Сандра Браун
Под опека (9)

Осма глава

Крофърд изрита настрани празна кутия от боя, докато крачеше по обраслата с плевели пътека, питайки се какво ли е станало с боята вътре. Явно не беше използвана за къщата, която изглеждаше още по-занемарена от последния път, когато беше идвал тук.

Щом стъпи на верандата, прогнилите дъски се огънаха под тежестта му. През вратата с мрежа против насекоми видя Конрад да му маха да влезе.

— Гледай добре да затвориш, за да не нахълтат мухите.

Крофърд влезе.

— Разбирам защо не би искал мухите да оцапат къщата ти.

По-възрастният мъж леко наведе глава на една страна.

— Хапливата ти забележка преднамерена ли беше?

— Нищо не ти убягва. — Крофърд махна към вратата: — Защо я оставяш отворена? Да не ти е развален климатикът?

Един вентилатор раздвижваше влажния въздух в разхвърляната всекидневна. Мъжът във фотьойла беше само по мърляви бели боксерки и потник, с прогизнали от пот подмишници. Краката му бяха боси.

— Компресорът почна да издава странен шум вчера, затова го изключих.

— Обади ли се на техника?

— Може да дойде най-рано в четвъртък.

— Тук направо не се диша.

— Е, никой не те е канил, нито пък настоява да останеш.

Конрад насочи дистанционното към телевизора и увеличи звука.

Крофърд го взе и натисна копчето за изключване.

— Хей, гледах нещо.

— Колко пъти си го гледал вече?

Конрад обичаше филмите за Втората световна война, особено черно-белите, в които редници с изсечени от гранит лица пушеха „Лъки страйк“ и наричаха враговете шваби и жълтурковци.

Крофърд метна дистанционното върху купчина стари куфари, които служеха и за ниска масичка.

— Краят винаги е един и същи. Нашите печелят.

— Сега развали всичко.

Докато Крофърд издърпа стол изпод масата за хранене и го премести по-близо до фотьойла, дискретно се огледа за празни бутилки от алкохол или други признаци на запой. Но съвсем не преувеличаваше, когато отбеляза, че нищо не убягва на стареца.

— Шейсет и два дни до днес — похвали се Конрад. — В случай че те интересува.

— Не ме интересува.

Крофърд седна и наведе стола си назад, докато не го опря само на задните му два крака. Сплете пръсти и вдигна ръце върху главата си.

— Твърде много пъти вече си се качвал на коня само за да паднеш от него. Затова не е чудно, че съм скептичен.

— Този път оставам трезвен.

Крофърд изсумтя недоверчиво.

— Да не си открил Исус?

— Хаплив, скептичен и богохулстващ. Явно си в страшна форма.

— Конрад, ти няма да знаеш какво да правиш трезвен.

— Сега съм трезвен и се оправям прилично.

— Но за теб нормалното е да си пиян. Колко години си прекарал наквасен до козирката?

Конрад сбърчи лице, което бе доста по-набраздено, отколкото би трябвало за мъж на шейсет и осем години.

— Чакай да видя. Коя година сме?

Крофърд вдигна очи към тавана.

— Шегичка — ухили се Конрад.

— Направо ще се пръсна от смях.

— И дори имам платена работа.

— Още ли си в дъскорезницата?

— Метач съм. Гореща и прашна работа, но надницата си я бива.

— Защо не си там сега?

— Днес е почивният ми ден. — Възрастният мъж помълча за миг и огледа Крофърд от глава до пети. — Ти си доста зает напоследък.

— Чул си за стрелбата вчера?

— Нямаше как да не чуя. — Махна към телевизора. — Само за това говореха в новините. Докато превключвах каналите за филмите си, схванах повечето неща. — Той изсумтя мрачно. — Жалко за Чет. Познавах го от времето, когато беше новобранец заместник-шериф. Изпратих му кутия пури, когато го назначиха за пристав. Виждах го почти всеки път, когато идех в съда.

— Споменавал ли съм за онзи път, когато ни хвана заедно с едни момчета да се промъкваме през задния вход в киното?

— Не. Какво направи?

— Пусна другите да си вървят. Само мен задържа. Просто стоеше насреща ми и ме гледаше сякаш безкрайно дълго, а после каза: „Ако тръгнеш по този път и затънеш в неприятности, няма кого да виниш, освен себе си“.

— Е, налял ти е малко мозък.

— Свърши по-добра работа, отколкото арестът, както вероятно е знаел, че ще стане.

— Беше добър човек.

— Да, и ако не беше се изпречил пред онзи куршум вчера, можеше сега да не съм при теб.

— Хм — шумно въздъхна Конрад. — Вината на оцелелия. Затова ли си домъкна задника чак тук? Искаш да те убедя, че времето на Чет е било дошло, че така е трябвало да се случи и че можеш да престанеш да изпитваш угризения.

Предните крака на стола под Крофърд изтракаха върху пода, когато стана и отиде до отворения прозорец. Направи го привидно, да подиша малко свеж въздух, но всъщност имаше нужда да поговори открито, а това бе трудно, когато гледаше Конрад в лицето. Цял океан от уиски бе изпъстрил очите му с тънки червени жилки, но те бяха прозорци към ума му, който сечеше като остър нож.

В разцвета на силите си Конрад беше уважаван от всички и страшен за мнозина щатски прокурор. Бъдещето му беше многообещаващо. После обаче жена му го напусна и замина с любовника си за Калифорния. За да притъпи болката от изоставянето, Конрад започна да пие. Но така и не успя да изпие достатъчно алкохол, че да удави болката от разбитото си сърце. Скоро давенето на мъката се превърна в основното му занятие и той му се посвети изцяло, изключвайки всичко останало. С пълна апатия наблюдаваше как животът му се срива. Провали кариерата си и бъдещето си, превръщайки се в градския пияница. Стана посмешище за всички.

Старият алкохолик не хранеше никакви илюзии за себе си. С брутална откровеност и унижение той признаваше личните си провали. Което го правеше също толкова безскрупулно прям към чуждите грешки и неправди. Не прощаваше никому. Макар Крофърд да презираше стареца за пропиляния му живот, винаги когато му трябваше безпристрастна преценка за някой проблем, знаеше, че ще я получи в тази порутена къща.

— Е? — подкани го Конрад. — Тъкмо гледах една кървава атака на брега. Да не би да прекъсна забавлението ми само за да зяпаш през прозореца? Какво става? Защо са ти потънали гемиите?

— Вчера сторих нещо, което съсипа шансовете ми.

— Имаш предвид преследването на стрелеца ли?

— Да.

— И как по-точно ги съсипа?

— Като начало се изостриха отношенията ми с майката и бащата на жена ми. — Крофърд му разказа за спора си с Джо Гилрой. — Отидох в дома им късно снощи, за да видя как е Грейс. Джо се държа любезно около две минути, след което ми даде да разбера, че никога не ме е харесвал особено. Вчера му предоставих идеалната възможност да ме изкара луда глава.

— О, пък ние всички знаем, че не е така.

Сарказмът му накара Крофърд да се обърне към него.

— Защо ли изобщо си направих труда да дойда при теб…

— Защото си наясно, че аз няма да те залъгвам и ще ти кажа всичко в очите.

— Тогава престани да увърташ и карай направо.

— С удоволствие. Като знам какъв е Джо Гилрой, няма дори да се изпикая върху него, ако се е подпалил. Презирам такива праведни многознайковци като него. Но в този случай, колкото и да ме боли да го кажа, той е прав. Когато си хукнал да преследваш онзи въоръжен мъж, е можело да бъдеш убит, а това би превърнало дъщеря ти в кръгъл сирак.

— Помислих си го — призна Крофърд. — Но едва по-късно. Когато всичко бе свършило.

— Действал си спонтанно.

— Условен рефлекс.

— Условен, друг път — изсумтя Конрад. — Такъв си по рождение.

— Значи си съгласен с Джо? Безразсъден съм по природа.

— Няма ли да ме оставиш да довърша? От друга страна — натърти Конрад — какво се очаква да направиш? Да оставиш някакъв луд с пистолет да се развихри на воля в пълна с хора сграда? Ти си тексаски рейнджър, за бога. Даже и когато не си на служба, пак си такъв. Всеки уважаващ себе си служител на закона го знае. Прав ли съм?

Понеже отговорът бе очевиден, Крофърд не сметна за нужно да отговаря.

— По всичко личи — продължи бившият прокурор — че си спасил живота на съдия Спенсър. Независимо какво ще опита тъстът ти, за да промени мнението й за теб, ще бъде напразно. Тя няма как да забрави, че си я прикрил със собственото си тяло. Престани да се тревожиш за това. Спечелил си симпатиите й.

С много тих глас Крофърд отрони:

— Не е много сигурно.

Старецът нямаше никакви проблеми със слуха. Той се оживи и прониза Крофърд с онзи проницателен поглед, който бе всявал страх у безброй подсъдими, опитващи се да го излъжат.

— Какво имаш предвид?

— Нищо.

— Тогава защо го каза?

— Забрави.

— Има ли някаква причина съдията да не те харесва?

— Не.

Твърде енергичното му отричане накара веждите на Конрад да се вдигнат високо. Крофърд махна нетърпеливо с ръка:

— Само исках да кажа, че не бива да се заблуждаваш от крехкия й вид. Доста по-жилава е, отколкото изглежда. Здравата ме беше подхванала с разпита си, когато в залата се втурна онзи тип с пистолета.

Конрад въздъхна.

— Разни въоръжени откачалки напоследък се надпреварват кой колко хора може да изпозастреля… Ако не беше реагирал по този начин, той можеше да убие съдията, а вероятно и теб, и още много други.

Крофърд се извърна и отново се загледа през прозореца.

— Може би.

— Всички го казват.

— Хората говорят какво ли не. Това не го прави истина.

Конрад изчака няколко мига, после попита:

— Твоето малко момиченце знае ли, че татко й е герой?

— Не я интересува. За нея е достатъчно, че съм й татко. Все едно, не съм никакъв герой.

— Може да се поспори по въпроса. Рискувал си живота си, за да защитиш другите. Изправил си се срещу убиеца на покрива.

Крофърд не каза нищо.

— Знаят ли вече кой е?

Той поклати глава.

— Е, това не е твой проблем.

— Не беше допреди час.

Конрад преглътна задавено.

— Оставам с усещането, че едва сега стигаме до същината.

Крофърд се обърна и му разказа за посещението на Нийл в дома му сутринта.

— Носеше съобщение от полицейския началник и писмо от вдовицата на Чет. — Предаде му основното и от двете. — Докато се усетя, вече придружавах Нийл в моргата, макар че по-разумното беше да го изритам през вратата на дома си.

— И защо не го направи?

— Заради писмото от госпожа Баркър. Освен това…

— Ха! Знаех си, че има „освен това“. Очаквах да го чуя.

— Видях как Чет умира — отрони той с глух глас. — Пред мен простреляха и онзи човек на покрива. Естествено, че исках да науча отговорите на въпросите, които остават открити.

— Естествено. — Конрад изчака, после тихо попита: — Намери ли някакви отговори в моргата?

Крофърд не каза нищо, само го гледаше втренчено. И Конрад мигновено осъзна какво означава изражението му. Зачервените му очи се присвиха до тънки цепки.

— Ясно. Е, тогава това откритие си е струвало разкарването до града. Нийл Лестър вероятно е доволен.

— Не му го споделих.

Без да откъсва очи от неговите, Конрад свали подложката за крака на фотьойла си до земята, седна с изправен гръб и потърка наболата си брада.

— Не си казал…

— Изобщо не се издадох, че съм видял нещо.

Конрад отново присви очи.

— Обикновено — бавно изрече той — щом някой укрива информация от властите, го прави, за да защити нещо или някого.

Изчака Крофърд да обясни, ала понеже той не го направи, продължи:

— Няма да питам какво знаеш, защото не искам да чуя нещо, за което ще трябва да свидетелствам в съда впоследствие. Но каквото и да е то, трябва незабавно да кажеш на полицията.

— Защо?

— Дълг. Правосъдие. Или възпрепятстване на правосъдието. Някои от основните причини, които ми хрумват на първо време.

— Ако не кажа нищо, никой никога няма да разбере.

— Ти ще знаеш. Можеш ли да живееш с тайната, каквато и да е тя?

Крофърд извърна очи, проклинайки наум.

— И аз така си мислех — каза Конрад.

— Ако споделя какво знам, ще се озова в епицентъра на кална буря.

— Вече си в епицентъра.

— Бурята ще е чудовищна — отбеляза Крофърд. — Истинско торнадо.

— Което ще осуети шансовете ти да получиш попечителство над детето си.

— Адски си прав.

Конрад помълча за миг, докато осмисли това.

— Добре, разбирам те. Но какво ще стане, ако не кажеш?

Крофърд си пое дълбоко дъх, после бавно въздъхна.

— Потенциално може да се случи по-голямо нещастие.

— Колко по-голямо? На живот и смърт? — После тихо додаде: — Е, няма значение. Изписано е по лицето ти. Някой друг може да умре.

— Би могло да се случи — натърти Крофърд. — Или пък не. Не знам.

— Но се опасяваш, че точно това ще стане. — Този път Крофърд отново не каза нищо, но Конрад му се усмихна лукаво. — Сега разбирам защо си дошъл тук днес. Искаш да свърша мръсната работа вместо съвестта ти.

Крофърд сложи ръце на кръста и го изгледа ядосано.

— Това, което току-що изрече, има ли изобщо някакъв смисъл? Защото на мен ми звучи като брътвеж на пияница.

— Аз съм пияница. Признавам го. Но не съм този, който възпрепятства полицейско разследване.

— Не възпрепятствам нищо.

— Вървиш по ръба и отлично го знаеш. — Впери сериозен поглед в Крофърд. — Като служител на закона, като примерен гражданин си наясно какво трябва да направиш. Знаел си го още преди да прекрачиш прага ми. Искаш аз да съм ангелчето на рамото ти, което да ти нашепва в ухото.

— Ангелче ли? Ама че шега. Защо бих дошъл точно при теб да се съветвам за съвестта си?

— Защото когато нещата се объркат, ще можеш да обвиниш мен, че съм ти дал лош съвет. Веднага щом онова торнадо се завихри около теб, ще проклинаш пияния глупак, когото си имал неблагоразумието да послушаш. Ще можеш да ме мразиш, задето съм те подтикнал да постъпиш правилно. — Той замълча, после добави: — Не че ти е нужна и друга причина да ме мразиш.

— Много си прав. — Крофърд рязко се извърна и блъсна силно вратата с мрежата против насекоми, която се тръшна в стената отвън.

— Синко! Върни се.

Докато трополеше по верандата, Крофърд се провикна:

— Благодаря за бащинския съвет.

 

 

Така завършваха повечето му посещения при Конрад, когото дори и само пред себе си не можеше да нарече татко, а използваше малкото му име. Затова и бяха толкова редки, и то само когато Крофърд пожелае. Основното условие изобщо да приеме Конрад в живота си бе възрастният мъж никога да не го търси. Беше изгубил това право преди много години.

След като тогава майка му получи развод и бе свободна да се омъжи отново, тя взе Крофърд да живее при нея и новия й съпруг в Калифорния. Той мразеше, че изобщо не го бяха питали какво иска, а още повече го болеше, че Конрад не се помъчи да го задържи при себе си. Раздялата им бе окончателна и връзката между баща и син напълно разрушена.

Ала сега, докато се отдалечаваше с бърза скорост от дома на Конрад, разговорът им се повтаряше в главата му като развалена плоча. Проклет да е старецът, беше прав във всяко отношение. Крофърд имаше нужда да чуе как възрастният мъж го съветва да направи онова, което сам знаеше, че трябва да стори. А това още повече го ядосваше. Пропадналият му баща бе заел моралната позиция в спора с него.

За щастие му предстоеше да вземе Джорджия, което щеше да потуши гнева му. Тя винаги успяваше да го накара да погледне нещата в перспектива. Веселият й смях можеше да омаловажи значението и на най-сериозния проблем.

— Май ще завали — отбеляза Грейс, когато го посрещна на вратата.

Крофърд също смяташе така, но нямаше намерение да остави времето да провали планираната разходка с Джорджия. Вместо това й помогна да си облече дъждобрана.

После поеха към люлките, хванати за ръка.

— Това е глупаво, тате — каза тя.

— Обещах ти да дойдем в парка при катерушките, а някога нарушавам ли обещанията си?

— Не.

— Не. Затова сме тук.

— Но сега вали!

— Не, това е само леко ръмене. Освен това дори и да се намокриш, няма да се стопиш.

Повдигна я да седне на люлката и започна да я люлее. Пищенето и смехът й бяха като музика за ушите му. Заради неприятното време площадката беше само за тях. Минаваха от една катерушка към друга и успяха да направят три пълни обиколки.

Докато я носеше обратно към колата си, тя се загледа в яркорозовите си гумени ботушки.

— Окаляни са.

— Направени са за кал.

— Баба може да се ядоса.

— Можеш да кажеш, че аз съм виновен.

— Дядо казва, че ти си виновен за всичко.

Крофърд никога не критикуваше бабата и дядото на Джорджия в нейно присъствие, защото не искаше да бъде обвиняван, че се опитва да внесе раздор помежду им. Нито пък се опитваше да разбере от нея какво говорят те за него, докато го няма.

Сега обаче се канеше да направи изключение, защото Джо се бе заклел да се бори с него със зъби и нокти, а това можеше да се окаже мръсна битка. Докато помагаше на Джорджия да си закопчае колана на седалката, той попита:

— Кога е казал така дядо?

— Днес, докато обядвахме. Говореше с баба.

— Как говореше?

— Силно.

— Силно? Ядосан ли беше?

— Малко. Баба му се скара тихо и му каза, че ще говорят после. Сега какво ще правим, тате?

Той леко щипна върха на нослето й и предложи да се почерпят със сладолед.

— В „Макдоналдс“ ли? Вътре има кът за игра.

— Значи отиваме там.

Докато тя си играеше, той я снимаше на клип с телефона си. Пронизваше сърцето му всеки път, когато извикаше: „Тате, виж ме!“, преди да се пързулне или да се покатери по надуваемия замък.

Имаше смътен спомен за себе си като кльощаво и високо момче, застанало в края на дъската за скок във вода. С пръсти, свити над ръба, загледано в дълбокото, викаше „Тате, виж ме!“, докато прави скока.

Но не беше сигурен дали този замъглен образ и други такива са истински спомени за случки с него и Конрад или просто детински копнежи, които са останали неосъществени.

Двамата с Джорджия играха на „Виждам, виждам буквата“, докато хапваха разтопени мелби. Върна я обратно при баба й и дядо й натъпкана със сладки неща, мокра от дъжда, оплескана с кал и уморена. Но щастлива.

— Обещай да си изядеш вечерята, макар че яде сладолед.

— Добре.

— И недей да спориш с баба, когато ти каже, че е време за лягане.

— Да.

— Добро момиче. Дай целувка.

Тя го прегърна много здраво.

— Обичам те, тате.

Той я притисна до гърдите си и прошепна в косата й:

— И аз те обичам.

И отново се закле да си я върне. Независимо от всичко.

 

 

По здрач Крофърд зави към паркинга на съда, намери свободно място и изключи двигателя. Следващите два часа остана да седи вътре, загледан през обляното от дъжда предно стъкло към служебния изход, докато пръстите му нетърпеливо потропваха по волана.

Задникът му бе изтръпнал, докато най-сетне Холи Спенсър излезе от сградата. Той бързо изскочи от колата си и преджапа локвите, за да я пресрещне между редиците от паркирали коли.

Понеже вървеше с наведена глава заради дъжда, стиснала ключа за колата си, тя почти се сблъска с него, преди да го види. Закова се намясто.

— Не е достатъчно просто да ми затвориш телефона — каза той. — Не се предавам лесно.

Тя се опита да го заобиколи, но той също пристъпи встрани и препречи пътя й.

— Махни се от мен. — Холи настръхна.

— Казах ти, че трябва да поговорим.

— Само че аз не искам.

— Виж, няма нищо общо с… С онова.

Нямаше нужда да пояснява какво означаваше. Тя потръпна, преди да изрече:

— Ако става въпрос за изслушването за попечителството ти…

— Не, заради престрелката е.

Сериозността на тона му секна опитите й да го заобиколи. Без да обръща внимание на дъжда, тя вдигна глава и го погледна в лицето.

— Сериозен съм и не те будалкам, съдия. Наистина трябва да поговорим.

Тя се поколеба.

— Добре — съгласи се. — Щом е толкова важно, обади ми се утре. Ще бъда в кабинета си в девет. Кажи на госпожа Бригс…

— Не, трябва да говорим тази вечер. Сега.

Тя погледна назад към извисяващата се зад гърба й червена гранитна сграда на съда, сякаш се питаше дали някой не ги наблюдава от десетките прозорци. Когато отново се обърна към него, леко въздъхна:

— Невъзможно, господин Хънт. Неетично е. След снощи не е лесно и да се гледаме в очите.

Той пристъпи още крачка напред и заговори по-тихо.

— Но онова, което правихме на дивана ти, бледнее в сравнение с това, което ще чуеш.

Впери поглед в разширените й очи и се опита да й внуши колко е важно да го изслуша. После тръгна към колата си.

— Аз съм с черния автомобил, спрял съм през две редици оттук. Последвай ме.

— Аз…

— Последвай ме.

Настоятелният му тон я подтикна неохотно да кимне в съгласие.