Камила Лекберг
Каменоделецът (18)

Фелбака, 1925

Звукът от ударите на чука по клина допълваше веселото му свирукане. Откакто се родиха момченцата, Андерш отново ходеше с удоволствие на работа, като си мислеше, че сега има за кого да се труди. В тях се въплътиха всичките му мечти. Те бяха само на шест месеца, но вече изпълваха цялата му вселена, целия му свят. Непрекъснато си представяше малките им плешиви главички и беззъби усмивки, а сърцето му се изпълваше с радост в очакване на вечерта, когато отново ще ги види.

Помисли за жена си и стабилната му ръка трепна. Агнес все още не проявяваше привързаност към момченцата, макар че от тежкото раждане беше минало много време. Докторът беше му обяснил, че на някои жени им трябва повече време, преди да обикнат децата си. Можеше да мине не един месец, но при тях ставаше дума за половин година. Андерш се опитваше да я облекчи по всички възможни начини. Въпреки дългия работен ден ставаше нощем, за да се грижи за децата. Агнес отказваше да ги кърми и той започна да ги храни с биберон. Повиваше ги, играеше си с тях и вършеше всичко с огромно удоволствие. Агнес по неволя трябваше да ги гледа по време на дългия му работен ден. Това го безпокоеше. Когато се прибереше вкъщи, често ги заварваше в мокри пелени, гладни и ревящи. Опита се да говори с жена си, но тя му обърна гръб и отказа да го слуша. Накрая се видя принуден да отиде у семейство Янсон и да помоли Карин да надниква от време на време в тяхната стая, за да види как се справят. Жената го изгледа изпитателно, но му обеща да се отбива. Андерш не знаеше как да й се отблагодари. Тя самата си имаше достатъчно грижи покрай осемте си деца, които запълваха цялото й време, но това не й попречи без колебание да обещае да наглежда и неговите. Камък му падна от сърцето. Понякога му се струваше, че в очите на Агнес се появява някакъв странен блясък, но той изчезваше толкова бързо, че сигурно му се привиждаше. От време на време този поглед се мяркаше в съзнанието му, докато работеше, и той беше готов да захвърли чука и да се втурне към къщи само за да се увери, че децата му си играят на пода, здрави и щастливи.

Напоследък пое повече работа отпреди. Трябваше да намери начин да задоволява капризите на Агнес, за да не страдат всички. Откакто се нанесоха в бараката, все му натякваше, че е крайно време да наемат жилище в града. Андерш правеше всичко възможно, за да изпълни желанието й. Може би така щеше да я умилостиви — тогава всеки дълъг час на работа щеше да е напълно оправдан. Пестеше всяко допълнително йоре. Откакто започна сам да се разпорежда със заплатата си, успяваше да поспести нещо, но храната им стана доста еднообразна. Майка му не го беше научила да готви, а освен това винаги купуваше най-евтините продукти. Агнес започна с нежелание да поема част от задълженията си на съпруга и след няколко неуспешни опита край печката се научи да готви, повече или по-малко, сносно. Затова Андерш се надяваше скоро от неговите задължения да отпадне готвенето.

Може би нещата ще се променят, ако успеят да се преместят във Фелбака, където има повече движение и живот. Дори може би отново ще възобновят съпружеските си отношения, които Агнес му отказваше повече от година.

Камъкът пред него се разцепи точно през средата, сякаш следваше някаква съвършена линия. Прие го като добър знак — планът му го водеше напред в правилната посока.

 

 

Влакът пристигна на гарата точно в десет и десет. Мелберг го чакаше вече от половин час. По пътя към гарата на няколко пъти беше готов да обърне назад, но това не би му помогнало. Пристигащият щеше да започне да разпитва за адреса и да подхрани клюките. Най-добре беше лично да разреши тази неприятна ситуация. Но в същото време в гърдите му гореше странно чувство на очакване. В началото дори не можеше да разбере какво е това, тъй като рядко му се случваше да тръпне в очакване. Отне му доста време, преди да разпознае това ново усещане, което го изненада.

Вече съвсем не го свърташе на едно място в очакване на влака. Непрекъснато пристъпяше от крак на крак и за първи път в живота си съжали, че не е пушач — една цигара със сигурност щеше да го успокои. Преди да тръгне от къщи, хвърли изпълнен с копнеж поглед към бутилката водка „Абсолют“, но успя да се въздържи. Не искаше да мирише на алкохол при първата им среща. Първото впечатление е много важно.

На всичкото отгоре една неприятна мисъл се загнезди в съзнанието му. Ами ако жената лъжеше? Чувстваше се объркан, не знаеше на какво да разчита. Че го лъже или че му казва истината. Непрекъснато си променяше мнението, но точно в този миг сякаш му се искаше всичко да е истина. Колкото и странно да беше това чувство.

Влакът от Гьотеборг изсвири и извести за пристигането си. Мелберг потръпна, а кичур от грижливо вчесаната на плешивото му теме коса се свлече над ухото му. Успя набързо да го върне на мястото му и за пореден път се увери, че прическата му е в изрядно състояние. Не бива да се посрами още в първия миг на срещата.

Влакът навлезе в перона с такава скорост, сякаш нямаше да спре и щеше да продължи напред към неизвестността, като го остави да стои сам в тръпнещо очакване. Накрая машината забави ход и спря със силно скърцане. Мелберг огледа всички врати. Изведнъж си помисли: дали ще може да го познае. Може би трябваше да забоде карамфил на ревера си или нещо подобно. Забеляза, че на перона няма други посрещачи, така че няма как да не го познае.

Отвори се вратата на последния вагон и на Мелберг му се стори, че сърцето му за миг спря. Някаква възрастна дама слезе внимателно на перона и сърцето му заби отново от пристъпа на разочарование. Но след дамата се появи той. В същия миг всички съмнения на Мелберг се изпариха и душата му се изпълни със странно чувство на тиха вълнуваща радост.

 

 

Уикендите минаваха толкова бързо. Ерика се радваше, че Патрик си е вкъщи с нея. Делниците й се струваха безкрайни, а съботите и неделите излитаха неусетно, но това бяха най-хубавите дни. Патрик поемаше Мая сутрин и дори я хранеше веднъж нощем с предварително изцедена кърма, за да може Ерика да се наспи. Макар да се будеше с болезнено набъбнали гърди — определено си струваше. Тя дори не си представяше какво блаженство е да спиш цяла нощ.

Този уикенд беше различен. В събота вечерта Патрик отиде на работа за няколко часа, а през останалото време беше мълчалив и замислен. Ерика го разбираше, но все пак се дразнеше, че не получава цялото му внимание. Същевременно изпитваше угризения на съвестта. Ако той успее да открие убиеца на Сара, Ерика трябва да прояви великодушие и да не се сърди, че е недостатъчно внимателен. Напоследък обаче почти не можеше да мисли логично и рационално.

В неделя следобед за първи път през седмицата времето най-накрая се проясни и двамата излязоха да се разходят по улиците. Ерика не спираше да се учудва как всичко наоколо се променя, щом слънцето се покаже. Когато валеше и духаше силен вятър, Фелбака изглеждаше сурово, неприветливо и сиво място. Този следобед обаче накацалите по планинския склон къщи отново заблестяха. От разпенените вълни, които заливаха кея и наводниха площада, нямаше и следа. Въздухът беше ясен и чист, а морската шир толкова спокойна, сякаш никога не е имало буря.

Патрик буташе количката, а Мая като никога кротко спеше в нея.

— Как се чувстваш? — попита го Ерика, а Патрик трепна, сякаш се върна отнякъде далеч.

— Може би аз трябва да те попитам. Ти и без това имаш толкова грижи, че да се притесняваш и за мен.

Ерика го хвана под ръка и склони глава на рамото му.

— Май и двамата се притесняваме твърде много един за друг. Но ако трябва да отговоря честно, ще призная, че съм била и по-добре. Но и по-зле. А сега ти ми кажи как си.

Знаеше как се чувства той. Имаше същото настроение, когато водеше първото разследване за убийство, а сега на всичкото отгоре жертвата беше дете, и то на една от приятелките й.

— Просто не знам накъде да поема оттук нататък. Това усещане не ми дава мира от началото на разследването. Вчера, когато отидох в участъка, отново прегледах всичко, но не ми хрумна нищо ново.

— Нима няма нито един свидетел?

Патрик въздъхна.

— Видели са я само как излиза от къщи. После сякаш пропада вдън земя, за да се появи изведнъж в морето.

— Опитах се да позвъня на Шарлот, но се обади Лилиан — подхвана Ерика внимателно. — Беше много груба. Може би се е случило нещо, което би трябвало да зная.

Патрик се поколеба за миг, но после се реши.

— Направихме обиск на банята у тях в петък. Лилиан доста се разстрои…

— Мога да си представя. Но защо? Искам да кажа, едва ли някой от тях я е убил.

Патрик сви рамене.

— Вероятно е така. Но не можем да приемем това като сигурен факт. Трябва да разследваме всички възможности.

Започна да се ядосва, че всички подлагат на съмнение действията му. Не можеше да не разследва семейството само защото това беше неприятно за роднините. Не можеше да гледа под лупа всеки страничен човек, без да постъпи по същия начин с тях. Тъй като не разполагаше с нито една насочваща следа, всички възможни насоки ставаха еднакво важни.

Ерика долови раздразнението му и го потупа по рамото, за да покаже, че не е искала да каже нищо лошо. Патрик се отпусна под милувката й.

— Трябва ли да пазаруваме нещо?

Минаха покрай старата поликлиника, където сега беше детска градина, а зад нея се показа табелата на хранителния магазин.

— Нещо вкусничко.

— Вечеря или бонбони — какво имаш предвид? — попита Патрик и пое с количката надолу по пътеката, която водеше към паркинга на магазина.

Ерика го погледна изразително и го накара да прихне.

— И двете. Как не се сетих веднага…

Когато излизаха от магазина, натоварени с цяла количка вкуснотии, Патрик я попита недоумяващо:

— Въобразявам ли си, или жената, която стоеше зад нас на опашката, ме изгледа странно?

— Не, не си въобразяваш. Това е Моника Виберг, съседка на семейство Флорин. Съпругът й е Кай. Имат и син — Морган, който е малко странен.

Патрик разбра защо жената го бе изгледала накриво. Вярно че не той беше разпитвал сина й, но за нея беше достатъчно, че и той е полицай.

— Той има синдром на Аспергер — обясни Патрик.

— Кой? — учуди се Ерика, вече забравила за какво говореха току-що.

Тя се опитваше да нагласи шапката на Мая, която се беше изхлузила в съня й, и едното ушенце на детето беше изложено на есенния студ.

— Морган Виберг — продължи Патрик. — Йоста и Мартин ходиха да разговарят с него и той сам обяснил, че има този синдром.

— Какво е това? — поинтересува се Ерика и върна количката на Патрик, за да продължат, след като ухото на Мая отново беше скрито на топло под зимната шапка.

Патрик сподели с нея какво бе чул от Мартин. Беше доволен, че колегата му отиде да се консултира с психолог.

— Да не би да е заподозрян? — попита Ерика.

— Не засега. Но изглежда, последен е видял Сара и затова е добре да научим колкото може повече за него.

— Стига да не го правите само защото е различен. — Ерика веднага си прехапа езика. — Извинявай, знам, че сте професионалисти и никога не бихте постъпили така. Просто в малките градчета, щом се случи нещо лошо, хората веднага сочат с пръст различните. Като на село, където за всичко е виновен селският идиот.

— От друга страна, в малките градчета се отнасят с повече търпимост към хората с проблеми. Приемат ги каквито са — като неразделна част от ежедневието на хората. В големите градове те живеят много по-изолирано.

— Да, прав си, но нашата толерантност обикновено е доста несигурна. Само това исках да кажа.

— Е, мога да те уверя, че се отнасяме към Морган като към всеки друг човек.

Ерика не отговори, а отново го хвана под ръка. През останалата част от пътя си говориха за други неща, но тя чувстваше, че мислите му витаят някъде далеч.

 

 

Понеделникът прогони хубавото неделно време, отново стана облачно и влажно и Патрик седеше на бюрото си, сгушен в дебел вълнен пуловер. Цяло лято имаше чувството, че се намира в сауна заради разваления климатик, а сега сивата влага сякаш се процеждаше през стените и го караше да трепери от студ. Телефонният звън го стресна.

— Имаш посетителка — осведоми го Аника.

— Нали не чакам никого?

— Някаква жена, на име Жанет Линд. Казва, че иска да говори с теб.

Патрик си спомни закръглената ниска брюнетка и се учуди защо ли е дошла.

— Прати я при мен — каза той и се изправи, за да посрещне нечаканата гостенка.

Двамата се поздравиха учтиво в коридора пред кабинета му. Жанет му се стори някак уморена и тъжна и Патрик се запита какво ли се е случило от петък, когато разговаря с нея. Дали има много работа в ресторанта, или някакви лични проблеми?

— Искате ли чаша кафе? — предложи той учтиво.

Тя само кимна.

— Ей сега ще се върна, почакайте ме тук — посочи й Патрик един от столовете за посетители.

След малко се върна с две чаши в ръце — едната за нея и другата за него.

— Е, с какво мога да ви бъда полезен? — обърна се той към Жанет и се облегна на бюрото.

Минаха няколко секунди, преди тя да отговори. Без да вдига очи, топлеше ръце на чашата с кафе и изглежда, обмисляше как да започне. След това отметна гъстата си тъмна коса и го погледна право в очите.

— Излъгах ви, че Никлас е бил при мен в понеделник.

Патрик успя да скрие изненадата си, но сърцето му заби по-силно.

— Разкажете по-подробно — подкани я той делово.

— Казах ви каквото ме помоли Никлас. Посочи часа и поиска да кажа, че е бил при мен.

— Обясни ли ви защо иска да излъжете?

— Не, каза само, че иначе всичко много ще се усложни. Че за всички ще е много по-лесно, ако му осигуря алиби.

— И вие нищо ли не го попитахте?

Жанет сви рамене.

— Не, не виждам защо да го правя.

— Значи молбата да му осигурите алиби не ви се стори съмнителна, въпреки че става дума за убийство на дете? — попита Патрик недоверчиво.

Тя отново сви рамене, с което показа, че й е все едно.

— Не… Все пак не ми се вярва Никлас да е убил собствената си дъщеря. Нали така?

След кратко мълчание Патрик попита:

— А Никлас не ви ли каза какво всъщност е правил онази сутрин?

— Не.

— И вие нямате никакви предположения?

Жанет отново сви безразлично рамене.

— Помислих си, че си е взел няколко свободни часа. Той работи страшно много, а жена му непрекъснато мрънка, че трябва да помага в домакинството, макар че си стои вкъщи по цял ден. Сигурно му се е искало да остане малко насаме със себе си.

— И защо ще рискува брака си, като ви моли да му осигурите алиби? — попита Патрик, опитвайки се да надникне какво крие Жанет зад маската на безразличието, но напразно.

Единственото, което издаваше някакви чувства, бяха пръстите й с дълги нокти, които нервно потропваха по чашата с кафе.

— Откъде да знам — подхвърли тя нетърпеливо. — Предполагам, че е избрал по-малкото зло — по-добре да го хванат в изневяра, отколкото да го заподозрат за убийството на дъщеря му.

Подобно обяснение му се стори странно, но под влияние на стреса хората реагират различно, в което вече неведнъж имаше възможност да се убеди.

— Какво ви накара да промените мнението си, щом в петък се съгласихте да му осигурите алиби?

Пръстите й продължиха да почукват по чашата. Дори Патрик забеляза, че маникюрът й беше идеален.

— Аз… много мислих през уикенда и ми се стори нередно. Все пак става дума за смъртта на дете, нали? Искам да кажа, че е важно да знаете истината.

— Да, решението ви е правилно — потвърди Патрик.

Не беше сигурен дали може да приеме подобно обяснение за чиста монета, но това нямаше значение. Никлас вече нямаше алиби за понеделник сутринта, а на всичкото отгоре беше помолил трети човек да излъже заради него. Това беше достатъчно, за да може една сигнална лампичка да започне да мига.

— Благодаря, че дойдохте да ми разкажете за всичко това — каза Патрик и се изправи.

Жанет му подаде малката си нежна ръка и задържа неговата твърде дълго, преди да се разделят. Щом излезе от стаята, Патрик несъзнателно избърса ръката си в панталоните. Нещо в тази млада жена будеше неприязън у него. Но благодарение на нея вече имаше нова следа. Беше крайно време да насочи вниманието си към Никлас Клинга.

Изведнъж Патрик си спомни за бележката, която му даде Аника. Притеснено зарови в задния си джоб и измъкна късчето хартия, доволен, че нито на него, нито на Ерика им хрумна да перат през уикенда. Прочете я внимателно и веднага вдигна телефонната слушалка — предстояха му няколко разговора.