Сандра Браун
Под опека (27)

Двадесет и шеста глава

Холи беше в леглото, но не спеше. Вдигна телефона при първото позвъняване.

— Доказа, че лесно се измъкваш тайно — обади се Крофърд задъхан. — Мислиш ли, че можеш да го направиш отново? Този път с колата?

— Какъв е този номер?

— Такъв, който не може да се проследи.

— Какво става? Арестувахте ли Пат Конър?

— Не мина по план. Трябва да ме вземеш.

— Къде си? Къде е джипът ти?

— Седи празен на паркинга пред съда и когато Нийл установи, че ме няма в него, ще откачи. И ще издаде заповед за арестуването ми. Ако ме хванат, ще ида в затвора. А не мога. Още не. Не и тази нощ. Ще го направиш ли?

Тя се опита да осмисли бързо всичко, което й бе казал.

— Защо Нийл ще издава заповед за ареста ти?

— Конър е мъртъв.

Сухо и делово й описа сцената на убийството. Тя само възкликна невярващо, но той продължи светкавично да изрежда:

— Отидох да го арестувам, но вместо това се оказах под надзора на Нъджънт. Тръгнах доброволно и кротко и бях готов да ме подложат на първоначален разпит. Но после получих телефонно обаждане.

— От кого?

— Ще ти обясня, когато стигнеш тук.

Тя се поколеба и сякаш прочел мислите й, той допълни:

— Не бих те молил да ставаш съучастник, Холи. Времето е от критично значение, а точно сега, в тази минута, аз не съм обвинен в престъпление и не те моля и ти да извършиш. Но ми трябва безпристрастен и добронамерен свидетел за нещо, което ще направя. Някой с безукорна етика, който може после да свидетелства за мотивите ми да го извърша.

— Какво си намислил?

Той замълча за няколко секунди, после попита:

— Смяташ ли, че аз съм убил Конър?

— Знам, че не си.

— Мислиш ли, че аз стоя зад стрелбата в съда?

— Не.

— Намирам се под моста на улица „Джаксън“, от източната страна. Десет минути. Ако дотогава не дойдеш, ще знам, че си се отказала.

 

 

Докато сядаше на предната седалка до Холи, той въздъхна:

— Станаха дванайсет минути. Вече почвах да се притеснявам.

Обърна се да погледне назад. Мокрите улици бяха тъмни и не се виждаха никакви други коли. Именно затова един пешеходец, вървящ под дъжда, би привлякъл вниманието на всяко ченге, което патрулира наоколо. А и щеше да му отнеме твърде много време да стигне пеша. А нямаше и минута за губене.

Холи потегли и излезе на пътя.

— Не знам накъде да карам.

— Завий, когато можеш. Трябва да идем в другия край на центъра, но карай по крайните улички. Как успя да се измъкнеш, без да те последват?

— Минах през поляната отзад и излязох през алеята на голямата къща.

— Наистина ти се удава да се измъкваш. Следващата пресечка вляво ще те изведе на Феър авеню. Ще ти кажа къде да завиеш.

— Преди час предупредих дежурните полицаи пред дома ми, че си лягам. Но ако забележат, че колата ми не е паркирана отзад, Нийл сигурно ще издаде заповед да я издирят.

— Така е, но няма да има никаква полза. Смених номерата ти.

Тя го погледна невярващо.

— Във вторник вечерта. Всъщност Сесънс го направи, но аз го помолих.

— Защо?

— Ти не вземаше насериозно нуждата от охрана. В случай че се измъкнеш от пазачите си, щях да имам новия ти номер. Извършителят на престъплението — даже и ако е полицай — нямаше да го знае.

— Никога не съм била в опасност.

— Тогава не го знаех. Тъкмо бяхме установили, че Родригес не е стрелецът. Между другото бил е идентифициран. — Разказа й всичко, което бе научил от Нъджънт. — Вероятно е бил в съда, за да се погрижи за нови документи, притеснил се е да не го депортират, отишъл е на покрива да изпуши цигара, докато премисля нещата.

— Не е бил замесен.

— Не и докато не вдигна онзи пистолет. — Крофърд до края на живота си щеше да съжалява младежа, но засега се налагаше да загърби скръбта си. Други неща не биваше да се отлагат. — На втория светофар завий наляво. Карай направо около километър.

— Как се измъкна от Нъджънт?

— Свалих вътрешните светлини в джипа и се измъкнах през задната врата. Не ми е приятно, че го измамих. Той е свестен тип, но не го бива за ченге.

— Защо Нийл упорства да те изкара заподозрян?

— Можеш да го попиташ, когато те повика на разпит.

— Мислиш ли, че ще го направи?

— Сигурен съм. Или поне би трябвало. След три пресечки завий надясно по улица „Пекън“. Какво ще говориш пред Нийл?

— Зависи какво ме попита. Но ще трябва да му кажа истината.

— Не си извършила нищо незаконно.

— Не. Ала недомислено може би… — Холи му се усмихна тъжно.

— Смити е предупреден. Под смъртна заплаха няма да проговори за посещението ти в клуба. Конрад няма да каже. С малко късмет ще успееш да се върнеш в дома си, преди да забележат, че колата ти липсва. Ако те хванат, обясни, че ти се е обадил приятел и те е помолил за помощ, но не можеш да го издадеш. Което си е самата истина.

— От устата ти звучи толкова лесно. Както ти казах в нощта, когато за пръв път се срещнахме, ти имаш повече опит в кризисни ситуации. Аз съм аматьор. Грег Сандърс ме съветва да се предам и да се оттегля, преди да ме е разкъсал на парчета.

След като му сподели основното от последния им разговор, Крофърд изруга несдържано.

— Той блъфира, притиска те, за да види как ще реагираш.

— Може би. Но явно има контакти в полицейския участък, които го държат информиран. Знаеше, че си заподозрян за стрелбата в съда. Вече сигурно е разбрал и за Конър. Това наистина ще му повиши настроението.

— Господи, Холи, съжалявам. Не бих те замесвал още по-дълбоко в това, но нямах време да измисля друг план тази вечер.

— Още не си ми казал за телефонния разговор, който те е подтикнал към това решение…

— Ще ти обясня, когато стигнем.

— Къде отиваме?

— В дома на тъста ми.

Холи наби спирачки насред улицата и се обърна към него слисана и гневна.

— Нищо чудно, че едва сега ми го казваш!

— Само ще говоря с него.

Все едно й беше споменал, че ще пребие до смърт Джо Гилрой, защото тя продължи да натиска спирачката.

— Каквото и да си намислил, не мога да бъда част от него — заяви тя категорично.

— Дори не съм въоръжен. Нийл ми взе пистолета. — Махна напред. — Потегляй.

— В никакъв случай.

— Добре. Благодаря, че ме докара дотук.

След миг Крофърд изскочи от колата. Тичаше с всички сили с каубойските си ботуши, за да измине останалите няколко преки. Семейство Гилрой живееше в стар и заможен квартал, където пред къщите зеленееха грижливо поддържани морави с големи дървета. Холи го последва с колата си, но бе принудена да кара по улицата, докато той пресичаше диагонално през алеите и дворовете.

Когато стигна до дома на Гилрой, Крофърд изтича покрай него и заобиколи отзад. Чу свистенето на спирачките на колата на Холи, затръшването на вратата, забързаните й стъпки по алеята…

Появи се до задната врата само секунди преди нея. Вдигна ръка да почука, но тя се втурна зад него и сграбчи лакътя му. Задъхана от бързането, прошепна:

— Крофърд, каквото и да си намислил, не го прави. Умолявам те. Заради Джорджия.

Вратата внезапно се отвори.

— Какво става, по дяволите? — Джо Гилрой, застанал на прага, за миг прецени ситуацията. Обърна се към Холи: — Опитах се да ти кажа, нали? Ще извикам полицията.

— Аз съм от полицията — отвърна Крофърд.

— Ти си заплаха. Този път ще отидеш в затвора. — Джо затръшна вратата под носа му и заключи.

Крофърд усети, че Холи изгуби равновесие, когато той се изтръгна от хватката й. Знаеше, че в този момент Джо отива към телефона и трябваше да го спре.

Задърпа дръжката. Заблъска силно и яростно, докато старомодната брава поддаде, след което той отвори и хукна навътре.

Прекоси кухнята с два скока, сграбчи безжичния телефон от ръката на Джо и го захвърли в другия край на стаята.

Грейс се появи, сложи ръка пред устатата си, после извика уплашено, когато двамата мъже се нахвърлиха един върху друг. Ударите на Джо биха свалили на земята някой по-слаб и нетрениран противник. Крофърд обаче избягваше яростните му юмруци и в същото време успяваше да му нанесе премерени удари.

Холи извика:

— Крофърд! Спри! Стига!

Крофърд видя, че Джо се задъхва и използва това предимство. Заби рамо в корема на възрастния мъж и го избута назад, докато той не се опря в плота, след което сложи длан върху гърдите му и опря коляно в краката му.

Джо беше почервенял от ярост. Стискаше зъби.

— Ще го убия.

— Може би — съгласи се Крофърд задъхано. — Само че нека да е по-късно. Точно сега ще събудиш Джорджия.

— За нищо на света.

Опита се да се изтръгне от здравата хватка на Крофърд, който рязко вдигна коляно към слабините му.

— Сега ме чуй. Събудете Джорджия, облечете я и изчезвайте. Отведете я далеч оттук. Джо, моля те — каза той с пресекващ глас. — Отведи я далеч от мен.

 

 

Смити винаги се стряскаше от онова нещо, което Чък Отърмън правеше с монетата от петдесет цента. Сякаш се опитваше да хипнотизира събеседника си, ала върху Смити имаше обратен ефект. Вместо да го успокои, то го изнервяше като добиче пред заколение.

Всеки път, когато дойдеше на това място, все повече се страхуваше. Считаше се за късметлия, че може да си тръгне на собствен ход, че кара сам колата си и че всичките му крайници са по местата си, а сърцето му тупа горе-долу равномерно.

Единствената причина, поради която рискуваше да идва на това място, беше, че бизнесът с Отърмън бе доходоносен. Но сделките им изискваха той да кара километри наред през едно зловещо блато, където никаква светлинка не се виждаше след залез-слънце, чак до тази рибарска хижа… А тя сякаш бе сглобена от някой шегаджия и всеки момент като че ли щеше да се срути.

Веднъж бе попитал Отърмън в кой щат е — Тексас или Луизиана.

— Падаш си по географията ли?

— Не особено.

— Тогава какво значение има?

Разликата бе в дългия лист от федерални престъпления, включващи думи като „междущатски трафик“, но Смити запази опасенията си за себе си и продължи периодично да навестява старата рибарска хижа насред пущинака.

Ламариненият покрив течеше. На пода бе сложена кофа, в която да се събира постоянно капещата вода заради проливния дъжд и това допринасяше допълнително за ужасната атмосфера. Звучното цопване на капките страшно дразнеше Смити. Ала Отърмън не изглеждаше притеснен, когато остави настрани монетата си, за да отброи стодоларовите банкноти, лежащи на масата между тях. Подреждаше ги спретнато на купчинки по петдесет. Щом оформи десет купчинки, той му ги подаде една по една. Смити ги пъхна в торбичка и ентусиазирано закопча ципа. Ухили се широко:

— Тези момчета гарантират за стоката си. Ако имаш някакви проблеми с оръжията, само ми кажи.

— Можеш да разчиташ на това — каза Отърмън.

Тонът му беше напълно лишен от сърдечни нотки, на каквито се бе надявал Смити. Всъщност думите му прозвучаха като заплаха, от която му се прииска да пикае. С пресилено бодър тон Смити продължи:

— Когато ти потрябват още, знаеш на кого да се обадиш. Винаги е удоволствие да се прави бизнес с теб, Отърмън. — Той намигна и се изправи.

— Седни.

Смити се пльосна обратно на мястото си. Сякаш безкрайно дълго единствените звуци в стаята бяха неспирното капене и трополенето на дъжда по ламаринения покрив, което му заприлича на градушка от куршуми.

Най-накрая Отърмън каза:

— Пат Конър. Познато ли ти е името?

— Не се сещам.

— Той е полицай от Прентис.

— Е, тогава нищо чудно, че не го познавам. — Смити се ухили назад към двамата мъже, застанали зад него. — Нямам много приятели сред пазителите на реда и закона.

— По-рано тази вечер Конър се срещна с мен в долнопробния ти нощен клуб.

— Защо?

— Няколко часа по-късно той умря в кухнята си.

— Сърцето му е спряло?

— Бил е застрелян, докато си наливал питие.

Сега на Смити вече наистина му се пикаеше.

— Сериозно? Хм, не съм чул нищо. Клубовете затварят към два след полунощ, така че не гледам често новини.

— Бил е открит твърде късно за днешните вечерни новини. — Отърмън вдигна поглед към мъжа, застанал зад дясното рамо на Смити. — Но от сигурен източник знам, че в тила на Конър са изстреляни два куршума.

Смити подсвирна или поне се опита. Устните му бяха пресъхнали и не можеха да се свият.

— Това със сигурност го е довършило.

— За да бъде екзекутиран така, Конър сигурно е разочаровал някого, който е разчитал на него да си свърши работата. Да донесе пари, стока. Или информация. Нещо ценно от този род.

Смити видимо потръпна, когато Отърмън внезапно се наведе напред над масата.

— Познаваш ли Крофърд Хънт?

Смити набърчи чело, сякаш мислеше съсредоточено.

— Крофърд Хънт, казваш… Звучи ми познато, но не мога да се сетя точно.

Отърмън тихо го посъветва:

— Не бързай. Помисли си.

Само след няколко секунди Смити се престори, че внезапно е получил проблясък.

— О, да. Не беше ли това човекът…

— Тексаски рейнджър.

— Да, да, точно — щракна с пръсти той. — Нали беше в съдебната зала, когато там някой стреля в началото на седмицата? За него ли говорим?

Отърмън превъртя монетата във въздуха, улови я, стисна я в юмрук, после се наведе още по-близо към Смити.

— Ти си сводник, мошеник и отрепка. Единствената причина да търпя компанията ти е, че не се налага лично да се занимавам с изпадналите типове наоколо, които снабдяват с изненадващо добро оръжие. Само че ако някога отново ме излъжеш, не само доходният ти страничен бизнес с мен ще приключи, но и ще срина със земята мизерните ти клубове. А сетне ще ти натикам отзад дулото на някой от онези автомати и ще дръпна спусъка.

Смити преглътна и кимна в знак, че му е напълно ясно.

Отърмън се облегна назад и кротко се зае да върти монетата върху кокалчетата на пръстите си.

— Да се опитаме да проведем откровен разговор. Аз ще започна пръв. След като си тръгнах от клуба ти тази нощ, Крофърд Хънт е бил видян там. В твоята компания, Смити. С него е била и една жена. Извели са някого от клуба.

— Неговият старец. Който е пропаднал пияница. Ако беше от този край, щеше да знаеш историята. Все едно, тази нощ беше по-зле от обичайното. Наложи се да извикам Крофърд да го прибере и да му плати сметката.

— Това ли е всичко.

— Това е.

— Нямаш никакви други отношения с Крофърд Хънт?

— По дяволите, не. Мразя го и в червата. Преди няколко години ме арестува за разврат на обществено място. Човек не може ли да получи една свирка в собствената си кола?

— Коя беше жената?

— Не помня името й, но беше страшно добра.

— Питам те за жената с Хънт, идиот такъв.

— О, да. Съдията.

— Холи Спенсър?

— Не прилича обаче на никоя съдийка, с която съм се сблъсквал. Стегнати цици, апетитно дупе.

Отърмън не реагира в продължение на няколко секунди, после се усмихна така, че по гърба на Смити пропълзяха тръпки.

— Ти си специалистът по тези неща.

Той се насили да се засмее.

— Е, човек все трябва да е добър в нещо.

Усмивката на Отърмън постепенно изчезна.

— Момчетата ще те изпратят.

Без да чакат повторна покана, те рязко го вдигнаха на крака с такава сила, че зъбите му изтракаха. Беше здраво стиснат между тях, докато го влачеха към вратата.

В миг на кристално просветление на Смити му стана ясно, че е забравил торбата с парите и че този път не си тръгва от хижата на собствен ход.

 

 

Молбата на Крофърд към тъста му бе сковала и четиримата в странна неподвижна картина. Той помръдна пръв. Извърна глава и погледна към Холи. Попита я с тих глас:

— Добре ли си?

Слисана от внезапния обрат, тя го изгледа с почуда:

— Дали съм добре?

— Изгуби равновесие на прага.

— О, не, нищо ми няма…

Без да откъсва очи от нейните, той продължи:

— Сега разбираш защо исках да си тук, за да видиш и да чуеш всичко това.

— Мисля, че ми стана ясно.

— Все още искам попечителство над Джорджия. Това не променя фактите. — Обърна се към тъста си и каза: — Ще продължим борбата си, Джо. След като всичко това приключи, с теб ще продължим от онзи последен удар, който ми нанесе. Ако така искаш. Но трябва да отведеш Джорджия далеч оттук тази нощ. Веднага.

Той свали ръце и се отдръпна от него. След като сама се беше уверила колко силна е омразата на Джо Гилрой към Крофърд, Холи нямаше да се изненада, ако той отново му се нахвърли. Не го направи, но чертите на лицето му останаха сурови като гранит, а очите — пронизващи.

— Никъде няма да ходя — каза — докато не ми обясниш за какво е всичко това. Какво е станало?

Дъждът бе сплескал косата над челото на Крофърд, но той, изглежда, не я забелязваше, нито пък мокрите си дрехи.

— Знам кой е бил стрелецът в съдебната зала. И Холи знае.

Джо мигновено се извърна към нея.

— Вярно е — потвърди тя. — Идентифицирах полицай от Прентис като стрелеца.

— Как го открихте?

— Твърде дълго е за обяснение — рече Крофърд. — Само дето около час след това наше откритие той се оказа мъртъв. Убит в дома си. И гледката беше страшна.

Грейс изхлипа тъжно.

— Хайде всички да седнем. Ще направя кафе.

— Няма време, Грейс — прекъсна я Крофърд. — Започни да събираш само нещата, които задължително трябва да вземете с вас.

— За колко време ще трябва да се изнесем?

— Не знам. Няколко дни може би.

— Чакай малко, Грейс — обади се Джо, след като изглеждаше, че е готова да послуша Крофърд. — Не съм чул нищо, което да ме принуди да взема семейството си и да се измъкнем от града посред нощ като някакви апаши.

— Не можеш ли поне веднъж да направиш нещо, без ти да командваш, по дяволите?

Холи сграбчи Крофърд за ризата и го издърпа назад, после застана между него и тъста му.

— Господин Гилрой, госпожо Гилрой — каза тя и извърна глава, за да включи и Грейс — стигнахме до заключението, че не аз съм била целта на стрелеца в съдебната зала. Бил е Крофърд.

Джо го изгледа строго.

— Това не ме изненадва. Но защо по-точно?

— Познаваш ли мъж на име Чък Отърмън? — попита Крофърд.

— Чувал съм за него, разбира се. Ръководи сондажните екипи, нали? Какво общо има той?

Холи набързо обясни ситуацията.

— Крофърд е помолил тексаските рейнджъри в централата в Хюстън да проучат каква е връзката и защо Отърмън би организирал заговор, за да го убие.

— Междувременно той ми се обади — каза Крофърд.

Това изненада Холи.

— Телефонният разговор, за който спомена. С Чък Отърмън ли беше?

— Познах гласа му. — Той повтори краткия разговор. — Каза, че лошото тепърва предстои и аз приемам тази заплаха много сериозно. Всичко друго, което е направил досега, е било извратено предупреждение. Видеото от парка, съсипването на стаята на Джорджия, както и…

— Съсипал е стаята й?

— Джо, не можем да обясним всичко сега — нетърпеливо отвърна той. — Важното е, че Нийл Лестър, по негови си причини, както и отчасти благодарение на теб, се опитва да припише всичко на мен.

— Аз само го попитах…

— Знам какво си го попитал и то е пълна глупост. Но Нийл се възползва от това. Тази вечер се измъкнах, само че ако ме намери, може да ме задържи за четирийсет и осем часа, преди да ми повдигне обвинение. А ако съм в ареста, не мога да защитя Джорджия. И направо полудявам, като си помисля, че Отърмън може да се доближи до нея. Да я докосне.

— Тази заплаха, която казваш, че ти е отправил…

— Не го казвам, направи го.

— Добре, но не е споменал Джорджия.

— По дяволите, Джо, готов ли си да рискуваш живота й, само за да спечелиш спора с мен?

— Не ми прехвърляй вината — развика се възрастният мъж. — Това си е твоя каша.

Крофърд за миг затвори очи и когато отново ги отвори, те блестяха от вълнението, което го беше обзело.

— Сигурно знаеш колко много ми струва да дойда тук и да те помоля за каквото и да било, но сега трябва да загърбиш кавгата ни и да измъкнеш Джорджия оттук. — Възрастният мъж отвори уста да каже нещо, но Крофърд го изпревари. — И то веднага.

Холи изгледа двамата мъже, все така застанали един срещу друг, всеки неотстъпчив колкото и другият. Реши да вземе нещата в свои ръце и отиде при Грейс.

— Ако ми покажеш кое къде е, аз ще ти помогна със събирането на багажа.

 

 

Докато Грейс, Джо и Холи бързаха да съберат и опаковат най-необходимото, Крофърд обикаляше от стая в стая и проверяваше улиците отзад и отпред, както и двора отстрани, за да забележи навреме, ако се прокраднат полицейски коли. Смяташе, че Нийл в крайна сметка ще се сети да го потърси тук.

Както и Отърмън или неговите пратеници.

По някое време Грейс му донесе кърпа. Той се подсуши, доколкото можеше, без да сваля очи от прозореца.

— Тате?

Когато Джорджия го повика, той трепетно се извърна. Видът й накара сърцето му да се свие от болка. Холи тихичко беше прибрала дрехи от чекмеджетата й и ги бе напъхала в куфара й, но бяха изчакали до последния възможен момент, преди да я събудят и облекат.

Изглеждаше сънена и неуверена, вдигнала очички към него. Зайчето Бъни бе притиснато към гърдите й.

— Дядо каза, че отиваме на екскурзия. Но аз не искам.

— Разбира се, че искаш. — Крофърд я вдигна и я прегърна здраво. Ръчичките й се обвиха около врата му, а крачетата — около кръста.

— Може ли да идем в твоята къща?

— Не и този път.

Тя облегна главица на рамото му и извърна личице към шията му. Жестовете разкъсваха душата му. Ала трябваше да се държи зряло, да бъде смел. Постара се в гласа му да прозвучи престорен ентусиазъм.

— Ще си прекарате страхотно.

— Така каза и Холи.

— Права е. Дядо и баба са планирали много изненади. Но ти трябва да си послушно момиче и да изпълняваш каквото ти казват. Нали?

— Защо не може и ти да дойдеш?

— Защото трябва да работя. Но ще си мисля за теб през цялото време и ще ми се иска да сме заедно.

Усети как гърдите й се надигат в хълцане, което предшестваше сълзите. Каза си, че плаче, защото е сънена и защото се плаши от непознатата ситуация, която не може да разбере. Но каквато и да бе причината, не можеше да си представи да се разделят, докато тя плаче.

Потърка гръбчето й с длан и прошепна в косата й:

— Хайде, стига. Всичко ще бъде наред. Да те настаним в колата.

— Ще ме носиш ли?

Той стисна очи, за да скрие собствените си сълзи.

— Разбира се.

Притисна я силно към себе си и я пренесе през къщата, която сега беше тъмна, до пристроения гараж. Там вече Джо прибираше куфара й и последната част от багажа им отзад в колата. Тъстът го забеляза, но нищо не каза, все едно го нямаше. Крофърд се обърна към него.

— Ти си единственият човек, на когото мога да се доверя да направи това, Джо. Знам, че ще я пазиш толкова свирепо, колкото и аз.

Джо престана да подрежда и го изгледа. Срещна погледа му, кимна отсечено и после седна зад волана.

Без повече да се бави, Крофърд занесе Джорджия до задната врата, която Холи държеше отворена за тях. Настани момиченцето на столчето й. Тя се пресегна за колана, но той я спря:

— Нека аз да те закопчея този път.

— И Господин Бъни, също.

— Разбира се. — Закопча колана, увери се, че е здраво закрепен, после обхвана с длани личицето й и опря чело в нейното. — Бъди послушна заради татко.

— Добре.

— Обичам те.

— Повече от всичко ли? — попита тя, повтаряйки думите, които той й казваше често.

— Повече от всичко. — Целуна я по челото, по косата, по бузката и накрая по устните.

Но когато се опита да се отдръпне, тя се пресегна към него.

— Тате? Там, където отиваме, ти ще дойдеш ли утре?

— Вероятно няма да е утре.

— Кога?

— Веднага щом мога.

И после, преди тъжното й личице да промени решението му за необходимостта от тази раздяла, той отново я целуна, бързо се отдръпна и затвори вратата на колата. Тя залепи ръчичка на стъклото на прозореца. Той я целуна от външната му страна, после долепи своята едра длан до нейната мъничка ръчичка и останаха така, докато Джо изкара колата на заден ход.