Сандра Браун
Под опека (25)

Двадесет и четвърта глава

Крофърд тръгна към вратата.

Холи скочи и го последва.

— Къде отиваш?

— Да се обадя по телефона. Остани тук. Веднага се връщам.

Тя се загледа след него през мрежата против комари и го видя как прескача наведнъж стъпалата на верандата и излиза на двора, вече стиснал телефона си в ръка.

— От малък си е такъв — обади се Конрад от фотьойла си. — Пъргав и бърз като антилопа. Метнал се е на майка си. Тя беше танцьорка, сигурно знаеш.

— Танцьорка ли? — Холи го погледна изумено. — Не, не го знаех.

— Имаше свое студио на главната улица, преподаваше балет и степ. И джаз. Всяка пролет правеше голямо представление в градския център. Всички в града го гледаха. Страхотно шоу. На дамите им трябваха месеци да ушият всички пайети по костюмите.

Холи се сети за балетните пантофки в стаята на Джорджия и се зачуди дали това не е била съзнателна или неволна връзка, която Крофърд бе направил между дъщеря си и майка си.

Конрад се загледа в пространството, лицето му бе помрачено от тъга.

— Тя беше красива и талантлива и предполагам, че това я караше да смята, че заслужава повече. Нещо по-добро. Често говореше колко е неудовлетворена.

После той се размърда, овладя емоциите си и махна към двора, където Крофърд крачеше напред-назад, притиснал телефона към ухото си.

— Двамата с майка му бяхме ужасни родители. Той се справи по-добре, отколкото можеше да се очаква от него.

— По-добре, отколкото сам смята — отбеляза Холи, сякаш говорейки на себе си.

— Опознала си го добре само за три дни.

— Струват ми се повече.

— Кога преспа с него?

Тя се извърна и го изгледа стреснато.

Той се засмя на гузната й реакция.

— Така си и мислех.

— Господин Хънт, Конрад…

Той вдигна ръка да я спре.

— Няма нужда от обяснения. Но предполагам, че моментът е неподходящ…

При вида на измъченото й лице добави:

— Не си признавай нищо, съдия. Няма нужда да знам. А и не искам. Само се надявам всичко да се оправи, защото по отношение на жените никак не му върви. Майка му избяга. Съпругата му загина. — Замълча за миг, присви очи леко. — Страшно обича онова малко момиче. Би било много жалко, ако загуби и него.

— Не зависи от мен. Оттеглих се от делото.

— Предвид обстоятелствата, това е било моралното решение. Но прости ми, че го казвам, не ми изглеждаш особено щастлива от това.

— Изпитвам дълг към хората, които са повярвали в мен и моите способности. Не искам да ги разочаровам.

Той я гледаше изучаващо и замислено.

— Това нещо между теб и Крофърд направи ли те по-лош съдия? По-малко способна ли ще бъдеш да вземаш решения заради него?

— Не. Всъщност ще бъда по-уверена. Той ме накара да осъзная и да приема, че съществува и сива зона. Преди виждах всичко в черно и бяло.

— Повярвай в това, Холи, и престани да се измъчваш. Аз съм експерт по разочароването на хора и мога да ти кажа от опит, че колкото повече се тревожиш да не го направиш, толкова повече го правиш. Страхът да не разочароваш някого се превръща в реалност.

— Ще взема това под внимание. — Двамата се усмихнаха един на друг.

После той погледна през вратата към Крофърд.

— Искам да го видя щастлив.

— Днес за пръв път го видях с Джорджия. Докато беше с нея, той беше щастлив, сякаш грееше отвътре. И как не? Тя е разкошна.

— Наистина ли? — В зачервените му очи радостното пламъче мигновено бе заменено от тъга. — Не ми позволява да я видя.

Холи осъзна колко дълбоко го наранява този отказ.

— Може би ще промени решението си.

— Не, не. Не го обвинявам изобщо. Не искам внучката ми да ме види такъв. — Той вдигна ръце, за да обхване цялата обстановка. — Стар алкохолик, който се бори със зъби и нокти да остане трезвен? Не. И аз не искам Джорджия да запази този спомен за мен, както и той не иска да я подлага на това… Е, ако някога дойде ден, в който той реши да я запознае с дядо й Конрад, бих желал да й покаже моя снимка отпреди трийсет години, когато от мен се страхуваха най-коравите престъпници в щата. Тогава бях ужасът на най-добрите адвокати и бях уважаван от съдиите — завърши той с намигване. — Бих искал да й разкаже какъв бях преди… — Усмивката му беше тъжна. — Ще се гордея, ако внучката ми ме запомни такъв.

 

 

Крофърд погледна през мрежата против комари и се зачуди какво ли си говорят Холи и баща му, че са така погълнати от темата. Ядосан, че звъни на един и същи номер вече три пъти безуспешно, той закрачи в кръг и отново го набра.

— Хайде, хайде, негоднико. Знам, че си там. — Този път отсреща му отговори плах глас.

— Нъджънт?

— Престани да ме търсиш. Не мога да говоря с теб.

— Къде е Нийл? Търсих го на всички телефони поне седем пъти.

— Тръгна си и отиде на вечеря със семейството си.

— Не ме интересува как ще го направиш, но го намери. И му кажи, че трябва да вземе заповед за арест на Пат Конър. Джоузеф Патрик Конър. Той е в списъка с полицаи, които са били на дежурство в съда по време на стрелбата.

— Знам. Беше разпитан и освободен.

— Сгрешили сте. Прати ми като съобщение домашния адрес на Пат. Кажи също на Нийл да вземе заповед за обиск на дома му, на колата, на всичко… Запомни ли? Запиши си го, ако трябва. Предай на Нийл да дойде с всички заповеди пред къщата на Конър, където ще го чакам. Аз тръгвам натам още сега, за да се уверя, че е у дома и да го наглеждам, докато пристигне Нийл. И — това е много важно — уведоми шерифската служба, че някой трябва да иде до лагера на работниците и да доведе за разпит Чък Отърмън.

— Шегуваш се, нали?

Крофърд се развика:

— Звуча ти като зевзек ли?

— Нийл вече е на косъм да ме уволни. Ако му кажа, че всичко това идва от теб…

— Няма да те изгони. Ти си племенник на общински съветник. Не забравяй да ми пратиш онзи адрес. Трябва ми веднага. И ако оплескаш нещо сега, Нийл ще ти бъде последната грижа, защото аз лично ще те удуша. Стегни си задника и бъди мъж, Нъджънт.

Крофърд прекъсна връзката, отключи телефона на Конрад и бързо си препрати снимката на Пат Конър в разговор с Отърмън. Тръгна към верандата, отново прескочи стъпалата, отвори вратата със замах и подхвърли телефона на Конрад.

— Явно трябва да ти благодаря.

— Така излиза.

— Адски глупаво си действал. Рисковано. Но това ми даде ключова следа, която ми липсваше. Благодаря.

— Радвам се, че можах да ти бъда полезен.

Баща и син останаха загледани един в друг няколко мига, после Крофърд се пресегна и хвана Холи за ръка.

— Да вървим.

Тя го последва, докато той крачеше забързано към джипа си. Докато караше по изровената алея, преди да стигнат до главния път, той й обясни, че вече е задействал нещата.

— Ще арестуваме Конър в рамките на час. Предполагам, че ще издаде Отърмън в замяна на доживотна присъда, иначе го очаква смъртна, ако бъде признат за виновен за убийството на Чет.

— Още ли смяташ, че Отърмън стои зад всичко?

— Някой дърпа конците. Пат Конър няма нито въображение, нито възможности да подготви подобно нападение…

— Ако предположим, че е Отърмън, как е успял да накара Конър да се съгласи да го направи?

— Отърмън сигурно изнудва Пат с нещо. Може да знае къде е заровен трупът. Или има комарджийски дълг. Нещо. Трябва да разберем какво е, за да можем да преговаряме с него.

С тази мисъл той се пресегна за телефона си и се обади на Хари Лонгбоу. Крофърд му каза, че е идентифицирал стрелеца от съда и му издиктува трите имена на Конър.

— Полицай от участъка в Прентис. Дългогодишен редови служител. Вече дори не патрулира по улиците. Дава дежурства като охрана в съда. По дяволите! Сега си спомних. Той беше един от полицаите, които охраняваха Холи по време на пресконференцията онзи ден. А Нийл уж ме беше уверил, че всички са проверени.

— Как да не му вярваш после — провлече Хари. — Какъв му е проблемът на този Конър с теб?

— Никакъв. Нито пък има нещо със съдия Спенсър. Просто е нечия марионетка.

— За Отърмън ли намекваш?

— Той е главният ми заподозрян. Двамата са разговаряли насаме днес следобед в един стриптийз клуб. — Крофърд му описа срещата. — Имам снимка, която доказва някакво съучастие. Предполагам, незаконно.

— Искаш ли да го проверя?

— Не ми се ще да те товаря повече, Хари.

— Ти си зает. Сесънс също още рови, да знаеш. Не е ставал от компютъра си от няколко часа.

— Благодаря. Започни със скорошни преводи в сметката на Пат Конър, които не приличат на полицейска заплата. Големият удар ще бъде, ако успееш да проследиш пари с неизвестен произход и ги свържеш с Отърмън.

— Започвам да се възбуждам.

— Успокой топката. Съмнявам се, че ще е толкова лесно.

— И аз, но знаеш ли, човек се надява. Нещо друго?

— Да. Как беше закуската?

На Хари му трябваше момент да навърже нещата, после въздъхна.

— Казала ти е, значи…

— Обади ми се веднага щом научиш нещо. — Крофърд прекъсна връзката и погледна към Холи. — За какво си говорихте с Конрад?

— Колко много те обича.

Той само изсумтя.

— Много смешно.

— Е, не го каза с тези думи, но посланието беше много ясно.

— Странно, аз никога не съм го получавал.

— Вероятно не си слушал добре.

Той я изгледа ядосано.

— А може би просто е намерил доверчив слушател за тъжната си история. Спомена ли ти, че не беше поканен на сватбата ми?

— Не.

— Хм, това му е от любимите истории. Бет настояваше да го поканим. Аз отказах. Заявих й, че ако той присъства, тогава младоженецът няма да се появи.

Видя укора в лицето на Холи и кисело продължи:

— Преди да се разплачеш за горкия Конрад, трябва да знаеш защо толкова категорично не исках да бъде сред гостите на сватбата. Някога, въпреки протестите ми, леля ми го поканила да дойде с нея на завършването ми от гимназията. Той я придружи, ала не ме видя как излизам на подиума да си получа дипломата. Преди да стигнат до моето име, повърна на пътеката между столовете в залата. Беше изхвърлен оттам от няколко човека, които той проклинаше на висок глас и се опитваше да се измъкне от ръцете им. Сътвори най-зрелищния спектакъл в историята на дипломирането в града и този покъртителен рекорд все още не е подобрен.

— Съжалявам, Крофърд.

— Няма значение. — Небрежният му тон само подчертаваше обратното. Тя вероятно го бе доловила. Той се настрои отбранително и допълни: — Казвам ти го само по една-единствена причина, не искам да се подлъгваш по чара на Конрад. Повярвай ми, не трае дълго.

След като бяха потеглили от дома на Конрад, той беше сложил сигналната лампа на покрива на джипа си и мигащите светлини над решетката на предницата. Но след като излязоха от главния път и наближиха нейния квартал, той ги изключи.

— Няма нужда никой да знае къде си била тази вечер. Можеш ли да се промъкнеш тайно обратно?

— Нали вече го направих на излизане. Остави ме на улицата от южната страна на голямата къща.

Той зави с изключени фарове и спря бавно до началото на тясната алея. През дърветата едва можеше да различи силуета на нейната къща. Притесняваха го тъмнината и множеството удобни за криене местенца в храстите наоколо.

— Трябва да те изпратя, да проверя вътре…

— Няма нужда. А и никога не е имало. Вече разбрахме, че аз не съм била в опасност.

— Може и да бъркаме.

— Не мисля така.

— Нито пък аз, но няма да се успокоя, докато Пат Конър и Отърмън не се озоват в затвора.

Холи сложи ръка над лакътя му и леко го стисна.

— Бъди внимателен.

— Аз съм си такъв.

— Никога не си.

Каза го със закачлив тон, но той не се усмихна и отдръпна ръката си.

— Запази го за изслушването. Можеш да го заявиш под клетва.

— Крофърд…

— Трябва да вървя.

— Би ли предпочел да те арестуват пред очите на Джорджия?

— Сега не е време да обсъждаме това.

— Тогава защо направи тази хаплива забележка?

— А ти защо направи сделка с Джо?

— Защото той ми даде два варианта за избор, и двата бяха ужасни. Трябваше да взема моментално решение и да действам. Точно ти — посочи го с пръст тя — най-добре от всички би трябвало да го разбереш.

Без да му даде време за отговор, Холи блъсна вратата, изскочи навън и я затръшна обратно. Изтича към храстите азалия и се скри в листата им.

Много му се щеше да хукне подире й, да довършат спора си, а после да я съблече и да я гледа как пламва по съвсем друга причина.

По дяволите, изруга, превключи на задна скорост и се дръпна чак до ъгъла.

 

 

Мобилният й телефон звънна точно когато Холи незабелязано се вмъкваше през задната врата. Помисли, че може да е Крофърд, който се обажда да се извини или да продължи спора им. Но номерът на екрана не беше неговият.

— Ало?

— Съдия Спенсър, обажда се Грег Сандърс.

Само от звука на гласа му потрепери.

— Откъде знаеш номера ми?

— Имам си източници.

— Да, клиентите ти.

Без да обръща внимание на ироничната й забележка, той продължи:

— Доста неща се случиха след разговора ни пред асансьора онзи ден. Имаше тежка седмица. Получи ли розите ми?

— Изпратих ти благодарствено писмо.

— Значи са ти харесали.

— Бяха бодливи.

Той се разсмя шумно.

Искаше й се да му затвори, но се чудеше какво се крие зад това неочаквано обаждане.

— Изчерпахме темата за розите.

— Искаш да знаеш защо се обаждам, нали?

Холи не отговори и той продължи:

— Извикаха ме в участъка тази вечер, за да говоря с един клиент. Всички бяха много развълнувани. Познай какви слухове се носят?

— Явно нямаш търпение да ме осветлиш.

— Рейнджър Крофърд Хънт, когото ти толкова хвалеше онзи ден по телевизията, бил изритан — играта на думи не е случайна…

— Хитро.

— Отстранили го от разследването, което води Нийл Лестър. Освен това Лестър бил чут да казва, че следващия път, когато двамата си говорят, на Хънт вероятно ще му трябва адвокат.

— Надявам се, че не ми се обаждаш да ме молиш за препоръка.

Той се засмя и тя си представи едрите му зъби и мулето на дядото на госпожа Бригс.

— Не, защитаването на Хънт би могло да се счита за конфликт на интереси, след като ти си твърдо в неговия лагер, а аз съм ти опонент.

— Все още ми убягва целта на това обаждане.

— Само исках да ти кажа колко е жалко, че публично защити човека, който е заподозрян в планирането на стрелбата. Спомни си как те предупредих, че е само въпрос на време да направиш огромна грешка. И то каква само…

— Сигурна съм, че не се обаждаш да злорадстваш по повод инцидент, причинил смъртта на двама души. Дори и ти не може да си толкова противен.

— Не, случилото се с Чет и онзи нещастен човек е трагедия. Но в светлината на последните разкрития твоята възторжена похвала за Крофърд не говори добре за преценката ти, нали?

Наложи се да стисне зъби, за да не му издаде какво знае сега за Пат Конър и Чък Отърмън.

— Не мога да коментирам разследване, което не е приключило.

Той се засмя.

— Колко време смяташ да се криеш зад тази удобна фасада? Истината е, че ти заложи всичко на грешния човек.

— Лека нощ.

— Чакай. Това развитие на нещата те поставя в неприятна ситуация. Но има лесен изход за теб.

— Нямам нужда от съветите ти.

— Така де… Само че и двамата знаем, че не е вярно. Защо просто не се оттеглиш мирно и тихо и не ме оставиш да се кандидатирам само аз? Разбираш ли? И двамата печелим. Аз получавам онова, което ми принадлежи по право от самото начало, а ти спасяваш репутацията си.

— Не ми се обаждай повече.

— Това е еднократно предложение. Приеми го.

— Или какво?

— Иначе ще те разкъсам на парчета. Ще разбера какво е правил онзи нахакан тексаски рейнджър в покоите ти снощи. Да, съдия. И за това се носят слухове. Когато приключа с теб, ще ти се иска никога да не си чувала името на съдия Уотърс. Ще бъдеш заличена от историята на съда в този окръг.

Той замълча, пое си дъх, после продължи с покровителствен тон:

— Предпочитам да не се стига дотам и вярвам, че и ти не го искаш. Е, какво ще кажеш?

Тя не отговори. Присви очи и му затвори телефона.

Утре, след като Пат Конър бъде задържан и от Крофърд отпаднат всички подозрения, тя щеше да получи възмездие.

Но това беше за утре. Сега обаче я очакваше ужасно дълга нощ.

 

 

Докато бързаше към адреса, който все пак Нъджънт изненадващо му бе изпратил, Крофърд остави угасени сигналните светлини на джипа си. Не искаше да предупреждава за пристигането си. Пат Конър сигурно беше изнервен, уплашен да не го разкрият. А щом престъпникът беше изнервен и видеше полицай, лесно можеше да се досети, че играта е приключила и да натисне бързо спусъка. Този път Крофърд беше готов да чака подкрепление.

Но предпазливостта му беше излишна. Когато зави зад ъгъла и пое по улицата на Конър, тя се оказа оживена и огряна от проблясващите сигнални светлини на половин дузина патрулни коли.

Съседи, повечето по пижами, бяха наизлезли по дворовете си, разговаряха помежду си и наблюдаваха любопитно как униформените полицаи опъват предпазна лента около занемарения двор.

— По дяволите.