Сандра Браун
Под опека (21)

Двадесета глава

От моргата Крофърд отиде право в съда. Нийл бе пристигнал минути преди него. Когато Крофърд влезе в отдела за тежки престъпления, детективът тъкмо приглаждаше вратовръзката си и сядаше на стола. Влудяващото му спокойствие го вбеси.

Застана пред бюрото му.

— Той излъга.

— Можех да се обзаложа, че ще го кажеш.

— Видях го, Нийл.

— Видял си онова, което искаш да видиш.

— Знаците са ясни като бял ден. Той разпозна Родригес веднага, по дяволите. Даже и ти няма как да си пропуснал реакцията му.

Нийл му отправи изпепеляващ поглед, но Крофърд усети, че не е толкова безразличен към реакцията на Отърмън, колкото си дава вид.

— Забелязал си го, нали?

— Леко трепване — призна Нийл. — Нищо, заради което да се вълнуваш толкова. Може с Родригес да са се видели край писоарите някога.

— А може би Родригес е бил част от заговор.

— Какъв заговор? Не сме установили да има заговор. Внезапно всичко се оказва една конспирация и Отърмън е в дъното й… — Той се изсмя кратко, после присви очи към Крофърд. — Защо толкова си се вкопчил в него?

— А ти защо не си?

— Защото нямаме доказателства, които сочат към него — повиши глас Нийл. — Няма мотив. Такива дребни нещица са съществена част от правосъдната ни система. Даже и да не са особено важни за теб, за главния прокурор — са.

Беше прав и Крофърд нямаше какво да възрази, но още не беше готов да се предаде.

— Все пак си мисля, че той ни разиграва. Направи изпреварваща маневра, като дойде тук и се представи за примерен гражданин, призна си грешката. Хитър ход. Признавайки си, че е бил там, преди ние сами да го открием, е по-малко вероятно да го заподозрем.

— Аз не го подозирам. Разровихме се и не намерихме дори и далечна връзка между него и съдия Спенсър, освен даренията му за кампанията й.

— Може да сме ровили на грешното място.

— По този въпрос няма как да не се съглася. Ровим на грешното място. — Мобилният телефон на Нийл звънна. — Извини ме. — Вдигна и се заслуша за момент, после каза: — Изчакай. — Закри слушалката с ръка. — Жена ми е. Най-малкият ни син повръща. — Завъртя се на стола си, така че да гледа към прозореца и обърна гръб на Крофърд.

Той отиде до импровизирания бар, който се състоеше от кафемашина от ерата на Никсън и пакетчета сухо кафе. Сипа си от хладката отвара в една картонена чаша, после използва телефона си за еднократна употреба, за да звънне на Смити.

Собственикът на клуба изръмжа:

— Кой е?

— Само проверявам дали не ми е развален телефонът.

Познал гласа му, Смити изруга.

— Каза да ти се обадя, ако имам нещо. Търсил ли съм те? Не.

— Имам един познат в данъчните служби…

— Кълна се!

— Който направо изпада в оргазъм от данъчни проверки.

— Кълна се в Господ, че любимият ти дори не се е появявал в клуба…

— А в „Гъделичкащо розово“?

— В никой от клубовете. Не и откакто ти беше тук. Което доказва думите ми от самото начало. Нямаш никакъв късмет.

— Говорил ли си с някого за него?

— Да не мислиш, че съм луд?

— Мисля, че си отрепка. Говорил ли си?

— Опипвам почвата… Още нищо няма.

Точно тогава в стаята влезе Мат Нъджънт, понесъл няколко папки в ръце. Изглеждаше развълнуван. Крофърд погледна към Нийл, който още беше с гръб.

— Постарай се повече, Смити, или ще трябва да уведомя отдела по детска престъпност за онова непълнолетно момиче, което танцува при теб.

— Мамка му! Откъде знаеш за нея?

— Не знаех.

Крофърд затвори, метна чашата си с кафе в коша за боклук и ловко пресрещна Нъджънт.

— Здрасти, Мат. Нийл говори по телефона. Какво носиш?

— Нищо.

Но съдейки по подскачащата му адамова ябълка, явно имаше нещо. Без да даде време на младия детектив да възрази, той го завъртя обратно и го избута навън в коридора. Двамата се отдалечиха достатъчно, за да не ги чуват другите полицаи и преди Нъджънт да успее да го спре, Крофърд грабна една от папките му.

— Не бива да виждаш тези документи — изсумтя Нъджънт, докато Крофърд отваряше папката.

Да, определено бе сигурен, че Нийл не би искал той да ги види. Снимките бяха размазани, неясни, явно снимани с телефон, докато обектът е в движение: самият той. Бяха запечатали къде е ходил през последните двайсет и четири часа. Пеша. В джипа си. Появата му в съда. Напускането му. Как седи в бара с чашата бърбън. Как му връчват ограничителната заповед под ярката светлина на лампата на верандата му.

Не можеше да повярва, че не е усетил да го следят, но пък не бе очаквал подобно нещо, не бе търсил опашка подире си. Точка за Нийл.

Докато преглеждаше за втори път разпечатките двайсет на двайсет и пет сантиметра, попита:

— Фотографът не е ли хванал в обектива си копелето, което е съсипало стаята на дъщеря ми?

Ироничният тон на Крофърд убягна на Нъджънт, който отговори искрено:

— Нийл вече попита. Не.

Макар очите му да се замъглиха от възмущение, той бързо осъзна, че реакцията му ще бъде докладвана на Нийл. Мобилизира цялото си самообладание, внимателно подравни краищата на снимките, пъхна ги обратно в папката и я върна на Нъджънт.

— Който и да е, добре си върши работата.

Нъджънт нещастно отрони:

— Нийл ще ми откъсне главата.

— Не се притеснявай. Ако се стигне дотам, ще му кажа, че съм те принудил да ми ги покажеш. Той ще повярва.

— Благодаря. — Поколеба се, после добави: — И без това не разбирам защо накара да те следят.

— И аз не знам, Мат.

Отново влязоха в отдела по тежки престъпления. Нийл още говореше по телефона, така че не забеляза нервността на Нъджънт, когато той седна зад бюрото си и си включи компютъра. Крофърд се опитваше да осмисли какво означава следенето и как да попита Нийл за него, когато стационарният телефон на бюрото на Нийл звънна. Без да мисли, Крофърд вдигна.

— Крофърд Хънт.

Бодър женски глас се обади отсреща:

— О, здравейте. Обажда се Кари Лестър.

Крофърд погледна към Нийл.

— Извинете, кой?

— Съпругата на Нийл. Не сме се срещали, но, разбира се, знам кой сте.

Крофърд впери поглед в тила на Нийл, докато жена му неволно го бе изобличила в лъжа.

— Съжалявам, че ви притеснявам, но се опитвам да се свържа с Нийл, а мобилният му телефон ме прехвърля веднага на гласова поща. Чудех се дали е наоколо?

 

 

Когато Крофърд влезе, секретарката на Холи вдигна очи от бюрото си и го погледна с изненада.

— Господин Хънт?

— Съдията тук ли е?

— Дойде преди десет минути.

— Бихте ли й предали, че съм дошъл? Има развитие по случая, което трябва да обсъдя с нея.

Жената използва телефона на бюрото си, за да се свърже с Холи. След секунди тя отвори вратата към личния си кабинет и го погледна очаквателно:

— Добро утро.

— Здравей. Извинявам се, че не се обадих предварително.

— Трябва да поговорим ли?

— Веднага.

Тя отстъпи встрани и му направи знак да влезе в кабинета й.

— Госпожо Бригс, моля, задръжте всички обаждания. — Затвори вратата и се обърна към него.

Днес деловият й костюм беше с черен панталон и раирано сако в черно и бежово. Блузата под него беше в тон със светлите райета и имаше мънички перлени копчета по средата. Колкото и изкусителна да беше гледката, той се постара да задържи погледа си над шията й.

— Съжалявам за онова, което казах снощи, че съм щял да имам Джорджия, ако не беше ти.

— За съжаление е истина обаче.

— Може би. Ако сме пределно прецизни. Но бях ядосан за друго и не биваше да си го изкарвам на теб. Все едно… — Той остави темата, както и тя.

— Връчиха ли ти заповедта? — попита Холи.

— Няколко минути, след като се прибрах у дома. Имах тежка вечер.

Знаеше, че си личи по вида му. Едва в малките часове на нощта детективите бяха приключили огледа си на потрошената стая и периметъра около дома му. След като си бяха тръгнали, той остана да лежи буден, мислейки за разрухата и чудейки се кой, и още по-тревожното защо го е направил.

Понеже беше спал само час-два, под очите му имаше тъмни кръгове. Не беше си направил труда да се обръсне и само бе избърсал с хавлия измитата си коса. Ризата и джинсите му бяха чисти, но беше с омачканото спортно сако от предния ден, което бе грабнал от стола до кухненската маса, излизайки от къщата.

— Какво друго се случи снощи? — попита тя.

— Ще стигна дотам. Първо трябва да съсипя и твоя ден.

— Развитие по случая, така ли? Това не беше ли само претекст за пред госпожа Бригс, за да можеш да ми се извиниш?

— За съжаление, не. Дойдох да те предупредя.

Сложи ръце на кръста и се загледа в пода, като му се искаше там да има написан сценарий, който да следва. Но нямаше. Трябваше сам да измисли думите, с които да й го каже, и реши, че е най-добре да кара направо.

— Нийл е наредил да ме следят. — Тя отвори уста да каже нещо, но той я прекъсна: — Чакай, изслушай ме. Това не е най-лошото. Има снимки. Не знам колко време продължава следенето, нито колко е детайлно, но исках да те предупредя, че може да се окажеш на някои от снимките.

Кимна към трите големи прозореца зад бюрото й.

— Не знам със сигурност, защото видях само малка извадка. Използвал съм тези хора и знам колко изобретателни могат да бъдат. Ако онзи, който ме следи, ме е видял да идвам тук снощи, ако има снимки, направени през тези прозорци, значи сме разкрити. И двамата заедно.

Двамата заедно до ръба на бюрото, ръцете му върху ханша й, докато се притискат един към друг. Стъклото на камерата сигурно се е изпотило, макар и отдалеч.

— Поне не сме се целунали — изпъшка той. — Не ни е хванал в целувка, но не мисля, че някой може да сбърка… Хм, знаеш какво.

Погледите им останаха впити един в друг. Тя сведе очи към устните му, после по-ниско към гърдите му.

— Защо Нийл е наредил да те следят?

Бе очаквал обвинителни реплики. За миг се изненада от въпроса й и само махна небрежно с ръка.

— Втълпил си е, че аз стоя зад стрелбата в съдебната зала.

— Какво?

— Пълна глупост, знам. Но докато обмисля как да съсипе живота ми, той тича в задънена улица. Междувременно. — Разказа й за реакцията на Отърмън към трупа. — Не искаше да си признае, но също го забеляза.

— Не искам да защитавам Чък Отърмън — рече тя. — Съвсем не го познавам толкова добре. Но това е и аргументът ми. Освен скромните му дарения за кампанията ми, няма никаква връзка. Щях да ти кажа, ако имаше.

— Вярвам ти. Но може да е нещо, което не си спомняш, или дори нещо, което не ти е известно. Може би свързано с кантората в Далас?

— Обадих им се да им се извиня за всички неудобства, които може да съм им причинила. Увериха ме, че моята сигурност е основната им грижа. Но във всеки случай Чък Отърмън никога не е имал вземане-даване с който и да било адвокат там, сега или в миналото, включително и с мен.

— Може да не ти казват всичко заради поверителния характер на информацията.

— И това ми хрумна. Попитах. — Тя поклати глава. — Вярвам, че щяха да ми кажат. Все пак става дума за разследване на убийство.

— Добре. Но продължавай да мислиш. — Замълча за миг, после попита: — Какво ще правиш за другото?

— Имаш предвид снимките?

— Не знам дали изобщо те има на някоя. Но ако е така, ще те съсипят.

— Вече не съм съдия по делото ти.

— Не, но все пак е подозрително. Онзи негодник Сандърс може да го превърне в скандала на годината. — Извърна се от нея. — По дяволите, трябваше да стоя далеч от теб. Ако се окаже, че заради мен изгубиш изборите, никога няма да си го простя.

— А ще си простиш ли, че ми спаси живота?

Той рязко се обърна.

— Какво?

— Крофърд, бях компрометирана в мига, в който прескочи онзи парапет и ме закри с тялото си от стрелеца. Независимо какво щеше да се случи след това, аз не бих могла да взема обективно решение спрямо човека, който е рискувал живота си, за да спаси моя.

Звучеше малко нагласено, честен, но добре премислен отговор, който бе подготвила в очакване да й бъде зададен деликатен въпрос за него.

— Ти ли го измисли или онази, как й беше името?

— Уволних онази тази сутрин.

Изненадваща новина.

— Защо? Заради прическата й ли?

Тя се разсмя.

— И това е достатъчна причина. Но двете бяхме на различно мнение как да протече кампанията ми.

Телефонът му даде сигнал за получено съобщение.

— Задръж мисълта си.

Той отвори съобщението и загледа учудено снимката на Джорджия, която се появи на екрана. Натисна стрелката, за да тръгне видеото.

Звънкият й смях отекна в цялата стая. Той разпозна парка, познатата детска площадка, люлките. Русите къдри на Джорджия блясваха под слънцето, когато стигаше най-високото място при всяко залюляване. Малките й ръчички стискаха дебелите въжета, пръстчетата на краката й се протягаха, за да стигнат колкото може по-високо. Смееше се щастливо.

Клипът продължи трийсет и две секунди, което бе най-дългата половин минута от живота му. Надписът в долния край на екрана гласеше: „Улесняваш ме твърде много“.

Той хукна към вратата и едва не я изтръгна от пантите при отварянето. Зад гърба му Холи извика:

— Крофърд? Какво стана?

— Обади се на деветстотин и единайсет — изкрещя той, докато тичаше покрай стреснатата й секретарка. — Прати полицаите там.

— Къде?

— На площадката в парка.

По безкрайните стълби от четвъртия етаж надолу той крещеше на хората да се махнат от пътя му и блъскаше онези, които не реагираха достатъчно бързо. Прескачаше няколко стъпала наведнъж. Когато стигна до фоайето, извика на двама шерифи, които стояха и си говореха:

— Градския парк. Веднага!

Не изчака да види дали ще го последват, а се устреми към централния вход, след което изтича на паркинга, докато си търсеше ключа за джипа. Влетя в него, запали мотора и натисна клаксона, за да предупреди другите шофьори на паркинга, че иска да му направят път.

Гумите му свистяха по улиците на града, докато се промушваше из трафика. Стиснал волана с дясната ръка, той се пресегна през отворения прозорец с лявата, за да закачи на покрива червената сигнална лампа. Поглед в огледалото го увери, че шерифската кола е точно зад него. Свърза се с полицейското радио и набързо предаде основната информация на диспечера.

Прелетя с бясна скорост между двете каменни колони на входа на парка и мина напряко през извитата алея, натиснал до дъно педала на газта. Когато пред очите му се появи паркингът близо до детската площадка, той прехвърли цялата си тежест върху педала на спирачката, при което джипът продължи да се плъзга още няколко метра. Превключи на предавката за паркиране и изскочи от него, преди да е спрял напълно.

Чу Джорджия, преди да я види. Смехът й бе силен и ведър, щастливите й писъци пронизваха задушния ден. Заобиколи ствола на един от огромните стари дъбове и я забеляза. Стоеше на въртележката, стиснала една от пречките, и се смееше, докато Грейс я въртеше и въртеше…

Крофърд се облегна на дървото и се наведе силно напред, опря длани върху коленете. Мъчеше да си поеме въздух, сълзи на облекчение се смесваха с потта, която се стичаше в очите му.

Когато се изправи, видя Джо Гилрой. Облегнат на колата си, паркирана на алеята, с телефон в ръка. Наблюдаваше Крофърд. Усмихна се.

— Благодаря ти. Сега мога да поискам да те арестуват.

Полезрението на Крофърд сякаш се сви до размерите на карфица и в центъра му беше тъстът му. Тръгна към него с отмерени, но решителни крачки, които явно дадоха на Джо да разбере, че яростта е превърнала кръвта му в изгаряща лава. Възрастният мъж се изправи и зае отбранителна поза.

Крофърд се втурна в последните няколко метра, сграбчи го за ризата, дръпна го и го блъсна толкова силно, че той залитна назад и се озова седнал на чакъла.

— Е, сега вече загази — изръмжа тъстът му. — Ще идеш в затвора.

— Каква извратена игричка играеш, Джо?

— Игричка ли? За какво говориш?

— Онова видео. Хитрият надпис.

— Ти си луд. Винаги съм го казвал. Ала вече го доказа. Не знам нищо за никакво видео.

Крофърд се наведе да го сграбчи, но един от шерифите, които бяха дотичали след него, предупредително му викна:

— Не го прави, човече, иначе ще трябва да те приберем.

Крофърд го послуша, но не откъсна очи от тъста си.

— Дай ми телефона си.

— Върви по дяволите. — Джо се изправи и изтупа панталона си. — Ще взема Джорджия и Грейс и се махам оттук, далеч от теб. — Погледна зад Крофърд и се обърна към шерифите: — Какво чакате? Имам ограничителна заповед. Арестувайте го.

— Съжалявам, Крофърд — каза единият. — Да вървим.

Крофърд не помръдна. Все така вторачен в Джо, той повтори отчетливо:

— Казах, дай ми телефона си…

Джо го изгледа с омраза и му обърна гръб. Крофърд рязко се пресегна и сграбчи ръката му. Сборичкаха се заради апаратчето. Шерифите също се намесиха и дружно успяха да издърпат Крофърд настрани.

Колата на Нийл спря само на няколко метра от мястото, където двамата с Джо се изпепеляваха с погледи, докато Крофърд продължаваше да се дърпа, за да се освободи от хватката на шерифите. Нийл и Нъджънт изскочиха от двете страни. Друг автомобил наби спирачки зад колата на Нийл. От нея изскочи Холи. С периферното си зрение Крофърд забеляза проблясващи светлини, подсказващи за пристигането на още полицейски коли, които самият той бе повикал, докато шофираше лудешки насам.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита Нийл.

— Той ме нападна — оплака се Джо. — Арестувайте го.

Крофърд, дишайки тежко, изпъшка:

— Той ми изпрати видео с Джорджия, защото знае, че така веднага ще хукна насам. Виж сам и ми кажи какво мислиш.

Нийл кимна и шерифите пуснаха Крофърд. Той му подхвърли телефона си и му каза паролата за отключване.

Джо ядосано се провикна:

— Не знам за какво изобщо говори.

Нийл намери съобщението в телефона на Крофърд и изгледа клипа.

— Не става ясно кой го е изпратил. Може ли да видя телефона ви, господин Гилрой?

Джо се изпъчи.

— Ако думата ми не е достатъчна за вас…

— Господин Гилрой? — Холи се промуши между Нийл и Нъджънт и застана пред Джо. Гласът й бе тих, овладян, глас на посредник. — Ако това е просто недоразумение, защо да не го отхвърлим, преди внучката ви да се е уплашила от полицейските коли?

— Ако детето се стресне, вината ще е негова, а не моя.

— Значи ще можете да се наречете морален победител.

Той я изгледа с присвити очи.

— Вие вече нямате нищо общо. Започвам да се чудя защо се оттеглихте от делото. Да не би да ви е спечелил на своя страна?

— Аз съм на страната на Джорджия. — Остави го да осмисли това, после каза: — Моля, дайте ми го…

В погледа на Джо блестеше враждебност и гордост, но когато и Нийл протегна дланта си, той му тръсна телефона си.

— Каква е паролата ви за отключване, господин Гилрой? — Нийл влезе в съобщенията и провери и галерията с видеоклипове. — Няма го тук.

Холи, която също се бе взирала в телефонния екран, погледна към Крофърд и поклати глава.

Сега вече и други полицаи се приближаваха към групата им. Нийл се обърна към Нъджънт:

— Кажи им, че е било фалшива тревога. Изпрати ги да си вървят.

— Не е фалшива тревога — обади се Крофърд. — Ти видя видеото. — Погледна към Джо и добави: — Той си държеше телефона, когато дойдох. Може да го е изтрил.

Джо му обърна гръб и каза на Нийл:

— Не съм направил онзи клип.

— Някой го е направил. — Извън себе си от ярост, Крофърд зарови ръце в косата си и я отметна назад. — Беше изпратено като предупреждение. Ако не си бил ти… — Спомни си ъгъла, от който бе заснето видеото, и заоглежда дърветата наоколо. — Трябва да е бил ето там.

Понечи да хукне в тази посока, ала единият от шерифите го задържа.

— Остави на нас, Крофърд. Ти се оправи тук. — Двамата с партньора му се отдалечиха.

Нийл попита Джо:

— От колко време сте тук?

— Близо час. През цялото време бяхме сами на площадката. Докато не се появи той. — Кимна ядосано към Крофърд. — Караше като луд. После изскочи от колата и ме нападна. Свършете си работата, сержант Лестър, и го арестувайте.

— Тате!

Радостният вик на Джорджия стресна всички. Обърнаха се и я видяха да тича към баща си с протегнати ръчички. Крофърд инстинктивно понечи да я посрещне с прегръдка, ала Нийл застана пред него и сложи длан върху гърдите му.

— Спри.

— Върви по дяволите.

— Ако се доближиш до нея, ще трябва да те арестувам.

Крофърд отстрани ръката му.

— Не, ще трябва да ме застреляш.