Камила Лекберг
Каменоделецът (10)

Стрьомстад, 1924

Топлото време учудващо бързо прогони лошото настроение на каменоделците. Когато Андерш дойде на работа, колегите му вече пееха под звънките удари на чуковете. Подготвяха дупки за барутните заряди, с които откъртваха по-големи късове гранит. Един придържаше лоста, а други двама го забиваха все по-надолу в скалата, докато не се отвори достатъчно голям процеп. В него изсипваха черния барут и го запалваха. По едно време пробваха с динамит, но силният взрив разтрошаваше гранита на милиони малки парченца.

Възрастните мъже поздравиха Андерш с кимване и продължиха работата в същия ритъм, без да пропускат нито един удар.

С леко от щастие сърце Андерш отиде на работното си място, където изсичаше голямото парче гранит за статуята. Тази зима работата не му спореше. През повечето дни беше толкова студено, че не можеше дори да докосне камъка, и всичко спираше в очакване времето да се затопли, а каменоделецът трябваше да затяга колана си. Сега обаче можеше най-сетне да се отдаде напълно на своя гранитен блок. А и не искаше да се оплаква, зимата му донесе други радости.

Понякога не му се вярваше, че това наистина се случва, че от небето е слязъл този ангел, за да се сгуши в неговата постеля. Всяка минута, прекарана с Агнес, се превръщаше в безценен спомен, който той скътваше в сърцето си. Само мисълта за бъдещето понякога помрачаваше радостта му. Неведнъж се опитваше да я заговори за това, но всеки път тя заглушаваше думите му с целувка. Избягваше тези разговори и го уверяваше, че всичко ще се нареди от само себе си. Думите й бяха един вид обещание, че ще останат заедно и занапред, и той се оставяше тя да го убеди в това. Дълбоко в душата си Андерш беше истински романтик и вярваше, че няма сила, която може да застане на пътя на любовта. Наистина те произлизат от различни обществени слоеве, но той е трудолюбив и способен и ако имат шанс, той със сигурност ще й осигури добър живот. А ако чувствата й са също толкова искрени и силни като неговите, тя едва ли ще предпочете златото и парите и за да бъде заедно с него, ще пожертва богатството. В ден като този, когато пролетните слънчеви лъчи топлеха ръцете му, душата му се изпълваше с надежда, че ще се сбъднат всичките му мечти. Чакаше да получи позволението й да говори с баща й, а дотогава ще има време да подготви най-важната реч в живота си.

С разтуптяно сърце Андерш заби длетото в камъка. Думите кръжаха в съзнанието му сред спомените за Агнес.

 

 

Арне прочете внимателно некролога във вестника и недоволно се намръщи. Това не го засягаше. Бяха избрали едно плюшено мече за украса, пълна безвкусица. Некролозите трябва да съдържат само църковни символи и нищо друго. В плюшеното мече няма нищо религиозно. Не че очакваше нещо друго. Неговият син му носеше само разочарования. Затова нищо вече не го изненадваше. Срам и позор. Как можа един толкова набожен и благочестив човек като него да отгледа син, който така и не намери правия път. Не проумяваше защо хората все се опитват да ги сдобрят и говорят колко добър и интелигентен е синът му, каква професия си е избрал, че той е лекар и така нататък. Подобни разговори обикновено подхващаха жените. Мъжете бяха достатъчно разумни, за да не се изказват по въпроси, които не ги засягат. Не можеше да отрече, че синът му наистина има добра и солидна професия и печели добре, но това нямаше никакво значение, щом не носеше Бог в сърцето си.

Най-съкровената мечта на Арне бе синът му да поеме по стъпките на прадядо си и да стане свещеник. Той самият така и никога не получи подобен шанс, тъй като собственият му баща пропи всичките пари за семинарията. Затова трябваше да се задоволи с работата на клисар. Така поне вратите на дома Господен винаги бяха отворени за него.

А и Църквата вече не беше същата. Преди беше съвсем различно. Всеки си знаеше мястото, а свещеникът се ползваше с нужното уважение. Хората следваха църковния канон и не се отдаваха на такива глупости като танци, музика, съжителство преди брака и други подобни прегрешения, които днешните свещеници сякаш одобряват. Сега дори фустите можеха да носят свещеническо расо — ето това го тормозеше най-много. Просто умът му не го побираше. В Библията е казано, че е срамотно жена да говори в черква. Няма какво повече да се разсъждава. Жените нямат място на духовното поприще. Единствената роля, която им подхожда, е тази на вярна съпруга на свещеника, а в черквата те трябва да мълчат. Мъка му беше, когато онази жена започна да се разпорежда в черквата във Фелбака. Всяка неделя трябваше да пътува до Квиле за утринната молитва и той просто отказа да ходи на работа. Скъпо му излезе, но си струваше. Сега женското страшилище вече го нямаше, а новият свещеник поне беше мъж. Макар да беше твърде модерен за вкуса на Арне. Оставаше да се отърве и от органистката. Това наистина е по-малкото зло в сравнение с жена пастор, но е време и тази глава от историята на Фелбака да бъде затворена.

Арне сърдито отвори следваща страница от местния вестник. А пък и тая Аста ходи все намръщена. Той знаеше, че е заради момичето. Аста се тормозеше, защото синът им отново живееше толкова наблизо. Затова Арне й обясни как трябва да бъде силна и да продължи да вярва. Смъртта на момичето наистина е голяма трагедия, но нали точно това им внушаваше през всичките тези години. Синът му кривна от правия път и рано или късно, щеше да получи заслуженото наказание. Отново се върна на предишната страница и се загледа в некролога. Срам и позор…

 

 

Този път, за разлика отпреди, Мелберг не изпитваше никакво желание да бъде в центъра на медийния интерес. Той дори не свика пресконференция, а само покани в кабинета си няколко местни журналисти. Мисълта за онова писмо не напускаше съзнанието му и затова не можеше да се концентрира върху нищо друго.

— Разполагате ли с конкретна следа? — попита един от по-младите журналисти, очаквайки с нетърпение отговора.

— В момента не мога да коментирам — отвърна Мелберг.

— Подозирате ли някого от семейството? — обади се представителят на конкурентния вестник.

— Не можем да изключим подобна възможност, но не разполагаме с конкретни улики, които да ни насочват към това.

— Става ли дума за сексуално насилие? — попита същият репортер.

— Сега не мога да ви дам подробна информация по този въпрос — отговори уклончиво Мелберг.

— Как разбрахте, че става дума за убийство? — включи се в разговора третият от присъстващите журналисти. — Имаше ли следи от насилие по тялото?

— В интерес на следствието не мога да отговоря на този въпрос — оправда се Мелберг и забеляза нарастващото разочарование, което се изписа по лицата на журналистите.

Работата с журналистите изискваше изключителна премереност. Трябва да им се даде достатъчно информация, за да не обвинят полицията в нежелание за сътрудничество, без обаче това да навреди на следствието. Мелберг обикновено се справяше отлично с тази задача, но днес му беше трудно да се концентрира. Писмото преобърна целия му свят, не знаеше как да постъпи. Истина ли беше, че…

Един от репортерите го гледаше изчаквателно и Мелберг разбра, че е пропуснал последния въпрос.

— Извинявайте, бихте ли повторили? — попита той смутено и журналистът го погледна учудено.

Познаваше комисаря добре и знаеше, че подобна разсеяност и мълчаливост не му бяха присъщи. Мелберг обикновено беше важен и високомерен.

— Попитах имат ли основание родителите да се притесняват за децата си?

— По принцип винаги препоръчваме на родителите да контролират децата си, но бих искал да подчертая, че конкретното събитие не е повод за масова паника. Убеден съм, че това е единичен случай и престъпникът скоро ще бъде заловен.

Мелберг се изправи, давайки знак, че срещата е приключила, журналистите покорно прибраха бележниците си и благодариха за вниманието. Всички усещаха, че биха могли да притиснат комисаря повече, но в същото време не искаха да си развалят отношенията с полицията. Да действат напористо можеха колегите им от столицата. Тук всички бяха съседи и децата на журналистите посещаваха същите училища и спортни клубове като децата на интервюираните. Затова не преследваха сензации — доброто разбирателство беше къде по-важно.

Мелберг се отпусна доволен на стола си. Въпреки разсеяността му, вестниците не успяха да изкопчат повече информация от допустимото. Новината със сигурност щеше да се появи на първите страници още утре сутринта. Надяваше се, че това ще пробуди активността на населението и хората ще започнат да им помагат с информация. Ако им провърви, ще открият някоя важна улика сред всички слухове и клюки, които ще им се наложи да изслушат.

Мелберг отново извади писмото и започна да го чете. Все още не можеше да повярва на очите си.