Сандра Браун
Под опека (24)

Двадесет и трета глава

Веднага щом Смити обясни на Крофърд къде са, той прекъсна връзката. Холи гледаше изумена как той влетя в спалнята, където си наметна яке, с което да скрие кобура на пистолета. Грабна ключовете от тоалетката и мина край нея, докато излизаше от стаята.

— Знаеш как да се прибереш у дома.

— Идвам с теб.

— Как ли пък не.

— Чух какво каза мъжът.

— Страхотен завършек на страхотен ден, нали?

— Знам всичко за баща ти, Крофърд.

— Той не ми е баща, а пияница. Сигурен съм, че го има в досието ми. — Двамата вече бяха до задната врата. — Човекът на Нийл с камерата сигурно е отпред. Ако излезеш отзад, както дойде, може и да не те забележи. Внимавай, докато прескачаш отново оградата.

— Идвам с теб — упорито повтори Холи.

Той се наведе и приближи лицето си към нейното.

— Няма начин.

— Добре. В „Гъделичкащо розово“, нали? Ще го намеря. — Тя отвори задната врата и се измъкна навън.

Той отдавна щеше да си е тръгнал от клуба, преди тя да дотича до дома си и после да потегли с колата си, но мисълта как тя се появява в някое от заведенията на Смити сама го ужаси.

— По дяволите!

Втурна се и я настигна, хвана я за лакътя и я завъртя в посока към джипа си.

— Така ще имаш възможност цветно да разкажеш всичко, когато свидетелстваш срещу мен на изслушването за постоянна ограничителна заповед. — Повдигна я да седне до шофьорското място, после сложи ръка на главата й и без всякаква нежност я натисна, докато слезе под нивото на прозореца. — Ако не искаш да зарадваш човека на Нийл, стой наведена, докато ти кажа.

Донякъде му се щеше просто да я провокира, но предпазната мярка въобще не беше пресилена. Веднага щом излезе на улицата, забеляза една кола през няколко къщи също да потегля. Следваше го на дискретно разстояние в продължение на няколко преки, докато той обикаляше улиците на квартала, спазвайки ограниченията на скоростта.

После каза на Холи да се хване здраво, зави зад един ъгъл и настъпи педала на газта до дупка. Не намали скоростта, докато не се увери, че се е отървал от опашката.

— Вече можеш да се изправиш.

Мина покрай футболното игрище на гимназията, което обозначаваше края на града, после зави по двулентов извънградски път, който се виеше из гората. Боровете, които се редяха край пътя, бяха толкова прави и близко един до друг, сякаш бяха част от ограда. Беше тъмна нощ. Тънкият сърп на луната се криеше зад ниско паднали облаци.

С периферното си зрение Крофърд можеше да види лицето на Холи на светлините от таблото на колата. Тя сграбчи дръжката на вратата, когато той направи остър завой, без изобщо да намали.

— Може да те глобят за превишена скорост.

— Пътно нарушение в добавка към обвинението за заговор за убийство. Какъв ужас.

Тя извърна рязко глава и му се сопна:

— Изобщо не си помагаш, Крофърд.

— Виж какво, жалко е, че не ти харесва как шофирам. И бездруго не исках да идваш.

— Не говоря за шофирането. Дойдох с теб да се опитам да предотвратя нещо, което после ще съжаляваш, че си направил.

— Като това да сритам задника на Джо днес.

— Точно така.

— Мислех, че той ми е изпратил онзи клип. Всеки родител, който обича детето си, би реагирал по същия начин.

— Съгласна съм. Ще го кажа пред съда.

Той се изсмя злъчно:

— Спестете си труда, Ваша Чест. Независимо какво ще кажеш от свидетелското място, аз никога няма да си върна Джорджия. — Обърна глава към нея. — Нали?

Тя се загледа право напред през стъклото и отговори толкова тихо, че той едва я чу през ръмженето на двигателя.

— Най-накрая може би.

— Но не и преди още молби, още изслушвания, още много време, прекарано без нея.

— И най-вероятно не и без да бъде замесена Джорджия.

Тя го погледна и очите им останаха приковани едни в други няколко важни секунди. Когато се извърна, той стисна здраво волана. За него границата, до която бе готов да стигне в усилията си да получи попечителство над Джорджия, беше да я принудят да избира между него и дядо си и баба си. Никога не би я подложил на това.

Двамата с Холи мълчаха през останалата част от пътя и скоро кичозна неонова табела им даде да разберат, че са стигнали до мястото. Крофърд направи остър завой наляво към паркинга на клуба, мина през него и отиде откъм задната страна на сградата.

Като знаеше какви престъпления се вършат по паркингите на заведения като „Гъделичкащо розово“, вътре и вън от колите, Крофърд сметна за по-безопасно Холи да влезе с него. Изключи мотора и отвори вратата си.

— Не мога да те оставя тук, но те предупреждавам, че гледката може да те шокира.

Сякаш напук на предупреждението му, тя бързо изскочи от джипа, преди той да заобиколи и да й помогне да слезе. Отидоха до металната врата. Той потропа.

Отвори им самият Смити.

— Крайно време беше, по дяволите. Аз… — Млъкна, когато забеляза, че Крофърд не е сам. А след като явно разпозна Холи, той й се ухили мазно и я огледа от глава до пети. — Сменила си стила, а, сладурче? Трябва да зарежеш завинаги черната тога.

Похотливият поглед на Смити накара Крофърд да премисли решението си да я вземе със себе си вътре.

— Остави я на мира.

— Не му обръщай внимание, скъпа — каза Смити, докато им правеше път да влязат. Изгледа я през рамото на Крофърд и добави: — Само разваля удоволствието на хората.

Заведе ги до офиса си, който бе също толкова разхвърлян, колкото и останалите, в които Крофърд се бе срещал с него през годините. С мазен поглед, като косата му, той дръпна един стол за Холи и й предложи нещо за пиене.

Крофърд го стисна за рамото и го завъртя насила към себе си.

— Къде е старецът? Мислех, че е тук, в офиса ти.

— Опитах се да го докарам. Но той се инати като магаре на мост. Единственият начин беше бодигардовете ми да използват груба сила, а предвид годините на баща ти, това нямаше да изглежда добре пред останалите клиенти, затова го оставих където си е. Там е от три и половина. Натрупал е сметка от шейсет и седем долара и малко отгоре. Каза, че ти ще я платиш.

Крофърд се направи, че не вижда протегнатата му ръка с дланта нагоре.

— Да вървим. — Кимна с глава на Смити да го води. — Заключи се — нареди той на Холи, докато излизаше и после изчака да чуе изщракването на ключа.

Разчиташе на ориентацията на Смити и го следваше из истински лабиринт от тъмни коридори, докато стигнат до същинския салон на клуба, където силата на музиката беше физически непоносима. На сцената някаква жена се въртеше около пилона. Клиентите я подканяха с викове, подсвирквания и ръкопляскания.

Смити викна, за да го чуе над врявата:

— Ето там е. — Посочи към маса в най-тъмния ъгъл на салона, където един охранител стоеше близо до някаква отпусната и неподвижна фигура.

Бузата на Конрад бе залепена за лепкавата маса. От отпуснатата му долна устна се точеше лига. Едва беше в съзнание, но когато Крофърд го хвана под рамото, за да го вдигне от стола, той скочи и замахна. Тромавият ъперкът изобщо не доближи лицето му. Силата на замаха му обаче щеше да събори Конрад на земята, ако не беше го хванал.

Изобщо не го беше грижа как ще изглежда пред другите клиенти да се боричка със стареца. Само след секунди беше извил и двете ръце на Конрад зад гърба му и бе стиснал в желязна хватка китките му. С другата си ръка зад врата му успяваше да го задържи прав.

— Смити, как е дошъл тук? — попита той.

Мъжът размаха ключове за кола пред лицето на Крофърд.

— Охранителят ги намери в джоба на панталона му.

Охранителят беше набит мъжага с обръсната и татуирана глава.

— Докарай колата му при задния вход — нареди му Крофърд. — Няма да ти е трудно да я познаеш. Изтъркани гуми, избеляла синя боя. И благодаря.

Задърпа Конрад през салона на клуба към коридора, по който бяха дошли. Конрад се препъваше и залиташе, но някак успяха да стигнат, без той да падне.

Смити вървеше по петите им и мърмореше за сметката.

— Млъкни, по дяволите — изръмжа Крофърд. — Ще си получиш проклетите долари.

Щом стигнаха до вратата на офиса, той повика Холи по име. Тя отключи и отвори. Унизен, той наблюдаваше лицето й, когато тя зърна за пръв път олигавения и смърдящ на бъчва окаян тип, който го бе създал. Холи не показа отвращението, което бе очаквал, а вместо това по лицето й се изписа загриженост за клюмналата напред глава на Конрад в момента, в който Крофърд пусна врата му.

Бръкна в джоба си и измъкна оттам пачка с пари, която й подаде.

— Плати му, моля те.

Тя извади петдесет и още двайсет долара.

— И десетачка за охранителя — каза Крофърд.

— Аз ще му ги дам — отзова се Смити и посегна за допълнителната банкнота.

Холи я дръпна далеч от ръката му.

— Не, аз ще се погрижа, благодаря.

Изглеждаше безразлична и в никакъв случай не беше смутена от разголените снимки, покриващи стените навсякъде. Вместо това погледът, който отправи на Смити, докато му даваше парите за сметката, беше достоен за съдебната зала. Сякаш го осъждаше на доживотна присъда при тежък физически труд.

— Клиентът ви е очевидно пиян. И въпреки това си признахте, че сте продължили да му сервирате алкохол, в продължение на часове, на стойност шейсет и седем долара. Ако се беше случило някакво нещастие в резултат от опияненото му състояние, можеше да бъдете обвинен и подведен под отговорност. Вратите на това долнопробно заведение щяха да бъдат заключени. Имате голям късмет. Господин Хънт може да бъде склонен да пренебрегне вашето потенциално опасно невнимание спрямо проблема на баща му… В замяна на вашата дискретност.

Смити набърчи чело, но достатъчно бързо си преведе думите й. Нервно облиза устни и каза:

— Разбира се, разбира се, съдия. Няма да кажа на никого за това. Крофърд ми е приятел. Знаем се отдавна.

Крофърд отрече твърдението му с изсумтяване.

— Задръж вратата, за да се измъкнем оттук. — След като Холи мина пред него навън, той остана назад, колкото да сподели със Смити: — Не ме е грижа колко отдавна се знаем, ала споменеш ли и думичка пред някого, че тя е била тук, ще ти откъсна топките.

Смити му се усмихна измъчено, сякаш бе приел заканата буквално.

Крофърд успя да замъкне Конрад до джипа си и го набута на задната седалка. Старецът се килна настрани и главата му се опря на страничната облегалка на столчето на Джорджия. Крофърд си каза, че трябва да я стерилизира, преди отново да сложи детето си там. Ако изобщо някога се вози в колата му отново.

Охранителят беше докарал автомобила на Конрад и Холи му беше дала бакшиша.

— Имаш ли нещо против да я караш? — попита той, сочейки кротко бръмчащата развалина.

— Съвсем не. — Тя заобиколи и седна зад волана.

Засрамен и ядосан, Крофърд се качи в джипа си. Щом излязоха на главния път, той спазваше ограниченията на скоростта, за да може Холи да го следва без проблеми. Освен това никак не бързаше тя да види окаяното състояние на къщата на Конрад.

Когато пристигнаха, Холи дойде при него и му подаде ключовете за колата на Конрад, както и парите му.

— Да не ги забравиш.

— Благодаря. Ако си докоснала Смити, най-добре си изтъркай ръцете с дезинфектант.

— Беше много любезен домакин. — Показа му малко картонче. — Даде ми това, докато ти не гледаше.

— Какво е?

— Талон за безплатно посещение.

— Този мръсник. Ще се върна и ще го пречукам.

Млъкна, когато Конрад отвори задната врата на джипа и слезе оттам.

— Не препоръчвам заведенията на Смити. Танцьорките са посредствени, а тоалетните му смърдят по-зле и от обществени.

Вече не му течаха лиги, беше с бистър поглед и стоеше абсолютно стабилно. Не беше завалил и една дума. Усмихна се.

— Изненада!

 

 

Конрад протегна ръка на Холи.

— Съдия Спенсър, надявах се да имам възможността да се запознаем. Аз съм Конрад Хънт.

Тя стисна ръката му.

— Приятно ми е, господин Хънт.

— Благодаря, че докарахте колата ми до вкъщи.

— Няма защо.

— Сметнах, че е най-добре да остана в роля, докато стигнем тук. Убедителен ли бях?

— Много — отвърна тя и леко се засмя.

Той също й се усмихна широко и я покани:

— Влезте, влезте. — Хвана я под лакътя и я поведе към къщата. — Внимавайте къде стъпвате. Щях да разчистя пътеката, но не знаех, че ще имам гости тази вечер.

Крофърд, едва съвзел се от шока, застана пред тях.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш, Конрад?

— Проявявам добро възпитание. Което не може да се каже за теб.

— Защо са тези преструвки? Какво се опитваш да постигнеш?

Конрад размаха ръка пред лицето си, за да прогони комарите.

— Кръвопийци. Ще изядат съдията, ако не я приберем вътре.

Той избута Крофърд от пътя си и продължи напред, като отново предупреди Холи да внимава къде стъпва. Крофърд ги последва, мърморейки, че Конрад е имал на разположение години наред, за да изчисти пътеката до вратата си. Дворът бе все така занемарен, но той се изненада и успокои, щом видя, че вътрешността на къщата, или поне стаите, които се виждаха с влизането през вратата, бяха почистени след посещението му във вторник.

По някое време, докато се прибираха от клуба, Конрад бе затъкнал ризата в панталона си и бе пригладил косата си, която стърчеше на всички страни, когато бяха тръгнали оттам. Изглеждаше доста прилично даже.

— Извинявам се, че воня като бъчва — обърна се той към Холи. — Уискито, което не можах да излея под масата, използвах като афтършейв. Моля, заповядайте, седнете.

Махна към дивана, върху който бе метната покривка от разноцветни кръпки, стара, но чиста, с цел да прикрие овехтялата дамаска. Продължавайки с ролята на домакин, той предложи:

— Искате ли нещо за пиене?

— Не, не иска.

Конрад смръщено изгледа сина си заради неговата нетактичност.

— Не говорех на теб. И нямах предвид алкохол. Мислех по-скоро за кафе или сода.

Холи отговори на предложението.

— Благодаря, но ще откажа, господин Хънт.

— Наричай ме Конрад и само ми кажи, ако промениш решението си.

Той седна на фотьойла, вдигна облегалката за крака и се намести удобно, като през цялото време й се усмихваше.

После забеляза, че Крофърд стърчи до входната врата.

— Така ли ще подпираш вратата, като някой пън? Защо не седнеш и не се опиташ да се държиш любезно.

— Нямам време за любезности. Трябва да прибера Холи, преди охраната й да разбере, че е изчезнала.

Конрад я погледна с нов интерес.

— Измъкнала си се случайно от вкъщи, така ли?

— Нещо, което не съм правила, откакто бях тийнейджърка.

Старецът се разсмя и тупна облегалката на фотьойла си.

— Радвам се да чуя, че правиш бели. Бях започнал да мисля, че си твърде идеална.

— О, не. Минах през много кратък бунтарски период, веднага след като баща ми ни напусна, преди да приема новата си роля на глава на семейството.

— Защо си се измъкнала тайно тази вечер?

Преди тя да отговори, Крофърд се обади:

— Дойде при мен. Не бива да ни виждат заедно, затова…

— Защо да не бива? Нали разследваш случая със стрелбата.

— Вече не. — Крофърд му разказа накратко случките от деня.

Когато свърши, Конрад клатеше отвратено глава, но първите му думи бяха свързани с Джорджия.

— Малкото ти момиченце добре ли е?

— Да, слава богу. Не разбра какво става. Не ме видя как се нахвърлям на дядо й.

— Ако питаш мен, Джо Гилрой си го е заслужил само защото е Джо Гилрой.

Крофърд погледна към Холи и изпъшка:

— Ще си платя за това. Вероятно ще мине доста време, преди да ми позволят отново да видя Джорджия.

Конрад изруга тихо:

— Не мога да повярвам, че е издействал ограничителна заповед срещу теб.

— Чакаме да бъде определена дата за изслушването. Ще се боря с него. Но дори и да спечеля тази битка, остава другото.

— Нийл Лестър е надут глупак, който има много да се доказва — отбеляза Конрад. — А това го прави опасен надут глупак.

— Тази негова налудничава теория за Крофърд е направо нелепа — каза Холи.

— Налудничава теория, подкрепена от лъжата на Отърмън — добави Крофърд.

Конрад поглади брадичката си.

— Защо Отърмън лъже, за да те натопи?

— Нямам представа. С Холи го обсъждахме, когато Смити ми се обади, че си пиян и буйстваш. За какво беше целият този театър? Толкова много пъти си се напивал наистина.

— Защото не исках никой да се досети какво правя там всъщност.

— Ще се хвана на въдицата — съгласи се Крофърд. — Какво правеше там?

— Шпионирах Чък Отърмън.

Сякаш някой изрита Крофърд по глезените. Дали Конрад не беше липсващото звено във връзката с Отърмън, което търсеше? Отиде до дивана и седна на страничната облегалка, близо до Холи.

— Шпионирал си Отърмън? Защо? Бил ли е някога обвиняем в твое дело?

— Не. Поне не мисля така.

— Тогава какво знаеш за него?

— Само каквото съм чел. — Изчака секунда и продължи: — Плюс това, което съм научил от личния ми опит с него.

— Изненадите не спират. Не знаех, че имаш някакъв личен опит с Отърмън.

— Е, много неща не знаеш.

— Очевидно. Кажи ми нещо, което не знам, Конрад.

— Кандидатствах за работа в лагера за работници.

— Кога?

— Миналата година. През зимата. Не помня кой месец, но беше студено.

— Нямаш никакво понятие от тази индустрия.

— Сметнах, че мога да изхвърлям боклука. Имат си отдел по чистотата и поддръжката.

— А ти имаш диплома по право — сопна се Крофърд. — Или поне имаше.

Конрад се намръщи и засрамено погледна Холи.

— Миналата зима бях изпаднал много, дори и по моите стандарти. Месеци наред бях без работа. Спряха ми тока. Трябваха ми пари, за да ми включат отново парното.

Срам загриза вътрешно Крофърд. Мразеше това, че тя чуваше тези неща, но сега поне нямаше да се притеснява кога Холи ще научи колко е пропаднал баща му.

— Получи ли работата? — попита тя.

— Не я исках. Докато бях в канцеларията и попълвах молбата за работа, пристигна някакъв камион с ранен човек в него. И като казвам ранен, имам предвид много лошо. Ръката му беше смазана от някаква машина. Висеше на косъм буквално. Той беше в шок. Линейката сякаш се забави с часове.

Конрад изгледа изумените им лица и продължи:

— Междувременно Отърмън полудя, крещеше на всички. Нареди на някакви мъже да почистят камиона. По пода му имаше локви кръв, изобщо не преувеличавам. Нареди на други двама работници да се върнат на работната площадка, където се бе случило произшествието, и да оправят развалената машина, преди да дойдат инспекторите по безопасност и охрана на труда. Беше им наредено също да раздадат парични „бонуси“ на хората от бригадата, които са станали свидетели на инцидента.

Крофърд се обади:

— Подкупил ги е да се правят на слепи и неми, когато пристигнат инспекторите.

— Точно така. През цялото време, докато викаше и крещеше, не показа и грам съчувствие към мъжа, който можеше да умре от загуба на кръв. Това се промени с пристигането на медицинския екип. Сякаш някой превключи копче в него. Изнесе цяло представление. Стана свети Чък. Щедър и грижовен. Само дето не падна на колене да се помоли за човека, на който не бе обърнал никакво внимание до този момент.

Конрад се намръщи.

— Отврати ме. Колкото и да бях останал без пари и да ми трябваше тази работа, скъсах молбата, излязох оттам и не съм се връщал повече. Предпочитам да съм пропаднал пияница, вместо да работя за толкова двуличен човек. Ако още бях прокурор, щях да го подгоня здраво.

— И за какво? — попита Крофърд.

— Не знам — отговори баща му. — Ала си мисля, че господин Чък Отърмън сигурно има някакъв незаконен бизнес.

— Какво те кара да го подозираш?

— Когато се мотае в тези клубове…

— Кои клубове?

— Заведенията на Смити.

— Виждал ли си го и друг път, освен тази вечер, така ли?

— Много пъти. — Конрад погледна към Холи и й се усмихна извинително. — Известно е, че посещавах някои от най-долнопробните и съмнителни заведения наоколо. Но обърнах нова страница.

Тя също му се усмихна.

— Вече не пиеш?

— От шейсет и четири дни.

— Отлично начало. Поздравления.

— И си намерих работа.

— Къде?

— В дъскорезницата.

Докато двамата си бъбреха приятелски, Крофърд стана от мястото си отстрани на дивана и обиколи всекидневната. Беше по-спретната, отколкото я бе виждал някога. Надникна през отворената врата към кухнята. В мивката липсваха мръсни чинии, по плота нямаше нищо разлято и засъхнало, подът беше чист. По всичко личеше, че Конрад явно се опитва сериозно да откаже пиенето.

Но миналото му не предвещаваше успех. Крофърд се бе разочаровал твърде много пъти, за да повярва, че тази нова страница ще е по-различна от много други. Затова потисна събудената крехка надежда и отново се върна в мислите си към Отърмън.

Разсъждавайки на глас, той се обади:

— Подкрепя местните политици и съдии, но прекарва вечерите си в стриптийз клубове.

— Където почти не близва алкохол — допълни Конрад. — Не обръща внимание на танцьорките. Но никога не скучае. Провежда срещи като днешните.

Крофърд вече знаеше това от Смити.

— С кого се срещна днес?

— Беше цял парад — обясни Конрад. — И като всички зрители на парад и аз направих снимки.

Бръкна в джоба на панталона си и извади мобилен телефон, какъвто никога не беше имал. Това изненада Крофърд.

— Откъде го взе?

— Купих го.

— Кога?

— Вчера.

— И защо?

Конрад го изгледа раздразнено.

— Искаш ли да ги видиш или не?

Крофърд взе телефона от ръката му и влезе в галерията със снимки.

— Защо чак сега реши да ми споменеш, че имаш снимки на Отърмън?

— Пестях си силите. Освен това ти все ме прекъсваше.

Докато Крофърд преглеждаше снимките в папката, Конрад продължи да говори:

— Видя ли двамата, седнали на най-близката до сепарето маса? Бодигардове. Кръстих ги Фрик и Фрак, като по-ниският е Фрик. С тях шега не бива. Въоръжени са. Забелязах издутините под саката им. Дойдоха с Отърмън, тръгнаха си с него… Бяха много внимателни през цялото време, не пиеха, не поглеждаха към кълчещите се момичета.

— Защо са му нужни бодигардове? — попита Холи.

— Уместен въпрос — отбеляза Крофърд. Още по-добър беше въпросът защо Смити не бе споменал, че Отърмън е бил там днес, след като знаеше, че Крофърд ще му плати за сведенията. Закани се наум, че по-късно щеше да се разбере с тази долна отрепка. Точно сега вниманието му беше погълнато от Конрад.

— Идваха и си отиваха разни мъже — разказваше той. — Отърмън говореше с всеки поотделно, отделяше им различно време.

— Размениха ли си нещо? — попита Крофърд.

— Не съм видял, но пък аз се оглеждах за неща като пликове с пари. Може би използва клубовете само като място за преговори, където се договарят условията, а самите трансфери стават другаде.

Конрад може би имаше право. Освен това Крофърд се бе занимавал с достатъчно разследвания, свързани с компютри, за да знае, че паролите за банкови сметки са също толкова сигурен начин за размяна, а понякога и доста по-добър.

— Добре, продължавай.

— В общи линии това е всичко — каза Конрад. — Той си тръгна с Фрик и Фрак. А аз изнесох малкото си представление.

— Защо просто не се омете след тях?

— Предполагаше се, че съм пиян като свиня, забрави ли? Страх ме беше, че ако се опитам да се кача в колата, ще извикат полицаите, които щяха да ме арестуват, без да си направят труда да ми вземат алкохолна проба. В този случай щях да се озова в затвора и да ми приберат телефона. Или щяха да ми направят кръвен тест, да разберат, че се преструвам и тогава какво? Къде щеше да си ти сега? — Той се ухили. — Споменах ти, че ме бива за доносник. Можеш да ми благодариш после.

Снимките, направени с телефона, бяха размазани заради приглушеното осветление в клуба. Конрад от време на време си бе играл да приближава образа, заради което някои кадри не бяха на фокус, а имаше и няколко едри плана на палеца му. Но Крофърд трябваше да признае, че старецът бе проявил изобретателност.

На няколко от снимките бе уловил Отърмън да прави онзи номер с монетата. Спомни си как го бе описал Конрад.

— Двуличен тип…

Не бе осъзнал, че е изрекъл думата на глас, докато Конрад не го попита:

— Какво видя?

— Онова, което прави с монетата…

— Правеше го и когато се срещнах с него… — Холи имитира движението с пръсти.

— Той сякаш е с две лица. Може да сменя личностите само за миг. Като две страни на монета. Дали няма някаква връзка, някаква шега, която си прави с всички нас? — Крофърд сви рамене, като че се съмняваше в собственото си предположение, после погледна отново към Конрад и попита: — Някой забеляза ли те да го снимаш?

— При всички онези разголени хубавици с подскачащи цици… — Той закачливо погледна към Холи. — Момичета, по които могат да ти изтекат очите… Никой не обръщаше внимание на един пропаднал пияница, който се налива в несвяст, което… — Той сложи ръка на сърцето си и се обърна към Холи: — Казвам го със съжаление, такава е репутацията ми.

Способността на стареца да я очарова го дразнеше, затова Крофърд се съсредоточи върху задачата си. Премина към следващата снимка и тя прикова вниманието му. Мъжът, седнал срещу Отърмън на масата, беше с каубойска шапка. Периферията й хвърляше сянка върху лицето му, така че нищо не се виждаше от него, освен косата му. Впечатли го начинът, по който беше залепнала за…

Трескаво се опита да увеличи снимката на екрана, за да разгледа по-добре чертите на лицето му и когато го видя добре, го позна на мига.

— По дяволите. — Огледа всеки детайл, за да се увери напълно, преди да свали телефона и да го подаде на Холи. — Изглежда ли ти познат?

Без колебание тя прошепна:

— Това е стрелецът от съдебната зала.

— Сигурна ли си?

— На сто процента. Не бих познала лицето му заради маската, но косата му е абсолютно същата.

— И аз това забелязах най-напред. Но трябва да сме сигурни.

— Уверена съм, че е така.

— Той е ченге.

Тя изгледа за миг Крофърд, после отново се вторачи в екрана на телефона.

— Да! Виждала съм го в съда. Никога не е носил шапка, обаче… И не знам как се казва.

— Аз знам.