Камила Лекберг
Каменоделецът (16)

Фелбака, 1924

Мразеше живота си. Дори повече отколкото предполагаше, когато се преселваше в новата си къща. И в най-необузданата си фантазия Агнес не би могла да си представи такава бедност и мизерия. Не стига това, но и тялото й се изду като балон и я караше да се чувства грозна и тромава. В летните жеги постоянно се потеше, а добре поддържаната й коса сега висеше на сплъстени кичури. Най-силно мечтаеше съществото, което я накара да се превърне в подобно отблъскващо чудовище, да напусне тялото й. Но в същото време мисълта за раждането я изпълваше с ужас.

Съвместният живот с Андерш също беше истинско мъчение. Същински мухльо! Все я гледаше с кучешки поглед и просеше внимание. Знаеше, че другите жени я презират, защото за разлика от тях не прекарваше времето си в чистене на гнусното си жилище и обгрижване на неблагодарния си мъж. Как изобщо можеха да очакват да се държи като тях? Тя беше нещо повече, момиче от сой с изискани обноски. Странно би било, ако Андерш поиска от нея да пълзи на четири крака по дървения под с парцал в ръка или пък да тича до каменоломната да му носи обяд. Той още имаше наглостта да я кори, че не умее да харчи разумно мизерната му заплата. Състоянието й не позволяваше да се натоварва, а и всеки път щом отидеше до магазина, й се приискваше да си хапне нещо сладичко. Това не беше причина да вдига олелия, че е похарчила парите за сладкиши, вместо да пести за масло или брашно.

Агнес въздъхна и вдигна подпухналите си крака на табуретката пред себе си. Колко вечери бе прекарала тук, пред единственото малко прозорче, унесена в мечти за друг живот. Ако баща й не беше такъв инат. Понякога си мислеше дали да не отиде в Стрьомстад, да се хвърли на колене пред него и да го помоли да се смили над нея. Ако знаеше, че има най-малък шанс за успех, отдавна би го направила. Но тя познаваше толкова добре баща си и чувстваше, че не си струва дори да опитва. Трябваше да измисли друг начин да се измъкне от калта, а докато се появи подходящ случай, търпеливо да чака.

Чу приближаващи стъпки. С въздишка разбра, че Андерш се прибира. Ако си въобразява, че на масата го чака вечеря, дълбоко се лъже. Като си помисли на какви болки и страдания е подложена, носейки бъдещото му дете, той би трябвало да й сготви вечеря. Не че вкъщи имаше нещо за ядене. Парите свършиха още първата седмица, а до следващата заплата оставаха цели седем дни. Но нали беше толкова близък със семейство Янсон от съседната стая, можеше да иде да поиска комат хляб и малко продукти за супа.

— Добър вечер, Агнес — поздрави я Андерш, влизайки.

Макар да бяха женени вече от половин година, той все още не можеше да почувства жилището им като свой дом и сега се спря объркан на прага.

— Добър вечер — изсумтя Агнес и се намръщи при вида на прашните му дрехи. — Толкова мръсотия влачиш всеки път. Поне можеш да се събуеш.

Андерш послушно свали обувките си и ги остави зад вратата в коридора.

— Има ли нещо за ядене? — попита той, а Агнес опули очи, сякаш от устните му се откъсна най-страшна ругатня.

— Да не би да ти приличам на жена, която да стои до печката и да ти готви? Едва се държа на краката си, а ти искаш яденето да те чака на масата, когато се прибереш. А и с какви пари да го купя? Мизерните грошове, които носиш вкъщи, не стигат, за да се храним по човешки, а сега вече нямаме нито едно йоре. На всичкото отгоре въшливият търговец отказва да ни дава на кредит.

При споменаването на думата „кредит“ Андерш се намръщи. Мразеше да взема заеми, но през тази половин година, откакто живееха заедно, Агнес постоянно го правеше.

— Мислех да поговорим за това…

Андерш замълча и Агнес веднага усети приближаващата неприятност. Такова начало не обещаваше нищо добро.

Андерш продължи:

— Мисля, че е най-добре от сега нататък аз да се разпореждам с парите.

Дори не я погледна в очите, като й го каза, а в гърдите й се надигна истинска ярост. Какво е намислил? Нима ще й отнеме и последната радост в живота?

Без да осъзнава приближаващата буря, Андерш каза:

— И сега ти е трудно да ходиш до магазина, а след като се роди детето, съвсем няма да можеш да се откъснеш от къщи. Затова е най-добре аз да се грижа за покупките.

Агнес толкова се вбеси, че загуби дар слово, но бързо се окопити и му каза всичко, което мислеше за това решение. Видя го как се гърчи от срам, че цялата барака чува обидните й думи, но това не я интересуваше. Нямаше значение какво мислят кокошките за нея, важно беше да даде на Андерш да разбере какво мисли тя за него.

Но за нейно учудване въпреки крясъците й, той не отстъпи. За първи път настоя на своето и я остави да се навика. А когато най-сетне тя се видя принудена да направи пауза, за да си поеме дъх, го чу да казва спокойно, че може да крещи, докато не прегракне, но това няма да промени нищо.

Агнес усети как дишането и пулсът й се учестиха, как й причерня от яд. Баща й винаги отстъпваше, когато я видеше да се задъхва от плач, но Андерш продължи да я гледа спокойно, без дори да направи опит да я успокои. В следващия миг силна болка преряза корема й и тя замълча ужасена. Искаше й се да си отиде вкъщи, при татко.

 

 

Сърцето на Моника се сви от ужас.

— Значи са идвали от полицията?

Морган кимна, без да откъсва поглед от екрана. Майка му знаеше, че е дошла в неподходящ момент. Сега беше време за работа и не биваше никой да го прекъсва. Въпреки това тя не можа да се въздържи. Започна притеснено да пристъпва от крак на крак. Изпита желание да го хване за раменете и да го разтърси, да го накара да й разкаже всичко, без да му задава безброй уточняващи въпроси, но знаеше, че е безполезно. Трябваше да прояви търпение както обикновено.

— Какво искаха?

Морган отново отговори, без да сваля очи от екрана, а пръстите му продължиха да бягат бързо по клавиатурата.

— Питаха за умрялото момиче.

Сърцето й буквално прескочи няколко удара. Попита го с пресипнал глас:

— Какво точно?

— Дали съм я видял онази сутрин.

— А ти видя ли я?

— Какво да съм видял? — отвърна Морган отнесено.

— Видя ли я?

Синът й пренебрегна въпроса.

— Защо си дошла сега? Нали знаеш, че работя. Обикновено ме посещаваш, когато почивам.

Силният му креслив глас не прозвуча гневно, той просто констатираше факта. Майка му не беше спазила дневния режим, беше нарушила ритъма му на работа и затова той беше толкова учуден. Но тя нямаше търпение да разбере всичко.

— Видя ли я, когато излезе?

— Да, видях я, когато излезе. Казах и на полицаите. Отговорих на всичките им въпроси. Макар че и те нарушиха режима ми.

Морган най-накрая се обърна към майка си и се вгледа в нея с интелигентния си, но някак странен поглед. Очите му никога не променяха израза си, в тях нямаше чувство. Поне откакто се научи да контролира поведението си. Като малък често му се случваше да изпадне в ярост от безсилие, когато не можеше да направи нещо или да вземе решение. Например когато не знаеше в кой ден да се изкъпе или какво да си поиска за вечеря. С времето и двамата се научиха. Сега ежедневието му беше монотонно и предопределено, без да му се налага да се колебае в избора си. Вземаше душ през ден, ядеше винаги едно и също за закуска и обяд, а за вечеря имаше четири различни ястия, които се редуваха. Работата му също се превърна в спасение за него. Справяше се отлично с нея, тя му даваше възможност да прилага високоразвития си интелект и в същото време съответстваше на специфичния му проблем.

Моника много рядко нарушаваше дневния му режим. Дори не си спомняше кога е било за последен път. Но сега, щом така или иначе вече беше тук, трябваше да продължи разговора.

Тръгна по една от пътеките между списанията и седна на леглото.

— Не искам да говориш с тях в мое отсъствие.

Морган кимна. Обърна се към майка си, като седна с лице към облегалката на стола и скръсти ръце върху нея.

— Мислиш ли, че ще ми позволят да я видя, ако ги помоля?

— Кого да видиш? — попита Моника учудено.

— Сара.

— Какви глупости ти идват в главата! — възкликна тя и й се стори, че стаята се завъртя пред очите й. Напрежението от последните дни я изкара от равновесие, а от въпроса на Морган тя загуби самообладание. — Защо искаш да я видиш?

Не можа да скрие яда си, но синът й както обикновено не реагира. Дори не беше сигурна дали е разбрал, че е сърдита.

— За да видя как изглежда — спокойно отговори той.

— Защо ти трябва? — почти изкрещя Моника и несъзнателно сви юмруци.

Обзе я силен страх, а всяка следваща негова дума я приближаваше все повече към страшната черна пропаст.

— За да видя лицето на смъртта — каза Морган, без да откъсва поглед от нея.

Моника усети, че се задъхва, стори й се, че стените на къщата надвисват над нея. Не можеше да издържи нито секунда повече. Трябваше й глътка въздух.

Без да пророни нито дума, тя скочи, втурна се към вратата и я тръшна след себе си. Пое си дълбоко дъх, а мразовитият въздух опари гърлото й. След малко пулсът й се успокои.

Моника предпазливо надникна през прозореца. Морган отново седеше с лице към компютъра. Пръстите му бягаха бързо по клавишите. Майка му буквално притисна лице до стъклото и впи поглед в тила му. Обичаше го толкова силно, до болка.

 

 

Най-много от всичко обичаше да чисти. Останалите в семейството твърдяха, че това е мания, но нея не я интересуваше. Само да не й се бъркат и да не се опитват да й помагат.

Лилиан започна както обикновено от кухнята. Всеки ден повтаряше една и съща процедура. Бършеше всички повърхности със сух парцал, после пускаше прахосмукачката и миеше пода, а веднъж седмично изпразваше чекмеджета и шкафове, за да ги избърше отвътре. След като приключеше с кухнята, продължаваше в коридора, дневната и верандата. Не можеше да почисти само малката гостна на първия етаж, където спеше Албин. Щеше да се заеме с нея по-късно.

Лилиан помъкна прахосмукачката нагоре по стълбите. Стиг искаше да й купи друга, по-малка, но тя категорично отказа. Тази й служеше вярно вече петнайсет години и все още беше като нова. Не може да се сравнява с модерните боклуци, които се разваляха на всеки три месеца. Но наистина беше и доста тежичка. Лилиан се изкачи задъхана до втория етаж. Стиг беше буден и се обърна към нея.

— Преуморяваш се — прошепна той.

— По-добре така, отколкото да седя със скръстени ръце.

Това беше обичайният им разговор. Стиг я молеше да не се преуморява, а тя му отвръщаше с някоя бодра реплика. Щеше да запее друга песен, ако Лилиан остави на другите да се грижат за чистотата. Без нея щяха да затънат в мръсотия. На всички им беше ясно, че тя поддържа огъня в домашното огнище. Биха могли поне понякога да проявят малко благодарност. Но вместо това непрекъснато й мърморят да не се претоварва. Лилиан усети как старото, добре познато раздразнение се надига в гърдите й. Влезе при Стиг и забеляза, че днес бе по-бледен от обикновено.

— Днес не изглеждаш много добре — каза тя и повдигна леко главата му, за да издърпа възглавницата. Поотупа я малко и отново я върна на мястото й.

— Да, днес не ми е ден.

— Къде те боли най-много? — попита Лилиан и седна на ръба на леглото.

— Навсякъде — отвърна Стиг уморено и се опита да се усмихне.

— Не можеш ли да кажеш по-точно — попита раздразнено тя и го погледна изчаквателно.

Пръстите й зашариха по одеялото му, разглаждайки гънките.

— Коремът — каза Стиг. — Болката ме яде отвътре, ту по-слабо, ту по-силно.

— Трябва довечера Никлас да те прегледа. Не можем да те оставим да лежиш така!

— Само не ме пращайте в болница — замоли се Стиг и дори замаха с ръце.

— Това зависи от Никлас, а не от теб. — Лилиан отскуба две пухчета от одеялото и огледа внимателно стаята. — Къде е подносът със закуската?

Стиг посочи към пода. Лилиан се наведе, за да го види.

— Не си ял нищо — намръщи се недоволно тя.

— Не ми се ядеше.

— Ако не се храниш, никога няма да се оправиш. Ще сляза да ти приготвя доматена супа. Трябва да се подсилиш.

Стиг само кимна. Беше безсмислено да спори с нея, когато е в такова настроение.

Токчетата й затропаха нервно надолу по стъпалата. Всичко беше на нейния гръб.

 

 

Когато Мартин и Йоста се върнаха в участъка, в стаичката на дежурния нямаше никого. Сигурно Аника беше излязла на обяд. Мартин видя на бюрото й купчина бележки с нейния почерк: вероятно първите записи по сигналите на гражданите.

— Смяташ ли да обядваш? — попита Йоста.

— Не още. Може би към дванайсет?

— Дотогава ще пукна от глад, но не ми се яде сам.

— Значи се разбрахме — промърмори Мартин и влезе в кабинета си. Докато пътуваха насам, му хрумна нещо. Отвори телефонния указател и намери нужния номер. — Търся Ева Нестлер — каза той на телефонистката, но линията беше заета и се наложи да чака.

Както обикновено, в слушалката прозвуча някаква елементарна мелодия, която след малко дори започна да му харесва. Мартин погледна часовника си: чакаше вече петнайсет минути. Реши да почака още пет и да се обади по-късно. Но в този миг от другата страна чу глас.

— Ева Нестлер.

— Здравейте, казвам се Мартин Мулин. Не знам дали ме помните. Срещахме се преди няколко месеца във връзка с едно разследване за сексуален тормоз над дете. Обаждам ви се от полицейския участък на Танумсхеде — побърза да добави той.

— А, да. Вие работите заедно с Патрик Хедстрьом — спомни си Ева. — Точно така. Преди поддържах контакт с Патрик, но и с вас сме се срещали.

Последва кратко мълчание.

— С какво мога да ви помогна?

— Запозната ли сте със синдрома на Аспергер?

— Да, познавам тази диагноза.

— Имаме един човек… — започна Мартин, без да знае как да се изрази. Морган не беше заподозрян, по-скоро представляваше интерес за разследването. Замисли се и продължи: — В момента работим по един случай и ми е нужна повече информация за този синдром. Бихте ли могли да ми помогнете?

— Да вииидим — проточи Ева. — Ще ми трябва малко време да опресня знанията си. — Мартин чу как тя прелиства някакви страници, сигурно преглеждаше бележника си. — Днес си освободих един час след обедната почивка, за да си свърша някоя работа, но щом полицията има нужда… — Ева продължи да разлиства. — Иначе до вторник нямам нито една свободна минута.

— Колкото по-рано, толкова по-добре — побърза да се съгласи Мартин.

Всъщност се надяваше да получи информацията по телефона, но не му пречеше да отиде и до Стрьомстад.

— Тогава да се видим след около четирийсет и пет минути?

— Добре — потвърди Мартин. После му хрумна да попита: — Да купя ли нещо за обяд?

— Да, защо не? Един вид бонус, дето плащам данъци. Шегувам се — побърза да добави тя, притеснена, че полицаят може да я разбере погрешно.

— Няма страшно — засмя се Мартин. — Имате ли някакви предпочитания относно храната, която ще платя с парите на данъкоплатците?

— Нека да е нещо по-леко. За предпочитане салата. Повечето хора пазят диета преди лятото, но аз съм все наопаки. Искам да се вталя за зимата.

— Значи салата — каза Мартин и приключи разговора.

Взе якето си и преди да излезе, мина през стаята на Йоста.

— Слушай, ще трябва да отменим обяда. Заминавам за Стрьомстад, за да поговоря с Ева Нестлер, психоложката, която ни консултира. — Йоста направи такава физиономия, че Мартин побърза да добави: — Разбира се, ако искаш, можеш да дойдеш с мен.

Йоста се подвоуми дали да не приеме предложението, но в това време навън се изля такъв пороен дъжд, че той поклати глава.

— Не, в никакъв случай. Ще си остана тук. Ще се обадя на Патрик и Ернст да ми донесат нещо за хапване.

— Добре, както искаш. Аз ще тръгвам тогава.

Йоста вече се беше обърнал гърбом и дори не му отговори. Мартин се поколеба за миг на изхода, но вдигна яката на якето си и се затича към колата. Измокри се до кости, макар че тя беше съвсем наблизо.

След половин час вече паркираше на крайбрежната улица на няколко крачки от работата на Ева. Офисът й се намираше в сградата на полицейското управление на Стрьомстад. Мартин си помисли, че имат много общи неща в работата. На полицаите все по-често им се налагаше да прибягват до услугите на психолог, например в случаите на телесно насилие, когато жертвите се нуждаеха от професионална помощ след приключване на разследването. В общината нямаше други психолози, освен Ева и тя се ползваше с репутацията на много квалифициран специалист. Патрик говореше за нея със суперлативи и Мартин се надяваше тя да успее да му помогне.

Всъщност не беше съвсем сигурен защо я потърси. Морган не беше заподозрян, но странното му поведение толкова го впечатли, че поиска да научи повече. За първи път чуваше за синдрома на Аспергер, а едва ли щеше да му навреди да обогати познанията си.

Изтръска якето си, преди да го закачи в гардероба. Ризата му също бе мокра и той трепереше от студ. В найлонова торбичка носеше две салати от кафене „Кафедопет“.

Секретарката в приемната очевидно беше предупредена за идването му, защото веднага му кимна и му посочи вратата с табелката на Ева Нестлер. Мартин почука учтиво и отвътре го поканиха да влезе.

— Здравейте, направо долетяхте. — Ева погледна часовника си. — Надявам се да не сте превишили разрешената скорост.

Погледна го строго, а полицаят се разсмя.

— Не се безпокойте. Освен това знам, че полицаите са заети днес на друго място — прошепна той затворнически и й намигна.

Спомни си, че тази жена му хареса още при първата им среща. Имаше дарбата да накара всекиго да се отпусне в нейно присъствие. Това беше ценно качество при нейната професия.

Мартин остави обяда им на малката масичка.

— Надявам се да не съм сбъркал със салатата със скариди.

— Да, чудесен избор — успокои го Ева, стана от бюрото и седна на един от четирите стола край масичката. — Всъщност защо се залъгвам — продължи тя, докато изсипваше малкото бурканче сос върху салатата. — Като се има предвид колко е калоричен този сос, спокойно можех да изям един хамбургер. От психологическа гледна точка, разбира се, салатата се възприема като по-полезна храна. Така ще имам оправдание да си хапна някой сладкиш довечера.

И тя се разсмя толкова силно, че гърдите й се разлюляха.

От закръглената й фигура личеше, че очевидно си позволява доста неща, но в същото време беше стилно облечена, а побелялата й коса беше късо подстригана и подредена в прическа, която беше и модерна, и прилягаше на възрастта й.

— Значи искате да знаете повече за синдрома на Аспергер?

— Да, днес за първи път чух за това понятие и то силно ме заинтригува — обясни Мартин и набоде на вилицата си една скарида.

— Да, диагнозата ми е позната, но никога не съм работила с подобни пациенти, затова ми се наложи да попрочета малко, преди да дойдете. Кажете ми какво по-конкретно ви интересува. Иначе мога да ви говоря с часове.

— Ами — Мартин се замисли — можете ли да ми обясните накратко какви са характерните симптоми. Как разбирате, че става дума именно за това?

— Първо, тази диагноза е сравнително нова. Появи се за първи път преди петнайсетина години, но има много документирани случаи от доста по-рано. Носи името си от Ханс Аспергер. Мнозина учени смятат, че самият той е страдал от същия функционален проблем.

Мартин кимна и я остави да продължи.

— Става дума за разновидност на аутизъм, но с нормален или висок коефициент на интелигентност.

Точно както му беше казал и Морган.

Ева продължи:

— Трудността при диагностицирането на синдрома на Аспергер идва оттам, че симптомите се проявяват различно у всеки и се разделят на много подгрупи. Някои хора се затварят в себе си, което е по-характерно за класическия аутизъм, докато други са изключително активни. Затова заболяването се открива доста късно. Родителите понякога се притесняват, че детето им се държи странно, без обаче да могат да опишат конкретния проблем. А децата с този синдром, както вече ви казах, се различават силно едно от друго. Някои от тях проговарят твърде рано, други твърде късно, същото се отнася и за прохождането, и за почти всички останали етапи на развитието. Обикновено проблемите им проличават ясно едва след като тръгнат на училище, но често ги диагностицират погрешно с АДХД.

— В какво се изразяват проблемите им тогава?

Мартин дотолкова се впечатли от думите й, че дори забрави за салатата. Преди да кандидатства за полицейската академия, се колебаеше дали да не запише психология и сега понякога се питаше дали изборът му не се оказа погрешен. Нищо не можеше да събуди интереса му така, както човешката психика и свързаните с нея заболявания.

— Най-яркият пример са трудностите в общуването. Поведението на тези деца винаги се отличава от това на останалите, сякаш не разбират общоприетите правила. Повечето от тях са неспособни да лъжат и винаги казват каквото мислят, което води до усложнения. Освен това те са изключително егоцентрични. Трудно възприемат чуждите чувства и преживявания и се интересуват само от собствените си нужди. Обикновено не изпитват необходимост от общуване. Ако им се случи да се заиграят с други деца, винаги искат да командват или пък напълно се подчиняват на волята на другите, което е по-характерно за момичетата. Друг ярък симптом е развитието на някакъв специален интерес, който напълно ги поглъща. Хората, които страдат от Аспергер, имат изключителен усет за детайлите и обикновено научават всичко от любимата си област. В началото може да привлекат вниманието на възрастните с богатите си познания, но интересите им са толкова ограничени и маниакални, че накрая околните започват да изпитват отегчение. В училищна възраст започват да се проявяват ясно изразени натрапчиви мисли и действия. Някои неща могат да вършат само по строго определен начин и принуждават околните да следват правилата им.

— А що се отнася до езика? — попита Мартин, като си спомни странния начин, по който се изразяваше Морган.

— Да, езикът също е важен индикатор. — Ева изгреба и последните остатъци от салатата, преди да продължи. — Това е една от най-големите трудности, които хората със синдрома на Аспергер срещат в ежедневието си. Когато общуваме, обикновено използваме много повече изразни средства от думите, като например езика на тялото, мимиката на лицето, мелодиката на изреченията. Поставяме интонационни акценти, използваме метафори и сравнения. Всичко това представлява трудност за носителите на синдрома на Аспергер. Да вземем например израза „този път може да прескочим кафето“. Те ще го възприемат напълно буквално. Дори не могат да забележат, че собствената им реч се различава от речта на другите хора. Затова говорят или много тихо, почти шепнешком, или много силно, дори крещят. Освен това речта им звучи еднообразно и монотонно.

Мартин си помисли, че начинът на говорене на Морган съответства на това описание.

— Човекът, когото срещнах, се движеше някак странно. И това ли е често срещано явление?

— Да, това е друг ярък симптом. Движенията им може да са тромави, сковани, резки или твърде детайлни. Или стереотипни.

Забеляза, че Мартин не я разбра, и поясни.

— Стереотипни са движенията, които постоянно се повтарят, например махане с ръка.

— Постоянно ли имат проблеми с движенията?

Мартин си спомни как ловко бягаха пръстите на Морган по клавиатурата.

— Не, не е задължително. Ако специалният им интерес го изисква или когато са увлечени от нещо, могат да са изключително сръчни и ловки.

— Как протича пубертетът при тях?

— Мда, това е особена тема. Искате ли кафе, преди да продължим? Получихте твърде много нова информация. Между другото, искате ли да си водите записки, или разчитате на добрата си памет?

Мартин посочи малкия диктофон, който беше поставил на масата.

— Имам си помощни средства за тази цел. Но с удоволствие ще пийна едно кафе.

Коремът му закъркори от глад. Рядко му се случваше да яде салата за обяд и си помисли, че на връщане ще трябва да спре за един хотдог.

След малко Ева се върна с по една чаша димящо кафе във всяка ръка. Седна на стола си и продължи:

— Докъде бяхме стигнали? А, да, до пубертета. През тези години е много трудно да се постави диагнозата синдром на Аспергер, освен ако не е открита по-рано. Появяват се типичните за тази възраст проблеми, но при това заболяване те често се задълбочават и значително се изострят. Личната хигиена също представлява огромен проблем. Мнозина я занемаряват, защото не им харесва да се къпят, да си мият зъбите или да си сменят дрехите. Представят се по-слабо в училище. Не могат да разберат защо трябва да четат и учат, а освен това много трудно комуникират с връстниците си. Това затруднява работата в група, а понякога дори я прави невъзможна. Те често страдат от депресия и са доста антисоциални.

Мартин наостри уши.

— Какво имате предвид?

— Ами извършват различни престъпления, побои, влизане с взлом, разпалване на пожари и прочее.

— Значи хора, които страдат от Аспергер, са по-склонни към проява на насилие?

— Не, не може да слагаме всички под един знаменател, но мнозина от тях наистина са агресивни. Както ви казах, те се отличават със силен егоцентризъм и не могат да разберат чувствата на другите хора или да се поставят на тяхно място. Липсата на емпатия е изключително характерна черта. Липсва им здрав разум.

— Ако някой… — Мартин се поколеба, — който страда от синдром на Аспергер, фигурира в разследване за убийство, трябва ли да му се обърне специално внимание.

Ева прие въпроса напълно сериозно и се замисли, преди да отговори.

— Не бих могла да кажа. Диагнозата им предполага известна склонност към насилие, но малцина от тях извършват убийства. Чета вестниците и се досещам за кой случай говорите — допълни тя, прехвърляйки чашата в другата си ръка. — Личното ми мнение е, че е изключително опасно да се съсредоточите само върху тази следа, ако разбирате какво имам предвид.

Мартин кимна. Разбираше отлично какво има предвид. Колко ли пъти в човешката история са обвинявани хора за неизвършени от тях престъпления само защото са различни. Но познанието е сила и той се радваше, че е успял да надникне в света на Морган.

— Искрено ви благодаря, че отделихте време за разговор с мен. Дано не ви се е наложило да отложите нещо изключително важно заради тази среща.

— Не, не — възрази Ева и се изправи, за да го изпрати. — Просто исках да си подновя гардероба. С други думи, нищо, което не може да почака до другата седмица.

Изпрати го до коридора и го изчака да облече якето си, което бе поизсъхнало, след което отбеляза:

— Кошмарно време, нали?

Погледнаха през прозореца навън. Проливният дъжд не спираше, образувайки огромни локви.

— Да, както всяка есен — отвърна Мартин и й подаде ръка за довиждане.

— Между другото, благодаря за обяда. Обадете ми се, ако изникнат други въпроси. Радвам се, че имах възможност да поопресня познанията си в тази област. Не ми се случва често.

— Благодаря, непременно ще ви се обадя. И още веднъж благодаря.