Сандра Браун
Под опека (33)

Тридесет и втора глава

Крофърд бе решил да изчака да стане дълбока нощ, преди да действа. Ала планът му пропадна, щом забеляза фарове да прорязват мрачната околност, приближавайки се откъм рибарската хижа.

Нямаше време за губене, затова изби лампата на тавана в колата, прехвърли се на съседното до шофьорското място и слезе оттам, като тихо затвори вратата след себе си. Другата кола се появи точно когато залепи гръб в дънера на най-близкото дърво, сливайки се с мрака.

Колата подмина, но после видя стоповете й да светват, сякаш шофьорът едва тогава бе забелязал автомобила на Смити. Крофърд стисна по-здраво револвера на Джо и затаи дъх, докато чакаше да види дали шофьорът ще продължи, или ще слезе да разузнае.

Не можеше да прецени колко човека са в спрялата кола. Беше луксозна, нов чуждестранен модел. Прозорците бяха затъмнени, но дори и ако не бяха, мрачният ден вече бе преминал в непрогледна нощ. Не можеше дори да види ръката пред лицето си.

И тогава вътре светна лампичка с отварянето на шофьорската врата. Крофърд разпозна в човека зад волана бодигарда, който си подрязваше ноктите. Фрик. Той слезе и застана до отворената врата, озъртайки се предпазливо и внимателно наоколо.

— Хей! Това е частна собственост.

След като не получи отговор, той остави колата насред пътя, с работещ двигател, и бавно се върна назад към автомобила на Смити. Крофърд забеляза, че държи дясната си ръка свалена надолу и близо до бедрото си. Там сигурно бе оръжието му.

Приближи колата отзад, откъм шофьорското място. Докато пристъпваше, бавно вдигна дясната си ръка и я задържа протегната напред, когато рязко дръпна вратата. След като нищо не се случи, той пъхна глава вътре, за да огледа и именно това чакаше Крофърд.

Скочи и се нахвърли отгоре му, преди мъжът да има време да реагира на шумоленето в храстите. Сграбчи врата му, притисна лицето му в седалката, сложи коляно между раменете му и опря дулото на трийсет и осемкалибровият револвер зад ухото му.

— Ако искаш да живееш, пусни ножа.

Точно както бе и очаквал, мъжът стискаше нож. Щом като го използваше да си подрязва ноктите, явно много му харесваше.

Бодигардът се поколеба, стиснал здраво дръжката му.

— Можеш да се опиташ — тихо го подразни Крофърд — но мозъкът ти ще стане на каша само за частица от секундата. Толкова бърз ли си?

Остави го да обмисли това в продължение на два удара на сърцето, после допълни:

— Пусни го на пода до седалката.

Мъжът го послуша. И попита:

— Ти ли си Хънт?

— Приятно ми е да се запознаем.

Бодигардът се изсмя грубо:

— Отърмън те чака. Ще те убие.

— Мислиш ли? Жалко, че ти няма да си там, за да го видиш.

 

 

— Какво си се разсвирил, по дяволите?

Чък Отърмън тъкмо си режеше парче от сочната пържола, когато внезапен звук на клаксон го накара да замръзне насред движението. Пусна ножа и вилицата върху чинията си, грабна пистолета и отиде до вратата с мрежа против насекоми.

Разпозна в приближаващата кола една от тези, които притежаваше и която бе изпратил по задача преди малко. Тя се плъзгаше по калния и хлъзгав път, въртеше се наляво и надясно неконтролируемо, докато водачът й натискаше до дъно педала на газта и караше право към хижата, надул клаксон.

Вторият бодигард на Отърмън стоеше нащрек на горното стъпало на верандата, стиснал с една ръка двуцевката, а с другата засенчил очи от фаровете, които бяха включени на максимална мощност и заслепяваха всички.

— Какво, по дяволите, прави той?

Колата стигна на около трийсетина метра от хижата, когато рязко се включиха спирачки, така че се завъртя силно вдясно и почти излезе от контрол, при което щеше да цопне в потока. Сетне продължи още няколко метра напред и спря с разтърсване.

Клаксонът внезапно замлъкна.

После — нищо.

След няколко минути злокобна тишина бодигардът погледна към Отърмън за инструкции.

— Е, какво зяпаш! — Той нетърпеливо му махна да върви напред.

Бодигардът слезе тежко по стъпалата на верандата и решително се отправи към колата, като пътьом викаше името на колегата си. Но с приближаването му крачките му се забавиха и станаха по-колебливи.

Отново засенчи очи.

— Изглежда, няма никой зад волана.

— Да не си откачил? — викна Отърмън. — Какви ги плещиш?

Бодигардът се приближи, а после от безопасно разстояние се пресегна да отвори шофьорската врата. Обърна се към шефа си и безпомощно изтърси:

— Няма никой вътре.

— Е, колата не е карала сама — изръмжа Отърмън. — Изключи проклетите фарове.

Човекът направи каквото му наредиха и околността отново потъна в тъмнина. Единствената светлина на километри околовръст беше от голата крушка, висяща от тавана над масата, където в момента изстиваше пържолата на Отърмън.

Той викна на бодигарда.

— Имаш ли фенерче в теб?

— Да, сър.

— Огледай наоколо.

Отърмън се върна в бараката, отиде до масата и дръпна мръсната връвчица, за да угаси лампата над главата си. Сега тъмнината бе пълна, с изключение на някой случаен лъч от фенерчето в храсталака.

Опипом намери стола, на който бе седял преди това, и се отпусна на него. Едва успяваше да различи очертанията на вратата с мрежата на нея, но се вторачи в правоъгълника и зачака, надявайки се очите му постепенно да свикнат с тъмното. Вече не виждаше проблясъци от фенерчето. Чуваше единствено тиктакането на ръчния си часовник и нищо друго.

А после, откъм потока, се чуха два изстрела един след друг. Само единият беше от двуцевката.

Отърмън остана напълно неподвижен и само леко любопитен към това кой ще влезе през вратата. Колкото повече време минаваше обаче, толкова по-сигурен беше, че няма да е неговият бодигард, който би използвал фенерчето, за да намери обратния път.

Изминаха десет минути, преди Отърмън да усети раздвижване във въздуха. А това подсказваше, че някой е влязъл в хижата, макар и не през вратата. Вероятно бе използвал прозореца в отделената с преграда част от помещението, където беше леглото. Отърмън трябваше да му признае ловкостта — толкова беше добър, че той не бе чул дори звук.

Отърмън дръпна връвчицата над главата си. Когато крушката светна, огря него, недоядената му пържола и мъжа, който седеше до рамото му на масата, завързан и със запушена уста, с притиснато дуло на магнум 357 към слепоочието му.

При вида му Крофърд се закова намясто.

Отърмън се обади:

— Е, най-после се появи. Двамата с баща ти бяхме почнали да се тревожим за теб. Нали така, Конрад?

 

 

Двамата тексаски рейнджъри влязоха сами при Смити в стаята за разпити. Три минути и половина след това Сесънс излезе и мимоходом сподели с Нийл:

— Малко изцапа пода. Ще ви трябва парцал.

Хари се появи зад колегата си, който вече набираше някакъв номер на телефона си.

— Той каза ли ви къде е Крофърд? — попита Холи.

— Нарисува ни карта.

Нъджънт се изуми:

— Как я измъкнахте от него?

— Подхвана онази песен, че Крофърд щял да го убие, ако Отърмън не го направи. А аз му казах, че това са вероятности, докато аз съм абсолютно сигурна алтернатива и пъхнах пистолета си в ухото му.

— Не одобрявам методите ви — възпротиви се Нийл.

— Малко ме засяга.

— Щатският патрул вече отива натам — докладва Сесънс, след като приключи краткия си разговор. — Един от тях знае къде е знакът за препарирани животни. Ще ни чакат там. Ще уведомят шерифската служба на Прентис, както и на съседните окръзи, защото приятелчето със слабия мехур вътре не знаеше точно къде се намира мястото. За всеки случай ще бъдат предупредени и властите в Луизиана.

Хари погледна към Нийл.

— Определено е извън юрисдикцията на полицейския участък на Прентис, но ако искате да се присъедините към купона, последвайте ни.

— Кажи им за отпечатъка от пръста — обади се Нъджънт, който подтичваше подире им, докато цялата група се отправяше към страничния изход на съда.

Нийл обясни:

— Отпечатък от пръст, който беше взет от стол в кухнята на Конър, принадлежи на човек, който работи за Отърмън. Веднага беше идентифициран. Има цял куп предишни провинения. Незаконно притежание на оръжие. Нападение. Заподозрян, но без да е бил подведен под отговорност, за две показни убийства.

Хари погледна към Нийл и се подсмихна:

— Жалко, че Крофърд не е тук да ти рече „Нали ти казах“. Ала той бездруго нямаше да го направи, защото това твърде много прилича на нещо, което ти би издумал.

Сесънс първи стигна до вратата и я задържа отворена, докато и другите излязат навън. В тила на групата беше Хари. Той спря и се извърна към Холи, която крачеше редом с него.

Рейнджърът сложи ръце на раменете й.

— Съдия, ти си дотук. Имам телефонния ти номер. Ще ти се обадя веднага щом научим нещо.

Под тежките му длани раменете й се отпуснаха в знак на разочарование и примирение.

— Моля ви, внимавайте. И искам да разбера веднага щом… Е, каквото и да е — довърши с потрепващ глас.

— Дадено. О, и съжалявам за резкия тон. Този тип просто ми лази по нервите. — Пусна раменете й и побърза да догони Сесънс. Двамата се качиха в джип, подобен на този на Крофърд, и бързо потеглиха. Нийл и Нъджънт ги последваха веднага.

Холи преброи до десет, после изтича до колата си и пое подире им.

 

 

При вида на баща му сърцето на Крофърд се сви.

Нозете на Конрад бяха завързани за предните крака на стола с нещо, което приличаше на въдичарска корда. Ръцете му бяха омотани зад гърба. Навита кърпичка, завързана здраво на тила му, беше пристегнала устата му.

Но очите на Конрад бяха тези, които най-много притесниха Крофърд. Гледаха го със срам, отчаяние и съжаление.

Отърмън кимна отегчено:

— Няма нужда да ти го казвам, нали?

Крофърд пусна револвера на пода и нареди:

— Отвържи го.

— Не би дошъл тук само с един пистолет.

Крофърд се пресегна към кобура на кръста си.

— Бавно — предупреди го Отърмън.

Крофърд извади деветмилиметровия пистолет на Смити от кобура. Пусна го до другия на пода.

— Изритай ги настрани.

Той го направи.

— Благодаря.

— Вече няма нужда да е със запушена уста — рече Крофърд. — Махни му кърпата.

— Не и преди двамата с теб да обсъдим някои неща. — Отърмън протегна крак под масата и избута един стол за Крофърд. — Седни и сложи ръцете си отгоре.

Крофърд направи както му беше наредено.

— Вече можеш да насочиш проклетия пистолет към мен.

Отърмън се ухили, но задържа пистолета, опрян в слепоочието на Конрад.

— Баща ти е страхливец.

— И каква новина е това?

— Накарах да го вземат сутринта и ми казаха, че усилията му да се защити са били особено жалки. Къщата му ми бе описана като съборетина.

— И по-зле дори.

— О, явно ще се правиш на безразличен. — Отърмън се изсмя. — Няма смисъл. Грижа те е за него, иначе нямаше да се втурнеш да му помагаш снощи.

Със същото престорено безразличие Крофърд отговори:

— Направих го за себе си, а не за него. Не искам всички да научат какъв пропаднал пияница е баща ми.

— Но вече знаят.

— Такава ми била съдбата.

Отърмън изгледа Конрад с презрение.

— Преди малко можеше да те предупреди, като издаде някакъв звук, макар и с превръзката на устата. Но той знаеше, че ако го направи, ще му пръсна мозъка. Затова си седеше ням като пън и остави сина си да влезе в смъртоносен капан.

— Още не съм мъртъв.

Думите на Крофърд прозвучаха заплашително, но Отърмън не се впечатли. Кимна в посока към потока.

— Моят човек?

— Оказа съпротива при арест.

— Мъртъв ли е?

— Не ме взе насериозно.

— А другият?

— Изпраща своите съболезнования.

Отърмън се усмихна или поне направи гримаса, която минаваше за усмивка.

— Бяха ми споменали, че си голям умник.

— Кой ти го е казал?

— Един приятел. — Този път усмивката, която се разля по цялото му лице, бе непоносимо самодоволна. — Един много близък приятел, който те е познавал добре.

Злорадството му предизвика у Крофърд смразяваща мъка, която тръгна от сърцето му и завладя цялото му тяло, но той се постара да запази безизразно изражение, защото не искаше да дава и най-малкото предимство на Отърмън.

Ако оставеше чувствата да диктуват реакциите му към каквото и да било, казано от Отърмън, знаеше, че двамата с Конрад са мъртви. Оцеляването им зависеше от хладнокръвната му преценка. Трябваше да успее да го надхитри.

— Освен това си изключително предвидим — продължи Отърмън.

— Защо?

— Пушката на бодигарда ми е била твърде обемиста, за да я вкараш незабелязано през прозореца, но вероятно си задържал ножа на другия. Сигурно си мислеше, че съм забравил за това, но не съм. Наблюдавах те. По-късно ще съжаляваш, че не си го използвал досега. И вярвам, че макар много да се стараеш в безразличието си към Конрад, единствената причина да не си го направил е, че още държа пистолета, опрян в главата му.

Отърмън присви очи:

— Сега ще измъкнеш ножа оттам, където си го скрил — предполагам, в ботуша. И с острието, насочено към теб, ще го оставиш на масата, след което отново ще върнеш ръцете си, където бяха. С дланите надолу.

Крофърд мислено изруга, ала остана със спокойно лице, докато се пресягаше към ботуша си. След което измъкна ножа и изпълни нарежданията на Отърмън. Той го взе и го метна далеч, заедно с другия, с който бе рязал пържолата си.

Крофърд забеляза, че се бяха озовали чак до отсрещната стена, така че нямаше никаква надежда да стигне до тях. Когато отново се загледа към Отърмън, за момент погледът му се срещна с очите на Конрад.

— Напразно си го довел тук — каза той на Отърмън. — Той няма нищо общо.

— Така ли? А нима е било съвпадение, че двамата сме били в един и същи клуб вчера?

— Той е пияница. Пие, където свари.

— Е, няма значение дали е било съвпадение или не. Запълваше ми времето, докато чаках теб. Ето колко си предвидим. Знаех, че няма нужда да те преследвам, не и след като ти видя видеото, което Пат Конър направи на детето ти. Обзалагам се, че направо си откачил, когато си получил онова съобщение.

Крофърд запази каменно изражение.

— Освен това — продължи Отърмън — знаех, че онзи сводник ще се огъне под натиск и ще ти посочи пътя насам. Трябваше само да седя и да чакам. Бях сигурен, че ще се появиш и сблъсъкът ни ще е на моя територия. И ето те и теб.

Самодоволството му бе непоносимо. Крофърд положи максимални усилия да остане спокоен. Проговори с равен глас:

— Каква е сделката ти със Смити?

Отърмън се изсмя презрително.

— Той е само посредник.

— Между теб и кого?

— Разни отрепки, които имат повече братовчеди, отколкото зъби. Съмнявам се, че много от тях могат да четат, но пък доставят изненадващо качествени оръжия.

Оръжия? Отърмън се занимаваше с оръжия? Мозъкът на Крофърд заработи на пълни обороти, но той се опита да се държи така, сякаш това бе всеизвестно.

— Федералните са по петите ти, Чъки. Агенцията за контрол над оръжията е…

— Блъфирането ти е по-убедително от безразличието. — Отърмън се ухили злокобно, преди да вземе монетата си, която лежеше до чинията му. След което започна да я прехвърля между пръстите на лявата си ръка, докато все още стискаше магнума с дясната. — Никой не е по петите ми, рейнджър Хънт. В крайна сметка ти може би щеше да се досетиш за доходния ми страничен бизнес. Независимо колко добре покриваш следите си, винаги остава диря и затова толкова често се местех в началото на кариерата си. Ти се доказа като добър следотърсач, дори и от мястото си пред компютъра. Почти толкова добър си в разследването, колкото и в стрелбата.

Отърмън си придаде тъжен вид и продължи:

— Само че напоследък беше толкова зает с Джорджия. Хубаво име. Хубаво малко момиченце. Освен това прекарваш доста време с Холи Спенсър, съдийката със секси задник, която те хвалеше по телевизията. Няма нужда да ми казваш какво има между вас, мисля, че и сам се сещам. — Той размърда вежди. — Във всеки случай умът ти не е ангажиран напълно с работата напоследък, нали?

При споменаването на имената им кръвта на Крофърд замръзна във вените му. Но старателно не издаде емоциите си.

— Осветли ме как става — каза той. — Смити купува оръжията за теб и получава процент, когато ги достави, така ли?

Отърмън се засмя.

— Ти би ли се доверил на онзи лъжлив негодник да пренася товар от скъпи и много търсени на пазара оръжия?

— Едва ли.

— Опитай пак.

— Смити изобщо не докосва оръжията, само изпира парите в клубовете си.

— Аз също не ги докосвам.

— Разбирам — кимна Крофърд, който започваше да навързва нещата. — Ти си само диригент. Другите свирят в оркестъра. И макар да си зает с трафик на оръжия, имаш законна работа и намираш време да изнасяш речи пред видни общественици за икономическия растеж.

— Виждаш ли колко добре работи схемата?

— Две страни на монетата.

Отърмън сведе поглед към лявата си ръка и се усмихна.

— Твърде много мислиш. Това е просто навик. Няма нищо символично.

— На кого продаваш оръжията?

— Ами, допреди четири години имах един много добър клиент. Онзи, който те познаваше толкова добре…

Колелцата в мозъка на Крофърд изведнъж се задвижиха в синхрон и всичко си дойде на място.

— Господи — прошепна той. — Всичко е заради Фуентес?

— И той беше също толкова обсебен от теб, колкото и ти от него. — Разсмя се на очевидната изненада на Крофърд. — Не го ли знаеше? Май все пак не си чак такъв умник. А Фуентес беше умен, но не е и нужно човек да е чак толкова обигран, за да те забележи. Ти не се вписваш особено в профила на канцеларски плъх… Набелязал те е още щом си се появил в Халсън. Очаровал си го. Разбираш ли, моят амиго Мануел вярваше в онзи идеален образ на стария тексаски рейнджър. Обожаваше легендата и ореола му. Ала малко се разочарова, че обикаляш наоколо в пикап, а не на кон.

Отърмън се замисли и махна с ръка:

— Както и да е, той знаеше, че ще направиш своя удар. Само че смяташе, че от добро възпитание няма да го нападнеш на партито на племенницата му. Както се оказа, фатална грешка от негова страна. Явно все пак не си толкова добре възпитан.

— Отрязах главата на змията.

— И разби цялата схема. — Сдържаното му изреждане на фактите внезапно приключи с рязък удар с юмрук по масата, при което тенекиената чиния се раздрънча отгоре й. — Ти ми отне нещо хубаво.

— И това е разплата.

— Само началото — поясни Отърмън. — Първо ще видиш как той умира — кимна към Конрад. — После — намигна закачливо — съм планирал няколко други забавления. Знам колко много държиш на жените в живота си.

Крофърд усети ледени тръпки от отвращение и страх. Ала остана съсредоточен в словесната битка. Или той, или Отърмън щеше да бъде мъртъв скоро. Ако извадеше късмет и оцелееше, искаше да научи колкото може повече за престъпното му минало.

Насочвайки разговора в друга посока, той подхвърли:

— След като пратих Фуентес в ада, ти си подписал договор с компанията за газ в Хюстън.

— За да те държа под око. Ти се премести в Прентис, за да бъдеш близо до детето си, а аз помолих компанията да ме прехвърли тук. Оттогава чакам удобен момент.

— Защо не ме ликвидира веднага? Можеше да ме блъсне кола. Или да ми устроиш засада у дома, както при Конър. Защо е целият този маскарад?

— Подценяваш звездния си статус. Никакво обикновено, безболезнено убийство за теб. Исках краят ти да е забележителен. Когато чух за изслушването за попечителство, измислих онзи план с Пат Конър. Насрочих си среща с асистент прокурора, така че да бъда там и да видя как прибират надупченото ти от куршуми тяло в чувал.

— Но не се случи така.

— Не. Тъпакът не улучил. Изплашил се. Побягнал. — Гневното му изражение се смекчи. — Но — продължи по-спокойно той — всъщност така стана по-добре. Беше забавно да те гледам как се гърчиш цяла седмица, да те видя уплашен.

Крофърд не искаше да му достави удоволствие, признавайки колко ефективно е проработил новият му план.

— Какво щеше да направиш, ако Конър беше заловен?

— Ами, в идеалния случай, той нямаше да излезе от съда жив. Предполагах, че в сграда, гъмжаща от полицаи, все някой ще го застреля. Може би дори приставът, когото той уби. Но не се тревожех, че ще го заловят. Ако ме посочеше за виновен, кой би повярвал? Ти го изпита на собствен гръб колко е трудно хората да приемат обвиненията към мен.

— А защо се спря точно на Конър?

— Избираш човек, когото всеки вижда, но никой не забелязва. Който води безличен живот. Предлагаш му малко вълнение в иначе скучното му ежедневие.

— Оценявам урока по корупция, но как си успял да го убедиш да извърши опит за убийство?

— Беше ме свързал с някои от онези отрепки, които продават оръжия. Схемата работеше добре за известно време, а после Пат реши да си вземе парче от пая. Сякаш няма да забележа. Тъпа грешка. Но не го убих, защото винаги е полезно да имаш човек в местната полиция. Още по-хубаво е, когато ти дължи и живота си. — Той сви рамене. — Но полезността му се изчерпа.

— В това няма нищо ново — отбеляза Крофърд. — Освен факта, че си направил всичко, за да отмъстиш за Фуентес.

— А ти какво мислеше?

— Мислех… — Спря дотук, защото не искаше да изрече най-големия си страх: че Бет е била замесена някак в отмъщението на Отърмън. Отново се съсредоточи в хладните му очи: — Смятах, че зад отмъщението ти се крие поне малко чест. Извратена чест може би, но поне някакво подобие. Мислех, че всичко е отмъщение заради някой от гостите на партито, който е бил убит в Халсън, или може би заради някой от полицаите, които загинаха…

— А защо да ме интересува някой от тях?

Крофърд отново се загледа дълбоко в очите на по-възрастния мъж. Или се опита. Те бяха непроницаеми. Мъртви. Нямаше нищо в тях. Сега разбра защо бе изпитал такова мигновено отвращение от него. Нямаше душа в очите му. Зад неговото отмъщение не стоеше загубата на любима жена, приятел или близък. Просто алчност. За пари и власт. Това бе голямата страст на Отърмън — да си играе с човешкия живот.

— Сбъркал съм — каза Крофърд. — Не те интересуват. Смятах те за човешко същество, а ти си само един престъпник, който си отмъщава, задето съм ликвидирал бизнес партньора му.

— Отне ми години да спечеля доверието на онзи нафукан мошеник. И още години след това, за да установя монополна търговия с него. А после се появи ти и унищожи всичко в една петминутна престрелка.

— Всъщност бяха седем минути.

Отърмън улови монетата в юмрука си и отново го удари силно в масата.

— Седем минути, които ми струваха милиони долари.

— Е, вероятно много те е заболяло.

При последната дума Крофърд силно изрита под масата стола на Отърмън и го прекатури. Стреснат, мъжът сви пръст и натисна спусъка на пистолета. Изстрелът отекна като топовен гръм и проби дупка в тавана.

Докато прескачаше масата, Крофърд грабна вилицата от чинията, хвърли се върху Отърмън и я заби отстрани в шията му. Целеше се в сънната артерия, но не беше сигурен, че е улучил, затова я измъкна и отново го прободе. И после трети път. Когато яркочервената кръв бликна на струя, той се надигна от гърчещото се тяло и измъкна пистолета от дясната му ръка.

Очите на Отърмън не бяха толкова пусти в крайна сметка. Сега бяха подивели от страх. Той пусна проклетата монета и с две ръце напразно се помъчи да спре бликналата кръв от шията си. Монетата се търколи по ръб на пода и накрая падна в една цепнатина между неравните дъски.

Крофърд насочи пистолета надолу към него.

— За да съм сигурен, че няма да хукнеш нанякъде, докато умираш… — Простреля го в капачката на коляното. — Заради заместник-шериф Чет Баркър.

Остана безразличен към задавените писъци на Отърмън, докато отиваше в другия край на помещението да вземе ножа от земята. Използва го да среже възела на кърпата, с която бе запушена устата на Конрад.

— Добра работа, синко — задъхано каза той, когато изплю кърпата.

— А ти добре ли си?

— Малко съм насинен, но общо взето съм наред. Мисля, че китките ми кървят.

Кордата се бе впила дълбоко в ръцете му и бе разкъсала кожата. Крофърд сряза въжетата внимателно и освободи краката на Конрад от стола, после му помогна да се изправи.

Докато разтърсваше китки, за да върне чувствителността си в тях, Конрад попита:

— Моето малко представление снощи ти е свършило работа, изглежда?

— И то много добра.

Крофърд забеляза проблясък на гордост в очите му, макар той да изсумтя презрително.

— Отвлякоха ме, макар че се съпротивлявах повече, отколкото той ти каза. Предполагам, че е вярно другото обаче. Можех да издам някакъв звук, за да те предупредя на какво ще попаднеш…

— Щеше да те убие, без да му мигне окото.

Конрад се засмя.

— Нямаше да е голяма загуба. Запазих тишина, защото исках да разбера дали някой от онези негодници отвън не те е убил. Исках да се уверя, че си добре. За няколко минути…

После смая Крофърд, като го сграбчи в прегръдка. Беше неловко и смущаващо и за двамата. Потупаха се един друг по гърба.

Когато се отдръпнаха, Конрад му се усмихна и Крофърд забеляза сълзи в очите на баща си.

После погледът на Конрад внезапно се отклони вдясно от него. Мигновено осъзнал какво може да означава това.

Крофърд реагира светкавично, вдигайки пистолета, докато се извърташе. Прогърмяха изстрели.

Отърмън изобщо не усети куршума, който го довърши. Нито чу измъчения вик на Крофърд:

— Татко!