Сандра Браун
Под опека (5)

Четвърта глава

Входната врата се отвори, преди Крофърд да успее да натисне звънеца.

— Госпожо Амбърсън?

— Здравейте, господин Хънт. Джо ми се обади. Чаках ви. Влезте.

— Благодаря ви. Съжалявам, че ви безпокоя толкова късно.

— Няма нищо, моля, наричайте ме Сюзън.

Съседката на Гилрой изглеждаше по-млада, отколкото се очакваше от една баба. Сюзън Амбърсън беше слабичка, привлекателна и се усмихваше сърдечно, докато му правеше път да влезе в приветливия си дом.

Тя тежко въздъхна:

— След случилото се днес разбирам защо искате да видите Джорджия.

— Да преживееш подобно нещо…

Той млъкна колебливо, но тя довърши думите му.

— Кара те да искаш да си близо до хората, които обичаш. — Тя му се усмихна с разбиране. — Гледах по новините какво е станало. Истинска трагедия. Не знам как ще го преживее Грейс.

— Още не съм я видял. Дойдох направо тук, след като Джо ми каза, че сте се съгласили да се отбия за малко. Съжалявам, че ви държа будна до толкова късно.

— Франк вече си легна, но аз съм нощна птица. Няма проблем.

Крофърд предположи, че споменатият Франк е съпругът й. Радваше се, че няма нужда да води любезен разговор с още някой, а и беше благодарен на Сюзън Амбърсън, задето не го разпитваше за подробности от днешните събития.

Докато го водеше по коридора към задната част на двуетажната къща, той каза:

— Благодаря ви, че се грижихте за Джорджия цял ден. Надявам се, че не ви е създавала много ядове.

— Никакви. Тя е мило момиче. Много възпитано.

— Радвам се да го чуя… Как се казва внучката ви?

— Ейми. Сложих и двете да спят.

Той я последва в една спалня, осветена от малка лампа на нощно шкафче между две съседни легла. Сърцето му се сви, когато забеляза русите къдрици на Джорджия и сладкото й личице. Устничките й бяха разтворени. Дишаше през тях.

— Спи си спокойно — прошепна той с натежал от вълнение глас.

Усетила стеснението му, жената леко докосна лакътя му.

— Останете, колкото пожелаете.

Сюзън излезе от стаята и Крофърд отиде до леглото, в което спеше Джорджия. В другото имаше момиченце на същите години и също толкова голямо, но вниманието му изцяло бе приковано в дъщеря му. Той приседна предпазливо на ръба на леглото. Господин Бъни, плюшеното зайче, без което тя не си лягаше, бе сгушен в ръцете й.

Няколко мига остана загледан в лицето й. После се пресегна към един кичур и докосна с пръсти къдриците й. Устничките й премляснаха, тя потърка бузка с опакото на ръката си и отвори очи.

Сънено примигна, сетне го видя.

— Тате!

— Шшшт, недей да будиш приятелката си.

Тя седна в леглото, за да я гушне. Притисна се в него.

— Да ме вземеш ли си дошъл? Утре ли е вече?

— Още не. Исках само да се отбия да видя как си.

— Добре. — Тя се прозя широко, отпусна се пак и положи глава на възглавницата.

— Харесваш ли новата си приятелка? Ейми.

— А-ха. Харесвам я. Имахме чаено парти и мис Сюзън ни разреши да си сложим от нейните шапки. Аз бях и с перлен гердан.

— Така ли? А как бяха курабийките?

— Поръсихме ги със захар. Моите бяха розови. — Пак се прозя. — Искаш ли да спиш при мен?

— Не мисля, че ще се поберем на това легло.

— Ти си много голям.

— Аз ли? Ти и Господин Бъни заемате цялото легло. — Той я бодна леко по коремчето с пръст и тя се закиска. — Ще се видим утре. Заспивай сега, но първо ми дай целувка.

Той се наведе. Тя обви врата му с ръчички и го целуна по бузата.

— Лека нощ, тате. Обичам те.

— Лека нощ, миличка. И аз те обичам.

Джорджия се завъртя настрани и затвори очи. Той изчака, докато тя отново се унесе в сън, след това неохотно излезе на пръсти от стаята.

 

 

Пет минути по-късно беше в кухнята на семейство Гилрой. Дори и в този късен час Джо беше напълно облечен и с лъснати до блясък обувки. Беше служил в три мисии във Виетнам като пилот на Ф-4. В края на войната беше напуснал авиацията. Но авиацията никога не бе го напуснала напълно.

Сега махна с ръка към кафемашината на плота.

— Сипи си.

— Не, благодаря.

— Понеже си знам, че и без това няма да заспя, реших да си направя кафе.

Двамата седнаха един срещу друг на масата в трапезарията.

— Грейс легна ли си? — попита Крофърд.

— Най-накрая. Наложи се да й дам хапче. Стрих на прах една таблетка болкоуспокояващо, останало от онази ушна инфекция преди време. Сипах й го в чая от лайка.

— Няма да й навреди.

— Приспа я веднага.

— Това й е нужно сега.

— Мина ли през дома на Амбърсън?

— Тъкмо оттам идвам. Джорджия се събуди само колкото да ме целуне за лека нощ. Не съм сигурен дали утре ще си спомня, че съм бил там. Но на мен ми се отрази добре да я погледам.

— Видя ли Франк?

— Само Сюзън. Приятна жена.

— И двамата са чудесни.

Разговорът замря. Така беше от самото начало, когато Бет го бе запознала с баща си. След като двамата с Джо изчерпеха темата за времето и здравето на общите си познати, сякаш нямаше какво друго да си кажат. Докато беше женен за Бет, Крофърд полагаше доста усилия, за да се държи приятелски и непринудено с Джо, дори се преструваше, че се интересува от хобито му — дърводелство. Ала накрая прие, че с тъста му никога нямаше да са близки приятели и се примири отношенията им да останат в границите на цивилизования и любезен тон.

Докато Джорджия бе под попечителството на Гилрой, определено Крофърд не бе направил нищо, с което да провокира Джо, да наклони деликатния баланс помежду им, да му даде повод да ограничи достъпа му до дъщеря му.

Но сега, седнал в уютната кухня, без дипломатичността на Грейс, която действаше като буфер между тях, той усещаше с пълна сила враждебността на тъста.

— Говори ли с приятелите си в полицията?

Крофърд държеше да го разубеди от представата, че ще получи специално отношение, задето самият той е служител на реда и закона.

— Както знаеш, Нийл Лестър е водещият детектив. С още един непознат полицай, казва се Нъджънт, взеха показанията ми. Вече знаеха повечето неща и само искаха да чуят някои подробности от моята гледна точка.

— Като какво например?

— Ами не знаех, че ти можеш да действаш толкова бързо.

— Моля?

— Когато онзи тип се появи и почна да стреля, ти реагира с изключителна бързина и пъргавина.

— Явно ежедневната ми разходка от две мили ме държи във форма.

— Така е… Голям късмет за теб и Грейс.

— Той не се целеше в нас. — Джо отмести стола си назад и стана да си сипе още кафе в чашата. Върна се на масата, но след като остави кафето пред себе си, повече не го докосна. — Какво стана там?

Крофърд се досети, че „там“ се отнасяше до покрива на съдебната палата.

— Не съм поглеждал телевизор днес, но предполагам, че това е била водещата тема в новините. Съседката ви Сюзън го спомена. Какво казват?

— Опитвал си да убедиш мъжа да се предаде… Ала щом осъзнал, че е заобиколен, стрелял по заместник-шериф, а снайперистите от специалния отряд го обезвредили.

— Горе-долу това е.

— Репортерите много наблягаха на факта, че си тексаски рейнджър.

— Аз съм компютърен специалист със значка на рейнджър.

— Изкараха те направо герой.

— Не мисля така.

— Нито пък аз.

Джо постепенно се ядосваше и докато се стигне до тези три думи, вече направо кипеше от ярост. Извърна глава, заслуша се за момент, сякаш да се увери, че Грейс спи в леглото си, после отново се обърна към Крофърд. Но преди тъстът му да изрече каквото и да било, Крофърд го нападна.

— Откакто съм прекрачил този праг, явно събираш сили да ми кажеш нещо, Джо. Да го чуем.

— Решил си да се правиш на Джон Уейн.

— Тръгнах след мъж, въоръжен с полуавтоматичен пистолет, който застрашаваше живота на всички в онази сграда. Нима трябваше да си стоя и да го гледам как се измъква безнаказано?

— Онази сграда гъмжи от най-различни полицаи и служители на реда…

— Е, единственият служител наблизо беше Чет. А той вече беше мъртъв.

— Какво каза на стрелеца?

Крофърд бе прекарал последните няколко часа, отговаряйки на въпросите на Нийл точно за това. Никак не искаше сега да бъде подлаган на кръстосан разпит и от тъста си. Но пък от друга страна се надяваше да не се скарат с Джо и отлично разбираше колко е важно да си мери думите.

— С удоволствие ще ти разкажа всичко, Джо, но вече съм скапан. Благодаря ти, че уреди да видя Джорджия. Имах нужда от това. Исках да проверя и как е Грейс. Сега, след като се убедих, че двете са в леглата си и са добре, смятам и аз да се прибирам и да си лягам.

Крофърд избута стола си назад и стана, същото направи и Джо.

— Време е да свалим ръкавиците — предложи Джо.

Крофърд надигна вежди.

— Знаеш за какво говоря — каза тъстът му.

— Да, знам… Ала години наред имаше възможност да си кажеш какво те мъчи, а си избрал точно тази вечер? Сега? Неподходящ момент, Джо. Не може ли терзанията ти да изчакат поне още ден?

— Не, защото не искам после да бъда обвиняван, че не съм те предупредил.

— За какво?

По-възрастният мъж опря ръцете си на кръста и зае позата на победител.

— Днес ти изигра моя коз. Вкара гол в собствената си врата. — Той се изсмя кратко. — Опитвах се да измисля начин да те победя в това, но ти го направи вместо мен, по дяволите.

— Имаш предвид спора ни за попечителството?

— Какъв спор? — присмя се той. — Няма да има никакъв спор след геройската ти постъпка.

— Не съм се правил на герой. Опитвах се да предотвратя…

— Това, което направи, беше да вземеш заредено оръжие от повален полицай и да се втурнеш да гониш един откачен стрелец. Двама от онези служители на съда, които си срещнал, докато си се качвал към покрива, бяха интервюирани по телевизията. Никой не беше видял мъжа в бяло, но и двамата се оплакаха, че си ги уплашил до смърт.

Крофърд се извърна към вратата.

— Кажи на Грейс, че ще й се обадя сутринта.

— Изслушай ме.

Крофърд отново се обърна.

— Не те харесвам от мига, в който Бет те доведе да се запознаем — заяви Джо.

— Това не е новина.

— Намразих те от пръв поглед.

— От пръв поглед ли? Защо? Даже не си ме познавал още, какво си имал против мен, че съм по-млад и силен от теб? Героят летец изведнъж вече има конкуренция за любовта на Бет?

— Веднага разбрах, че не си човек, който бих искал да бъде под моя команда.

— Не — възрази Крофърд. — Онова, което веднага си разбрал, е, че съм човек, когото не можеш да командваш. Затова мигновено си ме намразил.

— Бет те смяташе за дързък и смел. Аз знаех, че си безразсъден. И бях прав. Твоето безразсъдство я погуби.

Крофърд си беше казвал същото в онези провокирани от пиянството самоанализи. По-късно бе признал за разяждащото чувство за вина и пред терапевта. Ала сега беше смазващо да чуе думите от устата на тъста си и да знае с абсолютна сигурност, че макар те двамата с Грейс да не бяха го обвинили открито, все пак го смятат за отговорен за смъртта на единственото си дете.

Джо размаха пръст обвинително.

— Твоето безразсъдно геройство ме лиши от дъщеря ми, но ще ми спечели попечителството над внучката. Този път за постоянно. Ще се боря с теб със зъби и нокти. И след изпълнението ти днес съм сигурен, че ще спечеля.

 

 

Докато детективите приключат с разпита на Крофърд Хънт, Холи вече бе изтощена само от седене и чакане. После прекара цял час в стаята за разпити, където даде официални показания и отговори подробно на въпросите им, повечето от които бяха свързани с действията на господин Хънт. Наближаваше два след полунощ, когато най-сетне се прибра у дома.

Както бе обещала на госпожа Бригс, поиска полицейски ескорт. Всъщност бе благодарна на двамата полицаи, които я последваха в патрулната кола, а после я придружиха до задната врата и я изчакаха да влезе вътре.

Тя живееше в къщата за гости в уединеното имение от близо един декар, което бе собственост на приятели на покойния съдия Уотърс. Къщичката бе чаровна, красива и заобиколена от пищна зеленина. Високи азалии и гъст зелен плет я отделяха от голямата къща в имението, частично я скриваха от улицата и напълно изолираха задния й двор.

Обикновено й харесваше усамотението, което мястото предлагаше. Ала сега, докато пожелаваше лека нощ на полицаите, би предпочела, само за тази нощ, да има съседи наблизо. Чувстваше се изнервена и уязвима, затова залости задната врата, после обиколи стаите да провери всички килери и шкафове. Погледна и зад вратите, за да се увери, че няма маскиран в бяло мъж, който да я чака в засада. Проверката се оказа напразна, разбира се, и тя мислено се нахока, задето е такава страхливка.

Той е мъртъв.

Но колкото и да си го повтаряше, образът на разкривеното лице под прозрачната маска беше непрестанно пред очите й. А и беше сигурна, че така ще е дълго време.

Още бе доста неспокойна, затова се поколеба дали да не се обади на госпожа Бригс, но после се отказа. Тя щеше да настоява да дойде, а това щеше да накара Холи да се почувства като хленчеща глезла.

Другият вариант бе да звънне на Мерилин. Дори и по това време тя сигурно беше будна. Но беше твърде обсебваща и Холи прецени, че точно тази нощ нямаше енергия да се занимава с нея.

В крайна сметка не се обади на никого. Страхът й бе неоснователен. Въпреки това се изкъпа при отворена врата на душкабината, макар да бе от прозрачно стъкло. Облечена за лягане, тя отиде в кухнята и намери бутилка уиски в шкафа, останала от Денис. Обикновено не пиеше нищо толкова силно като бърбън, но не можеше да се сети за по-подходящ случай от този за твърд алкохол.

След като се увери, че всички прозорци и врати са заключени, взе чашата с уиски и се изтегна в леглото. Облегна се на възглавниците и с облекчение отпи глътка.

Хорхе Родригес. Ровеше в паметта си за поне някакъв проблясък на разпознаване. Щеше да се успокои, ако можеше да си обясни стрелбата на мъжа с недоволство от някоя присъда от нея или съдия Уотърс. Ако намереше поне частична връзка между нея и Родригес, някаква изопачена причина за отмъщение, това щеше да й донесе усещането за завършек.

Засега обаче мотивът за опита за убийство оставаше неизвестен, а това бе притеснително. Дори и ако собствената й съвест не настояваше за някакво обяснение, то щеше да е нужно за гласоподавателите. Нейните избиратели щяха да искат да знаят какво се крие зад трагедията в съдебната зала и дали не е свързано с нея.

Не се съмняваше, че Сандърс ще се възползва, ще изопачи и манипулира случая, за да я дискредитира. Тази нощ той сигурно също будуваше и вероятно подготвяше атаката си от открити критики и прикрити намеци. Щеше да я нападне, докато случаят е пресен, вероятно началото щеше да е още утре…

С тези мисли тя изпи и последната глътка от уискито, остави чашата на нощното шкафче и се пресегна за ключа на лампата. Но се поколеба и за миг се замисли дали да не я остави светната. Само за тази нощ. После, укорявайки се за притесненията си, тя решително загаси светлината.

Ала докато го правеше, забеляза, че ръцете й още треперят. Бърбънът не беше я успокоил, а сякаш бе успял да преувеличи спомените й за стрелеца и сега образът му бе още по-ярък и плашещ.

Лежеше настръхнала и напълно будна, с напрегнати докрай сетива.

Затова, когато чу шума откъм задния двор, направо скочи на крака с разтуптяно от страх сърце.