Сандра Браун
Под опека (34)

Тридесет и трета глава

Холи последва колоната от полицейски коли, докъдето й беше позволено. Докато стигне до отбивката, маркирана с добре известния им вече знак, пътят бе барикадиран и само служители със специални задачи бяха допускани отвъд.

Дори и полицаи, които нямаха конкретна причина да са там, бяха спирани да продължат. Заеха се да разчистят задръстването, което се бе създало от събралите се автомобили. Заради струпването им линейките трудно минаваха. Никой от хората, които Холи попита, не знаеше броя на жертвите или ранените, заради които бяха повикани линейките.

Тя и останалите наблюдатели, привлечени към мястото от разигралата се трагедия, бяха паркирали по банкета от двете страни на второкласния път. Крачеше напред-назад, стиснала телефона в ръка, мислено заклинайки го да звънне. Беше се обадила на Хари, на Сесънс и на Нийл подред и им беше оставила съобщения на гласовата поща.

Естествено най-много искаше да чуе гласа на Крофърд, но нямаше номера на временния му телефон, който бе използвал да се свърже с Хари, докато не бе спрял да се обажда изобщо.

Когато телефонът й най-сетне звънна, на екрана се появи името на Нийл Лестър. Тя вдигна нетърпеливо.

— Обаждам се от името на Крофърд.

— Добре ли е? — попита задъхано тя.

— Добре е, просто е зает.

Облекченото й хлипане бе толкова разтърсващо, че чак я заболяха гърдите.

— Заклеваш ли се? Наистина ли е добре?

— Да. Обяснява на всички какво е станало. Тук е лудница.

— Знам. И аз съм тук.

— Къде?

— Паркирала съм на банкета точно до отбивката.

Той замълча за миг, после каза:

— Ще се видим на бариерата. След пет минути.

Дори и пеша тя успя да стигне дотам преди него. Той спря с колата си от другата страна, слезе, поговори с полицаите, които държаха хората настрани, и се наведе да мине под бариерата, за да стигне до нея.

— Какво правите тук?

— Не можех да си стоя у дома и да чакам. Кажете ми точно какво е станало. Арестуван ли е Отърмън?

— Мъртъв е. Куршум в главата. Коляното му е простреляно. Ще ви спестя по-ужасяващите подробности.

— Крофърд ли?

— Да.

Тя попиваше всяка дума, докато Нийл описваше положението. Когато спря да си поеме дъх, тя каза:

— Рейнджърите бяха открили връзката на Отърмън с Мануел Фуентес. Затова толкова бързаха да стигнат до Крофърд.

Той кимна.

— Отърмън си признал пред Крофърд за незаконната търговия с оръжие. Бодигардът, който Крофърд е напъхал в багажника на колата на Смити, беше бесен, задето е бил овързан с тиксо. Ала е извадил по-добър късмет от колегата си, чието тяло намерихме на брега на потока, наполовина във водата. Мъртъв. След като чу какво е станало с приятелчето му и за касапницата в хижата, той нямаше търпение да ни разкаже за трафика на оръжия.

При думата „касапница“ тя потрепери.

— Но Крофърд е добре, нали? — Сякаш не можеше да спре да пита за това.

Нийл кимна смръщено:

— Да. Ала баща му не е оцелял.

Тя отстъпи крачка назад.

— Какво? Конрад е бил тук?

— Познавате ли го?

— Да. А какво е станало?

Той й разказа за отвличането.

— Мъжът, когото извадихме от багажника, ни каза, че са хванали господин Хънт по-рано днес и са го довели тук. Има дълбоки рани от връзване по китките и глезените. Отърмън го е застрелял. Крофърд е…

Той извърна поглед и поклати глава.

Тя закри устата си с ръка.

— Може ли да ме заведете при него?

— Не. Дори и да можех, нямаше да го направя. Не ви трябва да го виждате сега. Повярвайте ми. Той направо полудя, когато чу, че сте наблизо. Малко е… — Каквото и да се канеше да каже Нийл, очевидно промени намерението си. — Трябва да се приберете у дома, съдия Спенсър. Той ще бъде зает тук още доста време. Изчакайте да се свърже с вас.

След като Крофърд не беше се обадил лично, тя нямаше как да спори. Нийл тъкмо щеше да се обърне и да си тръгне, когато Холи го спря.

— Благодаря, че дойдохте да ми кажете всичко лично. Не бих искала да го чуя по телефона.

— Сметнах, че дължа това на Крофърд — каза той, притеснен на вид. — Дължа го и на двама ви. — Кимна й отсечено и мина под бариерата.

Тя се запъти обратно към колата си, вбесена от хаоса наоколо — безкрайната редица от полицейски коли с техните противни просветващи лампи, които й напомняха на светлините на долнопробен крайпътен мотел. Беше ядосана и на събраните край пътя зяпачи, които си споделяха слухове за броя на загиналите, гадаеха кой е умрял и кой е оживял, за да разкаже случилото се. Искаше й се да им извика на всички да замълчат.

Когато стигна до колата си, влезе вътре и облегна уморено чело на волана.

— Потегляй, съдия.

Тя направо подскочи, извърна рязко глава и прошепна задавено името му, когато видя подгизналите му от кръв дрехи.

Огромното червено петно бе толкова прясно, че лъщеше под калейдоскопа от играещите червени, бели и сини светлини наоколо. Очите му блестяха, потънали в тъмните си орбити. Челото му беше покрито с пот, със залепнали кичури коса.

Не помръдваше изобщо, проснат в ъгъла на задната седалка, протегнал левия си крак по протежението й, а върхът на опръскания му с кръв ботуш сочеше към тавана на колата. Десният му крак бе свит в коляното. Беше облегнал ръка върху него, стискайки зловещ на вид пистолет.

Той каза:

— Кръвта не е моя.

— Така чух.

Той сведе очи към тялото си, после се изсмя горчиво.

— Беше мъртъв, още преди да падне на пода, ала исках да се уверя в това. Тъпо решение. Съсипах си ризата, а беше от любимите ми.

Нагоре по редицата полицаите бяха започнали да се движат край колите и да правят знаци на водачите им да разчистят района. Трябваше или да изпълни нареждането му, или да бъде хваната с него в колата си.

— Сержант Лестър ми каза, че ти…

— Застрелял съм копелето? Така е. Мъртъв е. Сега карай.

 

 

Слава богу, тя не възрази. Без повече приказки, запали колата, после излезе на пътя и продължи.

— Трябва повече да внимаваш и да не оставяш колата си отключена — отбеляза той. — Но се радвам, че сега беше така.

— Къде искаш да те заведа?

— Давай към Прентис. Оттам ще те упътвам.

След като вече бяха подминали събралите се коли, той седна и остави пистолета на пода.

— Чудя се дали Джо вече е забелязал липсата му.

— Искаш ли да говориш за станалото?

— Отърмън уби Конрад. Аз убих Отърмън. Мислех, че вече е мъртъв, но… Той знаеше, че нося допълнително оръжие. Защо аз не проверих него за друг пистолет? — Притисна с длани очите си, които пареха от избилите сълзи. — Не биваше да му забранявам да види Джорджия.

— Говориш за Конрад.

— Беше злобно от моя страна. Отмъстително. Толкова дълги години му бях ядосан. Аз… — Замлъкна, неспособен да продължи.

Холи заговори тихо:

— Той разбираше…

Крофърд свали длани от очите си и погледите им се срещнаха в огледалото за обратно виждане.

— Разбираше и беше съгласен с решението ти. Някой път ще ти разкажа какво точно ми сподели, ала сега не е времето. Не трябва ли да се върнеш там?

— Вече получиха от мен всичко, от което се нуждаеха, за тази нощ. Ще започнем отначало сутринта. Конрад вече нямаше никаква полза от мен. Един от хората на спешния екип каза, че медиите вече са се разположили пред болницата и само чакат линейките да се върнат. Просто не мога да понеса това сега.

— Ще те търсят. Поне се обади на Нийл. — След като той не отговори, тя предложи да се обади вместо него.

Той кимна неохотно.

— Може би е по-добре така. Не ми се ще цял куп полицаи да си губят времето да ме търсят.

Тя набра номера и включи на високоговорител, за да може и Крофърд да чува. Гласът на Нийл потрепваше от напрежение:

— Крофърд пак е изчезнал. Никой не го е видял да си тръгва. Не е казал на никого…

— С мен е.

— Защо ли това не ме изненадва? — измърмори той. — Къде сте?

— Каза ми, че ще продължите на сутринта.

— В седем и половина.

— Ще бъде там. — Тя затвори. — Мисля, че се притеснява за теб.

Крофърд изсумтя.

— Притеснява се само, че ще го скастрят, задето е сбъркал. Все едно, благодаря ти, че се обади.

Изненадващо за него, тя рязко отби от пътя, спря на банкета, излезе и отвори задната врата. Седна почти в скута му, сложи длани върху страните му и придърпа лицето му към своето.

— Холи, не сега, мръсен съм.

— Не ме интересува. Не мога да чакам повече, преди да те докосна.

Целунаха се жадно и страстно. Когато най-сетне откъснаха устни един от друг, тя продължи да гали с пръсти лицето му, сякаш да се увери, че наистина е до нея. — Мислех, че ще загинеш — прошепна тя.

— Честно казано, и аз така смятах.

Обхвана тила й, наведе главата й назад и отново се целунаха. Той прекъсна целувката с нежелание.

— Питаш за причината да се измъкна? Разследването ще ме ангажира дълги часове, дни и седмици дори, а трябва да видя Джорджия. Ако не искаш да ме закараш, ще намеря друг начин да стигна там.

— Искаш да идеш чак в Остин тази нощ?

— Те не са в Остин. Грейс изобщо няма сестра.

 

 

Красивата дървена хижа беше собственост на приятели на семейство Гилрой от църквата, която посещаваха заедно. Използваше се за почивка през уикенда. Намираше се в борова горичка край едно езеро, на около трийсетина километра южно от Прентис. Джо я бе предложил като убежище и Крофърд се бе съгласил, че е идеална за целта.

Беше излъгал за мястото, където отиваха, заради близостта му до Прентис. И до Отърмън. Беше го запазил в тайна и от Холи, в случай че бъде притисната да сподели с някого това, което смяташе за истина. Двамата заедно застанаха пред входната врата. Той почука тихо. Само няколко секунди след това лампата над вратата светна. Грейс изпищя стреснато, когато отвори и видя Крофърд.

— Кръвта не е от мен.

Грейс никак не изглеждаше успокоена, щом двамата с Холи влязоха вътре и тя забеляза покритите му с кал ботуши и джинси, пистолета, който държеше отпуснат до бедрото си.

— Искам да видя Джорджия. Но първо трябва да се измия.

— Надолу по коридора.

Тя ги поведе към просторна всекидневна, приятно обзаведена, едната стена изцяло остъклена и с гледка към езерото. Джо се бе настанил в един кожен фотьойл, със слушалки на ушите, и гледаше телевизия.

Грейс го повика достатъчно силно, за да я чуе над звука на телевизора. Той кимна към нея, после примигна сепнато, когато забеляза Крофърд. Скочи от фотьойла и смъкна рязко слушалките от главата си.

— По дяволите!

За пореден път Крофърд поясни:

— Кръвта не е от мен. От баща ми е всъщност. Той е мъртъв. — Докато тъстът и тъща му се опитваха да осмислят това, той продължи: — А също и копелето, което го уби.

— Отърмън ли?

Крофърд кимна.

— Но го застрелях със собствения му пистолет, а не с твоя. Взех го миналата вечер, обаче не съм го използвал. — Остави пистолета на ниската масичка. — Може ли да ми дадете назаем една тениска?

Грейс, все така слисана, излезе и се върна веднага с обикновена бяла тениска, каквато Джо носеше под ризата през цялата година. После заведе Крофърд до малка баня на долния етаж. След като затвори вратата, той се огледа в огледалото над мивката и отражението му се стори ужасяващо.

Но сега нямаше време да разсъждава колко смазан изглежда. Свали изцапаната си с кръв риза и изми гърдите и ръцете си. Чешмяната вода се смеси с кръвта на баща му, превръщайки се в червен водовъртеж, който накрая избледня до розово. Докато я гледаше как се изцежда в канала, сълзи закапаха от очите му. Наплиска лицето си със студена вода и прокара пръсти през мократа си от пот коса.

Когато излезе от банята, облечен с бялата тениска, той се обърна към Грейс:

— Ако може да те помоля за някакъв хартиен плик. Трябва да запазя ризата, в случай че е нужна като доказателство. — Щом се погрижи за това, попита: — Къде спи Джорджия?

Джо изпъчи гърди, заемайки обичайната си войнствена поза.

— Ограничителната заповед още е в сила.

Грейс го изгледа смразяващо.

— За бога, Джо.

Тя поведе Крофърд обратно по коридора, по който бяха дошли във всекидневната, и двамата спряха пред затворена врата.

— Много съжалявам за баща ти.

— Благодаря.

Той влезе в стаята и затвори вратата. Вътре светеше нощна лампа, под чиято светлина различи Джорджия, спяща на една страна, сгушила Господин Бъни до себе си. Не искаше тя да се събуди и да се развълнува, че го вижда, само за да я остави отново. А и бездруго мръсотията по него щеше да изцапа леглото.

Приклекна до него и не можа да се въздържи да не хване с пръсти една от къдричките й, след което я поднесе към устните си. Заради това би убил Отърмън и всеки друг хиляди пъти, ако се наложи.

Гледаше я как спи, усмихваше се на тихото й дишане, което би разпознал където и да е по света. Нейната нежност и невинност бяха като балсам за разкъсаното му сърце. След десетина минути прошепна колко много я обича, отново целуна къдрицата коса, излезе на пръсти и затвори тихо вратата след себе си.

Другите трима го чакаха в напрегната тишина. Холи изглеждаше особено загрижена. Грейс седеше скована като статуя, изражението на лицето й беше измъчено и напрегнато.

Джо даде воля на гнева си, който бе сдържал досега.

— Как може да идваш тук с вид на изпълзял от гроба!

— Тази нощ просто не искам да се карам с теб, Джо. — Той кимна на Холи да тръгне към вратата.

— Поздравления, че си го ликвидирал — додаде Джо.

— Благодаря. Лека нощ, Грейс.

— Колко закона наруши, за да го хванеш?

Крофърд спря, обърна се и с усещането за крайно изтощение се изправи очи в очи с тъста си.

— Няколко. Заобиколих други. Но проклет да съм, ако се извиня за това, особено пред теб. Отърмън е прекарал четири години да планира всичко и нямаше да спре, преди да ме убие. Мен или близките ми.

— Простих ти за нарушаването на ограничителната заповед заради заплахата му към Джорджия.

— Вече ти благодарих за това и бях искрен. Защо тогава водим този разговор? Да вървим, Холи. — Той хвана ръката й.

Джо обаче не беше готов да приключи.

— Утре отново ще бъдеш герой.

— Знам, че това те дразни. И на мен не ми харесва особено.

— И очакваш да ти повярвам?

— Единственото, което очаквам от теб, Джо, е да не се държиш като задник поне след такъв наистина ужасен ден.

— Искам само да знаеш, че няма да се откажа от битката да запазя внучка си.

— Ще се видим в съда.

— И тя няма да е на твоя страна.

Холи, за която говореше Джо, пристъпи напред.

— Моля ви да не спорите, сякаш ме няма тук, господин Гилрой. Ако имате нещо да ми казвате, ето ме.

— Ти сключи сделка с мен. Не го забравяй.

— Не съм забравила. Крофърд знае. Когато застана пред съда, ще свидетелствам само истината.

— Ти ще го направиш, но не и той.

— Крофърд няма да излъже под клетва.

— Той лъже, откакто започнахме тази история. Живее в лъжа.

Крофърд забеляза тържествуващото пламъче в очите на тъста си и в този миг, в този момент на убийствена яснота, разбра всичко.

— Господи. — Главата му се отпусна напред, докато брадичката му почти опря в гърдите. Стисна с длани слепоочията си.

— Крофърд? — Холи загрижено изрече името му и го допря с длан по рамото. — Какво има?

Той свали ръце, вдигна глава и бавно тръгна към Джо. Взираше се в очите му и намираше там същината на проблема.

— Ти знаеш. — Опита се да надникне още по-дълбоко в непроницаемите му очи. — Винаги си знаел, нали така? Това е бил скритият ти коз.

По-възрастният мъж вече не изглеждаше толкова самодоволен и сприхаво отвърна:

— Не знам за какво говориш.

— Напротив — тихо каза Крофърд. — Кога щеше да го използваш, Джо? Когато изчерпиш всички други козове?

— За какво приказвате вие двамата? — попита Грейс.

— Не си ли й казал, Джо? — попита Крофърд.

Той само вдигна рамене.

— Бръщолеви глупости.

— Не, сега всичко е ясно — рече Крофърд. — Допреди малко ти не си знаел, че аз знам. Чакал си подходящия момент да ме изненадаш с това.

— Какво си знаел? — с нарастващо раздразнение попита Грейс.

Джо я погледна и отпусна ръце. Пламъкът в очите му помръкна. Изглеждаше като генерал, попаднал в собствената си засада.

Грейс настоя:

— Джо? Какво има?

Но когато съпругът й не каза нищо, Крофърд й се усмихна тъжно, а после погледна Холи в очите.

— Аз не съм бащата на Джорджия.