Сандра Браун
Под опека (31)

Тридесета глава

Беше измъкнал ключовете за автомобила й от джоба на джинсите й, които още лежаха захвърлени на пода до леглото. Спомни си, че му бе казала как е минала с колата през задния двор, покрай голямата къща и е излязла на съседната улица, без пазачите отпред изобщо да разберат.

Преди Холи да е успяла да вдигне тревога, той вече се бе измъкнал през алеята до къщата, където живееше старата дама, и караше из града, като избягваше оживените улици. Рано или късно щяха да го заловят. Но се надяваше да е по-късно.

Докато шофираше, се обади на мобилния номер на Джо Гилрой. Вдигна му Грейс.

— Къде е Джо? — попита той.

— Под душа. Каза ми да се ослушвам за телефона.

— Всичко наред ли е?

— Никой от двама ни не е спал много, но сме добре.

— Как е Джорджия?

— Още спи. Снощи се разстрои и все питаше защо сме тук. Искаше да знае как ще разбереш къде да ни търсиш.

Помъчи се да й отговори, въпреки че гласът му потреперваше:

— Ако попита отново, кажи й, че винаги ще мога да я намеря.

— Искаш ли да я събудя, за да можеш сам да й го кажеш?

Изкушаваше се, но би било егоистично от негова страна. Да чуе гласчето й щеше да го успокои, но само щеше да засили тревогата на Джорджия и притеснението й от новата обстановка.

— Благодаря за предложението, Грейс — трогнато изрече той. — Вярвам, че ще я успокоите.

Когато тя го попита притеснено дали е в безопасност, той само уклончиво каза, че е добре.

— Надявам се, че всичко ще приключи скоро и ще можете да се върнете у дома. Не мога да ти опиша колко съм благодарен за помощта ви.

— Пази се, Крофърд.

— Вие също внимавайте.

Затвори, преди тя да зададе въпрос, на който не знае какво да обясни.

Но Смити можеше да знае.

Не беше отговорил на съобщението му от снощи, което беше сигурен знак, че знае нещо, което не иска да сподели. Но преди да успее да измъкне някаква информация от него, трябваше да го открие.

Стриптийз клубовете изглеждаха пусти и окаяни в ранните часове, особено в мрачно и дъждовно утро като това. Започна обиколката от клуба, който беше най-близо до града, но мястото се оказа тъмно и неприветливо без блесналите си неонови светлини. Паркингът пустееше. Същото беше и в „Гъделичкащо розово“. Както в следващия клуб, който посети.

В четвъртия никога не беше стъпвал. Той беше още по-западнал на вид от другите клубове на Смити. Това беше място за пропаднали типове, които бяха стигнали до дъното. Мрачните му прозорци, нисък покрив и паркинг от отъпкана пръст, който сега бе покрит с локви кална вода, не бяха привлекателни за търсещите забавления.

Крофърд заобиколи от задната страна на сградата, която беше точно до края на гората. Дърветата и храстите сякаш бавно настъпваха към квадратната сграда с намерение накрая да я погълнат, вероятно за да я избавят от мъките й.

Близо до задната врата имаше грозен сив автомобил. Крофърд спря колата на Холи, слезе и огледа купето. Много мръсотия, мърлява тапицерия, но нищо друго.

Измъкна пистолета на Джо от кобура. Вече бе проверил пълнителя и знаеше, че има трийсет и осем милиметров куршум във всяка от петте прегради. Предпазливо се приближи до металната врата. Бравата беше стандартна и леко разхлабена. Дори не се наложи да се старае особено, за да я отвори, използвайки кредитната си карта.

Вратата се отваряше навън. Той я дръпна към себе си само колкото да се промъкне през отвора, после побърза да я затвори, осъзнавайки, че силуетът му е идеална мишена дори на фона на мътната дневна светлина. Вътре беше задушно, миришеше на съблекалня, на алкохол и застоял цигарен дим. Остана напълно неподвижен и се ослуша. Чуваше трополенето на дъжда по покрива. Освен това — нищо.

— Смити?

Гласът му потъна в мрака, сякаш сградата го бе погълнала. Извика името отново, по-високо, без да получи отговор. Включването на телефона бе риск, който трябваше да поеме. Без светлина от екрана му не можеше да види къде да продължи навътре. Тя беше достатъчна, за да огледа обстановката наоколо. Точно пред него имаше щайги с алкохол, струпани пред бетонна стена. В ъгъла от лявата му страна беше захвърлен голям парцал с кофа за почистване. Беше сух и покрит с паяжини. Вдясно се виждаше тесен коридор. Тръгна по него.

Първата врата, до която стигна, беше открехната. Тъкмо се изравни с нея, когато екранът примигна и угасна. С разтуптяно сърце, той зачака в непрогледната тъмнина и когато нищо не се случи, отново светна с телефона и побутна вратата с дулото на пистолета.

Единствено неговото лице се отразяваше в огледалото над тоалетката, която заемаше цялата отсрещна стена на стаята. Отстъпи назад и продължи по коридора, подминавайки втора врата, която водеше към тясна като телефонна кабина воняща тоалетна и мръсна мивка.

Третата врата беше на офис, който приличаше на останалите, в които се бе срещал със Смити в течение на познанството им. В тясната стая имаше отрупано с какво ли не бюро, очукани кантонерки, препълнен кош за боклук и стени, облепени с порнографски плакати.

И Смити беше там. На пода.

Крофърд просъска:

— По дяволите!

 

 

Сцената беше позната — тя беше във всекидневната си, подложена на разпит от Нийл Лестър и Мат Нъджънт. Само няколко часа, след като ги беше изпратила и бе отишла при Крофърд в спалнята си, детективите отново бяха тук и местонахождението на тексаския рейнджър беше тема на разговора им.

— Нямате представа накъде е поел, така ли? — попита Нийл.

— Вече два пъти ми зададохте въпроса — отвърна тя. — Ако знаех къде отива, вече щях да съм ви казала, когато ви се обадих.

Беше позвънила веднага щом бе стигнала до задната врата и се бе уверила, че колата й липсва.

— Видях стоповете на колата, докато завиваше наляво от алеята пред голямата къща. Това е всичко.

— Не знаехте ли, че се кани да ви я вземе?

— Разбрах едва когато тръгна. Предполагам, че е взел ключовете преди това от джоба на джинсите ми.

— Как е успял, без да разберете?

Тя изгледа Нъджънт.

— Не бях с тях.

— О, да…

Усещаше го като предателство, да издаде Крофърд пред полицията, особено пред Нийл. Но той трябваше да бъде намерен, да бъде спрян, преди да…

Не искаше да мисли отвъд това, да си представя какво може да му се случи или какво той може да направи с Отърмън. Разкъсваше се между гнева си към Крофърд и страха за живота му. Той щеше да я ненавижда, задето е насъскала ченгетата подире му, но тя предпочиташе да е жив и да я мрази до гроб, вместо да е мъртъв. Двамата детективи я наблюдаваха, сякаш очакваха да каже нещо по-съществено.

— Защо не сте хукнали да го търсите? — Ядосана на бездействието им, тя стана от стола си, намеквайки им да си тръгват. — Той е с моята кола. Даже и да не знаете регистрационния номер, с който е сменил моя, знаете модела и цвета й.

— Издал съм заповед за задържане — отвърна Нийл. — Но нямаше да сме в това положение, ако снощи ни бяхте казали, че Крофърд е тук.

— Не сте ме питали дали е тук. Отговорих искрено на всичките ви въпроси.

— Това е баламосване, съдия. Укриването на истината е лъжа. Нарочно ни подведохте.

— Защото искахте да го задържите, вместо да следвате други улики, като например видеозаписа от клуба, намерен в телефона на Крофърд. Той ви го остави като ясен знак, сочещ към Чък Отърмън, за убийството на онзи полицай.

— Опитваме се да разследваме този запис, като издирваме мъж на име Дел Рей Смит.

Смити, така го бе нарекъл Крофърд, но тя не се издаде, че знае това.

Нийл отстъпи думата на Нъджънт, който изгаряше от желание да бъде полезен.

— Той е собственик на клуба, където са се срещнали Конър и Отърмън. Отидох там снощи и един от служителите ми каза, че Смит си е тръгнал към десет часа. Никой не знаел къде отива, но не се е връщал преди затварянето на клуба. Опитваме се да го намерим.

— Безуспешно — допълни Нийл.

— Ходихте ли до клуба тази сутрин? — попита тя.

— Заключено е. Той не е и в апартамента си. Колата му също я няма. Наредили сме на един помощник-шериф да наблюдава мястото.

Смити явно е тръгнал от „Гъделичкащо розово“ веднага след като тя и Крофърд бяха излезли оттам. Но вместо да се задълбочава в това, тя искаше да наблегне колко важно е да намерят Отърмън.

— Защо Пат Конър се е срещал с Чък Отърмън?

— Господин Отърмън обясни това.

Невярваща на ушите си, Холи зяпна Нийл.

— Говорили сте с него ли?

— Рано призори. Разбрал от свой бригадир, че съм го търсил. Той ми се обади.

— Още ли е извън града?

— На риболов някъде в Луизиана. Не можеше да бъде по-точен. Приятели го завели. Каза, че не знае къде точно се намира.

— Не знае ли? — възкликна тя. — Човек, склонен да контролира всичко и всички, няма представа къде се намира? Наистина ли го вярвате, сержант Лестър?

Засегнат от възмутения й тон, той зае отбранителна позиция.

— Той сам призна за срещата с Конър дори преди да го попитам за това. Каза, че са се срещнали по молба на полицая. Отърмън си мислел, че може да има нещо общо със стрелбата в съда. Но обясни, че когато се видели, Конър говорел несвързано. Бил параноичен и уплашен.

Замислено добави:

— Всички от службата приемат тежко убийството на Конър — екзекуцията му. Първо Чет. Дни след това Пат Конър. Макар да има улики, сочещи, че той е бил стрелецът от съда, сякаш има някаква зараза, която се разпространява сред всички служители на закона.

— Крофърд не причинява заразата — каза тя.

Нийл се загледа към коридора, водещ към спалнята й, но преди да каже на глас онова, което се четеше по лицето му, телефонът й звънна. Тя го грабна светкавично.

— Ало?

— Съдия Спенсър? Обажда се Хари Лонгбоу.

Тя направо залитна от облекчение. Изрече безмълвно името му на Лестър и Нъджънт.

— Говорил ли си с Крофърд?

— Не и след снощи. Затова звъня на вас. Мислех, че може двамата… Не е ли с вас?

С помръкнало лице тя обясни ситуацията.

След като разбра какво е станало, Хари въздъхна дълбоко.

— Лестър и Нъджънт всичко ли знаят?

— Още са тук при мен, но има заповед за задържане.

— И Крофърд е напуснал дома ви призори?

— Малко след зазоряване.

— Твърдо решен да преследва Отърмън.

— Да — отчаяно потвърди тя. — Беше категоричен, че ще го търси сам. Страхувам се за него.

— Той може да се погрижи за себе си. Но щях да се чувствам по-добре, ако имаше по-солидна подкрепа. Казвате, че Лестър вече е издал заповед за задържане на Отърмън?

— На Крофърд.

— Крофърд? — Той измърмори нещо неразбираемо, но тонът му беше презрителен. — Трябва да преследват Отърмън.

— Напълно съм съгласна. Но сержант Лестър е говорил с Отърмън тази сутрин и той му е дал обяснение за срещата в нощния клуб. — Тя разказа чутото, но опитният тексаски рейнджър не остана убеден в невинността на Отърмън, както и тя самата не беше.

Хари каза:

— Приказките му са големи, но не му вярвам. Още нямаме доказателство, но вече започват да излизат някои парченца от пъзела.

— Свързани с какво?

— Със събитията в Халсън. Крофърд трябва да го научи, незабавно. Звънях на онзи номер, който той ми даде, но не вдига.

Тя седна на ръба на стола, от който преди малко бе станала, и потърка чело.

— Защо не вдига телефона?

— Може да е по ред причини.

Тя не се подведе по уверения му тон. И той бе разтревожен колкото нея.

— Вижте — продължи Хари — ако се чуете с него преди мен, кажете му веднага да се свърже с мен или Сесънс.

— Да, разбира се. Непременно.

— И, просто за всеки случай… Не искам да ви плаша, съдия, но ако Отърмън си мисли, че има нещо между вас и Крофърд, може и вие да сте в опасност.

— Ще внимавам.

— Пазете се.

Когато тя затвори телефона, Нийл попита:

— Е? Какво каза той?

Тя го погледна с укор.

— Заяви, че би се чувствал много по-добре, ако Крофърд има по-солидна подкрепа.

 

 

— Съсипваш ми живота!

— Остави пистолета, Смити.

— Искам да те застрелям.

— И аз искам да те убия. — Крофърд се пресегна зад гърба си и потърси ключа за лампата, след което я светна.

Смити, свит зад бюрото на пода, се беше прицелил в корема на Крофърд.

Той спокойно вдигна предпазителя на револвера, който беше взел от Джо.

— Ако аз те убия, ще изкореня една морална язва в обществото и законът е на моя страна. Вероятно ще ми издигнат паметник на площада. Ако ти ме застреляш, ще получиш смъртна присъда за убийство на служител на закона.

Крофърд го изгледа и продължи сговорчиво:

— Ще бъдеш умъртвен с инжекция, в случай че изобщо стигнеш до изпълнение на смъртното наказание, в което се съмнявам. Тексаските рейнджъри не са никак благосклонни към убийците на свои колеги, но сводниците и бракониерите наистина ги отвращават. Някои от тези момчета изобщо не биха се поколебали да те пресрещнат на път за съдебната зала, да те смажат с ботушите си, докато се „опитваш да избягаш“ и после да те остържат от подметките си като кучешка фъшкия. Така само ще спестят на щата разходите за спринцовката.

Смити направо се разхлипа.

— За последен път ти казвам, остави пистолета.

И без това не го държеше особено здраво. Когато го пусна, оръжието изтрака на пода. Крофърд отиде и го изрита надалеч, после се наведе и сграбчи Смити за ризата. Измъкна го изпод бюрото и го изправи на крака, след което го бутна да седне на един стол.

— Животът ти не е пример за подражание, Смити. Как точно го съсипвам?

— Налей ми джин.

— Няма да стане.

— Моля те. Треперя целият.

Наистина трепереше. Като листо на вятъра. Дори и за Смити това изглеждаше прекалено. Косата над плешивото му теме бе преметната на грешната страна, дрехите му бяха размъкнати. Както и да бе прекарал нощта, по всичко личеше, че е била дълга и мъчителна.

Крофърд се смили над него, но не защото го съжаляваше, а защото нямаше време за губене и Смити можеше да хленчи и да усуква часове наред.

В картонена чаша на масата имаше около един пръст останало старо кафе. Той го изсипа на пода, после напълни чашата с евтин джин от бутилката върху шкафа с документи, след което му я подаде. Смити отпи голяма глътка. Преди да успее да изгълта втора, Крофърд му взе чашата.

— Моля те — примоли се Смити. — Имам нужда от това.

— Аз се нуждая от отговори. Защо не ми се обади?

— Бях зает.

— Няма да получиш и глътка повече, докато не ми кажеш нещо. Защо се криеше тук в тъмното, със зареден пистолет и вид на уплашен заек?

Мълчание.

— От мен ли се криеше?

— Не.

— От кого тогава?

— Това не е ли твоят телефон, който звъни?

— Ще вдигна после. Трябваше да ми събереш сведения за Отърмън.

— Забравих.

— Така ли?

— Имах други грижи. Не мога да зарежа всичко заради теб, да знаеш. О, чакай — щракна с пръсти той. — Направих го. Точно така! Снощи зарязах всичко, за да ти кажа, че баща ти беше…

— Снимал е видеоклип.

— Хм? Какво? Това е против правилата на клуба.

— Снимал е среща между Чък Отърмън и един полицай, вече мъртъв полицай. — Забеляза, че Смити не показа изненада. — Хм, виждам, че вече си знаел.

— И какво? — Той се размърда на стола си, оправи косата си и се загледа жално към чашата с джин. — Някакво ченге е било убито. Не помня къде съм го чул. Пак ти звъни телефонът. По-добре вдигни. Сигурно е важно.

Крофърд го остави да звъни.

— Когато снощи дойдох да взема Конрад, ти пропусна да споменеш, че Отърмън е бил в „Гъделичкащо розово“ цял следобед и се е срещал с разни хора, сред които и вече убитият полицай.

Смити помръдна нервно на мястото си.

— Имаш пет секунди, Смити.

— За какво? — попита той с изтънял глас.

— Да ми кажеш какво знаеш за Чък Отърмън.

— Не знам нищо!

— Пет.

— Кълна се. Аз… Значи, виждал съм го да говори с всякакви хора. Вече ти го казах.

— Четири.

— Той ще ме убие — измърмори Смити.

— Затова ли се криеше зад бюрото? Попаднал си в черния списък на Отърмън?

— Не! Не съм казал това…

— Защо се страхуваш от Отърмън?

— Когато казах, че ще ме убие, се шегувах!

— Три.

— Трябва ми още джин.

Крофърд му подаде чашата. Той продължи да пие, докато не му я взе обратно.

— Защо се страхуваш от Отърмън?

Смити отново изхлипа.

— Той ме питаше за теб.

Крофърд запази безизразно лице.

— За мен?

— Да не би да заеквам?

— Кога те е питал за мен?

— Снощи.

— Къде?

Смити затвори уста и поклати глава.

Крофърд реши да остави този въпрос за момента.

— Какво му каза?

— Увъртах.

— Излъгал си.

Смити въздъхна примирено.

— Попита дали те познавам. Престорих се, че не те познавам, но после…

— Изпял си всичко, защото всъщност си долен страхливец. И двамата го знаем, така че ми обясни какво си му казал.

— Нищо важно. Кълна се. Питаше ме дали имам, нали се сещаш, вземане-даване с теб. Отрекох. Казах му, че те мразя. Което си е самата истина — добави той с мрачно изражение.

— Какво друго искаше да знае?

— Ами само туй…

— Смити.

— Крофърд, зарежи това — примоли се той. — Не ти трябва да се разправяш с този тип.

— И с мен не ти трябва да се разправяш. Какво още му каза?

— Може ли да пийна?

— Зависи.

Смити се поколеба, после въздъхна:

— Искаше да знае какво си правил в клуба снощи. И коя е била жената. Такива неща.

— Казал си му, че е Холи Спенсър?

— Беше ме страх, че ще ме хвърлят на алигаторите. Парче по парче…

Крофърд обмисли това.

— Отърмън твърди, че е на риболов за уикенда. В Луизиана ли е? Там ли се срещна с него?

— Ти слушаш ли ме? Ако ти помогна, той ще ме убие! — кресна Смити. — Пет, четири, три, две. Можеш да си броиш колкото си щеш, не ме е грижа. Няма да ти кажа нищо повече.

Крофърд се дръпна леко назад, сви рамене.

— Добре. Не ми казвай. Ще те прибера на топло за неприлично държане с малолетна, за склоняване на малолетна към проституция, за изнасилване. И ако е продължило повече от трийсет дни, това се счита за продължително сексуално насилие над дете. Да видим, забравям ли нещо? О — махна към стената с порнографски снимки. — Ако си я снимал, това е…

— Беше на шестнайсет!

— Непълнолетна. Танцувала е гола, в скута на клиенти? — Крофърд зацъка с език. — Лоша работа, Смити. Това е ново падение дори за теб.

— Излъга на интервюто. Веднага щом разбрах на колко години е наистина, я уволних.

— Колко пъти си правил секс с нея?

— Не съм!

Крофърд само го изгледа.

Смити се намуси и измърмори възмутено:

— Дори не знаеше, че има такова момиче. Налучка.

— Не беше трудно.

— Къде са ти доказателствата?

— Ще затворя клубовете, докато търся такива — обясни Крофърд. — Но напоследък съм зает. Може да отнеме доста време, докато събера доказателства, докато издиря момичето…

— Момиче, друг път.

— Накрая ще я намеря, но през цялото това време ти ще се мотаеш в затвора на Прентис, ще тътриш чехлите си и ще се опитваш да си мил с онези здравеняци вътре. Много от които имат малки сестрички.

Смити упорито клатеше глава.

— Заплашвай ме колкото си искаш. Няма да ти кажа нищо повече за Отърмън, особено пък къде е.

Телефонът на Крофърд отново звънна. Този път го вдигна.

— Къде се губиш?

Беше Хари.

— На нещо за Отърмън ли попадна?

— Нещо, което ни притеснява.

— Какво?

— Оставил е доходна работа в северната част на щата, за да подпише договор с компанията, за която работи сега. Заплатата му е намаляла значително.

— Кога е станало това?

— Няколко месеца е пътувал насам-натам. Преместил се е за постоянно горе-долу по времето, когато станаха събитията в Халсън. Което доста изнервя двама ни със Сесънс.

Крофърд също се притесни. Даже леко му прилоша.

— Компанията му е ситуирана в Хюстън, нали?

— Така е. Сесънс работи по една следа — каза Хари. — Знаеш ли какво ни плаши? Ако това е отмъщение срещу теб заради нещо, свързано с Халсън, значи доста е почакал. Което ми говори, че, първо, планира добре нещата. Второ, търпелив е. И трето…

— Готов е да сложи край.

— С оглед на събитията от седмицата? Така изглежда. Откри ли къде е?

— Притискам една невестулка. Ще ти обадя после.

— Задръж — прекъсна го Хари. — Има и още.

— По дяволите.

— Да, не съм стигнал до хубавата част. След като си откраднал колата на съдията, тя се обадила на Нийл Лестър. — Остави думите му да бъдат осмислени и след като Крофърд не отговори, продължи: — Знам го, защото й позвъних, търсейки теб. Лестър и другарчето му бяха в дома й.

— Тя добре ли е?

— Разтревожена е. Издала те е само защото се страхува, че ще пострадаш, ще те убият или ще направиш някоя глупост. А най-лошото е, че Лестър още се опитва да припише всичко на теб.

— Не може да е толкова глупав. Онзи видеозапис на срещата между Конър и Отърмън трябваше да е променил мнението му.

— Хм, колкото до това… Отърмън те е надцакал.

Хари му преразказа сутрешния разговор между Нийл и Отърмън.

— Признал си за срещата, престорил се, че не знае как е загинал Конър.

Крофърд изруга.

— Отърмън си играе с Нийл както му е угодно.

— И той му вярва. Издал е заповед за задържане на колата на съдията.

— Имаш ли и други добри новини, Хари?

— Засега толкова.

— Е, поне нещо хубаво има във вманиачаването на Нийл по мен. Така полицаите непрекъснато ще са около Холи.

— И аз се радвам на това. О, Сесънс тъкмо нахлу тук с превъзбуден вид, който едва ли е заради новите тапети. Продължавай с невестулката. Ще ти се обадя пак. И този път гледай да вдигнеш проклетия телефон. — След което Хари затвори.

Крофърд прибра телефона си.

— Кой беше? — заинтересува се Смити.

— Друг тексаски рейнджър. Посъветва ме да престана да си играя с теб и направо да те застрелям за нападение с огнестрелно оръжие. „Отърви се от мръсника“, така ми рече.

— Не съм те нападал…

— Не искам да те убивам, Смити. Предпочитам да те пратя в затвора за всички углавни престъпления. — Крофърд се наведе към него. — Но понеже съм толкова добър човек, може би ще убедя прокурора да бъде милостив с теб предвид, че тя е търсела работа… И е скрила възрастта си по време на интервюто. Но ще го направя само ако ми кажеш къде е това място в Луизиана.

— Не съм споменавал никакво място в Луизиана. — Смити се пресегна за чашата с джин.

Крофърд замахна и я събори на пода. Наведе се още по-ниско към него:

— Наистина ли ще ме разиграваш, след като мога да ти уредя среща с всеки перверзник в Хънтсвил за следващите деветдесет и девет години?

Смити захленчи.

— Виж, Крофърд, кълна ти се, че само съм носил пари там и съм ги оставял.

Крофърд дори не бе питал Смити дали има общ бизнес с Отърмън. Споменаването на парите беше неволно изпуснато от негова страна, което реши да запомни за следващ момент.

— Къде е той?

— Първо, искам нещо в писмен вид за онова… Непълнолетно момиче.

— Първо, ще получиш ритник отзад. Къде е Отърмън? Кажи ми името на града.

— Няма никакъв град.

— Изглеждаше на двайсет и две. Двайсет и пет! Само да я видят, и никое жури няма да ме осъди.

— Смити.

— Искам гаранции.

— Честна скаутска…

— Не е достатъчно.

— Честна скаутска, че когато намеря Отърмън, което все ще стане, ще се постарая той да разбере, че ти си ми казал къде да го търся.

Смити простена и стисна слабините си, сякаш трябваше да пикае.

— Прентис.

— Какво?

— Прентис. Е най-близкият град.

— Не е ли в Луизиана?

Смити окаяно поклати глава.

— От тази страна на щатската граница е. Почти на границата.

— Но е в Тексас?

Смити избърса носа си в ръкава и кимна.

Крофърд се усмихна.

— Идеално.