Камила Лекберг
Каменоделецът (17)

Фелбака, 1924

Раждането се оказа по-ужасно, отколкото си представяше. Агнес се мъчи две денонощия и едва не умря. Добре че лекарят най-накрая легна върху корема й с цялата си тежест и изтласка първото бебе навън. Оказаха се близнаци. Второто момченце бързо го последва и с гордост й показаха децата, след като ги бяха изкъпали и увили в топли одеяла. Но Агнес извърна глава. Не искаше да погледне тези същества, които провалиха живота й и без малко не я убиха. Ако зависеше от нея, щеше да ги остави в някой дом за сираци или дори да ги хвърли в реката. Малките им кресливи гласове пронизваха ушите й и след известно време тя дори ги запуши и изкрещя на жената, която държеше децата й, да ги махне от очите й. Медицинската сестра, уплашена, изпълни нареждането и Агнес чу как наоколо зашепнаха зад гърба й. Най-сетне детският рев заглъхна и тя можа да поспи. Искаше й се да заспи за сто години и да се събуди от целувката на принца, който да я спаси от тази мизерия и от двете малки чудовища, пръкнали се от утробата й.

Когато се събуди, за миг си помисли, че мечтата й се е сбъднала. Някакъв висок тъмен силует се надвеси над нея като чакания далечен принц. Действителността обаче се стовари отгоре й и пред очите й изникна простоватата физиономия на Андерш. Любовта в погледа му я отврати. Да не би да си мисли, че нещата помежду им ще се променят само защото му е родила двама синове? Можеше да си ги вземе и да й върне свободата. При тази мисъл изпита пристъп на ликуваща радост. Вече не беше тромава, бременна дебелана. Можеше, ако иска, да се върне в живота, който заслужаваше. Но веднага си спомни, че това е невъзможно. Къде да отиде, след като баща й не я иска? Тя няма нито пари, нито възможност да ги заработи, освен ако не се превърне в уличница. И този живот би бил по-добър от настоящата мизерия. С чувство на пълна безнадеждност, Агнес се обърна към стената и се разрида. Андерш я погали нежно по косата, а тя дори не събра сили да отблъсне ръката му.

— Толкова са прекрасни, Агнес. Самото съвършенство. — Гласът му леко трепереше.

Тя не му отговори, а продължи да гледа стената, отвърнала се от целия свят. Няма ли кой да дойде да я отведе оттук.

 

 

Сара така и не се завърна. Майката на Фрида й обясни, че повече няма да я види, но тя не й повярва. Нали не може някой да изчезне ей така изведнъж? Фрида вече съжаляваше, че не се е държала по-добре с приятелката си. Не трябваше да се кара с нея, когато играеше с играчките й. Сега вече беше късно.

Фрида погледна през прозореца небето. То беше сиво и мръсно. Дали Сара се чувстваше добре там?

Измъчваше я и мисълта за онзи чичко. Наистина беше обещала на Сара да го пази в тайна, но все пак. Мама я учеше, че винаги трябва да казва истината, а премълчаването е нещо като лъжа.

Фрида седна пред кукленската къщичка. Това беше любимата й играчка. Когато мама е била малка, тя е играла с тази играчка, а сега я беше дала на Фрида. Тя не можеше да си представи, че мама някога е била малко момиченце като нея. Мама си е мама — тя е възрастна.

Личеше, че къщичката за кукли беше от седемдесетте години: двуетажна сграда с керемиден покрив, а мебелите бяха в оранжево-кафяви тонове. И те бяха от времето на мама. Фрида ги намираше за чудесни, но от друга страна, съжаляваше, че не бяха розови и сини. Синьото беше любимият й цвят. А розовото — този на Сара. Фрида го смяташе за странно. Всички знаеха, че розовото и червеното не се съчетават, а Сара имаше червена коса и значи, не би трябвало да харесва розовото. Но това явно не й пречеше. Всичко при нея беше наопаки.

В къщичката живееха четири кукли: две деца, мама и татко. Фрида взе двете момиченца и ги постави едно срещу друго. Обикновено държеше тя да е куклата в зелената рокличка, защото беше по-хубава. Но щом Сара е умряла, тя ще й отстъпи. А самата Фрида ще е куклата с кафява рокля.

— Здравей, Фрида, знаеш ли, че съм умряла? — попита куклата Сара в зелената рокля.

— Да, мама ми обясни — отговори куклата в кафяво.

— И какво ти каза?

— Че си отишла на небето и повече няма да идваш да си играеш с мен.

— Колко тъжно — рече куклата Сара.

Куклата Фрида кимна.

— Да, и аз така мисля. Ако знаех, че ще умреш и вече няма да можеш да си играеш с мен, щях да ти давам всички играчки, които си поискаш.

— Колко жалко — продължи куклата Сара, — жалко, че умрях.

— Да, много жалко — съгласи се облечената в кафяво нейна приятелка.

И двете кукли помълчаха. Сара попита строго:

— Нали не си казала на никого за чичкото?

— Не, щом съм ти обещала.

— Да, това е нашата тайна.

— Но защо не ми даваш да разкажа? Нали чичкото беше лош?

Гласът на кафявата кукла прозвуча някак пискливо.

— Да, точно затова. Чичкото ми забрани да говоря за него. Защото е лош, трябва да го слушам.

— Но нали си умряла? Той вече нищо не може да ти направи.

Куклата в зелената рокля нямаше отговор на този въпрос. Фрида сложи внимателно куклите обратно в къщата и се върна при прозореца. Всичко стана толкова трудно, след като Сара умря.

 

 

Аника се върна от обедната си почивка и като видя Ернст и Патрик да се прибират, нетърпеливо извика последния. Той махна с ръка, явно бързайки да влезе в кабинета си, но Аника настойчиво го извика отново. Патрик застана на прага в очакване. Тя го погледна иззад очилата си. Стори й се някак уморен, а от дъжда приличаше на мокра котка. Явно грижите за бебето и следствието по делото за убийството на момиченцето поглъщаха цялата му енергия.

Аника забеляза нетърпеливия му поглед и побърза да му обясни защо го е извикала.

— Днес имаше доста обаждания след публикуването на новината в медиите.

— Има ли нещо интересно? — попита Патрик с недоверие.

Толкова рядко се случваше да получат някое смислено обаждане, че дори не смееше да се надява.

— И да, и не. Както обикновено звъняха стари клюкарки, които бързаха да насочат подозренията към заклетите си врагове, или различни откачалки. Във връзка с това дело се надигна цяла вълна от хомофобия. Всички цветари и фризьори бяха заподозрени в хомосексуализъм и автоматично в склонност към блудство с деца.

Патрик запристъпя нетърпеливо от крак на крак и Аника побърза да съобщи най-важното. Взе най-горната бележка от купчината и му я подаде.

— Това ми се стори интересно. Някаква жена ми се обади анонимно и сподели, че е добре да погледнем медицинския картон на малкото братче на Сара. Не пожела да ми каже нищо повече, но интуицията ми подсказва, че си струва да се поинтересуваме.

Патрик не посрещна новината с очаквания от нея интерес. Но нали той не беше говорил лично с жената. В настоятелния й глас нямаше и помен от скритото злорадство на другите клюкарки.

— Да, може би си струва да го проверим, но недей да таиш големи надежди. Анонимните сигнали обикновено не водят доникъде.

Аника понечи да каже нещо, но Патрик махна с ръка.

— Да, да, знам. Нещо ти подсказва, че този случай е по-различен. Обещавам да го проверя. Но ще трябва да почака. Има по-важни неща. Съвещание в кухнята след пет минути. Тогава ще ви разкажа повече.

Аника се зачуди какви бяха тези нетърпящи отлагане задачи. Надяваше се, че те ще означават нов обрат в разследването, защото настроението в участъка беше твърде тягостно през последните дни.

 

 

Не можеше да се съсредоточи върху работата си. Непрекъснато си мислеше за Сара, а посещението на полицаите тази сутрин силно го притесни. Може би всички бяха прави, може би твърде рано се върна на работа. Но за него това беше начин да оцелее. Така можеше да прогони нежеланите мисли и да се съсредоточи върху чуждите язви, мазоли, треска и възпаления на ушите, да мисли за каквото и да било, само не за Сара. И за Шарлот. Обаче действителността неумолимо нахлу в живота му и му се стори, че лети в пропастта. На всичкото отгоре сам си беше виновен. Ако трябваше да бъде честен, което рядко му се случваше, нямаше представа защо постъпва по този начин. Сякаш някаква скрита вътрешна сила непрекъснато го тласкаше напред към недостижимото. Макар че вече имаше толкова много. Или бе имал. Животът му се разби на парчета и нищо не можеше да промени този факт.

Никлас разсеяно прехвърляше картоните на пациентите. Винаги е мразил да води документация, а днес изобщо не можеше да се съсредоточи. На всичкото отгоре се държа дръпнато и невнимателно с пациентите на следобедния прием. Обикновено беше еднакво любезен с всички, но днес не му стигна търпение да изслуша поредната лелка, дошла да му се оплаква от въображаемите си болежки. Тя се беше научила да идва заради приятното общуване, но скоро надали щеше да посмее да дойде отново. Едва ли й се хареса мнението му за здравословното й състояние, впрочем сега това нямаше никакво значение.

Никлас с въздишка събра картоните накуп и изведнъж, под влияние на връхлетели го дълбоко потискани чувства, не се сдържа и буквално с един замах изхвърли всичко на пода. Листовете се разхвърчаха и се пръснаха навсякъде. Трескаво захвърли бялата си престилка и изтича навън, сякаш дяволът го гонеше. Което в известен смисъл беше истина. Спря се само за миг при сестрата и с привидно спокойствие я помоли да отмени всичките му ангажименти до края на деня. След това като попарен изскочи на дъжда. Една солена капка попадна в устата му и изпълни съзнанието му с мисли за Сара — представи си как я носят вълните на повърхността на сивото море, а около главата й играят бели зайчета. Това го накара да се затича още по-бързо. Бягаше в поройния дъжд, който криеше сълзите му. Бягаше от всичко, а най-вече от самия себе си.

 

 

Кафеварката съскаше и пухтеше, а в каничката се стичаше обичайната черна като катран течност. Патрик остана да стои до кухненския плот, а останалите с чаши в ръка седнаха на столовете. Липсваше само Мартин, но когато реши да попита къде е, колегата му влетя запъхтян в стаята.

— Извинете, че закъснях. Аника ми се обади за съвещанието. Бях на път…

Патрик му даде знак с ръка да замълчи.

— Това може да почака. Трябва да обсъдим нещо друго.

Мартин се настани откъм тясната страна на масата и погледна с любопитство Патрик.

— Получихме резултатите от анализа на стомашното съдържание на Сара и за белите дробове. Доста са странни.

Всички около масата наостриха уши. Мелберг погледна с очакване Патрик и дори Йоста и Ернст изглеждаха заинтригувани. Аника, както обикновено, водеше протокола, за да може след съвещанието да раздаде на всички резюме.

— Някой е накарал момичето да яде пепел.

В стаята настъпи пълна тишина — муха да бръмне, щеше да се чуе. Мелберг се изкашля.

— Пепел ли каза?

— Да, има следи от нея и в стомаха, и в белите й дробове. Педерсен смята, че някой я е натикал в устата й, докато е седяла във ваната. Така пепелта е попаднала във водата, а оттам и в белите дробове, когато е започнала да се дави.

— Но защо? — попита Аника озадачено и дори спря да пише.

— Това е въпросът. Чудя се още дали разкритието ще ни помогне поне малко. Вече се обадих за разрешение за оглед на банята на семейство Флорин. Открием ли пепел, значи сме намерили мястото на престъплението.

— Наистина ли смяташ, че някой от семейството… — Йоста не довърши въпроса си.

— Нищо не смятам — отвърна Патрик. — Но ако огледът този следобед не даде резултат и попаднем на друго подозрително място, без съмнение ще анализираме и него. За последен път детето е видяно в дома на Флорин и затова е най-добре да започнем оттам. Как мислиш, Бертил?

Въпросът беше риторичен. Мелберг не проявяваше никакъв интерес към разследването, но се знаеше, че иска всички да мислят, сякаш именно той дърпа конците.

Мелберг кимна.

— Звучи добре — одобри Мелберг. — Но защо досега не е направен оглед на къщата?

Патрик едва се сдържа да не се намръщи. Не стига че Ернст му зададе същия въпрос, а сега трябваше да го чуе и от шефа. Като се обърне колата, пътища много. В интерес на истината, досега нямаха основание да извършат оглед на дома на Флорин и се съмняваше, че някой би му дал официално разрешение за обиск. Но реши да си премълчи и се изказа колкото може по-неутрално:

— Може и така да е, но ми се струва, че моментът сега е по-подходящ. Все пак за първи път разполагаме с конкретна улика. Както и да е, екипът идва от Удевала в четири. Мисля да отида с тях и исках Мартин да ме придружи.

Патрик погледна скришом Мелберг. Надяваше се да не му натрапи отново Ернст за съпровождащ. Провървя му — Мелберг не реагира. Изглежда, с тази неприятност беше приключено.

— Аз мога да дойда — съгласи се Мартин.

— Отлично. В такъв случай закривам съвещанието.

Аника понечи да отвори уста, за да им разкаже за разговора по телефона, но след като видя, че всички вече са се изправили, се отказа. Още повече че беше дала бележката на Патрик и той обеща да провери нещата възможно най-бързо.

Бележката й наистина се намираше в задния му джоб. Напълно забравена.

 

 

Стиг чу някой да се качва по стълбите и се стегна. Отдолу се чуваха гласовете на Лилиан и Никлас и той разбра, че говорят за него. Внимателно се надигна и седна в леглото. Имаше чувството, че стотици ножове прорязват корема му, но когато Никлас влезе в стаята, го посрещна със спокойно и равнодушно лице. Не можеше да прогони спомена за баща си, смален и отслабнал, изоставен в студеното болнично легло. За пореден път си обеща, че той няма да свърши така. Това беше само временно влошаване. И преди му се е случвало и е минавало, ще мине и сега.

— Лилиан каза, че днес се чувстваш по-зле.

Никлас седна на ръба на леглото с типичното за всеки лекар загрижено изражение. Стиг забеляза, че очите му са зачервени. Сигурно е плакал. Никой не заслужава такава съдба. Да загуби дете. И на него момиченцето му липсваше до болка. Сети се, че Никлас очаква отговор.

— Ех, знаеш ги жените. Все преувеличават. През нощта наистина малко ми прилоша, но сега вече съм по-добре.

Болката го накара да стисне зъби и с голямо усилие да запази самообладание.

Никлас го изгледа недоверчиво и извади няколко прибора от протритата си лекарска чанта.

— Не зная дали да ти вярвам, но ще ти премеря кръвното и после ще видим.

Постави маншета на изтънялата ръка на Стиг и започна да натиска помпичката, маншетът здраво стегна ръката му. След като проследи движението на манометъра, отпусна маншета.

— Сто и петдесет на осемдесет. Разкопчай си ризата, за да те преслушам.

Стиг послушно изпълни молбата му със сковани треперещи пръсти. От студената слушалка дъхът му секна, но Никлас нареди строго: „Дишай дълбоко“.

Всяко вдишване му причиняваше болка, но той впрегна цялата си воля и изпълни нареждането. След малко Никлас извади слушалката от ушите си и погледна Стиг в очите.

— Не намирам нищо конкретно, но ако се чувстваш зле, трябва да кажеш. Наистина ли не искаш да се подложиш на по-сериозен преглед? Може да отидем в Удевала и да ти направят някои изследвания. Не е изключено да изпускаме нещо.

Стиг заклати енергично глава и категорично отхвърли предложението му.

— Не, не, чувствам се добре, наистина. Няма смисъл да си хабите времето и парите с мен. Сигурно съм хванал някоя бактерия и скоро ще се оправя. Не ми се случва за първи път. — Гласът му прозвуча умолително.

Никлас поклати глава и въздъхна.

— Добре, но да не кажеш после, че не съм те предупредил. Човек трябва да се вслушва в сигналите на организма си и да ги взема на сериозно. Но аз не мога да те накарам насила. Ти решаваш, твоето здраве е застрашено. Трябва обаче да си призная, че не очаквам нищо добро от обяснението на Лилиан. Когато се върнах от работа, тя вече беше готова да вика „Бърза помощ“.

— Да, моята Лилиан се пали от нищо — разсмя се Стиг, но веднага замлъкна, ножовете отново се забиха в корема му.

Никлас затвори чантата си и още веднъж го погледна недоверчиво.

— Обещаваш ли да ми кажеш, ако има нещо?

— Разбира се — кимна Стиг.

Щом чу Никлас да слиза надолу по стълбите, се сгърчи от болка и се отпусна на възглавницата. Скоро ще му мине. Само да не го изпратят в болница. Трябва да го избегне на всяка цена.

 

 

Лилиан отвори вратата и по лицето й премина цяла гама от чувства. На прага стояха Патрик и Мартин, а зад тях имаше екип от трима техници, двама мъже и една жена.

— Какво е това нашествие?

— Имаме разрешение да огледаме банята ви.

Патрик не смееше да я погледне в очите. Странно, колко често му се случваше да се чувства като пълен негодник заради професията си.

Лилиан ги огледа строго, но след кратко мълчание отстъпи встрани и ги пусна да влязат.

— Гледайте да не измърсите, току-що изчистих — изсъска тя.

Забележката й още веднъж напомни на Патрик, че е трябвало да извършат обиска по-рано. Доколкото разбираше, в тази къща се чистеше по няколко пъти седмично. Дори да е имало някакви следи, те отдавна са заличени.

— Имаме две бани — на първия етаж с душ и на втория с вана. — Лилиан посочи към стълбата. — Свалете си обувките — нареди тя и всички я послушаха. — И внимавайте да не безпокоите Стиг, той си почива.

След това им обърна гръб и тръгна ядосана към кухнята, където затрополи сърдито със съдовете.

Мартин и Патрик се спогледаха и се качиха с техниците на втория етаж. Останаха в коридора, за да не пречат на колегите си, докато работят. Вратата към стаята на Стиг беше затворена и двамата заговориха тихо.

— Мислиш ли, че постъпваме правилно? — попита Мартин. — Нямаме доказателства, че извършителят е от тази къща, а пък семейството и без това преживява трудни дни.

— Прав си, разбира се — отвърна Патрик почти шепнешком. — Но не можем да изключим този вариант заради чувството на неудобство. Роднините сега не могат да го разберат, но това е за тяхно добро. Веднага щом ги изключим от списъка на заподозрените, можем да насочим цялото си внимание и енергия към други следи. Нали така?

Мартин се съгласи. Макар да знаеше, че Патрик е прав, се чувстваше ужасно неудобно.

Нечии стъпки по стълбата ги накараха да се обърнат. Отдолу въпросително ги гледаше Шарлот.

— Какво става тук? Мама каза, че сте довели цяла бригада да оглежда банята ни. Защо?

Тя повиши леко глас и направи опит да мине покрай тях към банята. Патрик я спря.

— Може би да седнем и да поговорим? — предложи той.

Шарлот хвърли последен поглед към техниците, обърна се и заслиза надолу по стълбите.

— Да отидем в кухнята — каза тя, без да погледне Патрик и Мартин. — Искам и мама да присъства.

Лилиан продължаваше ядосано да трака със съдовете. Албин седеше на едно одеяло на пода и сериозно наблюдаваше баба си с широко отворени очи. Детето подскачаше като уплашено зайче всеки път щом някой повишеше глас.

— Надявам се, че ще възстановите всичко в първоначалния му вид, ако разглобявате нещо — каза Лилиан с леден глас.

— Не мога да обещая. Може да се наложи техниците да вземат някоя част, но ви гарантирам, че ще са изключително внимателни — увери я Патрик.

Шарлот вдигна Албин от земята и седна на стола, като го взе на колене. Момченцето се притисна силно до нея. Шарлот изглеждаше отслабнала, с големи тъмни кръгове под очите. Сякаш не е спала поне от седмица. А може би наистина беше така. Тя се стараеше да запази самообладание, докато с треперещи устни попита:

— Е, защо вкъщи изневиделица се появи цяла тълпа полицаи? Какво правите тук, вместо да търсите убиеца на Сара?

— Шарлот, трябва да изключим всички възможности. Работата е там… че получихме нова информация по случая. Помислете дали нямате представа кой би могъл да накара Сара да яде пепел?

Шарлот го изгледа така, сякаш бе обезумял. Несъзнателно притисна Албин по-силно до себе си и детето проплака.

— Да яде пепел? Какво искате да кажете?

Патрик й предаде думите на съдебния лекар и видя как тя пребледня като платно.

— Само луд може да стори подобно нещо. Сега вече съвсем не разбирам какво правите тук.

Шарлот буквално изкрещя последните думи, а Албин, усетил майчината тревога, силно се разплака. Тя се опита да го успокои, без да изпуска Патрик от поглед.

Той й повтори същото, което каза на Мартин малко по-рано.

— За нас е важно да ви изключим от хората, които имат отношение към разследването. Нямаме основание да смятаме, че някой от семейството има нещо общо със смъртта на Сара, но работата ни изисква да проучим всички възможни варианти. Убийството на Сара е факт и ние при цялото си желание не можем да проявим деликатност.

Застанала до кухненския плот, Лилиан изсумтя и цялата й поза говореше какво мисли за думите на Патрик.

— Да, донякъде ви разбирам — каза Шарлот, — но наистина тук си губите времето, което бихте могли да използвате за други версии.

— Ние работим с пълна отдаденост, като проучваме всички възможности, поне това мога да ви обещая.

Патрик импулсивно се пресегна през масата и докосна ръката й. Шарлот не се отдръпна и се вгледа в очите му с остър орлов поглед, сякаш се опитваше да надзърне в душата му и да се увери, че не я лъже. Той не извърна очи, а й позволи да го изучи докрай. Очевидно това я успокои, тя отмести поглед и кимна.

— Да, явно не ми остава нищо друго, освен да ви се доверя. Имате късмет, че Никлас не е вкъщи.

— Той мина оттук за малко — осведоми я Лилиан, без да се обръща. — Прегледа Стиг и излезе.

— Защо се е прибирал? И защо никой не ми каза, че е вкъщи?

— Предполагам, че спеше тогава. И аз нямам представа защо се прибра посред бял ден. Сигурно е искал да си почине. Казвах, че избързва да се върне на работа, но това момче толкова добросъвестно гледа на работата си, че няма как да не му се възхити човек…

Шарлот въздъхна демонстративно, с което прекъсна хвалебственото слово на майка си, а Лилиан с яростна енергия продължи да мие съдовете. Патрик с кожата си усети как гневът й се разля из цялото помещение.

— Както и да е. Смятам, че и той трябва да бъде уведомен. Ще се обадя в поликлиниката.

Шарлот сложи Албин на одеялцето на пода и се обади от телефона на стената в кухнята. Настъпи мълчание, докато тя набираше номера и слушаше сигналите, а Патрик изпита желание по-бързо да се махне оттук. След няколко минути Шарлот окачи слушалката.

— Няма го — каза тя учудено.

— Така ли? — Лилиан се обърна. — Ами къде е тогава?

— Айна не знаеше. Каза, че днес повече няма да се връща. Предположи, че си е тръгнал към къщи.

Лилиан се намръщи.

— Хм, той остана тук най-много четвърт час. Прегледа набързо Стиг и отново излезе. Останах с впечатлението, че се връща на работа.

Патрик и Мартин се спогледаха. Те имаха собствени предположения къде може да е опечаленият баща.

— Това ще ни отнеме няколко часа — отговорният техник подаде глава през вратата на кухнята. — Ще получите резултатите веднага щом приключим.

Патрик и Мартин се изправиха някак смутени и се сбогуваха с Шарлот и Лилиан.

— В такъв случай ние ще тръгваме. Ако се сетите за някакво обяснение за пепелта, знаете къде да ни намерите.

Пребледнялата Шарлот едва кимна. Лилиан се престори на оглушала и дори не ги удостои с поглед.

Двамата излязоха мълчаливо и тръгнаха към колата.

— Можеш ли да ме закараш до къщи? — попита Патрик.

— Но нали твоята кола е пред участъка. Няма ли да ти трябва през уикенда?

— Не ми се връща там. Освен това мислех да поработя в събота или неделя. Ще отида с автобуса и ще се върна с колата.

— Сигурно си обещал на Ерика да си свободен през уикенда — каза Мартин внимателно.

Патрик се намръщи.

— Така е, но не предполагах, че ще ни се стовари разследване за убийство.

— Аз съм дежурен, така или иначе, тъй че можеш да ме потърсиш, ако възникне нещо.

— Благодаря, но искам на спокойствие да прегледам фактите по случая.

— Е, ти и сам ще се справиш с това — каза Мартин, сядайки в колата.

Патрик се настани до него, но самият той не беше толкова уверен в себе си.

 

 

Най-сетне щеше да се отърве от свекърва си. На Ерика не й се вярваше, че това е истина. Непрекъснатите наставления, завоалирани обвинения и мъдри съвети бяха изцедили нейното търпение и сега тя броеше минутите до мига, в който Кристина щеше да седне в малкия си форд ескорт и да си замине. Самочувствието й на майка съвсем се срина след посещението на свекървата. Каквото и да стореше, все беше погрешно. Нито умеела да облече Мая, нито правилно да я нахрани. Или беше твърде груба, или твърде мързелива, обичаше повече да си почива или твърде се преуморяваше. Недостатъците й очевидно нямаха край — както седеше с Мая в скута си, понечи да махне с ръка на всичко и да признае поражението си. Така или иначе, нямаше никакъв шанс да се справи с майчинството. Нощем сънуваше как оставя Мая на Патрик и заминава. Някъде много далеч. На някое спокойно и мирно място, където няма детски плач, отговорности и изисквания. Някъде, където можеше да се сгуши на кравай и да се остави на нечии грижи.

В същото време изпитваше друго, силно чувство, което я караше да остане. Някакъв силен инстинкт, който я изпълваше с увереност, че никога няма да изостави това малко дете. Бе толкова немислимо, колкото да си отреже някой крайник. Двете с Мая бяха едно цяло и трябваше да се преборят заедно. Въпреки това се замисли над думите на Шарлот преди ужасното нещастие, което сполетя Сара. Че трябва да поговори с някого, който разбира от такива проблеми. Може би има нещо нередно в нейното състояние. Може би то не беше нормално.

Смъртта на Сара я накара да се замисли за това. Помогна й да погледне на преживяванията си по друг начин, да осъзнае, че тя, за разлика от Шарлот, може да се измъкне от мрака. Шарлот ще трябва да живее със скръбта си до края, докато Ерика може да промени живота си. Но преди да потърси професионална помощ, реши да изпробва методите на Ана Валгрен. Ако успее да приспи Мая по друг начин освен на ръце, това ще е голямо постижение. Но първо трябва да се стегне и да изпрати свекърва си.

Кристина влезе в дневната и погледна загрижено Ерика и Мая.

— Пак ли й даваш да суче? Не са минали и два часа от последното кърмене. — Без да дочака отговор, тя продължи с тирадата си: — Е, поне успях да въведа малко ред в дома ви. Всички дрехи са изпрани, а да ти кажа, хич не бяха малко. Няма повече мръсни чинии и избърсах навсякъде прах. Направих и кюфтета и ги сложих във фризера. Поне да хапнете нещо домашно вместо тези ужасни полуфабрикати. Трябва да се храните добре. Особено Патрик. По цял ден се трепе и вечер с Мая се занимава главно той. Затова има нужда от енергия. Направо се уплаших, като го видях. Толкова блед и измъчен, да те е страх да го погледнеш.

Свекърва й продължи да нарежда, а Ерика стисна зъби, за да се сдържи да не запуши ушите си и да не запее, както правят децата. Наистина имаше малко повече време за себе си, когато свекърва й беше тук, но това не компенсираше негативите. Продължи да гледа втренчено екрана на телевизора, а сълзите напираха в очите й. Кога най-сетне ще си тръгне?

Накрая небето сякаш чу молитвата й. Кристина изнесе чантата си в коридора и започна да се облича.

— Е, дали ще се справите сами?

Ерика направи усилие, отмести поглед от телевизора и дори успя да се усмихне.

— Да, всичко ще бъде наред. — И още повече се напрегна, за да добави: — Много ти благодаря за помощта. — Надяваше се Кристина да не долови фалша в гласа й.

Притесненията й бяха излишни, свекърва й кимна високомерно и каза:

— За мен е удоволствие да мога да ви помогна. Скоро пак ще ви посетя.

„Няма ли най-накрая да си тръгнеш“, помисли си Ерика нетърпеливо, сякаш можеше със силата на волята си да накара свекърва си да изчезне. В този миг се случи същинско чудо и Кристина затвори вратата след себе си. От гърдите на Ерика се изтръгна дълбока въздишка на облекчение. Твърде краткотрайна, за съжаление. Сред настъпилата тишина, изпълнена единствено с тихото примлясване на Мая, в съзнанието й изплува мисълта за Ана. Все още не беше успяла да се свърже с нея, а и самата Ана не я търсеше. Ерика набра мобилния й номер, но за пореден път чу телефонния секретар. Остави й кратко съобщение, сигурно стотното поред, и затвори. Защо не вдига? Започна да обмисля различни варианти какво се е случило със сестра й, но накрая умората надделя както обикновено. Щеше да се заеме с това утре.

 

 

Лукас й каза, че излиза да си търси работа, но тя не му повярва нито за миг. Излезе небрежно облечен, небръснат и несресан. Ана нямаше представа с какво се занимава всъщност, но знаеше, че е безсмислено да пита. Да задава въпроси, беше опасно. За въпросите се полагаше наказание. Водеха до жесток побой, след който по тялото й оставаха видими белези. Миналата седмица дори не можа да заведе децата на детска градина — синините по лицето й толкова личаха, че дори самият Лукас не посмя да я пусне навън.

Непрекъснато си мислеше какъв ще е краят на всичко това. Свят й се завиваше при мисълта как бързо се срина животът й. Времето, когато живееха в хубав апартамент в квартал „Йостермалм“, а Лукас работеше като брокер и всеки ден се обличаше в елегантен костюм, й се струваше като далечен сън. Спомняше си, че още тогава искаше да го напусне, но сега не разбираше защо. В сравнение със сегашното им съществуване тогава не живееха зле. Вярно че от време на време я побийваше, но имаха и хубави моменти. Животът им бе красив и подреден. Огледа малкия им двустаен апартамент и отново я обзе познатото чувство на безнадеждност. Децата спяха на матраци на пода в дневната, а играчките им бяха пръснати навсякъде. Нямаше сили да ги прибере. Ако Лукас се върне, преди да успее да се стегне и да разчисти, със сигурност щеше да й даде да се разбере, но тя не беше в състояние да мисли за това предварително.

Само едно я плашеше повече от всичко — очите на Лукас бяха някак мъртви. Лишени от човещина и живот, мрачни и опасни. Беше загубил всичко, а няма нищо по-опасно от човек, който няма какво да губи.

За миг се замисли дали да не опита да се измъкне от апартамента и да потърси помощ. Да вземе децата от градината, да се обади на Ерика и да я помоли да ги прибере. Или да се обърне към полицията.

Остана си само с мислите. Не знаеше кога Лукас ще се прибере, а ако я хване в момент на бягство, никога повече няма да има възможност да се измъкне от затвора си. Нито надеждата да остане жива.

Без да предприеме нещо, седна във фотьойла и погледна навън към двора. Здрачът бавно се спусна над живота й. Дори не се опита да го спре.