Камила Лекберг
Каменоделецът (14)

Фелбака, 1924

По време на пътуването до Фелбака не си размениха нито дума. След дългите нощи, изпълнени с милувки и шепот, сега нямаха какво да си кажат. Седяха като оловни войничета, втренчени в празното пространство, потънали в мислите си.

Агнес имаше чувството, че целият й свят се е срутил. Нима довчера не се събуждаше в голямото си легло, в собствената си стая, в разкошната им къща, където беше живяла цял живот? Как можеше сега да седи във влака, с една чанта в скута си, по пътя към един живот, изпълнен с мизерия, редом с човека, с когото вече не би искала да има нищо общо. Не искаше дори да го погледне. Андерш сложи веднъж ръка върху нейната, опитвайки се да я успокои, но тя го отблъсна с такова отвращение, че сигурно повече нямаше да изпита подобно желание.

След няколко часа пристигнаха при бараката, в която се помещаваше бъдещият им дом. Агнес не се реши веднага да слезе от колата. Продължи да седи като вкаменена. Чувстваше се отвратена от заобикалящата я мръсотия и гюрултията на кирливите сополанковци, стекли се да позяпат колата. Не, това не беше живот за нея! За миг се изкуши да помоли кочияша да я върне на гарата, но разбираше, че това е невъзможно. Къде щеше да отиде? Баща й даде ясно да се разбере, че не иска да има нищо общо с нея, а мисълта да намери някаква работа не би я споходила, даже да не беше бременна. Пред нея криволичеше един-единствен път, който водеше към мръсната мизерна къща.

Очите й се напълниха със сълзи, но Агнес се осмели все пак да слезе от колата. Кракът й затъна в калта, а устните й се изкривиха в тъжна усмивка. На всичкото отгоре носеше красивите червени обувки с изрязани пръсти. Усети как калната вода се процежда през чорапите. С крайчеца на очите си забеляза как се раздвижиха пердетата на прозорците наоколо — очевидно любопитните й съседи искаха да се насладят на спектакъла. Агнес вдигна глава. Нека зяпат, докато очите им окапят. Изобщо не се интересуваше какво мислят за нея. Прости кокошки, които сигурно никога не бяха виждали истинска дама. Нищо, тя едва ли ще остане дълго тук. Все ще намери начин да се измъкне от калта. Нямаше ситуация, от която да не може да се измъкне, къде с лъжи, къде с чар.

Агнес хвана решително чантата си и закуцука към бараката.

 

 

По време на сутрешната почивка Патрик и Йоста разказаха на Мартин и Аника за събитията от предишния ден. Ернст рядко се появяваше преди девет сутринта, а Мелберг смяташе, че е под достойнството му на началник да пие кафе с тях, и закусваше сам в кабинета си.

— Нима не разбира, че сама си вреди — учуди се Аника. — Би трябвало да иска да хванете убиеца, вместо да ви занимава с подобни глупости.

Думите й прозвучаха като ехо на разговора им от вчерашния ден.

Патрик само поклати глава.

— Да, и аз се чудя дали става дума за някакъв егоизъм, или просто е откачена. Надявам се, че повече няма да се повтори, защото вчера здравата я стреснахме. Появи ли се нещо, на което да се опрем?

Никой не отговори. В делото явно липсваха доказателства и улики.

— Кога очакваме резултатите от криминалната лаборатория в Стокхолм? — наруши Аника тежката тишина.

— В понеделник — отвърна Патрик кратко.

— Свалени ли са подозренията от семейството? — Йоста отпи поредната глътка и въпросително огледа всички.

Патрик изведнъж си спомни странната реакция на Ерика, когато спомена за алибито на роднините. Нещо не му даваше мира, но не можеше да разбере какво го тревожи.

— Не, разбира се. Роднините винаги остават сред подозираните — обясни той. — Но в момента не разполагаме с нищо конкретно в тази насока.

— А имат ли алиби? — попита Аника.

Тя не участваше активно в разследванията и се зарадва на възможността да научи повече за хода на делото.

— Звучат убедително, но все още не сме ги проверили. — Патрик стана, наля си още кафе и остана прав. — Шарлот си е почивала на приземния етаж, имала силна мигрена и легнала да поспи. Стиг също твърди, че е спял. Взел приспивателно и не чул нищо. Лилиан била вкъщи с Албин, след като изпратила Сара, а Никлас бил на работа.

— Тоест никой от тях няма неопровержимо алиби — констатира Аника сухо.

— Тя е права — съгласи се Йоста. — Изглежда, действахме твърде плахо и не се решихме да ги разпитаме по-строго. Освен Никлас никой няма потвърдено алиби.

Ето какво тревожеше смътно подсъзнанието му. Патрик закрачи развълнувано из стаята.

— Но Никлас не е бил на работното си място. Не си ли спомняш? — обърна се той към Мартин, който го наблюдаваше учудено. — Не успяхме да се свържем с него цялата сутрин и той се прибра едва след два часа. Знаем ли къде е бил през това време? И защо ни излъга, че е бил в кабинета си?

Мартин кимна, съгласявайки се. Как не бяха обърнали внимание на това?

— Не трябва ли да разпитаме и сина на съседите, Морган? Дали обвиненията срещу него са верни, или не, но не бива да ги пренебрегваме. Лилиан твърди, че е надничал през прозореца й, за да я види разсъблечена. Макар че какво интересно има в подобна гледка — намигна на колегите си Йоста, като отпи от чашата си.

— Тези обвинения са доста стари, а пък и както сам казваш, не са кой знае колко достоверни, особено след случилото се вчера.

Патрик си даде сметка, че думите му звучат някак неубедително. Съмняваше се дали трябва да си губи времето, за да проверява лъжите на Лилиан, били те стари или нови.

— Но от друга страна, не разполагаме с кой знае колко улики, тъй че… — Йоста разпери ръце.

Три чифта очи го изгледаха недоумяващо. Подобна инициативност не беше в негов стил, но тъкмо странната му постъпка накара колегите да се вслушат в предложението му.

— Освен това, ако не греша, от къщичката му се вижда домът на семейство Флорин, така че не е чудно да е забелязал нещо онази сутрин — добави Йоста убедително.

— Прав си — съгласи се Патрик и за пореден път се почувства в глупаво положение. Би трябвало сам да се досети, че Морган беше потенциален свидетел. — Ще направим така: ти и Мартин ще разпитате Морган Виберг, а ние с… — Патрик се насили да произнесе името на колегата си — Ернст ще попритиснем бащата на Сара, след което отново ще се съберем следобед.

— Ами аз? Аз какво да правя? — напомни за себе си Аника.

— Стой на телефона. Вече сигурно са се появили съобщения в пресата, така че можем да научим нещо ново от обществеността.

Аника кимна и отиде да остави чашата в миялната машина. Другите я последваха, а Патрик се върна в кабинета си да чака Ернст. Трябва да му напомни колко важно е за един полицай да не закъснява за работа, особено когато тече разследване за убийство.

 

 

Мелберг чувстваше, че съдбоносната среща наближава неумолимо. Оставаше му само един ден. Писмото все още лежеше в горното чекмедже на бюрото му, но той не посмя да го погледне повече — пък и знаеше съдържанието му наизуст. Недоумяваше как може да изпитва подобни противоречиви чувства. В първия миг го обладаха ярост и гняв, примесени с недоверие. Постепенно обаче в душата му започна да покълва и надежда. Именно това го изненадваше най-много. Досега вярваше, че животът му е почти идеален, преди преместването му в тази дупка. След това се наложи да признае, че не всичко се нарежда както трябва. Единственото, което му липсваше, беше отдавна заслуженото повишение, иначе нямаше от какво да се оплаква. Само срамният инцидент с Ирина го накара да се замисли дали всъщност не му се иска нещо повече, но той бързо успя да загърби този епизод.

Гордееше се, че е самодостатъчен. Единственият близък и нужен човек беше майка му, но нея вече я нямаше на този свят. Писмото обаче означаваше, че всичко може да се промени.

Дишането му стана някак тежко и учестено. Изпитваше странна смесица от страх и очакване. От една страна, нямаше търпение да настъпи утрешният ден, който да прогони всички съмнения. От друга страна, му се искаше времето да спре.

На няколко пъти се замисли дали да не се откаже. Да хвърли писмото в кошчето за боклук с надеждата, че проблемът ще се реши от само себе си. Но това нямаше как да стане.

Мелберг въздъхна, качи крака върху бюрото и затвори очи. Най-добре е търпеливо да изчака и да види какво ще му донесе утрешният ден.

 

 

Йоста и Мартин се промъкнаха предпазливо покрай голямата къща, разчитайки, че никой няма да ги забележи. Нямаха желание да се срещат с враждебно настроения Кай, искаха спокойно да поговорят с Морган без родителите му. Той е възрастен човек и тяхното присъствие не е нужно.

Измина доста време, преди вратата да се отвори, те дори се усъмниха дали има някой. Най-накрая тя се открехна и на прага ги посрещна блед светлокос мъж на около трийсет години.

— Кои сте вие? — Гласът му прозвуча монотонно, а лицето му изглеждаше като каменна маска.

— Ние сме от полицията — представи Йоста себе си и Мартин. — Разпитваме съседите във връзка със смъртта на момичето.

— Ясно — каза Морган със същото безразличие. Той дори не направи усилие да се помести, за да ги пусне вътре.

— Може ли да влезем и да поговорим? — попита Мартин.

Изпита неудобство в присъствието на този странен човек.

— Не. Сега е десет часът, а аз обикновено работя от девет до единайсет и петнайсет. След това обядвам от единайсет и петнайсет до дванайсет и работя от дванайсет до два и петнайсет. След това вземам кафе и сладкиши от мама и татко и почивам до три часа. След това работя до пет и вечерям. После гледам новините по втори канал в шест, а след това по четвърти в седем и по първи в седем и половина и отново по втори в девет часа. После си лягам.

Морган продължи да говори монотонно, почти без да си поема дъх по време на цялата тирада. Гласът му беше по-висок и писклив и Мартин и Йоста набързо се спогледаха.

— Изглежда, денят ви е плътно запълнен — отбеляза Йоста, — но сигурно разбирате колко важно е да поговорим с вас и затова бихме били много благодарни, ако ни отделите няколко минути.

Морган се замисли и накрая реши да изпълни молбата им. Дръпна се настрани и ги пусна, но личеше, че не е особено доволен от промяната в програмата си.

Мартин се изуми, когато влезе вътре. Къщичката се състоеше от едно-единствено помещение, което очевидно служеше и за спалня, и за кабинет, и дори имаше малък кухненски бокс. Беше чисто и подредено с едно изключение. На пода навсякъде имаше купчини списания, а между тях оставаха тесни пътеки, които водеха в различни посоки. Една стигаше до леглото, втора — до компютрите, а трета — до бокса. Цялото останало пространство беше изпълнено със списания. Мартин се загледа в кориците им. Повечето бяха посветени на компютрите. Сбирката беше доста разнообразна — някои бяха нови, други — по-стари.

— Виждам, че се интересувате от компютри — отбеляза Мартин.

Морган само го погледна, но се въздържа да коментира такава очевидна истина.

— Какво работите? — попита Йоста, за да наруши тягостното мълчание.

— Разработвам компютърни игри. Главно фентъзи — отвърна Морган.

Той се упъти към компютрите си, сякаш търсейки в тях защита, и Мартин забеляза колко накъсани и тромави бяха движенията му, как при всяка стъпка можеше да събори някоя от безбройните купчини. Въпреки това Морган успя да стигне безпрепятствено до компютъра и да седне на работния си стол. Оттам отново се вгледа безизразно в Йоста и Мартин, които стояха объркани насред морето от списания и се чудеха как да пристъпят към разпита на този странен субект. Беше трудно да определят какво му е странното, но това веднага правеше впечатление.

— Колко интересно — започна Мартин. — Винаги съм се учудвал как хората успяват да създадат подобни невероятни светове. Трябва да имате страхотно въображение.

— Не аз създавам играта. Просто пиша програмата. Имам синдром на Аспергер — съобщи Морган.

Мартин и Йоста отново се спогледаха объркано.

— Синдром на Аспергер — повтори Мартин. — За съжаление, не зная какво е това.

— Повечето хора не знаят. Това е една от разновидностите на аутизма, при която хората имат нормален или висок коефициент на интелигентност. Аз имам висок коефициент. Много висок — добави той, без да влага каквото и да било чувство в думите си. — Ние, хората със синдрома на Аспергер, не можем да разчитаме различните изражения на лицето и интонациите на гласа, нито пък разбираме от сравнения и ирония. Това ни създава трудности в социалното общуване.

Думите му прозвучаха като извадени от учебник и Мартин трябваше да направи усилия, за да проследи смисъла на казаното.

— Затова не мога сам да създам компютърна игра. Не разбирам чувствата на другите, но пък съм един от най-добрите програмисти в Швеция.

Думите му бяха обикновена констатация, без капчица гордост или опит за самоизтъкване.

Мартин си призна с неохота, че е силно впечатлен. Досега не беше чувал за синдрома на Аспергер, а разказът на Морган събуди любопитството му. Обаче бяха дошли по работа и не биваше да губят време.

— Може ли да седнем някъде? — попита той и се огледа наоколо.

— На леглото — посочи Морган с глава.

Йоста и Мартин внимателно се промъкнаха между купчините от списания и седнаха. Йоста заговори пръв.

— Предполагам, че знаете какво се случи със семейство Флорин в понеделник? Забелязахте ли нещо необикновено онази сутрин?

Морган не отговори, а продължи да ги гледа с апатия. Мартин осъзна, че думата „необикновено“ може би беше твърде абстрактна за него, и се опита да формулира въпроса по-конкретно. Дори не можеше да си представи колко е трудно за човек да се справя с живота, без да разбира скритата комуникация между останалите членове на обществото.

— Видяхте ли кога момичето излезе от къщи? — попита той, надявайки се въпросът да е достатъчно ясен, за да може Морган да отговори.

— Да, видях кога излезе — съобщи Морган и отново замлъкна, без да осъзнава, че въпросът съдържа допълнителен подтекст извън прякото значение на думите.

Мартин разбра за какво става дума и поясни:

— В колко часа я видяхте?

— Излезе в девет и десет — каза Морган с вече познатия им писклив глас.

— Видяхте ли още някого онази сутрин? — попита Йоста.

— Да — отвърна Морган.

— Кого видяхте и в колко часа? — попита Мартин, като побърза да изпревари Йоста.

Усети, че колегата му започва да се ядосва на странния им събеседник.

— В осем без петнайсет видях Никлас.

Мартин записа старателно думите му. Нито за миг не се усъмни за точността на свидетеля.

— Познавахте ли Сара?

— Да.

Йоста започна да нервничи и Мартин побърза да го успокои, докосвайки ръката му. Нещо му подсказваше, че проявата на емоции едва ли би помогнала да получат повече ценна информация от Морган.

— Колко добре я познавахте?

Морган продължи да ги гледа с празен поглед и Мартин се опита да перифразира въпроса си. Досега никога не се беше замислял колко е трудно да се изразяваш точно и ясно. Хората обикновено разчитаха, че събеседникът им ще разбере подтекста.

— Идвала ли е тук?

Морган кимна.

— Пречеше ми. Чукаше на вратата, докато работя, и искаше да я пусна да влезе. Пипаше нещата ми. Веднъж дори се ядоса, като й казах да си отива, и събори една от купчините ми.

— Значи не я харесвахте? — попита Мартин.

— Пречеше ми и събаряше купчините ми — обясни Морган, очевидно напълно неспособен да се изрази по-емоционално за момичето.

— Ами баба й? Какво мислите за нея?

— Лилиан е проклета. Така казва татко.

— Тя твърди, че сте се промъквали до къщата й и сте надничали през прозорците? Така ли е?

Морган кимна, без да се замисли.

— Да, вярно е. Просто исках да погледам. Мама се ядоса, като й разказах. Каза ми, че не бива да правя така.

— И спряхте ли? — попита Йоста.

— Да.

— Защото майка ви е казала? — подигравателно уточни Йоста, но Морган не се усети.

— Да, мама винаги ми казва какво бива да правя и какво не. Упражняваме се как да говоря и как да се държа. Обяснява ми, че хората понякога говорят едно, а имат предвид друго. Иначе мога да сбъркам. — Морган погледна ръчния си часовник. — Вече е десет и половина, трябва да работя.

— Няма да ви пречим повече — увери го Мартин и се изправи. — Извинете, че нарушихме програмата ви, но полицаите невинаги могат да се съобразяват с правилата.

Морган се задоволи с това обяснение и веднага устреми поглед в екрана.

— Затворете вратата след себе си — напъти ги той. — Иначе става силно течение.

— Каква откачалка — обобщи Йоста, докато се промъкваха крадешком през градината към колата, която бяха паркирали през една улица.

— На мен пък ми беше интересно — сподели Мартин. — Никога досега не бях чувал за синдрома на Аспергер. А ти?

Йоста изсумтя.

— Не, по мое време го нямаше. Сега измислят какви ли не странни диагнози, но на мен ми стига една — идиот.

Мартин въздъхна и седна на мястото на шофьора. Едно беше ясно — едва ли Йоста можеше да бъде наречен хуманист.

Някакво съмнение започна да гложди Мартин. Дали зададоха правилните въпроси? Опита се да си спомни какво точно изпускаше, но накрая се отказа. Вероятно си въобразяваше.

 

 

Поликлиниката бе обгърната от сива мъгла, а на паркинга имаше само една кола. Ернст, все още намусен след забележката на Патрик за закъснението, изскочи от колата и тръгна забързан към входа. Патрик тръшна раздразнено вратата на колата и се затича след него. На нищо не прилича — държи се като малко дете!

Минаха покрай гишето на аптеката и свиха наляво. Вътре нямаше жива душа, а стъпките им отекваха самотно в коридора. Накрая срещнаха някаква медицинска сестра и я попитаха къде е кабинетът на Никлас. Тя каза, че преглеждал пациент, но щял да приключи до десет минути, и ги покани да седнат в чакалнята. Патрик винаги се учудваше колко си приличат чакалните в различните поликлиники. Същите неугледни мебели с грозни дамаски, същите безсмислени картини по стените и същите скучни списания. Запрелиства разсеяно едно от тях, посветено на здравеопазването, и се смая от количеството болести, за които дори не беше и чувал. Ернст седна по-далеч от него и досадно затропа с крак по пода. От време на време дори хвърляше злобни погледи към Патрик, но той не му обръщаше внимание. Нека си мисли каквото иска, стига да си върши работата.

— Докторът се освободи — съобщи им сестрата и ги поведе към кабинета на Никлас.

Той седеше зад претрупаното си бюро. Изглеждаше измъчен. Изправи се да ги посрещне с протегната ръка и доброжелателна усмивка, но в очите му се четеше тревога.

— Да не би да има нещо ново в разследването?

Патрик поклати глава.

— Работим усилено, но засега не разполагаме с много. Но и това ще стане — продължи той за успокоение.

Но в същото време съмнението в душата му нарастваше. Изобщо не беше сигурен, че този път щяха да успеят.

— С какво мога да ви помогна? — попита Никлас уморено и прокара ръка през русата си коса.

Патрик неволно си помисли, че този мъж беше като слязъл от корицата на някой от любовните романи за влюбени сестри и красиви доктори. Дори сега излъчваше невероятен чар, а Патрик само можеше да предполага как ли въздейства на жените. Ерика му беше споменала, че заради това бракът му с Шарлот е страдал през годините.

— Искаме да ви зададем няколко въпроса за понеделник сутринта — каза Патрик, докато Ернст мълчеше навъсено и игнорираше опитите му да го включи в разговора.

— Така ли? — отзова се Никлас с привидно безразличие, но Патрик забеляза безпокойство в очите му.

— Казахте, че сте били на работното си място.

— Да, тръгнах за работа както обикновено в осем без петнайсет — потвърди Никлас, но гласът му леко трепна.

— Точно това не можем да разберем — продължи Патрик и за пореден път се опита да накара Ернст да се включи в разговора. Колегата му обаче продължи да се инати, загледан към паркинга. — През въпросната сутрин в продължение на два часа правехме опити да се свържем с вас, но вас ви нямаше. Бихме могли да попитаме сестрата — каза Патрик и махна с ръка към вратата. — Предполагам, че записва часовете ви и знае къде сте били тогава.

Никлас се размърда неспокойно на стола, а по слепоочията му избиха капчици пот. Въпреки това се стараеше да запази привидно спокойствие и очевидно успя.

Патрик се порази от невъзмутимия му и самоуверен тон.

— Да, сега си спомних. Взех си половин ден отпуск, за да огледам няколко къщи за продан. Не споменах на Шарлот, защото мислех да я изненадам.

Обяснението му прозвуча напълно правдиво, но Патрик усети напрежение в спокойния му глас. Не му повярва нито за миг.

— Бихте ли били по-конкретен. Кои къщи разгледахте?

Никлас се насили да се усмихне и изглежда, търсеше начин да спечели малко време.

— Трябва да си помисля. Не си спомням точно — заусуква го той.

— Едва ли има толкова много къщи за продан, че да не помните поне в кой квартал сте били?

Патрик продължи да го притиска с въпросите си и успя да го изнерви. Каквото и да е правил през въпросната сутрин, със сигурност не е бил на оглед на къщи.

Последва продължително мълчание. Без съмнение Никлас търсеше начин да намери спасение. Патрик забеляза как изведнъж силите му го напуснаха и той посърна. Може би най-сетне ще успеят да разберат нещо от него.

— Аз… — подхвана Никлас, но гласът му го подведе. — Не искам Шарлот да разбере — едва промълви той накрая.

— Не можем да ви обещаем нищо. Истината обикновено, рано или късно, излиза наяве, така че е по-добре да представите своята версия, вместо да я научаваме от другаде.

— Но как не разбирате. Ако Шарлот научи, това ще я съсипе…

Гласът му отново секна. И макар вече да се досещаше накъде бие Никлас, Патрик неволно изпита към него състрадание.

— Както вече казах, не мога да ви обещая.

Патрик изчакваше Никлас да преодолее страха си и да продължи. В съзнанието му изникна споменът за добрата мила Шарлот и съчувствието се смени с неприязън. Понякога се срамуваше заради принадлежността си към мъжкия пол.

— Аз… — Никлас се прокашля. — Имах среща.

— С кого? — попита Патрик, който беше изгубил надежда да привлече на помощ Ернст.

Обаче той вече беше отместил поглед от прозореца и наблюдаваше Никлас с нескрито любопитство.

— С Жанет Линд.

— Продавачката от магазина за подаръци в Галербакен? — уточни Патрик, а в паметта му изплува смътен образ на дребна, пълничка, тъмнокоса жена.

— Да. Това е Жанет. Ние… — Той отново се поколеба. — Ние се срещаме от известно време.

— От колко време?

— Няколко месеца. Около три.

— Как успявате? — попита Патрик с искрен интерес.

Не можеше да разбере как хората намират време за изневери. И как се осмеляват, особено в такова малко градче като Фелбака, където стигаше някой да си остави колата за пет минути пред чужда къща, и мълвата веднага плъзваше.

— Понякога в обедната почивка, понякога казвах вкъщи, че ще закъснея. Друг път се извинявах със спешно посещение в дома на някой болен.

Патрик едва потискаше желанието си да го зашлеви, но в работата му нямаше място за емоционални изблици. Те бяха дошли тук, за да потвърдят алибито му.

— Значи в понеделник взехте няколко часа почивка, за да се срещнете с… Жанет.

— Да — отвърна Никлас с пресипнал глас. — Казах, че след дълго отлагане ще посетя някои пациенти по домовете, но ако изникне нещо спешно, могат да ме намерят на мобилния.

— Но ние не можахме да се свържем. Опитахме се няколко пъти да позвъним чрез сестрата, но вие не отговаряхте.

— Забравих да го заредя. Батерията беше паднала, но аз не съм забелязал.

— В колко часа излязохте от кабинета си, за да се срещнете с любовницата си?

Последната дума подейства на Никлас така, сякаш някой го шибна по лицето, но той не възрази, а само разроши с пръсти косата си и каза уморено:

— Малко след девет и половина. От осем до девет имах час за телефонни консултации, а след това около половин час попълвах документи. Така че сигурно е било между девет и половина и десет без двайсет.

— А ние успяхме да се свържем с вас малко след един. Тогава ли се върнахте в поликлиниката?

Патрик се стараеше да говори спокойно, но не можеше да прогони мисълта, че Никлас е лежал в леглото с любовницата си, докато дъщеря му се е носела мъртва в морето. Откъдето и да го погледнеше човек, постъпката на Никлас Клинга беше отвратителна.

— Да, така е. Приемът на пациенти започваше в един, затова се върнах в един без петнайсет.

— Нали разбирате, че за да потвърдим думите ви, ще трябва да разговаряме с Жанет?

Никлас кимна покорно и отново повтори молбата си.

— Постарайте се да не намесвате Шарлот, това окончателно ще я съсипе.

„Трябваше да се замислиш по-рано“, помисли си Патрик, но реши да си замълчи. Никлас вероятно и сам си го бе повтарял през последните няколко дни.