Сандра Браун
Под опека (4)

Трета глава

Вниманието на Холи бе привлечено към дъното на коридора, когато една врата се отвори и оттам излезе Крофърд Хънт. Изглеждаше гневен и разстроен, само я погледна за миг, но не каза нищо и отмина на път към тоалетната.

— Сега ще искат да говорят с мен — каза тя на секретарката си, която бе отказала да я остави сама, докато чака реда си да даде показания. — Благодаря ти, че остана, но сега си върви, почини си. Утре ще е лудница, за съжаление.

— Но, Холи…

— Никой не може да каже колко време ще ме задържат.

— Мога да стоя колкото е нужно. Не бива да оставаш сама тази нощ.

Мерилин Видал бе изразила същото мнение, когато я уведомиха за стрелбата. Поиска да зареже всичко и да дойде с колата от Далас, за да бъде при Холи, ала тя я разубеди.

— Ще се обадя, ако ми потрябваш. Сега всичко още е доста хаотично.

— За мен хаосът е обичайно състояние.

Това беше напълно вярно, но все пак Холи не отстъпи. Мерилин остана в дома си, ала й нареди да я държи в течение, особено ако се наложи да направи изявление за пресата.

— Преди да кажеш каквото и да било пред микрофоните, съгласувай го с мен.

Денис, бившият й приятел, също се бе обадил на служебния телефон. Госпожа Бригс бе говорила с него, уверявайки го, че Холи се справя чудесно и се бе съгласила да го уведоми, ако ситуацията се промени или има нещо, което той може да направи за нея.

Въпреки това Холи не бе успяла да се отърве от групичката си верни поддръжници. В град с население само двайсет хиляди души новината за стрелбата се бе разпространила мълниеносно. Съдия Мейсън, административният съдия на околията, се бе оказала в съседната зала по време на стрелбата, така че веднага бе застанала до Холи. Неколцината приятели, които си бе създала, откакто се бе преместила в Прентис, се бяха събрали около нея. Ужасени от случилото се, те бяха готови да помогнат по всякакъв възможен начин.

През повечето време те просто я чакаха, докато полицаите я разпитваха. Но за нея бе утеха да знае, че са наблизо, ако й потрябват. Накрая обаче всички бяха осъзнали безполезността от висенето наоколо и си бяха тръгнали.

Сега госпожа Бригс бе последната й опора.

— Ще се справя сама — увери я Холи. — Но ако това ще те накара да се чувстваш по-спокойна, ще поискам да ми осигурят полицейски ескорт до вкъщи.

— Непременно го направи. И ми се обади, ако си промениш решението. Ще дойда по всяко време.

Не си тръгна, докато не изтръгна обещанието й, макар Холи да бе сигурна, че няма да търси помощ. Беше ужасяващо преживяване, но виновникът бе мъртъв. Оставаше само да даде официални показания и после изпитанието приключваше.

През следващите няколко дни Грег Сандърс щеше да я наблюдава внимателно, за да види как реагира тя на кризисната ситуация и колко бързо ще се съвземе от травмата. Ако покажеше каквито и да било признаци на страх или слабост, той с радост щеше да я разобличи.

След като Крофърд Хънт излезе от стаята за разпити, оттам се показаха Мат Нъджънт и Нийл Лестър и дойдоха при нея. Вече я бяха разпитвали в залата на Семейния съд веднага след стрелбата, но за да запишат официалните й показания, я бяха помолили да слезе на първия етаж, където се помещаваше и градският полицейски участък.

Тя се изправи.

— Мой ред ли е?

— За съжаление не, съдия Спенсър — отговори Нийл Лестър. — Само кратка почивка. Имаме още доста неща да чуем от господин Хънт.

— Ясно, ще чакам…

— Наясно сме, че това е изпитание след случилото се днес. Ще се постараем да си тръгнете оттук възможно най-скоро.

— Разбирам ви.

— Един въпрос обаче. Името на заподозрения не е обявено публично, тъй като не можем да се свържем с най-близките му роднини, но според шофьорската му книжка се казва Хорхе Родригес. Звучи ли ви познато?

— Не.

— Нищо чудно — обади се Нъджънт, който сякаш се радваше, че има какво да допълни. — Шофьорската му книжка е от Тексас, но е фалшива. Доста добър фалшификат, но все пак го разпознахме.

— Бил е нелегален, така ли?

— Разследваме го — отвърна Лестър. — Но дори и да е бил, това не значи, че не е могъл да се озове в съда ви преди днешния ден.

— Има такава вероятност. Знаете, че съм на съдийската скамейка само от десет месеца. Но графикът ми е пълен. Разглеждала съм доста дела и изслушвания, откакто ме назначиха.

— Може би Родригес е бил наследен от съдия Уотърс — предположи Лестър. — Може да е имал сметки за разчистване.

Когато почитаемият Клифтън Уотърс бе диагностициран с неизлечим рак, той я убеди да напусне правната кантора, в която бе работила няколко години, да се премести в Прентис и да се кандидатира за мястото, което той щеше да освободи.

Беше рисковано за кариерата й, но тя пое риска и това се оказа печеливш ход. Вземайки предвид препоръката на Уотърс, губернаторът Хътчинс я назначи, а съдия Уотърс доживя да я види как полага клетвата си. Беше знаменателен ден и за двамата.

Нъджънт се обади:

— Ще изпратим човек утре до офиса ви да прегледа съдебните архиви и да види дали няма да се появи името на Родригес.

— Ще се погрижа госпожа Бригс да е уведомена, за да подготви всичко.

— А къде работехте, преди да дойдете тук?

— В една кантора в Далас.

Лестър си записа името в малък бележник със спирала, който извади от джоба на ризата си.

— Ще ги помолим да потърсят името на Родригес и в техните файлове.

Тя им даде име за контакт.

— От кантората ще съдействат с всичко, каквото могат, сигурна съм.

С крайчеца на очите си забеляза Крофърд Хънт да излиза от мъжката тоалетна. Косата му беше влажна и пригладена назад, сякаш бе измил лицето си и прокарал мокрите си пръсти през нея. Изглеждаше твърдо решен отново да я подмине, без да й проговори. Тя застана на пътя му.

— Господин Хънт, може ли да разменя няколко думи с вас?

Нийл Лестър вдигна ръка.

— Хм, съдия…

— Няма да си сверявам показанията с него — обърна се тя към детектива. — Не бих се намесила в разследването ви, нито пък ще нарушавам професионалната етика, обсъждайки делото му за попечителство. Искам само да му кажа…

Замлъкна и остана без дъх, когато се обърна и погледна лицето на мъжа, което излъчваше топлота, колкото ледена статуя.

— Благодаря, че ми спасихте живота.

В неумолимите му сиви очи блесна изненада, но неволната реакция трая само частица от секундата.

— Човекът не стреляше точно.

— Напротив — възрази тя и усети, че гласът й потрепери. — Беше достатъчно точен, когато улучи Чет Баркър.

В непроницаемия му поглед нещо отново проблесна и този път в ъгълчетата на устните пролича напрежение.

— От това разстояние нямаше как да пропусне.

— Нямаше да пропусне и мен, ако не ме бяхте закрили с тялото си…

— Какво си спомняте, съдия Спенсър? — намеси се Нийл Лестър.

Тя се обърна към него:

— Когато видях как Чет рухна, първоначално инстинктивно исках да се втурна и да му помогна, ала замръзнах на мястото си, след като мъжът продължи да върви по пътеката към мен. Маската правеше лицето му гротескно, ужасяващо. И тогава господин Хънт прескочи парапета и някак ме събори на пода… — Тя млъкна за момент, после продължи с тих глас: — Признавам, че следващите няколко минути са ми доста размити. Изстрелите продължиха един след друг. Спомням си, че си помислих как все някога патроните му ще свършат, но бях сигурна, че преди това вече ще съм мъртва. Последният му куршум вероятно се е забил в тавана. Още имам мазилка в косата си. — Тя наведе глава да им покаже.

— Изстрелът е бил отклонен, когато Крофърд го е изритал в коляното — обясни Нъджънт.

Тя погледна към Крофърд Хънт.

— Изритали сте го?

— Просто рефлекс…

Тя отнесено кимна.

— Следващото, което си спомням, е как ме потупвахте по гърба. Само че не се сещам какво казахте.

— Проверявах за кървене. Попитах ви дали сте улучена, но ми отвърнахте, че като че ли не сте…

— Така ли?

Той кимна замислено.

Тя отново се обърна към детективите.

— Господин Хънт се изправи от пода. Но преди това ми нареди да остана легнала.

— Но вие не го послушахте, нали? — попита Лестър.

Тя отговори на въпроса му с тъжно поклащане на глава.

— В съдебната зала беше настанал страшен хаос. Хора, които бяха чули изстрелите, се втурнаха през вратата в дъното. Госпожа Гилрой плачеше истерично, съдебният секретар беше в паника… Господин Хънт се наведе над Чет. Взе пистолета му и викна на един друг пристав да повика полицаите. После изтича навън през страничната врата.

Лестър се намеси:

— Така, стрелецът избяга… А след колко време Крофърд се втурна след него?

— След минута, може би малко повече. Почти веднага…

— Какво стана после?

— Мога да говоря само за онова, което ставаше вътре в залата. — Тя погледна към Крофърд Хънт и добави: — Не знам какво е станало зад страничната врата.

Старшият детектив отбеляза:

— И ние не знаем. Е, поне не всичко. Тъкмо бяхме стигнали дотам при разпита, когато решихме да прекъснем за малко.

Последва напрегнато мълчание. Мат Нъджънт се размърда първи. Порови в джобовете на панталона си за монети и тръгна към редицата от автомати за закуски и напитки в далечния край на коридора.

— Някой друг иска ли кола? Съдия Спенсър?

— Не, благодаря.

— Господин Хънт?

— Не.

— Нищо и за мен — рече Нийл Лестър, ала в този момент звънна мобилният му телефон. Извади го от калъфа на колана си и провери дисплея. — Извинете ме.

Отдалечи се на няколко метра и им обърна гръб, търсейки уединение, за да разговаря. Холи и Крофърд Хънт останаха сами.

Тя се почувства неловко, физическото му присъствие бе внушително. Ботушите му добавяха поне четири сантиметра към ръста му, който определено бе над метър и осемдесет. Беше дошъл в съда с добре изгладени сини джинси, обикновена бяла риза, черна вратовръзка и спортно сако.

По някое време след това го беше захвърлил някъде, разхлабил вратовръзката, разкопчал яката и навил ръкавите до под лактите. Косата му, която беше пригладил назад, отново беше бухнала. Светлоруса и гъста, тя сякаш имаше собствена воля.

Той отиде и застана до отсрещната стена на коридора, облегна се и се загледа гневно в Холи. Според нея враждебността му бе незаслужена.

Опитвайки се да разчупи леда, тя попита:

— Семейство Гилрой добре ли са? Тъща ви беше ужасно разстроена, когато най-накрая й позволиха да си тръгне от залата, след като беше разпитана.

— Много е уплашена. Когато за последно се чух с Джо преди час, тя още не бе спряла да плаче.

— Да, за тях това е ужасна травма…

Той кимна мрачно.

— А как е дъщеря ви?

Крофърд видимо се напрегна.

— Ще преспи при една съседка и внучката й. Сметнах, че ще е най-добре, ако прекара нощта там. Няма да разбере защо Грейс и Джо са толкова разстроени, а аз съм останал тук.

Холи си отбеляза наум преднамерения намек, че преспиването у съседката е било одобрено от него, сякаш той е човекът, който взема решенията за дъщеря си. Леко вирнатата му брадичка я предизвикваше да оспори това, ала се въздържа. Поне бе изкопчила няколко думи от него, макар и чисто формално. Тя сметна разговора им за приключен и извърна глава настрани.

— Ами вие? — попита неочаквано той.

Изненадана от въпроса, тя се извърна отново към него.

— Вие добре ли сте? — повтори мъжът.

Тя понечи да му отговори с учтивата лъжа, с която отвръщаше на колегите и приятелите си. „Добре съм, благодаря.“ А и той вероятно очакваше да чуе точно това. Но за своя изненада Холи избухна в необичаен за нея нервен смях.

— Не, всъщност не. — Може би защото бяха споделили преживяването, чувстваше, че може да бъде откровена с него.

Единствено очите му се раздвижиха, докато я оглеждаше от глава до пети. Срещна отново погледа й и попита:

— Стоварих се отгоре ви доста рязко. Нараних ли ви?

— Не. — Тя затвърди краткия си отговор с поклащане на глава.

— Ами това? — Той кимна към челото й.

— Кое?

— Синината.

— О, да… — Тя внимателно се пресегна и докосна с пръсти болезненото място точно над веждата. — Когато ме съборихте, главата ми се удари в пода.

— Съжалявам.

— Не сте го направили нарочно.

— Ще ви излезе цицина.

— Докато секретарката ми не обърна внимание, дори не бях разбрала за удареното място.

— Ще се задържи известно време.

— Е, това е малкият дявол… Само като си помисля какво можеше да се случи, ми настръхва косата.

— Тогава не мислете за това.

— Не е лесно да го забравя… — Протегна ръцете си напред, успоредно на пода. — Виждате ли, не спират да треперят. Макар че се опитвам да го скрия.

— На всеки може да се случи.

— Не и на мен.

— Защо?

— Обикновено не се плаша толкова лесно.

— Днешният кошмар изобщо не беше обичайно събитие.

— Не мога да изтрия от главата си образа му…

— Беше стряскащ, определено.

— Да ви кажа ли честно, господин Хънт? Бях ужасена.

Той се поколеба за миг, после с едва доловим глас каза:

— Запазихте самообладание, когато беше важно.

Това бе завоалиран комплимент, направен неохотно, затова й се стори неуместно да му благодари. Но погледите им се срещнаха и останаха така няколко секунди, което бе достатъчно, за да се разберат взаимно.

После той изпъшка нетърпеливо, сочейки ръцете й.

— Може да минат няколко дни, преди треперенето да престане напълно. Това е нормална закъсняла реакция на кризисна ситуация.

— Вие очевидно имате повече опит от мен в кризисни ситуации. — В мига, в който думите се откъснаха от устата й, тя осъзна колко зле може да се изтълкуват. Долови, че изражението му се напрегна още повече. — Господин Хънт, нямах предвид…

— Забравете. — Той прекъсна извинението й с хладен глас.

Отдели се от стената и се обърна към Нъджънт, който вървеше към тях, понесъл газирана напитка в едната си ръка и пакет фъстъци в другата.

Крофърд се намръщи насреща му.

— Ще приключваме ли с това или ще се черпим?

 

 

Когато отново заеха местата си на масата за разпити, Мат Нъджънт го попита:

— Не е ли неловко?

— Кое?

— Ситуацията между теб и съдията. Били сте един срещу друг в съда днес, а сега се озовавате в едно и също положение. Оцелели от катастрофа.

— Не сме в едно положение. И въпреки опасната ситуация, адски ще се ядосам, ако не ми присъди попечителството над дъщеря ми. Едното няма нищо общо с другото.

Нийл натисна копчето за запис на камерата.

— Не бих разчитал на това на твое място.

Крофърд остави забележката без коментар. Нямаше намерение да се поддаде на провокациите и да говори за молбата си за попечителство точно с Нийл Лестър.

Нъджънт отново подхвана разпита:

— По-рано ни каза, че когато Родригес нахлул в залата…

— Казах, че „стрелецът“ е нахлул в залата.

— Е, то е същото…

— Как ли пък не — възрази Крофърд. — Както би казал сержант Лестър, дяволът се крие в детайлите. След като записвате моите показания, нека да бъдат точни, моля. За протокола, не знаех името му до този момент. Родригес ли се казва?

— Хорхе — допълни Нъджънт.

Нийл изгледа гневно по-младия детектив, упреквайки го мълчаливо за гафа, после отново се обърна към Крофърд.

— Тази информация не бива да излиза от стаята.

— Като че ли не знам…

Нийл сякаш се дразнеше от факта, че Крофърд също е служител на закона. Гласът му остана напрегнат.

— Познато ли ти е името?

— Не.

— Някога срещал ли си този мъж, преди да се озовете и двамата на покрива?

— Не. Дори и бегло не ми е познат. Попитахте ли съдията? Името говореше ли й нещо?

— Тя отрече — отвърна Нъджънт. — Но ще проверим съдебните архиви на делата й, както и тези на покойния съдия Уотърс.

— Може да е имал сметки за разчистване с нея или Уотърс. Или пък Родригес е имал проблеми с щатската правосъдна система. Проверихте ли…

— Работим по случая — отсече Нийл.

Крофърд схвана намека: случаят не беше негов. Един тексаски рейнджър имаше правомощия навсякъде в щата. Можеше да се присъедини към всяко разследване или да го започне без разрешение от която и да било друга институция — местна, щатска или федерална. Но Нийл ясно му даваше да разбере, че от мястото, на което седеше днес, той трябваше да отговаря на въпросите, а не да ги задава.

— Ти спомена — продължи Нийл — че когато стрелецът нахлул вътре, си бил на свидетелската скамейка. Точно ли е записано?

— Да.

— Какъв въпрос обсъждахте със съдията?

— Каза ми, че имате протокола от изслушването.

— Имаме го.

— Тогава… — Погледна към Нъджънт, който хрупаше последните фъстъци от пакетчето. — Какво не е ясно, сержант Лестър?

— Съдията те е похвалила за това, че си посетил всички предписани посещения при терапевта.

— Точно така. Само че какво общо има това с разпита?

— Може да има много общо с твоята реакция на развилата се ситуация.

— Не виждам защо.

— Не се настройвай отбранително. Само си върша работата.

Крофърд изгледа с леден поглед Нийл, после сви рамене.

— Давай тогава, разпитвай ме…

Нийл побърза да се възползва.

— Защо ти е бил предписан курс при терапевт, преди да ти бъде позволено ново изслушване за попечителство?

— Попитахте ли съдия Спенсър?

— Още не, но възнамеряваме.

— Добре. И аз бих искал да науча причините.

— Направи предположение. — Нийл се ухили, ала изразът му не бе приятелски.

Крофърд изгледа отново и двамата детективи, показвайки раздразнението си. Но какво би могъл да спечели с мълчанието си? Само щяха да заключат, че се срамува от задължителните сеанси с терапевта. И беше истина донякъде. Само че не искаше те да го знаят.

— Не понесох добре внезапната смърт на жена си. Това беше преди четири години. Миналата година подадох молба да си върна попечителството над Джорджия. Съдия Уотърс водеше делото. Искаше да се увери, че мога да осигуря стабилна домашна среда и пожела едногодишна терапия, за да бъде решено, че съм преодолял всичко това.

— Дефинирай „всичко това“.

— Злоупотребата с алкохол. Имаше дни, в които ми беше трудно дори да стана от леглото сутрин.

— Класически случай на депресия.

— Класически случай на скръб. — Копеле. Крофърд се изкушаваше да го изрече гласно, но не го направи.

— Пренебрегвал си отговорностите в работата си. Рейнджърите са те отстранили от службата в Хюстън и са те прехвърлили тук.

— Всъщност аз поисках преместването. Тъй като семейство Гилрой живее тук, а Джорджия е при тях, реших да се прехвърля по-близо до нея.

Нийл изглеждаше скептичен.

— Прехвърлянето ти не беше ли свързано с инцидента в Халсън?

— Под „инцидент“ предполагам, че имаш предвид отстраняването на шестима важни играчи в наркокартела на Фуентес, включително и самия бос.

— Както и двама служители на реда и няколко случайни граждани. Действията ти са били подложени на специално разследване.

Нъджънт престана да дъвчи. Единственият звук в стаята беше приглушеното бръмчене на записващото устройство.

Крофърд стисна зъби, а погледът му бе достатъчно красноречив. Проклет да е, ако се остави да запишат в протокола как се оправдава пред Нийл Лестър, този самонадеян тъпак.

Най-сетне той продължи:

— В крайна сметка всички обвинения в неправомерни действия са били отхвърлени.

— Точно така.

— Но оттогава се занимаваш предимно с компютърна обработка на данни. Измами с кредитни карти. Застрахователни измами. Канали за детско порно. Подобни неща.

Когато Крофърд бе поискал да го прехвърлят в Прентис, му бе възложено да работи съвместно с няколко правоохранителни агенции от съседните окръзи. Нийл обаче беше прав. Ако се налагаше да се действа на терен, той оставяше случая на друг рейнджър, докато неговите разследвания най-често го задържаха на бюрото му. Отказа да коментира това сега.

Нийл настояваше.

— Няма ли да кажеш нещо?

— Ти горе-долу изчерпа темата.

Нийл изсумтя неопределено.

— Ако сметна за нужно, може да изискам по съдебен ред протоколите от сеансите ти с терапевта.

Думите му жегнаха Крофърд. Обля го топла вълна.

— Това е поверителна информация.

— Мога да го поискам от съда.

— Никой съдия няма да принуди терапевта да ти даде протоколите, защото терапията ми няма нищо общо.

— Щом няма нищо общо, защо просто не ми кажеш какво има в тях?

— Не съм ги виждал.

— Опитай се да предположиш какво пише там.

Беше тежко да му напомнят за най-мрачните дни от живота му, да излагат публично миналите му прегрешения. Вече му се случи два пъти в този ден. Особено му бе трудно сега да седи на мястото за разпити и да преглъща това от Нийл Лестър.

Но си наложи да изглежда спокоен.

— Мисля, че терапевтът ще ви каже, че съм научил да контролирам гнева си заради загубата на Бет, че съм престанал да злоупотребявам с алкохол, че съм овладял депресията и така нататък.

— Не бих питал за това — небрежно подхвърли Нийл — ако не беше от изключителна важност за разследването ни.

Злоупотребата му с власт ядосваше Крофърд повече от всичко.

— Важно друг път, Нийл. Мъчиш се да ме унизиш, това е всичко. Мисля, че още си ми ядосан, задето съм опипвал сестра ти.

Нъджънт се задави от изненада.

Нийл не отговори, ала в очите му заблестя омраза.

Крофърд мигновено съжали за думите си и въздъхна, докато прокарваше пръсти в косата си.

— Това беше долен удар. Ти си задник, Нийл, и го заслужаваш. Но не и сестра ти — додаде той.

За негова изненада Нийл все пак се усмихна, но злобно.

— Не съм и очаквал друго от теб. Освен това ти седиш там, а аз — тук. Възложено ми е да ръководя разследването на случая, а на теб остава да ме убедиш.

Тонът му накара Крофърд да настръхне.

— В какво да те убедя?

— Че си бил в стабилно и уравновесено състояние, когато си се изправил срещу Хорхе Родригес на покрива на съдебната палата и че действията ти не са допринесли за убийството му.