Камила Лекберг
Каменоделецът (12)

Стрьомстад, 1924

Когато баща й влезе в стаята, сърцето на Агнес се сви. Нещо не беше наред. Нещо наистина не беше наред. След последния им разговор Аугуст сякаш се бе състарил с двайсет години. Сигурно тя е на смъртно легло, нищо друго не би могло така да съсипе баща й.

Агнес събра смелост и се приготви да понесе мъжествено страшната новина. Но явно имаше нещо друго. В очите на баща й нямаше загриженост, както бе очаквала, а само черна изгаряща ярост. Това, меко казано, бе странно, защо ще е ядосан, ако тя наистина е смъртно болна?

Въпреки ниския си ръст, Аугуст се надвеси заплашително над леглото й и Агнес инстинктивно си придаде още по-жален вид. Този трик винаги помагаше, но сега, кой знае защо, никак не подейства и тревогата в гърдите й нарасна. Изведнъж една мисъл прониза съзнанието й. Но не, това бе невъзможно.

Съмнението продължи безмилостно да гризе сърцето й. А когато видя как баща й се опитва да каже нещо, но от парализираните му от вълнение гласни струни не се откъсва нито звук, Агнес осъзна, че страхът й е напълно основателен.

Бавно се сви по-дълбоко под одеялото, а когато дланта на баща й се стовари тежко върху бузата й и парещата болка се разля по лицето й, тя разбра, че това бе истинската причина за яростта му.

— Ти, ти… — заекваше Аугуст и отчаяно се опитваше да намери точните думи. — Ти, развратница такава! Кой… какво? — продължи да крещи несвързано той, а свитата на кравай Агнес забеляза как баща й преглъща, опитвайки се да изговори непослушните думи.

Никога досега не бе виждала пълничкия добродушен Аугуст в такова състояние и това я плашеше.

Агнес усещаше също, че към страха й се примесва и объркване. Как е могло да се случи? Нали бяха взели всички предпазни мерки и винаги навреме прекъсваха половия акт. И през ум не й минаваше, че може да изпадне в подобна беда. Беше чувала за други момичета, забременели погрешка, но винаги презрително си бе мислила, че тези глупачки не са били достатъчно внимателни и са оставяли мъжете да свършат в тях.

А ето че сега самата тя е в ролята на такава глупачка. Трескаво затърси някакво решение. Досега всичко се бе нареждало благополучно. И този път щеше да намери изход. Трябваше просто да обясни на баща си и да го накара да разбере, както винаги досега. Наистина за първи път изпадаше в подобна сериозна ситуация, но тя през целия си живот беше свикнала той да й се притичва на помощ и да отстранява всички пречки по пътя й. И сега трябваше да постъпи така. Усети как спокойствието се завръща след първоначалния шок. Със сигурност щеше да се намери изход. Баща й ще се посърди, но накрая ще й помогне. Нали има места, където жените се обръщат при подобна неприятност, стига да разполагат с достатъчно средства, а на нея в това отношение определено й беше провървяло.

Доволна от своя план, Агнес понечи да отвори уста, за да започне да обработва баща си, но преди да успее да изрече и една дума, следващата плесница на Аугуст се стовари звучно върху бузата й. Агнес го гледаше и не вярваше на очите си. Тя никога не би предположила, че баща й ще вдигне ръка срещу нея, а ето че сега я зашлеви вече два пъти. Несправедливото му отношение предизвика у нея пристъп на гняв, тя се надигна в леглото, за да му поиска обяснение. Шляп! Третата плесница се стовари върху неизстиналата й от болката буза, а очите й се напълниха с ядни сълзи. Как смее така да се държи с нея! Агнес се отпусна безнадеждно на възглавниците, устремила отчаян и изпълнен с недоумение поглед към баща си, когото смяташе, че добре познава. Но човекът, който стоеше пред нея, беше напълно непознат.

Агнес постепенно започна да осъзнава, че в живота й назряват неприятни промени.

 

 

Леко почукване по вратата го накара да вдигне глава. Не очакваше пациенти и беше зает с подреждането на купчината насъбрали се документи. Никлас ядосано вдигна вежди.

— Да?

Хладният му тон очевидно разколеба неочаквания гост от другата страна на вратата. Поне за миг. След това дръжката се измести надолу и вратата бавно се отвори.

— Преча ли?

Гласът беше плах и тих, какъвто се бе запазил в паметта му, и раздразнението му веднага се изпари.

— Мамо?

Никлас скочи от стола и замря, учудено гледайки към вратата, на прага на която стоеше дребна женица и все още се колебаеше дали да влезе… Тя винаги бе пробуждала у него покровителствено чувство и сега му се прииска да се затича към нея и да я прегърне. Но той знаеше, че годините бяха отучили майка му от бурни емоции и това само ще я смути, затова се възпря и изчака тя да поеме инициативата.

— Може ли да вляза? Сигурно си зает?

Жената хвърли бърз поглед към купчината документи и дори понечи да си тръгне.

— Не, не, изобщо не съм зает, влез.

Почувства се като ученик и набързо излезе иззад бюрото, за да й поднесе стол. Майка му приседна внимателно на крайчеца и се огледа нервно наоколо. Досега не го беше виждала на работното му място и той се досети, че тя се чувства тук като чужда. Всъщност двамата не се бяха виждали много-много години и сегашната им среща сигурно беше за нея странна. Сякаш седемнайсетгодишното й момче изведнъж се бе превърнало във възрастен мъж. Тази мисъл го изпълни с яд. Какво ли не бяха принудени да изтърпят двамата, майка и син, заради проклетия старец. Той, за щастие, успя да се освободи от властта му, но с болка забеляза, че годините бяха оставили дълбоки следи по нейното лице. Същото уморено, смирено изражение, познато му още от времето, преди да напусне дома им, но тогава бръчките й бяха далеч по-малко.

Никлас премести един стол и седна близо до нея. Изчака я да започне. Изглежда, сама не знаеше какво да каже. След като помълча, най-накрая събра смелост и проговори:

— Толкова съжалявам за момиченцето, Никлас.

Устните й отново онемяха, а синът й намери сили само да кимне.

— Не я познавах… но толкова ми се искаше.

Гласът й леко трепереше от потиснати емоции. Кой знае какво й костваше да се реши да дойде тук. Сигурно за първи път през живота си се опълчваше на баща му.

— Тя беше чудесно дете — каза той със сподавен от плач глас, но очите му останаха сухи. През последните дни толкова много бе плакал, че не му останаха сълзи. — Имаше твоите очи. А чия беше рижата коса, не знаем.

— Баба ми по бащина линия имаше прекрасна рижа коса. Сигурно от нея — жената се поколеба за миг, преди да изрече името на детето, — Сара я е наследила.

Аста седеше, устремила поглед в сключените си в скута ръце.

— От време на време ги виждах. Нея и момченцето. Срещах съпругата ти, докато ги разхождаше. Но никога не се приближих. Само се споглеждахме за миг. Сега съжалявам, че поне веднъж не се спрях да поговорим. Тя знаеше ли, че тук живее баба й?

— Да, често й разказвах за теб. Знаеше как се казваш, показвахме й снимки. Малкото, които успях да взема…

Никлас не довърши изречението. Нито той, нито тя смееха да засегнат болезнената тема за семейния разрив.

— Верни ли са слуховете? — Аста за първи път погледна сина си в очите. — Наистина ли има виновен за смъртта й?

Никлас се опита да отговори, но думите заседнаха в гърлото му. Толкова много неща искаше да й разкаже, толкова много тайни му тежаха на сърцето. Така му се искаше да ги стовари в нозете й, но не можеше. Бяха изминали твърде много години.

Очите му отново плувнаха в сълзи, които се търкулнаха надолу по лицето. Той не посмя да погледне майка си, но чувствата й надвиха страха и забраните и в следващия миг ръцете й обвиха шията му. Тя бе толкова дребна, а той толкова едър, но изведнъж всичко се преобърна.

— Да, миличък, да.

Ръцете й започнаха да галят гърба му и му се стори, че часовникът на времето запрепуска назад и го върна обратно в детството. В майчината прегръдка е толкова спокойно. Усещаше топлия й дъх и чуваше изпълнения с обич глас, който му нашепва, че всичко ще се оправи. Под леглото му, разбира се, няма никакви чудовища, те са само плод на въображението му и ако ги прогони, те веднага ще изчезнат. Този път обаче чудовищата не искаха да си отиват.

— Татко знае ли? — прошепна Никлас на рамото й.

Просто не можа да се сдържи да не зададе този въпрос. Веднага усети как майка му трепна и се отдръпна. Магията изчезна. Отново я видя пред себе си — сива, съсухрена старица, която за пореден път избра баща му дори в този кошмарен миг, когато повече от всякога се нуждаеше от нея. Чувствата му бяха раздвоени. Обичаше майка си и винаги усещаше липсата й в сърцето си, но същевременно го изпълваше горчивина и презрение за това, че го бе предала.

— Не знае, че съм тук — отвърна тя кратко, а Никлас разбра, че майка му мислено вече си е тръгнала.

Но той искаше да я задържи поне още малко и знаеше как да го стори.

— Искаш ли да видиш снимка на децата? — попита той нежно.

Приближи се до бюрото и издърпа най-горното чекмедже. Извади албум и й го подаде, като се стараеше да не го поглежда. Все още не беше готов за това.

Аста внимателно започна да прелиства страниците, като се усмихваше тъжно на всяка нова снимка. Изведнъж осъзна какво бе изгубила.

— Колко са красиви! — изрече тя с майчинска гордост, примесена с мъка от безвъзвратната загуба на едно от дечицата.

— Виждам, че си взел фамилията на жена си? — предпазливо попита майка му и стисна здраво албума.

— Да — отвърна Никлас и погледът му се зарея в далечината. — Не исках да нося неговата фамилия.

Тя само кимна с тъга.

— Наистина ли трябваше да се върнеш на работа толкова скоро? — добави тя притеснено и се загледа в седналия зад бюрото си син.

Никлас разлистваше разсеяно папките пред себе си и едва преглъщаше бликналите сълзи.

— Това е единственият начин да оцелея — отбеляза той.

Майка му се задоволи с това обяснение, но тревогата в погледа й се засили.

— Не забравяй живите — добави тя кротко и поръси още сол в кървящата рана в душата му.

Беше раздвоен. Един глас му нашепваше да се върне вкъщи при Шарлот и Албин, а друг го убеждаваше да се отдаде на работа и да избяга от болката, която намаляваше в самотата. Най-много го плашеше мисълта, че лицето на Шарлот като огледало ще отрази вината му, затова инстинктът за бягство успя да победи. Искаше му се да сподели всичко това с майка си, да положи глава в скута й като малко дете, да чуе успокоителните й думи. Мигът така и отлетя, а тя върна албума на бюрото му и тръгна към вратата.

— Мамо?

Аста се обърна.

Никлас й подаде албума.

— Вземи го, вкъщи имаме други снимки.

Майка му се поколеба, но го пое като нещо скъпоценно и крехко и го прибра внимателно в чантата си.

— Скрий го добре — добави синът й с кисела усмивка, но тя вече беше затворила вратата след себе си.

 

 

Момчето лежеше, вперило очи в тавана, и риташе по стената. Умът му не побираше защо стана така. Защо това се случи с него? И защо не им се опълчи, докато все още беше възможно?

Плакатите по стените му напомняха какъв искаше да бъде. Обикновено тези супергерои го мотивираха да се бори, да полага още повече усилия, но днес пробуждаха в сърцето му само гняв. Те никога не биха се примирили с подобно нещо. Веднага биха отказали. Биха постъпили както трябва. Затова си бяха заслужили място на плакатите. Затова бяха герои. А той е един обикновен скапаняк и такъв ще си остане винаги. Точно както му беше казал Рюне. Когато му го каза, не искаше да му повярва. Заканваше се да му докаже, че греши. Че и той е герой. Щеше да го накара да съжалява за думите си. Да съжалява за всичките обидни думи. За унижението. Тогава той щеше да има последната дума, а Рюне щеше да падне на колене и да го моли за минута внимание.

Най-ужасното беше, че отначало дори харесваше Рюне. Когато майка му го доведе вкъщи за първи път, стори му се суперготин. Караше стара кола, а приятелите му се возеха на мотоциклети и дори понякога го вземаха със себе си. След това обаче двамата с майка му се ожениха и всичко отиде по дяволите. Изведнъж се превърнаха в същински средностатистически шведи с къща, волво и една проклета каравана. Приятелите с мотори изчезнаха, а майка му и Рюне започнаха да си общуват със средностатистическите им съседи и всяка събота ходеха по семейни вечери, но само двамата. И разбира се, веднага им се прииска да си направят бебе. Чу Рюне да говори за това с едни от скучните им съседи. Щели да си направят свое собствено бебе. После добави как всъщност обичал Себастиан, но това не било същото, като да имаш своя плът и кръв. Понеже бебето така и не се появяваше, Рюне все повече се настройваше срещу Себастиан. Изкарваше целия си яд върху него. Сякаш той бе виновен, че майка му така и не успя да зачене. А после, когато майка му преди две години почина от рак, стана още по-лошо. Рюне трябваше да се грижи за чуждото хлапе и непрекъснато му го натякваше. Колко благодарен трябва да е Себастиан, че не го е захвърлил след смъртта на майка му в някой от онези ужасни домове за сираци и че продължава да се грижи за него като за собствен син. Понякога Себастиан си мислеше, че ако Рюне така си представя отглеждането на деца, добре че те с майка му не си родиха дете. Добре че си остана бездетен.

Не че го биеше или нещо подобно. Никой средностатистически швед като Рюне не би си позволил да удари дете. Но по-добре да го биеше. Поне щеше да има основателна причина да го мрази. А така беше подложен на постоянен тормоз, който не оставяше видими следи по тялото му.

Докато лежеше вперил поглед в тавана, изведнъж осъзна защо всъщност се е озовал в сегашното си положение. Себастиан въпреки всичко обичаше доведения си баща. Друг баща не беше имал и през целия си живот се стараеше да му угоди, за да заслужи обичта му. Затова сега бе затънал до гуша в калта. Разбираше го. Не беше глупав. Но какво, като е толкова умен? Нямаше измъкване.

 

 

— Какво, по дяволите, говорите?

Лицето на Кай почервеня като домат и той понечи отново да се втурне към съседската къща.

Патрик му препречи пътя и успокоително вдигна ръце.

— Не може ли да поговорим нормално?

Кай остана глух за думите на полицая, сякаш яростта му заглушаваше всички сигнали от външния свят като своеобразен филтър. Патрик и Йоста се спогледаха: сега можеха да си представят как напада Лилиан. Но не биваше да се поддават на първото впечатление и да правят прибързани заключения, преди да изслушат и версията на Кай.

След няколко секунди думите на Патрик достигнаха до съзнанието на Кай, той се обърна ядосан и влезе в къщата, очевидно очаквайки полицаите да го последват. Те се събуха в антрето и тръгнаха след него. Когато влязоха в кухнята, завариха Кай да ги чака облегнат на кухненския плот със скръстени ръце на гърдите. Вдигна едната си ръка за миг, колкото да им даде знак да седнат, но самият той явно възнамеряваше да остане прав.

— Е, какво ви е наговорила вещицата отново? Да не би да твърди, че съм я ударил? Така ли е?

Лицето му отново пламна и Патрик дори се уплаши да не го докарат до сърдечен удар.

— Да, получихме оплакване, че е станала жертва на побой — спокойно потвърди Йоста, изпреварвайки Патрик.

— Значи наистина е подала жалба срещу мен, вещица такава! — изръмжа Кай, а по посивелите му слепоочия избиха капчици пот.

— Лилиан още не е подала писмено оплакване — добави Патрик. — Искахме първо да поговорим с вас на спокойствие, за да изясним какво се е случило. — Погледна в бележника си и продължи: — Значи, преди около час сте влезли в дома на Лилиан Флорин?

— Исках само да разбера от къде на къде ме обвинява в смъртта на детето им. Какви ли не мръсотии ми е правила през годините, но това минава всякакви граници…

По челото му избиха едри капки пот и той замълча, задъхвайки се от злоба.

— Значи сте влезли, без да чукате? — попита Йоста, също притеснен за състоянието на Кай.

— Да, и какво от това! Ако бях почукал, тя нямаше да ме пусне. Трябваше да улуча момент да я притисна до стената. За да я попитам какви ги върши.

За първи път в гласа му се прокрадна нотка на безпокойство.

— И какво стана по-нататък?

Патрик слушаше и записваше думите му в бележника.

— Нищо повече! Наистина, наругах я, няма да отричам. Накрая ми каза да се махам от къщата й и аз си тръгнах. Така или иначе, вече бях казал каквото мисля.

— Значи не сте я удряли?

— Не че не ми се искаше да я цапардосам по голямата уста, но не съм толкова глупав!

— Това означава ли, че не сте я удряли? — уточни Патрик.

— Да, точно това означава — отсече Кай троснато. — С пръст не съм я докоснал, и ако твърди друго, то лъже. Което всъщност не би ме изненадало.

Сега гласът му вече звучеше наистина тревожно.

— Може ли някой да потвърди думите ви? — попита Йоста.

— Не. Там нямаше никой. Видях сутринта Никлас да заминава на работа, а и изчаках Шарлот да изведе малкото на разходка.

Кай изтри изпотеното си чело с ръка и я избърса в панталоните си.

— Тогава разполагаме само с вашата дума срещу нейната — продължи Патрик. — А Лилиан има следи от побой.

С всяка следваща дума на Патрик Кай изглеждаше все по-умърлушен. Предишната му агресия се смени с отчаяние, но изведнъж той се окопити.

— Мъжът й. Той си беше вкъщи. По дяволите, как не се сетих. Той е като привидение. Напоследък Стиг изобщо не се появява. Но трябва да си е бил вкъщи. Може би е видял или чул нещо.

Тази мисъл му вдъхна кураж и Патрик погледна Йоста. Съвсем бяха забравили за Стиг. Дори не го бяха разпитали във връзка със смъртта на Сара. Кай беше прав. Стиг беше като някакво привидение и те бяха забравили за съществуването му.

— Ще поговорим и с него — каза Патрик, — тогава ще видим накъде ще тръгнат нещата. Но ако той няма какво да добави и Лилиан подаде официално оплакване, то правото е на нейна страна…

По-нататъшните обяснения бяха излишни. Кай разбираше какви може да бъдат последствията.

 

 

Шарлот се разхождаше безцелно из градчето. Албин спеше спокойно в количката, но след като тя спря да взема успокоителни, нямаше сили дори да погледне детето. Продължаваше да изпълнява майчинските си задължения. Преповиваше го, преобличаше го и го хранеше, но чисто механично, без да изпитва никакви чувства. Не можеше да си представи как ще живее без Сара. Насилваше се да продължи да върви, макар че всъщност имаше единствено желание да се строполи насред улицата и никога повече да не се изправи. Но не биваше да си го позволи, както и да продължи с лекарствата, които замъгляваха съзнанието й. Заради Албин. Макар да не намираше сили да го погледне, с всяка фибра на тялото си чувстваше, че това дете има нужда от нея. Трябваше да продължи да живее и диша заради него. Въпреки че бе толкова трудно.

Освен това и Никлас избяга от къщи, спасявайки се с работата. Изминали са само три дни от смъртта на дъщеря им, а той вече е заседнал в кабинета си и лекува настинки и дребни травми. Сигурно сега си говори за някакви глупости с пациентите, флиртува със сестрите и се наслаждава на ролята си на всемогъщ доктор. Шарлот знаеше, че е несправедлива. Знаеше, че Никлас страда не по-малко от нея. Просто й се искаше да споделят болката, вместо да търсят поотделно някакъв смисъл в живота, за да могат да поемат следващата глътка въздух, а после и следващата. Опитваше се да се пребори сама със себе си, но не успя да прогони чувството на гняв и презрение за това, че той я изостави в най-тежкия момент. Но защо ли очакваше друго? Нима някога е могла да се опре на него? Нима през целия им съвместен живот той не беше капризно пораснало дете, което винаги е оставяло на нея да се справя сама със сивото и скучно всекидневие? Не, това не бяха негови проблеми. Смяташе, че има право да изживее живота си като игра. Само да се весели и забавлява. Тя дори не можеше да повярва, че той завърши медицина. Не очакваше, че ще му стигне издръжливост да преодолее всички трудности на следването и изморителната практика. Явно мисълта за очакваната награда се оказа примамлива и успя да го мотивира — всички щяха да му се възхищават. Като на успял човек, който прави добра кариера. Поне на пръв поглед.

Имаше една-единствена причина, която я задържаше при него — кратките мигове на щастие, когато можеше да види другата му страна. На раним и емоционален човек, способен да прояви чувствата си. Който не се боеше да я допусне в душата си и сваляше маската на вечния чаровник. Именно така спечели сърцето й преди години, които сега й се струваха безкрайно далечни. Напоследък обаче тези кратки мигове се разредиха, а Шарлот вече не знаеше що за човек е Никлас и какво иска. Понякога, в пристъпи на слабост, се питаше дали на него наистина му е нужно семейство. Когато се решаваше да погледне в очите суровата истина, Шарлот се съмняваше, че съпругът й с лека ръка би се отказал от задълженията на семейния живот, ако имаше възможност за повторен избор. Но явно той извличаше нещо от този живот, иначе не би останал толкова дълго с нея. През последните черни дни, изпълнени с кратки изблици на егоистични чувства, тя дори си мислеше, че нещастието може би ще ги сближи. Оказа се, че дълбоко греши. То ги отдалечи един от друг както никога преди.

Разхождайки се в района на къмпинга, Шарлот неусетно се озова пред къщата на Ерика. Вчерашното неочаквано посещение на приятелката й означаваше много за нея, но въпреки това тя се поколеба. През целия си живот бе възпитавана да не се самоизтъква, да не иска нищо за себе си, да не притеснява околните с проблемите си. Разбираше, че скръбта й не оставя никого безразличен, и не беше сигурна дали иска да натоварва Ерика излишно. Същевременно изпитваше огромна нужда да усети приятелска обич. Да поговори с някого, който нямаше да й обърне гръб като собствената й майка, или да й даде стотици съвети как е трябвало да постъпи.

Албин се размърда неспокойно в количката и Шарлот го взе на ръце. Детето се огледа сънено наоколо и трепна, когато майка му почука на вратата. Отвори й непозната жена на средна възраст.

— Здравейте! — промълви Шарлот неуверено, но в следващия миг се досети, че това трябва да е майката на Патрик.

В съзнанието й изплува някакъв смътен спомен от времето преди смъртта на Сара, явно Ерика й бе споменала за това посещение.

— Здравейте! Предполагам, че търсите Ерика — поздрави я майката на Патрик и отстъпи настрани, за да я пусне да влезе.

— Будна ли е? — попита Шарлот внимателно.

— Да, храни Мая, вече не знам за кой път. Изобщо не мога да разбера мисленето на модерните майки. По мое време кърмехме децата си на всеки четвърти час и не по-рано. И както виждате, всички оцеляха.

Майката на Патрик продължи да мърмори, а Шарлот я следваше нервно. След като през последните дни всички около нея ходеха буквално на пръсти, сега й се стори някак странно, че тази жена й говори с нормален тон. После забеляза, че свекървата на Ерика се досети кой стои пред нея и се сепна. Хвана се с ръка за устата и каза:

— Извинявайте, не разбрах, че сте вие.

Шарлот не знаеше какво да отговори. Само притисна Албин още по-силно.

— Наистина, съчувствам ви…

Свекървата на Ерика пристъпваше неловко от крак на крак, без да може да скрие неудобството си.

„Така ли ще е от сега нататък?“ — замисли се младата жена. Хората ще започнат да странят от нея като от чумава, да шушукат зад гърба й и да я сочат с пръст, без да смеят да я погледнат в очите. „Ето я жената, чиято дъщеря убиха.“ Може би просто не знаеха как да се държат или се поддаваха на страха, че трагедиите са като зараза, която може да споходи и техния дом, ако се приближат до нея.

— Шарлот? — откъм дневната се чу гласът на Ерика и възрастната жена с облекчение се отдалечи.

Шарлот тръгна бавно и несигурно към приятелката си, която седеше на фотьойла и кърмеше Мая. Тази сцена й се стори позната и в същото време толкова далечна. Колко пъти през последните месеци заварваше приятелката си на същото място, в същата поза. Споменът за Сара отново изплува в съзнанието й. Последния път беше тук с нея в неделя. Представи си я как подскача върху белия диван и дългата й рижа коса се развява. Спомни си, че дори й направи забележка за такава дреболия. Какво щеше да стане, ако размести възглавниците? Шарлот се олюля и Ерика тутакси скочи да й помогне да седне на съседния фотьойл. Мая се разплака възмутено, че така грубо са й отнели гърдата на майка й, но Ерика пренебрегна протестите й и я сложи бързо в детското столче.

Двете жени се прегърнаха, а Шарлот най-накрая успя да произнесе въпроса, който я гризеше подсъзнателно от понеделник, когато полицаите дойдоха да й съобщят за смъртта на дъщеря й.

— Защо не можаха веднага да се свържат с Никлас?