дом щеше да добие по-представителен вид.

Децата профучаха край нея и започнаха да се гонят като луди в празните стаи. На Агнес направо й призля, като видя как разнасят калта по чистия под.

— Карл! Юхан! — изкрещя тя и момчетата застинаха уплашени.

Агнес едва се сдържа да не ги зашлеви и се задоволи с това, да ги хване здраво за ръцете и да ги изведе навън. Дори си позволи леко да ги ощипе и с удоволствие видя как лицата им се изкривиха от плач.

— Татко! — заврещя Карл и Юхан го последва. — Искам татко!

— Мълчете — изсъска Агнес и се огледа притеснено наоколо.

Не искаше да се излагат още първия ден. Но момчетата вече ревяха неудържимо и тя не можеше да ги успокои.

— Татко! — ревяха те и Агнес си пое дълбоко въздух, за да не си изпусне нервите.

А децата вече се тръшнаха на земята и започнаха да ритат с крака и да тропат с юмручета.

— Карин, искаме Карин — крещяха те.

Проклети хленчещи създания, същите като баща си. Как изобщо смеят да предпочитат тази мръсна вещица пред собствената си майка. Усети как кракът й понечва да ги изрита в корема. Добре че Андерш се появи навреме.

— Какво става тук при вас? — попита той на мелодичния си южен диалект и момчетата скочиха светкавично на крака.

— Татко! Мама е лоша!

— Какво се е случило пък сега? — попита баща им отчаяно и й хвърли укорителен поглед.

Агнес мислено го изруга. Без да знае какво се е случило, веднага взе тяхната страна. Нямаше сили да му обяснява, обърна се и влезе да почисти калта, която децата бяха нанесли вътре. Чу ги как реват, гушнали се в якето на баща си. Какъвто бащата, такива и синовете.

 

 

В понеделник си взе болнични. Бе изминала само една седмица, откакто намериха момичето, но й се струваше, че беше остаряла с няколко години. Чу как Кай трополи из кухненските шкафове и очакваше всеки момент да я извика. Така и стана.

— Моникааа. Къде е кафето?

Тя притвори очи и отвърна търпеливо:

— В металната кутия в шкафа над печката. Където стои поне от десет години — не можа да се стърпи Моника.

Кай промърмори нещо и тя се видя принудена да стане и да отиде в кухнята. Най-добре е да му помогне. Умът й не побираше как един възрастен човек може да е толкова безпомощен. Как изобщо е успявал да ръководи цяла фирма с трийсет служители.

— Остави на мен — каза Моника и му подаде кутията с кафе.

— Какво ти е? — попита Кай раздразнено.

Моника си пое дълбоко дъх и продължи мълчаливо да отмерва лъжичка по лъжичка кафето за кафеварката. Не си струваше да се кара с него.

— Нищо — промълви тя тихо. — Просто съм малко уморена. И се ядосвам, че от полицията са идвали да разговарят с Морган.

— И какво от това? — Кай седна до кухненската маса в очакване да му сервират готовото кафе. — Все пак е възрастен мъж, макар и да не можеш да го повярваш — добави той.

— Ти поне би трябвало да знаеш колко му е трудно. Да не би да си проспал последните години? Говориш така, сякаш това не е твоето семейство.

Раздразнението й се върна и тя започна нервно да реже рулото.

— Много ти благодаря, да не би да съм сторил по-малко за семейството от теб. Единствената разлика е, че не се държа с него като с малко дете. Нито пък го мъкна от психиатър на психиатър. Какво постигна с това? По цял ден седи в бърлогата си и става все по-странен с всяка изминала година.

— Не съм го глезила — скръцна Моника със зъби. — Просто се опитвах да му осигуря най-добрите възможни грижи. А ти си затваряш очите за проблема, но това е твоя работа. Ако му отделяше също толкова време, колкото прекарваш във фитнес залата, то…

Моника почти метна чинията с рулото върху масата и се облегна на кухненския плот със скръстени ръце.

— Да, да — смотолеви Кай и отхапа от сладкиша. Не му се водеха подобни спорове от ранна сутрин. — Няма смисъл отново да повдигаме този въпрос. Съгласен съм, че посещението на полицаите ми е неприятно. Не мога да разбера защо не насочат усилията си към тази проклета вещица.

Кай се върна на любимата си тема, дръпна пердето и се загледа в къщата на семейство Флорин.

— Изглежда, че днес всичко е спокойно. Защо ли в петък пред къщата им имаше толкова много коли? И за какво им бяха всички тези кашони?

Моника се поуспокои и седна срещу него край кухненската маса. Взе си парче руло, макар че не биваше. Всичко сладко веднага й се лепеше по бедрата. Но Кай очевидно не го забелязваше, така че защо да се тормози?

— Не знам, но и не виждам смисъл да гадаем. Важното е да оставят Морган на мира.

Неприятното смразяващо чувство не я напускаше, а се засилваше с всеки следващ ден. Захарта успокои нервите й поне за малко, но тревогата скоро щеше отново да се загнезди в душата й. Вгледа се в Кай. За миг се замисли дали да не сподели с него всичко, но бързо осъзна колко нелепо би било това. Вече нищо не ги свързваше след трийсет години брак. Кай продължи да яде второ парче от рулото, без да подозира как се измъчва в това време неговата жена.

— Днес не си ли на работа? — попита Кай и спря да дъвче.

Типично в негов стил. Всъщност тя трябваше да излезе преди час, но той едва сега забеляза, че все още си е вкъщи.

— Взех си болнични. Не се чувствам добре.

— Като те гледам, нищо ти няма — отбеляза критично Кай. — Може би си малко бледа, но откога ти повтарям, че е време да напуснеш. Безумно е да се трепеш там без нужда. Разполагаме с достатъчно средства.

Моника се изправи, страшно разгневена.

— Повече не искам да слушам подобни приказки. Стоях си вкъщи двайсет години и по цял ден гладех ризите ти и готвех вечеря за теб и твоите партньори. Нямам ли право на свой живот!

Грабна от масата чинията с рулото и демонстративно я изхвърли в кофата за боклук. След това напусна кухнята, а Кай остана с отворена от почуда уста.

 

 

Мия остави количката до задния вход на железарския магазин и за всеки случай още веднъж провери дали Лиам спи. Трябваше само да изтича вътре да купи няколко неща, а не й се искаше да мъкне количката със себе си. Навън духаше, доста по-силно откъм фасадата, която гледаше към морето. А тук беше някак закътано, хълмът Ведерберг ги защитаваше от вятъра и тя реши, че може спокойно да остави количката за пет минути.

Камбанката на вратата звънна, когато влизаше. Магазинът беше пълен с всевъзможни стоки, главно за „направи си сам“ и различни морски принадлежности. Наложи се да погледне няколко пъти бележката на Маркус, за да не забрави нещо. Беше й обещал този уикенд да закачи последните полици в детската стая, ако тя купи всичко необходимо.

Мия се радваше, че най-сетне ще приключат. Месеците направо се изнизаха, Лиам стана на половин година, а стаята му приличаше повече на някакво временно пристанище, отколкото на уютна и подредена детска стая, за каквато бе мечтала. За съжаление, напълно зависеше от партньора си. Самата тя никога не беше хващала чук, а той бе доста сръчен, ако решеше да се захване с нещо. Което му се случваше рядко.

Понякога я обземаха съмнения. Нима целият им живот ще протече така? В началото се възхищаваше на философията му: живей както ти е приятно и оставяй скучните задачи настрани. Дори възприе неговия стил и първата година живееха безгрижно и щастливо, с много забавления и безумни решения. Но с времето и особено след раждането на Лиам това й омръзна и тя осъзна, че вече е възрастна и трябва да поеме отговорност за живота си. Маркус обаче продължи да кара постарому и сега й се струваше, че отглежда две деца. Дори не й помагаше за наема и прехраната. Ако не бяха парите, които получава по майчинство, да са умрели от глад. Маркус наистина винаги успяваше да омае хората с приказките си и да си намери нова работа, но където и да постъпеше, все не отговаряше на високите му изисквания или очаквания, работеше някоя-друга седмица и напускаше, щом му доскучае. След това известно време живееше за нейна сметка, преди да успее да очарова следващия си шеф. През по-голямата част от деня спеше, не й помагаше нито в домакинството, нито за Лиам. А после по цели нощи играеше компютърни игри.

Честно казано, това започна да й омръзва. Беше на двайсет, а се чувстваше като на четирийсет. Упрекваше се, че непрекъснато мрънка и натяква, и се ужасяваше, че звучи точно като майка си.

Обикаляйки рафтовете, Мия въздъхна и отново прегледа бележката. Лесно намери пироните и голяма част от останалите неща, но като стигна до видиите, й се наложи да потърси помощ. Най-накрая, когато стигна до касата, където седеше Берит, погледна часовника си. Бяха изминали цели петнайсет минути, докато успее да събере всичко по списъка. Усети как я обля пот. Дано Лиам не се е събудил. Затича се навън с торбите и щом отвори вратата, чу силния му плач. Но сега крещеше някак различно, не както когато е сърдит, гладен или недоволен. Това бе вик на панически ужас, който отекваше наоколо. Майчиният инстинкт й подсказа, че се е случило нещо лошо, и тя захвърли торбите и се втурна към количката. Когато погледна детето, сърцето й спря. Не можеше да разбере какво е станало. Лицето на Лиам беше изцапано с нещо черно, като поръсено с пепел или сажди. Отворената му устичка беше пълна с пепел и детето непрекъснато плезеше езиче, опитвайки се да я изплюе. Дори вътрешността на количката беше поръсена с черния прах, а когато Мия вдигна ужасения си син и го притисна до гърдите си, се изцапа и палтото й. Не можеше да намери обяснение за случилото се и изтича в магазина с Лиам на ръце. Разбираше само едно: някой е искал да стори нещо на сина й. Докато се обаждаха в полицията, тя отчаяно се опитваше със салфетка да изчисти устата му.

Само някой луд бе способен на подобно нещо.

 

 

Към два часа получиха цялата необходима информация. Аника свърши подготвителната работа и Патрик тихо й благодари, докато събираха купчината изпратени по факса документи. Почука на вратата на Мартин и влезе, без да дочака отговор.

— Здрасти — поздравът на Мартин звучеше въпросително.

Той знаеше върху какво работят с Аника и по лицето на Патрик разбра, че има някакъв резултат.

Патрик не отвърна на поздрава му, седна на стола и сложи пред него получените по факса текстове, без да коментира.

— Предполагам, че сте открили нещо — отбеляза Мартин и посегна към купчината листове.

— След като получихме разрешение да ги прегледаме, сякаш отворихме кутията на Пандора. Какво ли няма тук. Погледни сам.

Патрик се облегна на стола в очакване колегата му да прегледа документите.

— Това хич не изглежда добре — каза Мартин след малко.

— Да, така е — отвърна Патрик и поклати глава. — Албин е имал нужда от лекарски грижи тринайсет пъти заради различни травми. Счупени кости, порезни рани, изгаряния и кой знае още какво. Сякаш чета учебник за физически тормоз над деца.

— Мислиш, че Никлас е виновен, а не Шарлот? — кимна Мартин към купчината листове.

— Първо, не разполагаме с конкретни доказателства, че става дума за физическо насилие. Никой досега не е открил конкретен повод, за да започне да задава въпроси, а теоретично погледнато, Албин може да е най-спънатото дете на света. Но и двамата с теб знаем, че вероятността за това е минимална. По-скоро многократно е бил подлаган на тормоз. Но няма как да съм сигурен кой от двамата е виновен за това, Никлас или Шарлот. Никлас обаче изглежда най-подозрителен в момента, затова мисля, че той е виновникът в случая.

— А може да са виновни и двамата. Както знаеш, има и такива случаи.

— Да, прав си — съгласи се Патрик. — Всичко е възможно, а и нищо не бива да изключим. Но да не забравяме, че Никлас излъга за алибито си, като накара и друг човек да лъже. Смятам да го повикам на сериозен разговор. Съгласен ли си с мен?

— Да, разбира се. Да видим какво ще каже, като го доведем в участъка и му изложим всички факти.

— Точно така. Да действаме. Мисля да тръгнем още сега.

— Готов съм, когато кажеш — кимна Мартин.

След един час Никлас седеше срещу тях в стаята за разпити. Изглеждаше напрегнат, но не се възпротиви, когато отидоха да го вземат от поликлиниката. Сякаш нямаше сили да спори. Докато пътуваха към участъка, нито веднъж не попита защо искат да говорят с него, а само гледаше с празен поглед през прозореца и запази мълчание, което беше по-красноречиво от всякакви думи. Наблюдавайки го, Патрик дори го съжали. Имаше чувството, че той едва сега започва да осъзнава какво се е случило с дъщеря му и всичките му усилия са насочени към това, някак да продължи живота си. След това си спомни за съдържанието на медицинския картон на Албин и състраданието му веднага се изпари.

— Знаете ли защо искаме да говорим с вас? — попита го Патрик спокойно.

— Не — отвърна Никлас, забил поглед в масата.

— Получихме нова информация, която е… — Патрик направи ефектна пауза, — която буди безпокойство.

Мълчание. Никлас им се стори някак отпуснат, а ръцете му трепереха леко на масата.

— Не се ли интересувате за какво става дума? — попита Мартин дружелюбно, но Никлас продължи да мълчи.

— Ами тогава най-добре е да ви обясним — отбеляза Мартин и погледна към Патрик, предавайки му думата.

— Първо, разбрахме, че алибито за понеделник сутринта, което ни дадохте, е фалшиво.

Никлас за първи път вдигна поглед. Патрик сякаш мерна леко учудване в очите му, което мигновено изчезна. Тъй като не последва отговор, Патрик продължи.

— Човекът, който ви осигури алиби, промени показанията си. С други думи, Жанет ни обясни, че не сте прекарали сутринта заедно, и дори добави, че сте я помолили да излъже.

Не последва реакция. Сякаш душата му бе абсолютно празна и неспособна да изпита чувства. Патрик очакваше реакция на гняв, изненада или притеснение, но Никлас остана апатичен. Патрик го изчака мълчаливо да направи някакъв коментар, но мъжът срещу него отказваше да говори.

— Не искате ли да кажете нещо? — подсказа му Мартин.

Никлас поклати глава.

— Щом ви е казала, значи е вярно.

— Няма ли да ни разкажете къде сте били през тези няколко часа?

Никлас сви рамене. После добави тихо:

— Нямам намерение да отговарям на въпросите ви. Не мога да разбера защо ме разпитвате. Все пак става дума за дъщеря ми. Защо мислите, че бих могъл да й причиня зло?

Мъжът вдигна очи и погледна Патрик, който се възползва от възможността да зададе следващия си въпрос.

— Може би имате навика да биете децата си? Или поне Албин.

Никлас изведнъж трепна и се втренчи в Патрик с отворена уста. Устните му потрепериха и това беше първият признак за някакво чувство.

— Какво искате да кажете? — попита Никлас учудено, като гледаше ту Патрик, ту Мартин.

— Знаем всичко — подхвана Мартин спокойно и прехвърли демонстративно листовете пред себе си. Беше направил копия на изпратените по факса документи, така че и двамата с Патрик разполагаха със собствени екземпляри.

— Какво си мислите, че знаете? — попита Никлас малко агресивно, но непрекъснато поглеждаше към документите пред Мартин.

— Албин е преглеждан тринайсет пъти заради различни травми. Вие сте лекар, как бихте изтълкували това? Какъв извод бихте си направили, ако някой ви доведе тринайсет пъти дете с изгаряния, счупени кости и порезни рани?

Никлас стисна устни.

— Както разбирам, нито веднъж не сте го завели на едно и също място — продължи Патрик. — Иначе би било очевидно, нали? Но след като прегледахме картоните му от болницата в Удевала и поликлиниките наоколо, установихме, че става дума за тринайсет посещения. Какво ще кажете? Че е имал лош късмет, или?

Никлас продължи да мълчи. Патрик наблюдаваше ръцете му и недоумяваше — нима са способни да наранят едно малко дете?

— Може би има някакво друго обяснение? — подсказа Мартин с подчертано мек тон. — Разбирам, че понякога човек губи търпение. Работният ден на лекарите е дълъг, уморявате се и сте подложени на непрекъснат стрес. А и доколкото разбирам, Сара е била трудно дете. Като добавим и факта, че имате малко бебе, всеки нормален човек би могъл да не издържи. Все пак сме само хора, нали? Имаме нужда от отдушник. Затова няма нови „нещастни случаи“ след преместването ви във Фелбака. Тук вече има кой да ви помага, работата е по-спокойна и животът започва да ви се струва по-лесен.

— Не си въобразявайте, че знаете нещо за мен или за живота ми — озъби им се Никлас и отново заби поглед в масата. — Нямам никакво намерение да обсъждам с вас този въпрос, затова престанете с манипулациите.

— Тоест отказвате да коментирате? — попита Патрик, размахвайки копията от медицинския картон на Албин.

— Да — отговори Никлас и продължи да се взира упорито в масата.

— Нали съзнавате, че трябва да предоставим тази информация на социалните служби? — добави Патрик и се наведе през масата към Никлас.

— Щом трябва — промълви Никлас и устните му продължаваха да треперят. — Смятате ли да ме държите тук, или мога да си вървя?

Патрик се изправи.

— Свободен сте да си отидете. Но по-късно ще ви зададем още въпроси.

Той изпрати Никлас до изхода, но никой не подаде на другия ръка.

Патрик се върна в стаята за разпити, където го чакаше Мартин.

— Какво мислиш? — попита Мартин.

— В интерес на истината, не знам какво да мисля. Очаквах далеч по-емоционална реакция.

— Да, имах чувството, че е напълно откъснат от външния свят. Може би по такъв начин скърби. Нали ти ми разказа, че веднага се върнал на работа, сякаш нищо не се е случило. А освен това трябвало да остане силен, когато Шарлот рухнала. Може би едва сега може да се отдаде на скръбта си, когато тя се чувства по-добре. Искам да кажа, че не бива да се отнасяме с него като с виновен, въпреки странното му поведение. Все пак обстоятелствата са необичайни.

— Прав си — въздъхна Патрик. — Но не можем да си затворим очите за някои факти. Помолил е Жанет да излъже за алибито му и все още не знаем къде се е намирал по това време. Да не се казвам Патрик, ако медицинският картон на Албин не свидетелства за физически тормоз. И ако ме питаш кой е най-вероятният извършител, веднага бих посочил Никлас.

— Ще ги предадем ли на социалните? — попита Мартин.

Патрик се поколеба.

— Би трябвало да го сторим незабавно, но нещо ми подсказва, че е добре да изчакаме ден-два.

— Добре, ти решаваш — съгласи се Мартин. — Надявам се, че знаеш какво правиш.

— Честно казано, вече нищичко не знам — добави Патрик и се усмихна накриво. — Абсолютно нищо.

 

 

Ерика се стресна, когато някой потропа на вратата. Мая лежеше по гръб в кошарата, а тя самата беше задрямала, сгушена на края на дивана. Скочи на крака и отиде да отвори. Учудена, вдигна вежди, когато видя нечакания гост.

— Здравей, Никлас — поздрави го Ерика, но не го покани да влезе.

Бяха се срещали само набързо и сега недоумяваше защо е дошъл.

— Здравей — отвърна той някак несигурно и замълча. Стори й се, че е минала цяла вечност, преди отново да заговори. — Може ли да вляза за малко? Трябва да поговоря с теб.

— Разбира се — отвърна Ерика със същия недоумяващ тон. — Влез, сега ще направя кафе.

Покани го да се съблече и отиде в кухнята да сложи кафеварката. Вдигна Мая, която се разхленчи, със свободната си ръка наля кафе на двамата и седна на масата.

— Позната картина — засмя се Никлас и седна срещу нея. — Невероятната способност на майките да вършат всичко лесно и бързо с една ръка. Не разбирам как успявате.

Ерика отвърна на усмивката му. Удивително как се променяше лицето му, когато се засмее. Но в следващия миг той отново стана сериозен и се затвори в себе си.

Отпи глътка кафе, за да спечели време. Любопитството на Ерика растеше. Какво искаше от нея?

— Сигурно се чудиш защо съм дошъл — започна той, сякаш отгатнал мислите й.

Ерика не каза нищо. Никлас отпи още една глътка и продължи:

— Знам, че Шарлот е идвала да говори с теб.

— Не мога да ти разкажа за какво…

— Не, не съм дошъл да те питам за какво сте си говорили. Дойдох, защото ти си най-близката й приятелка във Фелбака и видях как й помогна, когато беше у нас. А Шарлот в близко време ще има нужда от приятел до себе си.

Ерика го погледна въпросително, но я обзе лошо предчувствие, сякаш усети какво ще й каже. Мая с малката си ръчичка докосна бузата й, опитвайки се да хване една къдрица от косата й. Ерика не беше сигурна дали е готова да чуе продължението. Изведнъж изпита желание да си остане скрита в малкия свят, в който живееше през последните месеци. Макар че често й се струваше задушен, все пак й предлагаше сигурен и познат пристан. Но тя потисна това инстинктивно чувство и премести поглед от Мая към Никлас.

— Ще се опитам да й помогна с всичко, с каквото мога.

Никлас кимна, но изведнъж сякаш се поколеба. Повъртя чашата с кафе, пое си дълбоко въздух и каза:

— Аз лъгах Шарлот. Лъгах семейството си по най-безсрамен начин. Но има и нещо друго. То разяжда връзката ни и ни отдалечава един от друг. Крайно време е да застанем очи в очи с него. Шарлот все още не знае за предателството ми, но трябва да й разкажа и тогава тя ще има нужда от твоята подкрепа.

— Кажи ми за какво става дума — подкани го Ерика предпазливо и Никлас изля душата си с облекчение, като че ли тя бе пълна с някаква ужасна, мръсна жлъч.

Когато приключи, на лицето му се изписа искрено успокоение. Ерика не знаеше какво да каже. Погали Мая по бузата, сякаш за да се защити от действителността, която се оказа толкова грозна и ужасна. Искаше й се да скочи и да го изгони и в същото време бе готова да го прегърне и утеши, като го погали по гърба. Вместо това му каза:

— Трябва да признаеш всичко на Шарлот. Може би е най-добре да се прибереш и да споделиш с нея това, което каза на мен. Аз ще съм на нейно разположение, ако иска да поговори с някого. А после… — Ерика замълча, неуверена дали да продължи. — После трябва да поемете в свои ръце живота си. Ако Шарлот може да ти прости, от теб ще зависи дали ще подредите съвместния си живот. Най-важно е да напуснете тази къща. Шарлот от самото начало не се разбираше с Лилиан, а след смъртта на Сара стана още по-зле. Трябва да си намерите свое кътче, където да успеете отново да се сближите и нищо да не ви пречи да се отдадете на скръбта си. Където отново ще бъдете семейство.

Никлас кимна.

— Разбирам, че си права. Отдавна трябваше да уредя това, но толкова бях затънал в собствените си проблеми…

Той сведе поглед и се загледа в масата. Когато отново вдигна глава, очите му бяха пълни със сълзи.

— Изпитвам такава мъка, когато мисля за нея, Ерика. Такава мъка, че имам чувството, че ще ме смаже. Сара я няма, Ерика. Струва ми се, че едва сега започвам да осъзнавам какво означава това. Сара вече я няма.

Сълзите се стичаха по бузите му и капеха по масата. Той трепереше, а лицето му се изкриви до неузнаваемост. Ерика се пресегна и го хвана за ръката. Държа го така, докато той не изплака болката си.

 

 

През уикенда това се случи отново. От последния път бяха изминали няколко седмици и той дори бе започнал да се надява, че всичко е било сън и кошмарът най-накрая е останал в миналото. Сега обаче го преживя отново. Онзи миг на отвращение, отрицание и болка.

Поне да знаеше как да се бори. Но в тези мигове волята му винаги го предаваше и той се оставяше на течението.

Себастиан седеше на върха на хълма Ведерберг, обгърнал колене с ръцете си. Оттук се откриваше целият залив. Беше студено и ветровито, но това донякъде му допадаше: сякаш природата и душата му бяха в синхрон. Оставаше само да завали. Така беше и в душата му — като че ли вали бурен, пороен дъжд, който отнася всичко добро и жизнено в една огромна помийна яма.

На всичкото отгоре и Рюне му се развика. Това бе последната капка. Разкрещя му се като луд, че не полагал достатъчно усилия. Че трябвало да се стегне. Че ако не се труди здравата, го очаква мрачно бъдеще. Щом господ не го е надарил с достатъчно разум, трябва повече да се старае. Но той се стараеше. Даваше всичко от себе си, доколкото обстоятелствата му позволяваха. Не беше виновен, че всичко отива по дяволите.

Очите му засмъдяха и Себастиан започна да ги търка яростно с ръкава на пуловера си. Оставаше само да се разреве като някакво хлапе. Сам си беше виновен. Ако беше малко по-силен, това никога нямаше да се случи. Нито да се повтори. Отново и отново.

Сълзите се стичаха по бузите му, той продължи да ги бърше енергично с грубия ръкав и цялото му лице стана на резки.

За миг изпита желание да сложи край на всичко. Струваше му се толкова лесно. Трябваше само да направи няколко крачки до ръба и да се хвърли надолу. Така щеше да сложи край на мъките си за секунди. И без това на никого не му пукаше. Рюне сигурно щеше да изпита облекчение. Вече нямаше да се налага да се грижи за нечие чуждо отроче. Може би дори щеше да срещне друга жена и най-сетне да се сдобие с тъй мечтаното собствено дете.

Себастиан се изправи. Появилата се мисъл продължаваше да го привлича. Тръгна бавно към ръба на скалата и погледна надолу. Беше високо. Опита се да си представи какво е усещането. Да полетиш във въздуха за няколко кратки мига, безтегловен, преди тялото ти да се строполи на земята. Дали изобщо щеше да усети нещо? Внимателно протегна крака си напред и го остави да виси свободно във въздуха. След това осъзна, че съвсем не е сигурно дали ще умре. Ами ако оживее и остане парализиран? Жив труп завинаги. Ето тогава Рюне определено би имал основание да се оплаква. Или пък би го отвел в някой инвалиден дом.

Поколеба се за миг, преди да прибере крака си. Стъпи здраво на двата си крака и отстъпи назад. Скръсти ръце на гърдите си и се загледа в хоризонта. Стоя дълго, много дълго.

 

 

Щом прекрачи прага, тя се нахвърли върху него.

— Какво се е случило? Айна се обади и каза, че са дошли от полицията да те приберат. — Гласът й звучеше тревожно, почти панически. — Нищо не съм казала на Шарлот — добави тя.

Никлас махна с ръка, но Лилиан не спря. Последва го по петите към кухнята и го засипа с въпроси. Без да й отвръща, той отиде при кафеварката и си наля голяма чаша кафе. Тя беше изключена, а кафето — студено, но нямаше значение. Имаше нужда от освежителна напитка или голямо уиски. Така че кафето беше за предпочитане.

Седна до масата, а Лилиан го последва и го изгледа изпитателно. Що за глупости си измислят тези полицаи? Нима не знаят, че зет й е уважаван лекар, успял човек. За пореден път се учуди какъв късмет е имала дъщеря й с такъв представителен мъж. Наистина бяха се запознали още съвсем млади, но Лилиан веднага съзря в Никлас човек с обещаващо бъдеще. Затова я подтикна да остане с него. А това, че Никлас избра именно Шарлот сред множеството момичета, които тичаха подире му, си беше чист късмет. Не можеше да отрече, че като се понагласеше, дъщеря й ставаше доста симпатична, но понапълня още през пубертета, а беше напълно лишена от амбиции. И въпреки това успя да спечели Никлас, с което сбъдна най-святата мечта на Лилиан. Тя досега винаги се гордееше и хвалеше с успехите на зет си, но ето че всичко бе на път да рухне. Боеше се, че местните клюкарки ще започнат да дрънкат, че Никлас е викан в полицията за разпит. А и очите му бяха толкова зачервени, кой знае как са го тормозили.

— Е, какво искаха?

— Да ми зададат няколко въпроса — отговори Никлас с нежелание и изпи студеното кафе на няколко големи глътки.

— Какви въпроси? — не се предаваше Лилиан. Щом трябваше да защитава честта на семейството си със зъби и нокти всеки път когато си покаже носа навън, то поне заслужаваше да знае за какво става дума.

Никлас обаче не й обърна внимание. Стана от масата и прибра празната чаша в миялната машина.

— Шарлот долу ли е?

— Почива си — отвърна Лилиан, без дори да се опитва да скрие яда си.

— Трябва да говоря с нея.

— За какво? — продължи да настоява Лилиан.

Търпението на Никлас се изчерпа.

— Трябва да поговоря с Шарлот насаме. Вече ти обясних, че нищо особено не се е случило. Мисля, че имам право да поговоря със собствената си жена, без да те информирам за това. Ерика е права, време е с Шарлот да си потърсим свой дом.

Думите му стреснаха Лилиан. Беше свикнала Никлас да се отнася уважително към нея и тази тирада беше за нея като плесница. Особено като се има предвид всичко, което бе сторила за него — за него и за Шарлот. Несправедливото му отношение разпали още по-силно гнева й и тя започна да мисли трескаво как да отвърне на обидата, но зет й вече се спусна надолу по стълбата. Главата й бучеше от рояк мисли. Как изобщо си позволяваше да й говори така? На нея, която се чудеше как да им помогне. Която непрекъснато се жертваше за тях и загърбваше собствените си интереси. А те като пиявици изсмукваха последните й сили. Изведнъж сякаш прозря. Стиг, Шарлот, а сега и Никлас. Всички я използваха. Черпеха от щедростта й, без да й върнат нищо в замяна.

 

 

Шарлот си мислеше за баща си. Беше й странно как през тези осем години от смъртта му тя си спомняше за него все по-рядко. Образът му някак избледня в съзнанието й, неясен и размазан. Сега обаче след смъртта на Сара, отново се проясни, сякаш той си бе отишъл вчера.

Двамата с Ленарт бяха много близки. Тя така и не успя да изгради подобна емоционална връзка с майка си. Просто с баща й бяха сродни души. Той винаги успяваше да я разсмее. Майка й се смееше рядко, дори не можеше да си спомни нито веднъж да са се смели заедно. Баща й бе дипломатът вкъщи. Играеше ролята на парламентьор и се опитваше да й обясни защо майка й непрекъснато я хока и е вечно недоволна от нея. Защо така и не можа да й угоди. Добре поне че не разочарова баща си. В неговите очи Шарлот бе съвършена.

Болестта му беше за нея голям удар. Тя се появи бавно и незабележимо в живота им и мина доста време, преди да разберат, че нещо не е наред. Понякога се питаше дали биха могли да я предотвратят, ако бяха по-наблюдателни и бяха разпознали симптомите. По това време Шарлот живееше с Никлас в Удевала, беше бременна със Сара и си имаше свои грижи. Когато забеляза, че баща й не се чувства добре, за първи път застана на страната на майка си и двете го принудиха да отиде да се изследва. Но се оказа, че вече е късно. След това всичко протече много бързо. Само след месец той ги напусна. Лекарите обясниха, че е страдал от някаква рядка болест на нервната система, която постепенно руши организма. Обясниха им, че дори да бяха потърсили помощ по-рано, това не би го спасило. Но угризенията на съвестта си останаха.

Питаше се дали би запазила спомена за него жив, ако бяха прекарали повече време заедно. Лилиан обаче не й го позволи. Отне й правото да скърби, смяташе, че нейната болка е най-важна. През първите седмици след кончината на Ленарт през дома им мина цяла върволица от хора, но никой от тях дори не погледна към Шарлот, сякаш беше невидима. Всички съболезнования, всички утешителни думи бяха обърнати към Лилиан, която се държеше като кралица на аудиенция. В този миг мразеше майка си. По ирония на съдбата баща й, малко преди да открият болестта му, изглежда, се е канел да напусне Лилиан. Те непрекъснато се караха и спореха и раздялата им бе неминуема. След това обаче Ленарт се разболя. Шарлот не можеше да отрече, че майка й забрави всичко и се отдаде напълно на съпруга си. После, разбира се, Шарлот изпита неприятното усещане от неутолимото желание на майка си да бъде в центъра на вниманието.

С времето горчивите чувства избледняха. Годините се изпълниха с множество други впечатления и преживявания и тя нямаше желание да поддържа огъня на отминали кавги. Така бе досега. Животът й най-накрая я застигна, прегази и захвърли в канавката. Вече имаше достатъчно време, за да си мисли за починалия си баща. Който щеше да знае какво да й каже, щеше да я погали по косата и да я успокои, че нещата ще се наредят. Лилиан както обикновено се интересуваше само от себе си и отказваше да я изслуша, а Никлас… Никлас си е Никлас. Онази бегла надежда, че скръбта ще ги сближи, бе угаснала. Той сякаш се затвори в някакъв пашкул. Наистина и преди не я допускаше в най-потайните кътчета на душата си, но през последните дни й приличаше на някаква сянка, която ту се промъкваше в живота й, ту отново изчезваше. Всяка вечер слагаше глава на възглавницата до нея, но лежейки един до друг, те се стараеха да не се докосват, като че ли се страхуваха неочакваната милувка да не отвори кървящата им рана. Толкова много бяха преживели заедно. Дори успяха да запазят поне видимо единство, но сега тя се усъмни дали не са загубили и това.

Шумът от стъпки по стълбата разсея тежките й мисли. Вдигна очи и видя Никлас. Погледна часовника и разбра, че до края на работния му оставаха още няколко часа.

— Здравей, върна ли се вече? — попита тя изненадано, изправяйки се насреща му.

— Седни, трябва да поговорим.

Сърцето й се сви. Каквото и да искаше той да й каже, едва ли щеше да е нещо приятно.