Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Friction, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 37гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Еми(2016)
Корекция и форматиране
NMereva(2021)

Издание:

Автор: Сандра Браун

Заглавие: Под опека

Преводач: Илвана Гарабедян

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Алианс принт“ ЕООД, София

Излязла от печат: 24.11.2016

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Жанета Желязкова

ISBN: 978-954-26-1646-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3582

История

  1. —Добавяне

Шеста глава

Крофърд изръмжа сънено в телефона си:

— Да?

— Нийл Лестър е. Трябва да говоря с теб.

С усилие отвори очи само колкото да погледне часовника на нощното шкафче и с изненада установи, че минава десет часът.

— За какво?

— Спиш ли?

— Това ли искаш да ме питаш?

— Не се прави на остроумен.

Крофърд се търколи по гръб и вдигна ръка над очите си.

— Имах тежка вечер. Случва се, когато видиш как убиват двама мъже. Такъв съм си, състрадателен.

Всички събития от предния ден се стовариха в съзнанието му. Последните бяха смущаващи детайли как опознава плътски съдия Холи Спенсър.

Притисна с палец и среден пръст слепоочието си и потисна тежък стон. По дяволите…

— Можеш ли бързо да се облечеш? — попита Нийл.

— Зависи. Защо?

— Ще ти кажа, когато стигна при теб.

Миг по-късно телефонът прекъсна и Крофърд остана с апарата в ръка. Изруга, помъчи да се надигне и свали крака на пода. Опря лакти на коленете и скри лицето си в длани, докато се молеше само да е сънувал еротичното преживяване с Нейна Чест. Но постепенно спомените му се избистряха и придобиваха форма, звук и плътност.

Тя. Той. Искра. Взрив.

На вратата му се звънна. Той отпусна ръце между коленете си.

— Сигурно се шегуваш. — Звънецът прозвуча отново. Той нахлузи боксерки и зашляпа бос през къщата към входната врата, рязко я дръпна и се намръщи.

— Бях паркирал зад ъгъла, когато се обадих. — Нийл махна през рамо към цивилния си седан. — Може ли да вляза?

Крофърд му обърна гръб и тръгна решително, но остави вратата отворена.

— Къде се запъти? — изуми се Нийл.

— Да пикая.

Крофърд не погледна назад и остави неканения си гост сам да се оправя. Използва тоалетната и наплиска лицето си със студена вода. Грабна джинсите си от пода до леглото, където ги бе захвърлил снощи по някое време в малките часове. Още се закопчаваше, когато се довлече обратно във всекидневната.

Нийл беше затворил вратата, но стоеше точно пред нея. В рязък контраст с рошавия и размъкнат Крофърд, той беше истински образец на спретнатия вид — косата му бе грижливо сресана на път, дрехите — безукорно изгладени, обувките — излъскани. А и беше толкова гладко обръснат, че направо лъщеше.

Крофърд посочи:

— Кухнята е натам.

Докато Нийл се присъедини към него, той вече бе напълнил с вода кафеварката и тъкмо сипваше смляно кафе във филтъра.

— Какво има, Нийл? — попита грубо.

— Съдебният лекар каза, че ако искаме да видим тялото, преди да извърши аутопсията, трябва да идем веднага.

Крофърд за миг замръзна с лъжица в ръка, докато сипваше кафето. После сложи филтъра на мястото му и натисна копчето за включване на машината. Изгледа Нийл.

— Хм… И какво?

— Какво?

— Не ми приличаш на човек, който си е изгубил ума. Но сигурно е така. Снощи прекара часове наред в опити да ме вбесиш максимално, а сега ми се появяваш тук на сутринта и се държиш така, сякаш сме партньори? Съветвам те да изчезнеш от дома ми.

Устните на Нийл се изпънаха в тънка, строга линия, която едва помръдваше, докато отговори:

— Не беше моя идея да те включим. Нареждането дойде от самия началник.

— Щом иска да има рейнджър, кажи му да се обади в службата в Тайлър и да види кой е на разположение. Аз поисках няколко дни отпуск и моят шеф ми каза, че мога да отсъствам колкото е нужно.

— Знам, но началникът нареди…

— Остава само да идентифицирате извършителя, а за това не съм ви нужен. Връщам се в леглото. Или пък ще ида да потичам няколко километра, може и да поплувам. Ще си режа ноктите. Единственото, което няма да направя, е да те придружа в моргата да зяпам твоя мъртвец.

— Предположих, че ще ме посрещнеш така…

— И си бил прав.

— Само че ме изслушай, преди да откажеш.

— Вече отказах.

— Началникът смята, че може да познаеш Родригес, ако го видиш отблизо.

— Беше ми напълно непознат, докато не застанахме един срещу друг на покрива. Не го познах вчера. Няма да стане и днес. Хайде, чао.

— Началникът каза, че няма да е зле пак да го погледнеш.

— Безсмислено е.

— Няма как да знаем със сигурност, докато не го видиш. Не си бил близо до Родригес. Ако сега го огледаш отблизо, може да събуди някакъв спомен.

— Не, имам си други неща за вършене.

Всъщност нямаше. Беше планирал разходка с Джорджия по-късно следобеда, но дотогава беше свободен. Ала при никакви обстоятелства не щеше да има нищо общо с разследване под ръководството на Нийл Лестър. Ако местната полиция искаше помощта на тексаските рейнджъри, можеха да си потърсят друг. Колкото по-скоро се дистанцираше от вчерашната каша, толкова по-добре.

За съжаление, верен на себе си, Нийл беше приел ролята на пратеник на полицейския началник доста сериозно. Стоеше в средата на кухнята с измъчен вид, но решен да изпълни дълга си. Крофърд се обърна да вземе чаша от шкафа.

— Искаш ли кафе?

След рязко „Не, благодаря“ Нийл допълни:

— Не успяхме да установим със сигурност, че Родригес е истинското му име.

— Това си е проблем.

— Отпечатъците му не са в никоя база данни.

— Значи няма предишни нарушения.

— Не, но има фалшива лична карта. Няма зелена карта, работна виза, нищо такова не намерихме в портфейла му. Само трийсетина долара в брой и никакви кредитни карти. Няма мобилен телефон. А това в днешно време е направо невероятно.

— Освен ако не си човек, който не иска да бъде хванат от полицията със своя телефон.

— Ти каза, че според теб не е говорел добре английски.

— Така предположих. Ала може да го е владеел отлично и само да се е преструвал, че не ме разбира. Може да е бил толкова изнервен, че знанията му по английски да са се изпарили. Човек, който се опитва да извърши подобна идиотщина, едва ли е мислил трезво и мъдро.

— Защо смяташ, че е идиотщина?

Крофърд вдигна изумено вежди.

— А ти не мислиш ли, че е така?

— Разбира се. Но искам да чуя твоите мотиви.

— Нямаш толкова много време.

— Добре, решил си да се държиш като негодник. Това и очаквах. Само че не съм тук по свое желание. Повярвай ми.

— О, вярвам ти, Нийл. Изглеждаш така, все едно ти е заседнала кост в гърлото.

— Но след като вече са ми възложили тази задача, можеш поне да ми кажеш нещо, което да докладвам пред началника.

Крофърд беше готов да му заяви, че изобщо не го е грижа дали ще се върне с празни ръце при шефа си, но кафемашината тъкмо бе започнала да бълбука кротко. След като и бездруго трябваше да изчака, той си каза: „Защо пък не“. И реши да сподели нещо, което го бе озадачило.

— Мъжът тъкмо е застрелял пристава пред свидетели. И бяга от мястото, където е извършил углавно престъпление…

— Да, така е.

— Въпросът е защо отива на покрива.

— Защото на първия етаж на сградата са разположени две полицейски служби. — Огледалните пристройки на полицейското управление и шерифската служба бяха залепени за първия етаж на съдебната палата и се простираха успоредно назад във формата на голямо „П“.

— И въпреки това — отбеляза Крофърд — слизането надолу е много по-добър избор от покрива, където има един-единствен начин за бягство. И още нещо, той беше запалил цигара.

— „Кемъл“ без филтър. — Нийл сви рамене. — Имал е нужда от никотин.

— Несъмнено. Само че не знам… — Крофърд отнесено почеса голите си гърди и извърна глава да погледне през прозореца над мивката. Изглежда, щеше да завали. Май трябваше да промени плановете си за разходката с Джорджия следобеда.

— Какво друго? — попита Нийл.

— Той на практика си гарантира залавянето или смъртта. Това бяха единствените му два варианта за изход.

— Самоубийство.

— След което също щеше да е мъртъв.

— Какво намекваш? — попита Нийл.

— Защо се е маскирал? — Разсъждавайки на глас, Крофърд поясни: — Ако бягството е било невъзможно, ако е бил обречен да се озове или в белезници, или в затворен чувал, защо му е било да използва костюм и маска?

— За да изплаши хората, предполагам.

— Може би — измърмори Крофърд. — Ако е било така, определено проработи.

Мислите му се отплеснаха към емоционалния срив на съдия Спенсър. Тя бе успяла часове наред да овладява страха си, който бе изпитала в съдебната зала. Беше се сдържала, докато неговият тормоз, както го бе нарекла, не бе пропукал бариерите, които бе издигнала. Емоциите й се бяха отприщили и после нямаше спиране. Опитът му да я успокои бе нескопосан, защото дотогава изобщо не се бяха докосвали, дори не бяха се здрависвали. А после, от онова смутено, утешително потупване по раменете, бяха продължили със светлинна скорост към отчаян, задъхан и дивашки секс.

— Ехо, тук ли си?

Крофърд стреснато излезе от мислите си, прокашля се и се обърна към Нийл.

— Извинявай, какво каза?

— Беше се отнесъл някъде.

— Не, просто размишлявах над това, което ми каза.

— Кое по-точно?

Нийл зададе въпроса като надут многознайко, какъвто беше като дете и за какъвто Крофърд продължаваше да го смята.

— Виж какво, сержант, ако не ти харесва начинът ми на общуване, спокойно можеш да се омиташ от къщата ми.

Нийл остана на мястото си.

— Повтарям, никоя от държавните институции в съдебната палата — било то градски, щатски или федерални — не са имали насрочена среща с Хорхе Родригес. Не е имал просрочена глоба за плащане. Никакви данъци.

— Може да е дошъл да се ожени.

Нийл дори не премигна, камо ли да се усмихне на шегата.

— Помисли, преди да изключиш тази опция, Нийл. Мировият съдия се намира на петия стаж. Някои мъже биха направили какво ли не само да избегнат обвързването…

Макар заяждането с детектива да беше приятно занимание, Крофърд не се наслаждаваше особено. Спомни си целеустремеността, с която Родригес крачеше към съдийския подиум.

— Беше дошъл да убие някого. — Изрече го с абсолютна убеденост, поглеждайки към Нийл. — Не знам точно кого, нито защо го извърши по толкова глупав и самоубийствен начин, но този човек беше решил да убие някого.

Кафемашината просъска и изплю последните капки. Крофърд си напълни чашата и се облегна на плота, докато замислено отпиваше. Макар да си повтаряше негласно, че не бива да говори за случката и да прати Нийл да върви по дяволите, той се чу да изрича:

— Засечен ли е от охранителните камери как влиза?

— Влязъл е през главния вход в един и четирийсет и една. Само че има нещо любопитно. Не носи нищо.

По дяволите, наистина беше любопитно.

— Никакъв сак, торба, раница?

Нийл поклати глава.

— Така че или е скрил костюма по-рано някъде вътре в сградата, подготвяйки нападението, или е бил с бояджийския гащеризон под обикновените си дрехи.

— Няма начин — възрази Крофърд. — Липсваше му достатъчно време, за да си облече отново дрехите, след като беше зарязал бояджийския костюм на купчина в коридора. Щеше да излезе на покрива полугол или както майка го е родила.

— По дяволите. Прав си. — Нийл се замисли. — Предполагам, че шапката, ръкавиците, найлоновите пликчета за обувките и маската са могли да бъдат натъпкани по джобовете му при влизането в сградата.

— Може би — уклончиво отвърна Крофърд, но не звучеше убеден в това. — Нещо друго?

Нийл поклати глава.

— След влизането се слива с тълпата, става просто един от многото хора в сградата по това време. Потенциални съдебни заседатели.

— Да — кимна Крофърд. — Аз чаках в дъното на коридора за заседанието в два часа. Изведнъж четвъртият етаж се изпълни с народ…

— Съдебните заседатели са отивали към залата на съдия Мейсън, две врати по-надолу по коридора от тази на съдия Спенсър. Дело за изнасилване със смекчаващи вината обстоятелства. И двамата адвокати искали голям брой потенциални заседатели, от които да изберат журито.

— Сигурно имаше петдесет или шейсет човека — спомни си Крофърд. — Повечето се появиха откъм стълбището, вместо да използват асансьорите.

— Родригес може да е бил сред тях, а после лесно е могъл да се скрие незабелязан в онзи килер. Камерите на покрива са го засекли да излиза от вратата в два и двайсет и осем. Без маскировка, но с пистолета, който за момент оставя на ниската стена, опасваща покрива.

Охранителните камери бяха потвърдили последователността на събитията в реда, в който Крофърд си ги спомняше и ги бе изложил в показанията си, но те не обясняваха каква е била целта на Родригес. Всъщност, когато Нийл приключи с разказа си, Крофърд имаше дори повече мъчителни въпроси отпреди. За него беше станало втора природа да търси липсващите късчета информация.

Но мислено затръшна вратата пред любопитството си.

— Отговорите ще се появят, след като идентифицирате извършителя. А междувременно ще трябва да продължиш с догадките — каза той и вдигна за тост чашата си с кафе. — Късмет.

— Началникът иска…

— Не.

— Обсъдил го е с твоя старши командир в Хюстън.

— Аз ще му се обадя и ще се разберем с командира. Което е в твой интерес. Двамата едва ли ще сме най-подходящият тандем за това разследване. Нали точно ти снощи се възмущаваше от методите ми на действие?

— Не беше редно от моя страна.

Крофърд само изсумтя при това половинчато извинение.

— Няма нищо, Нийл. Чувствата ми не са наранени. Пукнат петак не давам за това какво мислиш за мен.

— Тогава няма да се правя на дипломат. Не те харесвам, нито теб, нито каубойските ти методи. Но — продължи той, поемайки си дъх — не решавам аз, а има хора, които те ценят високо.

Крофърд знаеше какво му струва на сержанта да го каже. Направо го съжали. Но остана твърд.

— Благодари на началника за доверието, но и без мен можете да идентифицирате Родригес. Ако ви трябва друг рейнджър…

— Не е там работата.

— Тогава къде е?

— Ти си единственият човек, който е бил на покрива със стрелеца, единственият, който е разменил няколко думи с него.

— Всичко е подробно описано в показанията ми. Включително и признанието ми, че реагирах инстинктивно. А и както ти побърза да отбележиш, го направих, без да обмисля последствията от такова прибързано действие. За което вече съжалявам.

Личеше си, че Нийл е шокиран да го чуе.

— Само че не поради причината, за която си мислиш — добави Крофърд. — Действията ми бяха правилни. Категорично го твърдя. Съжалявам по напълно егоистична причина.

— Ще я споделиш ли?

Не виждаше защо да крие.

— Хукването ми след онзи стрелец почти със сигурност зачеркна шансовете ми да си върна Джорджия обратно. При следващото изслушване тъстът ми непременно ще напомни на съдията необмисленото ми нехайство към собствената ми безопасност. Кой съдия би поверил едно малко момиченце в ръцете на безразсъден каубой?

Особено пък съдийка, с която е правил див секс за една нощ.

Връщайки се към онези моменти в кухнята й, той се зачуди дали пък не беше разбрал Холи Спенсър напълно погрешно. Когато бе вдигнала глава от гърдите му и го бе погледнала в очите, може би нейното просълзено лице и полуразтворени устни не бяха израз на плътско желание, а на отвращение?

По дяволите, може би тя не бе имала предвид: „Обладай ме на мига!“. Възможно е изражението й да е било предупреждение, че ако не махне грубите си лапи от ханша й, тя ще закрещи с всички сили. Но не го беше направила.

А той действаше според това как разчете сигналите. Когато я притисна към себе си и я вдигна във въздуха, тя не възрази. Когато я положи върху дивана във всекидневната и тя вдигна ръце, не беше, за да го отблъсне, а за да се пребори с него кой пръв да разкопчае катарамата на колана му, кой може да се справи по-бързо с това…

Но под ярките светлини на спомена сега се съмняваше дали и тя ще го изтълкува точно така. Не той бе избухнал в плач, а тя. Не той се нуждаеше отчаяно от утешителна прегръдка. Ако беше спрял само дотам, може би всичко щеше да е наред.

Но… Дотук с това.

Най-доброто, което можеше да направи оттук насетне, беше да стои далеч от нея и да остави друг да търси отговор на нерешените въпроси около Родригес. Той не биваше да се забърква още по-дълбоко.

Раздразнено избърса потта, избила по челото му, предизвикана от спомените му за боричкането им на малкия й диван.

— Ще се обадя на началника ти и ще се разберем — изрече мрачно — ала дори и той може да види, че в случая има конфликт на интереси за мен. Ако искам детето си, най-добре е да стоя настрана този път. Знаеш къде е вратата.

Обърна се към мивката и изсипа утайката от кафето.

— Значи отговорът ти е „не“?

— Между нас казано, отговорът ми е „не, по дяволите“.

— Тогава как да го споделя с госпожа Баркър?

Крофърд се обърна.

— Коя е тя?

— Вдовицата на Чет. — Нийл бръкна във вътрешния джоб на спортното си сако и измъкна оттам плик. — Това пристигна в участъка сутринта, донесено на ръка от неин близък. Адресирано е до теб, но с посредничеството на началника на полицията, затова той си позволи да го прочете, преди да ми възложи да ти го предам.

Протегна плика към Крофърд, който видимо се дръпна. Нийл го остави на масата за хранене.

— В общи линии пише колко високо мнение е имал за теб Чет. Смятал, че си несправедливо критикуван за… Е, сещаш се. — Нийл се намръщи. — После продължава в няколко точки да изрежда колко често Чет те е хвалил. За качествата ти. Смелостта ти. И така нататък… Схващаш идеята, нали? Както и да е, обръща се към теб с молба да стигнеш до дъното на историята със стрелбата в съдебната зала и да й дадеш обяснение за смъртта на мъжа й, сполетяла го само няколко месеца преди пенсионирането…

Крофърд погледна пастелносиния плик. Името му бе изписано със ситен почерк. Затвори очи и изруга. Цветисто.

— Е — каза Нийл — ще си сипя кафе, докато ти се обличаш.