Камила Лекберг
Каменоделецът (15)

Фелбака, 1924

Времето, когато изпитваше истинско удовлетворение и радост от работата си, му приличаше на отдавна преминал сън. Тежкият труд уби и последните остатъци от ентусиазъм и Андерш продължаваше да върши работата си механично. Капризите на Агнес нямаха край. Тя не се оправяше и с парите за разлика от жените на другите каменоделци, които намираха начин да свържат двата края, въпреки че хранеха многобройна челяд. Колкото и да спечелеше, всичко изтичаше като вода през пръстите й и често му се налагаше да отива гладен на работа, защото не оставаха пари за насъщния. Въпреки това продължаваше да носи вкъщи всичко до последния грош, което не беше обичайно в работническите семейства. Покерът бе любимото развлечение на каменоделците. Играеха и вечер, и през почивните дни, и мъжете често се прибираха при жените си с унили физиономии и празни джобове. Жените отдавна се бяха примирили с този порок, а горчивината браздеше дълбоки бръчки по лицата им.

Сега и Андерш добре познаваше това чувство. Животът с Агнес, който доскоро изглеждаше прекрасна мечта, се оказа живо наказание. Единствената му вина беше, че я обича и я дари с дете, ала съдбата го наказваше така, сякаш бе извършил смъртен грях. Дори мисълта за бъдещата им рожба не можеше да го зарадва. Бременността й се оказа доста тежка, а сега, когато краят вече наближаваше, стана още по-зле. От самото начало тя се оплакваше, че цялото тяло я боли, и отказваше да върши домакинската работа. Това означаваше, че той не само се трепеше от сутрин до вечер в каменоломната, но изпълняваше и задълженията на жена си. Тежеше му и отношението на останалите каменоделци, които ту му се присмиваха, ту го съжаляваха, че върши женската работа. Но той обикновено се чувстваше толкова преуморен, че нямаше сили дори да се засегне от думите им.

Въпреки всичко очакваше раждането на детето с нетърпение. Може би майчината обич ще накара Агнес да осъзнае, че светът не се върти около нея. Бъдещата им рожба веднага ще стане център на цялото им внимание и тя със сигурност ще се промени от тези нови преживявания. Андерш все още не можеше да повярва, че семейният им живот няма да потръгне. За него мъжката дума беше закон. И щом са сключили брачен съюз, нямат право да се разделят, колкото и да им е трудно.

Разбира се, той виждаше как живеят другите жени в бараката, които се съсипваха от работа, без да се вайкат. В тези мигове си мислеше, че съдбата е била несправедлива с него. Но в същото време съзнаваше, че сам се е поставил в това положение. Затова нямаше право да се оплаква.

Тръгна тежко по тясната пътечка към къщи. Днешният ден бе преминал също толкова монотонно както и миналите. Трябваше да изсича павета и го болеше рамото. Еднообразната работа натоварваше един-единствен мускул в тялото му. Стомахът му се свиваше от глад. Нямаше какво да си вземе за обяд. Добре че съседът им Янсон се смили и му даде половината от сандвичите си, иначе трябваше да работи цял ден гладен. „Не — помисли си той. — От сега нататък сам ще разпределя заплатата си. Ще започне да пазарува, така или иначе, върши цялата домакинска работа. Самият той можеше да мине без храна, но нямаше да позволи детето му да гладува. Беше крайно време да въведе нови правила в домакинството.“

Андерш въздъхна и се спря, преди да отвори паянтовата врата и да влезе при жена си.

 

 

Зад стъклото на пропуска на дежурния Аника можеше да следи кой влиза и излиза. Днес беше спокойно. Всички, с изключение на Мелберг, бяха по задачи, а и никой от гражданите не се нуждаеше от спешна помощ. Но самата Аника беше затънала в работа. Оповестяването на случая в медиите предизвика много телефонни обаждания, но още не можеше да каже дали това ще помогне на следствието. Нито пък беше нейна работа. Просто записваше всички сигнали, включително името и телефонния номер на обаждащия се. След това щеше да предаде записите на водещия следовател, в случая на Патрик. Той щеше да стане щастлив получател на куп клюки и безпочвени обвинения, към което обикновено се свежда подобна информация.

Този случай събра повече обаждания от обикновено. Инцидентите с деца винаги предизвикваха силни емоции у хората, още повече че сега ставаше дума за убийство. За съжаление, получените сигнали създаваха доста непривлекателна картина на средностатистическото общество. Очевидно толерантното отношение към хомосексуалистите не бе успяло да се разпространи извън големите градове и много от обажданията бяха за подозрителни субекти, мъже с доказани или предполагаеми сексуални наклонности, различни от общоприетите. В повечето случаи аргументите им бяха до болка еднакви. Достатъчно беше някой да има по-особена професия и веднага го причисляваха към „един от онези перверзни типове“. Според жителите на малкото градче това стигаше, за да го обвинят в какви ли не грехове. Досега Аника получи множество сигнали за местния фризьор, за един от продавачите в цветарския магазин, за някакъв учител, който имал непростимата слабост към розовите ризи, и разбира се, за най-подозрителния от всички — един възпитател от детска градина. Аника получи общо десет обаждания по адрес на последния гореспоменат субект и ги отдели с въздишка. Понякога се чудеше дали в малките градчета времето не е спряло.

Следващото обаждане обаче се оказа по-различно. Жената на другия край на линията пожела да запази анонимност, но фактът, който съобщи на полицията, определено представляваше интерес. Аника се съсредоточи и записа внимателно всяка дума. Трябва да постави този сигнал на челно място. През тялото й сякаш премина електрически ток, а нещо й нашепна, че това ще изиграе решаваща роля за хода на следствието. Рядко й се случваше да се окаже в центъра на събитията, които преобръщаха цялото разследване, и сега изпита удовлетворение. Може би беше преживяла точно такъв момент. Телефонът иззвъня отново. Още едно обаждане за продавача от магазина за цветя…

 

 

Арне мрачно подреди книгите с псалми по църковните пейки. Това задължение обикновено му носеше искрена радост, но не и днес. Поредната модерна измишльотина! Църковна служба в петък вечерта с музика, далеч не богоугодна. Весели и игриви трели — същинско богохулство! В черквата може да звучи музика само по време на неделната служба и при това главно псалми. В днешно време свирят какво ли не, а богомолците дори аплодират. Добре поне че не бяха стигнали до такова безобразие като в Стрьомстад, където местният свещеник канеше ту един, ту друг популярен изпълнител. Тази вечер щяха да свирят само учениците от местното музикално училище, а не някои от онези стокхолмски нехранимайковци, които обикаляха страната с лекомислените си песнички, изпълнявани еднакво весело и в храма божи, и пред пияниците по парковете.

Все пак ще изпълнят няколко псалма, а Арне внимателно закачи номерата им на таблото вдясно от хора и отстъпи леко назад, за да се увери още веднъж, че всичко е наред. За него беше въпрос на чест всичко да е изрядно до последната подробност.

Ех, де да можеше да въведе подобен ред и сред хората. Светът щеше да е толкова по-добър. Ако поне понякога се вслушваха в думите му, вместо да измислят куп щуротии. Всичко е описано в Библията. До последния детайл, само трябва да се насилят да я прочетат.

Огорчението, че не успя да стане свещеник, отново обзе душата му. Арне се огледа внимателно наоколо и като се увери, че е съвсем сам, отвори вратата, която водеше към олтара, и тържествено пристъпи напред. Вдигна поглед към изтерзаното и покрито с рани тяло на Исус, разпънато на кръста. Това бе смисълът на живота му. Да склони глава пред кървящите рани и трънения венец на главата на Исус. Арне се обърна и огледа празните църковни пейки. Представи си как се изпълват с хора — неговото паство. Вдигна несигурно ръце, а колебливият му глас отекна наоколо:

— Нека божията светлина освети пътя ви.

Видя как думите му проникват в душите на хората. Как те отварят сърцата си за благословията му и го гледат със светнали лица. Арне свали бавно ръце и погледна към амвона. Никога преди не би посмял да се изкачи на него, но днес имаше чувството, че Светият дух го изпълни със сили. Ако баща му не бе застанал на пътя му, днес би се изправил там, извисен над главите на миряните, да проповядва словото божие.

Арне направи няколко крачки към амвона, но в мига, в който стъпи на първото стъпало, чу тежката църковна врата да се отваря. Отдръпна крака си и се върна към задълженията си на клисар. Горчивината гореше гърдите му като сяра.

 

 

Магазинът за подаръци работеше само през лятото и по големите празници, затова решиха да потърсят Жанет на другото й работно място, където тя прекарваше останалите девет месеца от годината. Беше сервитьорка в един от малките обедни ресторанти в Гребестад. Щом прекрачиха прага, Патрик усети как коремът му закъркори от глад. Още беше много рано и заведението беше празно. Една млада жена подреждаше масите за обяд.

— Жанет Линд?

Тя вдигна глава и кимна.

— Да, аз съм.

— Патрик Хедстрьом и Ернст Лундгрен. Ние сме от полицията в Танумсхеде. Бихме искали да ви зададем няколко въпроса.

Жанет кимна и сведе поглед. Трябваше да е съвсем заблудена, за да не разбере за какво са дошли.

— Искате ли кафе? — попита тя и двамата кимнаха зарадвани.

Патрик успя да я разгледа, докато тя отиваше към кафеварката. Жените от този тип му бяха добре познати. Дребничка, тъмнокоса и леко закръглена. С големи кафяви очи и буйна коса до раменете. Със сигурност е била най-красивата в класа, ако не и във випуска, радваща се на популярност и винаги до някое от по-големите готини момчета. Последният учебен ден слагаше край на бляскавите успехи на тези момичета, но те обикновено не напускаха родния си край, където все още хората помнеха звездното им минало. Беше им ясно, че не могат да се мерят с красавиците от големия град. Патрик прецени, че Жанет е доста по-млада от него, а следователно и от Никлас. Може би беше към двайсет и пет.

Сервира им кафето и тръсна леко косата си, преди да седне на масата при тях. Сигурно беше упражнявала този жест многократно пред огледалото в тийнейджърските си години. И Патрик не можеше да не признае, че го беше усвоила до съвършенство.

— Shoot, нали така обикновено казват в американските филми. — Жанет се усмихна кисело и с присвити очи погледна Патрик.

Той с нежелание си призна, че разбира Никлас. И той самият бе прекарал години наред в блянове по красавиците на випуска. Това не се забравя. Не че би имал шанс с някоя от тях: висок, кльощав и отличник на всичкото отгоре — вписваше се идеално в отбора на посредствените и само от разстояние можеше да се възхищава на яките момчета, които бягаха от часа по математика, за да изпушат по някоя и друга цигара. Сега познаваше повечето от тях — бяха му един вид клиентела, а изтрезвителят постепенно се превърна във втори дом за мнозина.

— Току-що разговаряхме с Никлас Клинга и… — Патрик се поколеба, — и той спомена името ви.

— Аха, така значи — възкликна Жанет, очевидно без да се смущава от обстоятелствата, при които е споменавано името й.

Тя продължи да наблюдава Патрик спокойно, изчаквайки го да продължи.

— Да, той твърди, че сте били заедно в понеделник сутринта, вярно ли е?

Тя повтори отработения си жест, тръсна още веднъж косата си и кимна.

— Да, вярно е. Бяхме вкъщи. В понеделник почивах.

— В колко часа Никлас дойде у вас?

Жанет се замисли, сведе поглед, разглеждайки ноктите си — дълги, с красив маникюр, и Патрик дори се зачуди как може да се работи с такива нокти.

— Някъде към девет и половина, струва ми се. Впрочем не! Сигурна съм, защото бях нагласила будилника за девет и петнайсет и още се къпех, когато Никлас дойде.

Жанет се изкиска и на Патрик му стана крайно неприятно. Представи си Шарлот, Сара и Албин, но очевидно мисълта за тях не обременяваше съзнанието й.

— И колко време прекара при вас?

— Обядвахме към дванайсет, той трябваше да се върне на работа в един и си тръгна оттук към един без двайсет. Аз живея наблизо.

Тя отново изхихика и Патрик едва успя да прикрие неприязънта си. Ернст очевидно не изпитваше подобни чувства към Жанет. Дори напротив, колкото повече я гледаше, толкова по-сладострастен ставаше погледът му.

— През цялото време ли беше у вас? Дали не е излизал по някаква работа?

— Не — отговори тя спокойно. — Уверявам ви, че не е излизал.

Патрик погледна към Ернст и попита:

— Искаш ли да добавиш нещо?

Той поклати глава и Патрик прибра бележника си.

— Сигурно ще трябва да ви зададем още въпроси, но засега това е всичко.

— Добре, надявам се, че съм могла да ви помогна — каза Жанет и се изправи.

През цялото време не спомена нито дума за смъртта на дъщерята на любовника си. За това, че детето е било убито, докато тя се е търкаляла в леглото с баща му. Липсата на каквато и да било съпричастност изглеждаше зловеща.

— О, да, разбира се — отсече Патрик и свали якето си от облегалката на стола.

Преди да излязат, той се обърна и я видя да подрежда масите. Тананикаше си някаква мелодия, но не успя да чуе каква.

 

 

Шарлот обикаляше приземния етаж, където живееха през последните месеци. Мъчителната болка в сърцето не й даваше покой. Съвестта я гризеше, че е оставила Албин на грижите на майка си, но в скръбта й нямаше място за него. В усмивката и в сините му очи виждаше единствено Сара. Толкова много приличаше на нея като малка. Болеше я да усеща плахостта и несигурността му. Сякаш Сара беше попила енергията, предназначена за двете деца. Но Шарлот знаеше истинската причина. Тайната я глождеше отвътре. Тя обаче се надяваше, че всичко някак ще се нареди.

Съжаляваше, че вчера сподели съмненията си с Ерика. Сега те с Никлас ще се помирят и сближат, а нейната подозрителност само влошава нещата. Тя виждаше, че и той страда, и ако тази трагедия не им помогне да преоткрият своята близост, с тяхното семейство е свършено.

След като се освободи от унеса на успокоителните лекарства, започна да се надява, че Никлас ще се промени, че ще стане нежен, грижовен и обичлив съпруг. Преди виждаше у него проблясъци на подобни чувства и затова го обичаше. Сега мечтаеше само за едно — да се опре на него, да му позволи да се прояви като по-силния от двамата. Но това така и не се случи. Никлас се затвори още повече в себе си, бързаше да се върне на работа, изостави я сама сред руините на разбития им живот.

Шарлот изведнъж се наведе и се спря като закована. Беше помолила Никлас да прибере всичките вещи на Сара и той отдели цяла сутрин, за да ги подреди в кашони и да ги качи на тавана. Но явно беше пропуснал нещо. Старото мече на Сара се подаваше изпод леглото. Именно него бе настъпила Шарлот. Тя го вдигна внимателно и седна на леглото, за да не се строполи на пода. Козинката му й се стори сплъстена. Сара не й позволяваше да го изпере и сега то й приличаше на уличен побойник. Дори излъчваше някаква странна миризма. Сигурно не би я премахнала нито пералната машина, нито уханието на перилния препарат „Ариел“. Едното му око липсваше и Шарлот напипа стърчащите на мястото му конци. От два часа не беше плакала — това й се случваше за първи път, откакто полицаите й съобщиха за смъртта на Сара. Усети как плачът се надига в гърлото й. Тя притисна мечето до себе си, легна на леглото и се разрида.

 

 

— Няма да повярвате — каза Педерсен по телефона. — За първи път в световната история получихме лабораторните анализи по-рано от уречения срок.

— Почакай само да отбия встрани — каза Патрик и се огледа за подходящо място.

Ернст му посочи тесен горски път от тяхната страна на шосето и Патрик вкара колата там.

— Сега вече не представлявам опасност за другите шофьори. Е, какви са резултатите? — попита той някак апатично.

Сигурно са успели да установят какво е яла Сара на закуска. Що се отнася до водата в дробовете й, той вече беше се консултирал и за свое най-голямо съжаление, научи, че едва ли може да се установи марката на сапуна. Тъкмо това потвърди и Педерсен.

— Както ви казах и преди, водата в дробовете й е сладка, а химичният анализ показва, че е от водопровода на Фелбака. За съжаление, не са успели да определят марката на сапуна.

— Мда, това не ни помага особено — въздъхна Патрик недоволно и усети как нещата отново му се изплъзват от ръцете.

— Не и това, което се отнася до находката в дробовете — произнесе Педерсен някак загадъчно.

Патрик се напрегна.

— Има ли още нещо?

— Да, но не знам какво означава — отвърна съдебният лекар. — Анализът на съдържанието на стомаха потвърждава описаната от семейството закуска, но — Педерсен направи кратка пауза, а Патрик едва не извика от нетърпение — са открили нещо странно. Изглежда, момичето се е нагълтало с пепел.

— Пепел? — изненада се Патрик.

— Да — потвърди Педерсен, — и тъй като е намерена в стомаха, от лабораторията са решили да тестват още веднъж водата от дробовете й и открили и там малки количества пепел. Както знаеш, първоначалният анализ не показа нищо подобно.

— Но как се е нагълтала с пепел? — попита Патрик и забеляза с крайчеца на окото си как Ернст подскочи и се вторачи в него.

— Не можем да кажем нищо определено, но след като прегледах повторно протокола от аутопсията и лабораторните анализи, стигнах до извода, че пепелта е вкарана насилствено през устата. Открихме малки количества дори в гърлото и устата й, макар че водата вероятно е отмила по-голямата част.

Патрик не каза нищо, но в главата му се завъртяха рой мисли. Защо му бе на някого да кара момичето да яде пепел? Опита се да се съсредоточи и да помисли има ли други въпроси.

— Как е попаднала пепелта в дробовете, ако са я накарали да я гълта?

— Моята хипотеза е, че част от пепелта е влязла в кривото гърло, когато са я накарали да гълта. Ако по това време Сара е била във ваната, е възможно малко количество да се е изсипало във водата и да е навлязло в дробовете на момичето при удавянето.

Кошмарната сцена възникна в съзнанието на Патрик. Представи си как Сара седи във ваната, докато някаква непозната страшна фигура й тика шепа пепел в устата, а след това затиска носа и устата й, за да я накара да преглътне. После същите ръце натискат главата й под водата, докато отдолу не спрат да се издигат мехурчета въздух и тялото не се отпусне.

Откъм гората се чу някакво шумолене и прекъсна тягостното мълчание. Патрик попита тихо Педерсен:

— Бихте ли изпратили резултатите по факса?

— Вече ги изпратих. От лабораторията ще направят някои допълнителни анализи на пепелта с надеждата да открият нещо полезно за разследването. Казаха, че са искали да ни съобщят резултатите колкото се може по-бързо, затова решили да не чакат последните изследвания.

— Правилно. А кога ще могат да кажат повече за пепелта?

— В средата на следващата седмица, най-вероятно — каза Педерсен и добави: — Как върви? Напредвате ли?

Бе доста необичайно съдебният лекар да разпитва за хода на разследването, но Патрик не се изненада. Смъртта на Сара развълнува мнозина, дори и най-коравосърдечните. Замисли се за секунда, преди да отговори.

— Страхувам се, че не. Ако трябва да съм напълно честен, не разполагаме с много. Надявам се това, което ми казахте, да пораздвижи нещата. Засега не зная как, но резултатите от анализа са толкова странни, че ще повлияят на следствието.

— Да се надяваме — окуражи го Педерсен.

След като Патрик и Ернст обсъдиха чутото, в колата отново настъпи тишина. Отвън храстите продължаваха да шумолят. Патрик дори си помисли дали срещу тях няма да изскочи някой лос, но вероятно сред рижите есенни листа играеха птички или катерички.

— Не мислиш ли, че е време да огледаме банята на семейство Флорин?

— Не трябваше ли да го сторим отдавна? — попита Ернст.

— Може би — отвърна Патрик ядосано, съзнавайки, че колегата му е прав. — Но не го сторихме. По-добре късно, отколкото никога.

Ернст премълча. Патрик извади мобилния си телефон и се обади, за да осигури заповед за обиск и да извика техниците от Удевала. В ушите му още звучаха думите на Ернст, докато се опитваше да ускори процедурата. Обещаха му да дойдат още същия следобед.

Патрик с въздишка запали колата и даде заден ход. Не можеше да спре да си мисли за пепел. И смърт.