Сандра Браун
Под опека (3)

Втора глава

Изстрелите следваха един след друг, в бърза поредица. Крофърд се помъчи да ги изброи, но изгуби броя им в хаоса, възцарил се в залата.

Съдия Спенсър скочи, викайки уплашено името на Чет.

Джо избута Грейс от мястото й и приклекна до нея на пода.

Адвокатите потърсиха прикритие под масите, зад които седяха. Същото направи и съдебният писар.

Стрелецът, облечен в снежнобяло, остана безразличен към суматохата и пронизителните писъци. С разкривени от прозрачната маска черти, той прекрачи неподвижното тяло на Чет, сякаш изобщо го нямаше и продължи да напредва, стреляйки, към предната част на залата.

Крофърд мигновено прецени ситуацията и реагира инстинктивно: прескочи заграждението, което разделяше свидетелската скамейка от съдийския подиум, и принуди съдията да залегне на пода, след което се стовари отгоре й. Четири изстрела? Пет? Шест? Беше забелязал, че пистолетът е деветмилиметров. В зависимост от размера на пълнителя…

Рязко извърна глава назад, усетил, че стрелецът е заобиколил свидетелското място и се е качил на подиума. Видя, че се беше прицелил право в него. Крофърд ритна силно назад. Петата му улучи мъжа в капачката на коляното, достатъчно силно, за да го извади от равновесие. Ръката на нападателя се вдигна нагоре и куршумът се заби в тавана. Опитвайки се да запази равновесие, той залитна назад на подиума, после се обърна и хукна към страничния изход от залата.

Крофърд се надигна на едно коляно и се надвеси над съдията. След като се увери, че е жива, той скочи от подиума и хукна като спринтьор. Коленичи до Чет, светкавично установи, че е мъртъв и без да се бави и миг, за да оплаче загубата на добрия човек, разкопча кобура на съдебния пристав и измъкна служебния му пистолет.

Съдебен пристав от съседна зала влетя през задната врата и се закова намясто, щом забеляза Крофърд, който тъкмо проверяваше дали пистолетът на Чет е зареден. Приставът посегна към собственото си оръжие.

Крофърд извика:

— Тексаски рейнджър Хънт! Чет е мъртъв.

— О, Крофърд, господи. Какво стана?

Цивилни граждани бяха започнали да се скупчват ужасени зад изнервения пристав.

— Накарай тези хора да се прикрият. Уведоми полицаите долу, че имаме стрелец. Маскиран е, облечен в бяло от глава до пети. Предупреди ги да не го объркат с мен.

В този момент вече бе стигнал до страничния изход, през който изчезна нападателят. Открехна леко вратата и когато нищо не се случи, рязко я отвори и се втурна навън, насочил пистолета напред. Огледа се наоколо. Дългият коридор беше празен. Само една жена стоеше до отворената врата на офиса си, със зяпнала уста, притиснала ръка до шията си.

— Върнете се вътре — изкрещя й той.

— Какво става? Кой беше бояджията?

— Забелязахте ли накъде тръгна?

Тя посочи към изхода за противопожарните стълби. Крофърд дотича до нея, избута я в кабинета и затвори вратата.

— Заключете — извика подире й. — Скрийте се под бюрото и не излизайте. Обадете се на деветстотин и единайсет. Обяснете им какво сте видели.

И хукна по коридора към стълбите.

Някакъв мъж от съседния кабинет се подаде в коридора и щом забеляза Крофърд, очите му се разшириха от страх.

— Моля ви, аз…

— Чуйте ме… — Без да губи време в обяснения, Крофърд му даде кратки указания как да се прикрие и да остане на безопасно място, докато стрелецът бъде заловен. Мъжът влетя в кабинета си и тръшна вратата.

Крофърд забави крачка, когато приближи вратата към стълбището, изминавайки останалите метри предпазливо. Надникна за миг през квадратното армирано стъкло на малкото й прозорче в горния край. Не забеляза нищо и я открехна предпазливо. С протегнат напред пистолет, трескаво огледа пустите стълби нагоре и под него.

Излезе на стълбището, спря и изчака някакъв звук или движение да му подскаже в коя посока е тръгнал стрелецът. И тогава, зад него вратата изтряска…

Извърна се в мига, когато един помощник-шериф нахлу откъм коридора. Двамата се познаха, което си беше истински късмет, защото оръжията им бяха насочени един към друг. Полицаят понечи да попита нещо, ала Крофърд вдигна показалец към устните си.

Полицаят кимна разбиращо, после направи знак, че ще тръгне надолу, а Крофърд да се качи нагоре. „Внимавай“ само с устни изрече Крофърд.

Придържайки се близо до стената, той бавно се изкатери по стълбите до следващата площадка. Отвори вратата и видя коридор, който приличаше на долния — мозаечен под, стени, боядисани в канцеларско бежово. Тук-таме висеше портрет на мрачен на вид отдавна отишъл си виден държавник. От двете страни имаше врати на различни офиси.

По средата двама мъже и жена разговаряха тихо, с притеснен вид. Единият от мъжете, забелязал, че Крофърд е въоръжен, вдигна ръце над главата си.

— Аз съм тексаски рейнджър — прошепна Крофърд. — Видяхте ли един човек, целият облечен в бяло? — Спомняйки си думите на жената долу, той добави: — Прилича на бояджия…

Те поклатиха глави.

— Заключете се в някой кабинет. Стойте далеч от вратата и не отваряйте на друг, освен на полицаите.

Крофърд се върна обратно на стълбището. Чу стъпки някъде отдолу и реши, че помощник-шерифът е намерил подкрепления, които тъкмо са се качвали нагоре откъм първия етаж на сградата, където се намираше управлението на шерифската служба на окръг Прентис. Явно не бяха срещнали стрелеца да слиза надолу, иначе щеше да дочуе викове, вероятно щяха да отекнат и изстрели…

Крофърд продължи нагоре. Когато стигна до площадката на шестия етаж, пристъпи към вратата и огледа през прозорчето коридора. Друга групичка служители се бяха събрали, изглеждаха изплашени, но не и в паника, както щеше да бъде, ако маскираният въоръжен мъж бе притичал край тях.

Отвори вратата и отбягвайки въпросите им за изстрелите, които бяха чули, бързо се представи и шепнешком им даде указания да се прикрият. Те изчезнаха незабавно. Той се върна обратно на стълбите и пое към следващата площадка, която беше половин ниво по-нагоре. Свършваше пред вратата, водеща към покрива.

В ъгъла до нея, върху пода, бяха захвърлени белият гащеризон, бялата шапка, чифт латексови ръкавици и предпазни гумени ботуши. Вероятно под купчината щеше да намери и маската, но реши да не докосва нищо.

Сред захвърлените вещи явно липсваше пистолетът на стрелеца.

Наведе се над перилата и погледна надолу, където видя помощник-шерифа и няколко униформени полицаи да се прокрадват предпазливо нагоре. Крофърд кимна с глава към вратата на покрива. Единият от тях слезе обратно до предната площадка на стълбището и заговори тихо в микрофона на пагоните си, после вдигна показалец към Крофърд и останалите.

Крофърд знаеше, че вече е задействана системата за реагиране в извънредни ситуации. Съдебната палата сигурно беше заобиколена от полицаи. Изходите бяха отцепени, всеки, който се опиташе да влезе или излезе, щеше да бъде спрян. Беше сформиран екип за спешно реагиране. Снайперисти несъмнено вече бяха заели позиции по покривите на съседните сгради.

Стрелецът не беше обмислил добре всичко. Това можеше да свърши само зле за него. Освен ако не беше с криле, нямаше шанс да напусне сградата като свободен човек. И щом го осъзнаеше, веднага можеше да реши да очисти още няколко човека, преди да го заловят. Вече бе убил Чет пред свидетели. Защо да не заложи всичко и да не се прочуе като масов убиец? Крофърд свали спортното си сако и го пусна на земята, после леко открехна вратата.

— Хей, здрасти — викна през процепа. — Нека поговорим.

Очакваше, че вратата ще бъде обсипана с куршуми, но нищо не се случи. Отвори я още няколко сантиметра.

— Аз съм тексаски рейнджър, но не съм в униформа. Мога да ти покажа значката си. Излизам навън, не съм въоръжен. Искам само да поговоря с теб. Става ли?

Вече и другите полицаи се бяха качили при него.

— Крофърд — прошепна един от тях — сигурен ли си какво правиш?

Той му се усмихна иронично, за да му покаже, че съзнава опасността, на която се излага. После напъха пистолета на Чет отзад в колана на кръста си и отвори вратата достатъчно широко, за да се промуши през нея. Пристъпи върху посипания с чакъл покрив и вдигна ръце.

Трябваха му няколко секунди, докато зрението му се адаптира към ослепителното слънце и веднага забеляза мъжа. Той дори не се опитваше да се скрие. Стоеше близо до ниската стена на ръба на покрива. Беше с мексикански черти, в края на двайсетте или началото на трийсетте години, среден на ръст, с отпуснато коремче.

Не изглеждаше никак страшен, с изключение на пистолета, който сега бе насочил към Крофърд с трепереща ръка. В другата му димеше цигара.

Крофърд остана с вдигнати ръце.

— Ще ти покажа значката си, става ли? — Понечи да смъкне дясната си ръка към кожения калъф, закрепен за колана му, но щом мъжът пусна цигарата и рязко отсече: „Не!“, Крофърд отново я вдигна. — Това е много лоша идея, човече.

Мъжът няколко пъти тикна пистолета още напред във въздуха.

— Не искаш да ме застреляш — каза Крофърд. — Защо не свалиш оръжието? Така никой повече няма да пострада, включително и ти.

Въпреки успокоителния му тон, човекът все повече се изнервяше. Рязко примигваше, за да прогони вадичките пот от очите си, като се озърташе наляво и надясно. Когато погледът му отново се спря на Крофърд, пак му направи знак с пистолета да се отдръпне назад.

На Крофърд му хрумна, че може да не говори английски.

— Habla inglés?

— Si. — После по-силно. — Si.

Отговорът прозвуча ядосано и у Крофърд не остана и съмнение, че мъжът владее езика. Той прекрачи напред и направи знак с ръка към земята.

— La pistola. Долу.

— Не. — Мъжът вдигна и другата си ръка, за да има опора за пистолета и го изпъна силно напред към Крофърд.

„По дяволите!“, изруга наум той и додаде на глас:

— Хайде, човече. Няма начин да се измъкнеш от това ако не… Не!

Един от полицаите явно бе излязъл на покрива през друга врата, защото внезапно се появи в периферното зрение на Крофърд. Стрелецът го забеляза в същия миг. Извърна пистолета към полицая и дръпна спусъка два пъти. Не улучи.

За разлика от снайперистите по съседните покриви.

Тялото на стрелеца трепваше при всеки удар на куршум, а после се смъкна на земята и замръзна неподвижно.

Смазан, Крофърд се отдръпна до стената и се смъкна надолу, прикляквайки на пети. Гледаше как служители в различни униформи се втурват откъм стълбището и заобикалят тялото, чиято кръв изтичаше върху чакъла.

Усети ръка на рамото си и вдигна лице. Видя помощник-шерифа, с когото се бяха разбрали без думи, преди да излезе на покрива.

— Ранен ли си?

Крофърд поклати глава.

— Извади късмет. — Стисна рамото му и го остави, за да отиде при другите полицаи около тялото на застреляния.

Крофърд отпусна глава, докато брадичката му се опря в гърдите.

— Тъпо копеле.

Всеки, който би чул укорителното му мърморене, би предположил, че говори за мъртвеца. И щеше да сбърка.

 

 

— Хънт?

Крофърд, който зяпаше невиждащо пода, вдигна очи към детектива от отдел „Убийства“. Той държеше отворена вратата към стаята за разпити и му кимаше да влезе вътре.

Наложи му се да събере всички сили, за да стане. Страхуваше се от това адски, ала нямаше търпение да приключи.

В стаята имаше още един мъж в цивилни дрехи, когото Крофърд не познаваше. Застанал с гръб до стената, изпукваше шумно кокалчетата на пръстите си и енергично дъвчеше дъвка. Крофърд се зачуди за какво ли е нервен пък този…

Сержант Нийл Лестър, старшият детектив, който лаконично го бе подканил да влезе в стаята, му направи знак да седне до масичката и сам се настани на мястото отсреща. Между двамата имаше бележник и видеозаписващо устройство.

Нийл Лестър извади химикалка от джоба на ризата си и няколко пъти я изщрака, докато гледаше намръщено Крофърд. Съученици от началното училище, двамата никога не се бяха харесвали особено, а взаимната им неприязън се усили, когато в гимназията Крофърд бе започнал да излиза с по-малката му сестра. Връзката им бе краткотрайна и не стигна до нещо сериозно, но явно Нийл още не му беше простил за това.

— Искаш ли нещо за пиене? — Изрече го така, сякаш е задължително.

— Не, благодаря.

— Познаваш ли Мат Нъджънт? Наскоро стана детектив. — Кимна към по-младия мъж, който още нервничеше.

Крофърд прие импровизираното представяне, кимвайки към детектива.

Той се ухили, разкривайки криви зъби.

— Как я караш? — Нелеп въпрос, предвид обстоятелствата.

Крофърд не отговори и отново съсредоточи вниманието си върху Нийл Лестър, който продължаваше с ужасно дразнещото си щракане с химикалката.

— Знаеш процедурата — каза той.

Крофърд кимна.

— Разпитът ще бъде записван.

Крофърд кимна.

— Готов ли си?

— Когато кажеш, Нийл.

— Да се държим официално. Без малки имена.

Крофърд едва сдържа ироничната си усмивка. Една от причините да не харесва Нийл Лестър беше, че е абсолютен сухар. Дори и като дете се подчиняваше на всички правила и клеветеше децата, които не ги спазваха.

Ала онова, което сега дразнеше Крофърд, беше, че Нийл Лестър се наслаждаваше на случващото се. Харесваше му, че Крофърд е натясно.

Независимо от личните им чувства обаче, двама мъже бяха загинали, а Крофърд се беше оказал на метри от тях при смъртта им. Като служител на закона Нийл и нервният му помощник трябваше да изпълнят дълга си, а той включваше неговия разпит.

Размърда се, мъчейки напразно да побере високото си тяло на пластмасовия стол.

— Дадено, сержант Лестър, откъде да започнем?

— От съдебната зала. С решително натискане с показалец Нийл включи записващото устройство, обяви датата, часа и присъстващите. — Защо сте били в Семейния съд днес?

— Отлично знаеш защо.

Детективът присви очи.

— Просто отговорете на въпроса, моля.

Крофърд си пое дълбоко въздух, после въздъхна и заяви:

— Бях там за изслушване за попечителство. — Никой от двамата детективи не реагира на това, само продължиха да го гледат. Той скръсти ръце пред гърдите си. — За попечителство над малката ми дъщеря. Съдия Спенсър тъкмо щеше да обяви решението, когато стрелецът нахлу вътре.

— Имаме протокола на съдебното дело до този момент.

— Значи няма нужда да ви обяснявам кой какво е казал.

— Любопитно ми е обаче — обади се Нийл — как би отсъдила съдия Спенсър според теб?

Крофърд се канеше да му отговори, че неговото мнение по въпроса няма никакво отношение към разпита, но се въздържа, сви рамене и рече:

— Надявах се на най-добрия изход.

— И се опасяваше от най-лошото?

„Добре“, помисли си Крофърд. Щом Нийл ще се държи като задник, тогава ще си го получи.

— Е, определено не съм очаквал най-лошото. А това е да видя Чет Баркър, повален от куршум, точно пред мен.

Думите му имаха отрезвяващия ефект, на който се бе надявал. За да запълни неловкото мълчание, което последва, Нийл намести камерата сантиметър по-близо до Крофърд. Мат Нъджънт се прокашля в шепата си.

— Разкажи ни какво се случи — подкани го Нийл. — С възможно най-много подробности.

Крофърд закри лицето си с ръце и бавно ги смъкна, докато накрая само върховете на пръстите му докосваха брадичката му. После ги отпусна и се наведе напред, опрял лакти на ръба на масата.

— Бях на свидетелската скамейка. Мъжът се появи през вратата в дъното на залата и започна да стреля… Сякаш адът се отприщи.

Нъджънт го помоли да опише стрелеца и той го направи, макар че бояджийският гащеризон и маската вече бяха заведени като веществени доказателства.

— Шапката скриваше всичко, освен крайчеца на косата му. Беше с ръкавици, които стигаха под ръкавите му. Маската беше адски стряскаща. Имаше съвсем малки процепи за очите. Две малки дупки за ноздрите. Напълно сплескваше чертите му, разкривяваше до неузнаваемост лицето му…

Замисли се за момент, спомняйки си първоначалното впечатление от фигурата, която вървеше целеустремено по централната пътека между скамейките.

— Но дори и без маскировката, мисля, че пак биха ме побили тръпки от този човек. Беше абсолютно съсредоточен в действията си. Целенасочен.

Нийл кимна.

— Каза, че е стрелял с влизането си.

— Веднага щом прекрачи прага, изстреля първия куршум.

— Наслуки? Или се прицели?

— Пистолетът беше насочен към предната част на залата. Държеше го на нивото на рамото си, протегнал ръка право напред. — Той показа с жест. — Натискаше спусъка колкото можеше по-бързо. Бам-бам-бам. А Чет… — Замлъкна и въздъхна тъжно. — Чет се втурна напред и вдигна ръце ето така.

— Протегна ръце напред, напълно изпънати, с дланите навън.

— Викаше му да спре или нещо подобно. Може би просто е възкликнал нещо. После се строполи.

— Загинал е храбро, изпълнявайки дълга си — отбеляза Нийл.

— Да — въздъхна Крофърд. — Ще бъде почетен за действията си. Но се съмнявам, че изобщо някога по време на служба е изваждал служебното си оръжие. А накрая го застреля някакъв идиот с откачена маска. Пълна лудост…

Естествено, Чет не се бе събудил сутринта, очаквайки смъртта си. Нито пък Крофърд би могъл да предвиди каква изненада му беше подготвила съдбата. Той отново притисна с длани слепоочията си и се облегна назад.

След миг Нъджънт го попита дали не е променил мнението си и дали не иска нещо за пиене.

— Добре съм. Продължавайте.

Нийл щракна химикалката и си записа нещо в бележника.

— Значи… Чет е повален. Какво се случи след това?

Крофърд върна в мислите си ужасната сцена в залата.

— Настанаха хаос, врява, писъци… Джо реагира светкавично, прикривайки двамата с Грейс. Всички се блъскаха паникьосани.

— Но не и ти — обади се Нъджънт. — Хора, които са били в залата по това време, ни казаха, че си прескочил ограждението на свидетелската скамейка. Помниш ли това?

Той поклати глава.

— Не точно. Аз просто… реагирах. Съборих съдията на пода и някак… — Наведе се напред, демонстрирайки как е използвал тялото си, за да прикрие жената с него. — Чух как куршуми свистят наоколо. Не усещах нищо, но адреналинът ми скочи и нямаше как да съм сигурен, че не съм улучен. Заради тогата не можех да видя дали и съдията е била простреляна или не.

Замисли се за момент и продължи:

— А когато нападателят заобиколи свидетелската скамейка и се качи на подиума, аз се обърнах да го погледна. Беше насочил пистолета право към нас. Помня, че дъхът ми секна и си помислих: „Това е краят“. Предполагам, че инстинктът ми за оцеляване се е събудил. Изритах го с всички сили в коляното с ботуша си.

Описа им как стрелецът е залитнал назад от подиума.

— Може би това го е стреснало. Не знам. Във всеки случай хукна паникьосано и изчезна през страничния изход.

Нийл кимна, сякаш това съвпадаше с разказите на останалите.

— И после?

— Последвах го.

Нийл погледна към Нъджънт, сетне отново към Крофърд и повтори.

— Последвал си го.

— Точно така.

— Спонтанно ли?

— Не съм го обмислял, ако това имаш предвид. Просто го направих.

— Както си прескочил парапета на свидетелското място.

Той сви рамене.

— Предполагам.

— Действал си, без да премислиш и прецениш последствията.

— Сякаш ти би го направил — ядосано отвърна Крофърд — ако беше истински служител на закона.

— Е, всички знаем ти какъв служител на закона си.

Крофърд скочи на крака и прекатури стола си. Изгледа гневно Нийл, но моментално осъзна, че подобно избухване само би затвърдило онова, което бе намекнал негодникът. Обърна се, вдигна стола от пода и отново се настани на него. Погледна към Нъджънт, който преглъщаше конвулсивно, сякаш дъвката му беше залепнала за гърлото.

Когато се обърна отново към Нийл, сержантът каза:

— Пропусна нещо.

Разбрал за какво намеква, Крофърд обясни:

— Забавих се само докато взема пистолета на Чет.

— И сред цялата паника си запазил достатъчно самообладание, за да се представиш на първия полицай, появил се в залата…

— Ръката му беше на кобура. Не исках да ме застреля.

— Дал си му описание на стрелеца.

— Само повърхностно.

— Поискал си подкрепления. Но без да ги дочакаш, си взел револвера на Чет и си хукнал след стрелеца. Защо?

— Защо ли? — настръхна Крофърд.

— Ами предвид миналото ти, би трябвало да проявиш малко повече благоразумие.

— Благоразумието можеше да убие още хора.

— Както и неблагоразумието. Както в Халсън.