Сандра Браун
Под опека (20)

Деветнадесета глава

Крофърд не държеше алкохол в къщата си. След като Бет бе починала, той започна да пие, за да притъпи болката. Нямаше никакъв ефект, затова пиеше повече. Глобата за шофиране в нетрезво състояние за него беше като ритник за събуждане. Изведнъж осъзна колко близко е до това да се превърне в Конрад, а той не искаше да бъде като него. В каквото и да било отношение. Сега, когато изобщо пиеше, се ограничаваше до една чаша, и то извън дома.

Седеше на бара в популярно заведение и бавно отпиваше чистото уиски. Старателно не обръщаше внимание на врявата наоколо — половин дузина телевизори предаваха един и същи бейзболен мач, тракаха билярдни топки, водеха се разговори на висок глас, а някаква сърцераздирателна кънтри песен звучеше от музикалната уредба…

Ако мобилният му телефон не беше на вибрация, щеше да пропусне обаждането. Провери кой го търси и се поколеба, но само за секунда, преди да реши да отговори.

— Здравей, Нийл — каза, запазвайки спокоен тон. — Какво става?

— Копеле.

— Моля?

— Ти си бил, нали?

— Нещо не е наред ли? Звучиш ми доста разстроен.

— Ти си издал името му на медиите, нали? Нали?

— Чие име?

— Беше в новините в десет. Гледам ги в момента. „Ново лице“ в разследването на стрелбата в съда. Чък Отърмън.

Крофърд не можа да сдържи усмивката си, докато слушаше как Нийл беснее. Даде знак на бармана да превключи единия телевизор на канала на Тайлър. На екрана се появи репортер, който предаваше на живо, застанал пред Окръжния съд в Прентис. Звукът беше приглушен, но Крофърд можеше да се досети какво казва, защото на практика му бе издиктувал думите.

Плахият подход на Нийл към разследването и раболепниченето му пред Отърмън бяха оставили у Крофърд усещането, че е време за сериозно разтърсване. Някоя телевизия от Хюстън би имала десет пъти повече зрители, но Тайлър бе по-близо, а и се гледаше от местните. Следователно бе по-голям и интересът към ставащото в провинциалния Прентис. Използва телефона за еднократна употреба, който държеше за всеки случай в жабката на джипа си, за да се обади анонимно на горещата линия на новините и поиска да говори с някой репортер.

Придържайки се към фактите, Крофърд му разказа как Отърмън се бе появил и признал, че е напуснал местопрестъплението, че е бил помолен от „следователския екип“ да огледа тялото на мъжа, който погрешно е заподозрян за стрелеца. Не отговори обаче на нито един от въпросите на репортера, който по това време вече направо заекваше от вълнение. Постара се да звучи уклончиво, сякаш е изнервен, задето издава поверителна информация. Надяваше се по този начин да възбуди апетита на репортера и да си осигури по-голям интерес. И явно беше успял да разбуни духовете…

Нийл още беснееше.

— Ти си бил „неназованият“ му източник, нали? Ти си им издал всичко. Сигурен съм.

— Не биха разпространявали анонимен сигнал, без да го проверят по някакъв начин.

— Репортерът ми се обади, за да го потвърдя, две минути преди излъчването. Две минути!

— Тогава защо ми крещиш на мен, след като ти си потвърдил, че Отърмън е замесен?

— Потвърдих единствено, че той е изпълнил гражданския си…

— Тъй де — дълга… Той е примерен гражданин, да.

— И наистина е точно такъв.

— Значи няма за какво да се притеснява.

— Не, но ти имаш. Ще ти го изкарам през носа. Ще ти взема скалпа и ще го окача на стената в кабинета си.

— Питал ли си жена си дали е съгласна?

— Как ще обясня този гаф на господин Отърмън?

— Господи, Нийл, не знам. Но имаш, хм, десет часа и четирийсет и осем, не четирийсет и девет минути да го измислиш. Нали удобното за него време беше в девет утре сутринта?

— Върви по дяволите.

— Ще се видим в моргата.

Крофърд затвори, след като бе успял да разстрои Нийл и евентуално да наруши спокойствието на Отърмън. Но това беше дребна победа, която не го развесели особено. Вместо да подтикне Нийл към по-агресивно разследване, много бе вероятно той упорито да започне да действа още по-консервативно.

Отърмън вероятно беше примерен гражданин, за какъвто го смяташе Нийл. Крофърд не можеше да определи точно какво у този човек го бе подразнило, но първоначалната му реакция бе неприязън и недоверие. Инстинктът му по отношение на хората бе изпитан във времето и нямаше намерение тепърва да започне да го пренебрегва. Щеше да продължи да му се доверява, докато не се докаже, че греши за Отърмън.

Преди да заключи, че е напълно невинен, както Нийл вече го бе направил, той искаше да прецени реакцията на Отърмън, когато погледнеше трупа на Родригес. А щеше и да изчака да види какво ще му докладва Смити за необяснимите му срещи, ако изобщо научеше нещо.

Остави питието си недовършено. Вместо да му повиши настроението, то само го депресира още повече. За разлика от прохладния въздух, поддържан с климатик вътре, навън бе задушно и топло. Докато стигне до джипа си, вече лепнеше от пот. Обвини жегата за летаргията си, а не нараненото изражение на Холи, когато я бе оставил с онова жестоко обвинение, увиснало във въздуха помежду им.

В един миг й говореше еротични думи, а в следващия я нападаше. Ако не го знаеше досега, вече със сигурност го бе разбрала: не беше никак изискан.

Уморен до смърт и унил, той влезе в къщата си през задната врата. Метна сакото си на един кухненски стол, свали вратовръзката и без дори да си прави труда да я разкопчава, изу ризата си през глава, докато вървеше по коридора към спалнята.

Когато мина край отворената врата на стаята на Джорджия, премигна и погледна отново.

После остана намясто, смаян, докато мозъкът му се мъчеше да осъзнае какво виждат очите му. Сляпо протегна ръка за ключа на лампата на стената и я светна.

Стаята беше обърната наопаки, с краката нагоре, съсипана. Огледалото между двете вертикални опори на тоалетката беше счупено на хиляди парченца, книжките с картинки — разкъсани, плюшените животни — изтърбушени, куклата принцеса беше разчленена и с откъсната глава. Чаршафите на леглото бяха нарязани на ленти. Червената боя, разплискана по стените, изглеждаше ужасяващо като пръски кръв.

От вандалщината му призля. Насили се да преглътне надигналата се в гърлото му жлъчка.

Бързо огледа другите стаи, но явно нищо не беше пипнато. А това го уплаши повече, отколкото ако цялата му къща беше опустошена. Извършителят го познаваше добре, знаеше какво цени най-много, къде да го удари, че да го заболи и да му изкара ангелите.

„Всеки опит за контакт ще се счита за нарушение“, спомни си той думите на Холи. Но заповедта още не му беше връчена, затова с безразсъдна бързина той се обади в дома на семейство Гилрой. Вдигна Грейс.

— Аз съм — каза той. — Джорджия добре ли е?

— Крофърд. Хм…

— Добре ли е?

— Да, естествено. Спи отдавна.

— Иди да провериш.

— Крофърд…

— Просто го направи. — Успя да овладее нервността си и добави: — Моля те, Грейс.

След петнайсетина секунди тя се върна.

— В леглото си е, дълбоко заспала.

Той си пое първата дълбока глътка въздух, откакто бе открил вандалщината.

— Алармената система в къщата ви включена ли е?

— Познаваш Джо.

— Дръжте я включена. Даже и през деня.

— Ама какво има? Случило ли се е нещо?

Обяснението само би подкрепило аргументите им, че около него е опасно.

— Бащини страхове — въздъхна той и се насили да се засмее тихо. — За момент се притесних. Знаеш как е. Съжалявам, че те обезпокоих. Лека нощ.

Той прекъсна връзката и тогава чу шум навън. Бързо, но тихо мина по коридора и отиде във всекидневната. Измъкна пистолета от кобура на колана си, надникна през един от прозорците и видя неясна фигура да приближава към верандата.

Включи външната лампа и едновременно с това отвори рязко вратата…

Мъжът се закова на място и заслони очи срещу внезапната ярка светлина. Примигна, докато фокусира кой стои насреща му.

— Здрасти, Крофърд.

Беше професионален разносвач на съдебни заповеди, когото самият Крофърд бе използвал преди.

— Знам, че е късно, но когато минах по-рано, теб те нямаше. — С видима неохота той извади един плик от предния джоб на сакото си и му го подаде. После кимна: — Съжалявам, приятел.

Крофърд не му благодари, но поклати глава, за да му покаже, че е излишно да се извинява. Той само си вършеше работата.

Човекът докосна ръка до челото си в нещо като служебен поздрав, после се обърна и тръгна към колата си, паркирана до бордюра.

Крофърд затвори входната врата. Считан за очевидна заплаха за Джорджия, му бе връчена временна ограничителна заповед. Погледна към обезобразената й стая.

Иронията не му убягна.

 

 

Веднага щом гърбът й се опря в дивана, той разгърна рязко халата й, вдигна нагоре тениската й и пъхна палци в тънкия ластик на бикините й. Те бяха смъкнати и захвърлени на пода за секунди.

Тя издърпа ризата му от панталона и се запъна в опита си да разкопчае колана му. По-опитен в разкопчаването, той отблъсна непохватните й ръце и набързо освободи копчетата. Заедно смъкнаха джинсите и бельото му от хълбоците му. Само миг след това вече беше в нея. Изцяло и твърдо. Като част от нея.

В продължение на пет секунди — или десет? — никой от двамата не помръдна дори да си поеме дъх, вероятно защото не можеха съвсем да повярват, че са стигнали до тази повратна точка без целувки, ухажване или любовна игра…

После той се надигна над тялото й, опрял едната си ръка на ръба на седалката, а другата на облегалката на дивана зад главата й, и започна да се движи в нея. Ъгълът на всяко проникване беше перфектен, усещането — възпламеняващо. Но въпреки това, жадна за повече, тя заби пети и надигна бедра, за да увеличи силата на тласъците му.

След шокиращо кратки мигове тя бе сграбчила в ръце ризата му, а после пръстите й се вкопчиха в раменете му, където се задържаха, дълбоко впити в стегнатите му мускули. Гърбът й се изви и остана така в мълчалива молба за още един тласък… още едно проникване… още… И тя свърши.

В мига, в който почувства безпомощните й спазми, той също се предаде на оргазма си. От силата му ръцете му потрепериха. Отпусна се върху й, пулсиращ вътре в нея, а дъхът му изгаряше влажно шията й, докато той стенеше: „Господи, Господи“.

Ехото от задавения глас на Крофърд стресна Холи и прекъсна съня, който бе смущаващо живо представяне на случилото се на дивана й. Сърцето й биеше ускорено. Дишаше на пресекулки. Усещаше влага и потръпване между бедрата си.

„Спомняш ли си го, както си го спомням аз?“

Отметна чаршафа, скочи от леглото и отиде в банята. Пусна чешмата и наплиска лицето си със студена вода. Но не можа да отмие спомена за Крофърд, проснат върху нея, докато гърдите му се надигаха от учестеното дишане. Това трая само няколко скъпоценни мига, после той вдигна глава и се взря в очите й, съвсем отблизо…

С разтреперани от спомена ръце Холи спря чешмата и избърса лицето си. Когато свали кърпата и се погледна в огледалото над мивката, осъзна, че точно така вероятно му е изглеждала в онзи момент: коса, разпиляна пред лицето, очите й премрежени и с разширени зеници, страните й — зачервени, устните — леко разтворени, сякаш от недоумение какво се бе случило…

Тогава, както и сега, зърната на гърдите й бяха толкова твърди под тениската, толкова чувствителни, че от триенето в меката материя я побиваха тръпки. Ако той ги беше докоснал в онзи миг, ако ги бе погалил с език или дори само с дъха си, сърцето й щеше да се пръсне от удоволствието. Но той не го направи. Наруши мига на споделено удивление, като се измъкна от нея и се изправи до дивана. Тогава я порази мисълта за катастрофалното значение на онова, което бяха направили, за цялата му чудовищност. Бясно задърпа тениската си надолу и напъха края й между бедрата си. Завъртя се настрани и се сви на кълбо. Но нямаше смисъл да е скромна и срамежлива, защото той вече беше излязъл и ботушите му трополяха по коридора…

От всичко, свързано с тази случка, най-много я изненадваше собствената й спонтанност. Не беше се спряла дори за миг, колкото да се запита дали трябва да го направи. Просто беше действала, подтиквана от изгарящо желание, без да се замисли дали е правилно или не.

А това изобщо не бе в характера й. След като баща й ги напусна, майка й бе оставила вземането на важните решения в нейни ръце. Понесла такава голяма отговорност, тя бе свикнала много внимателно да претегля всичко. Не можеше да си позволи да сбърка, защото бъдещето и на двете зависеше от правилния й избор. Оттогава в живота й не бе имало никога място за спонтанност…

Докато се взираше в отражението си сега, тя осъзна, че въпреки последиците, които можеше да възникнат от това необмислено действие, не съжаляваше. Поне не толкова, колкото би трябвало да се очаква. Ако бе действала предпазливо и премерено, както обичайно, щеше да пропусне тези хиляди нови невероятни усещания — еротичния заряд на онези мигове, отмерени от задъханото им дишане, горещата необузданост на чувствата им… Щеше да пропусне и него.

Изведнъж осъзна, че беше по-добре да си го спомня с привкус на съжаление, отколкото да съжалява, че е пропуснала преживяването.

За нея той завинаги щеше да остане мъжът, заради когото бе нарушила професионалната етика. А за Крофърд тя щеше да олицетворява системата, която стоеше между него и детето му. Думите му на раздяла предната вечер я бяха пронизали дълбоко, но не можеше да му се сърди — той просто беше обобщил безнадеждността на положението.

След като си взе душ и се облече, тя влезе в кухнята. Мерилин вече беше седнала до масата за хранене, която бе превърнала в свое временно работно място. Поздравиха се за добро утро, а когато Холи я попита как е спала, тя изсумтя:

— Като заклана. И аз съм един бодигард… А ти кога се прибра?

— Към десет и половина. Полицаите ме придружиха чак до задната врата, а после паркираха в края на алеята.

— Още са там. Гледа ли новините снощи?

— Не.

— Има нов човек, замесен в разследването. Казва се Чък Отърмън.

Холи замръзна, докато си наливаше кафе.

— Сигурна ли си?

— Чух го отново и тази сутрин. Стори ми се, че името ми звучи познато. И знаеш ли какво? — Тя посочи един списък с имена. — Правил е дарения за кампанията ти.

— Да, знам. Срещали сме се. — Сега разбра защо Крофърд я бе попитал за него, уж между другото. — Какво казват за Отърмън?

Мерилин й разказа.

— Честно казано — допълни — не мисля, че е нещо сериозно. Той се е явил в полицията по своя воля. Виновният едва ли би искал да привлече внимание върху себе си. А и какво може да има против теб?

— Нищо, доколкото ми е известно.

— Мисля, че медиите просто са надушили, дето се е измъкнал тайно от съда и са раздули историята. — Мерилин посочи стола до нея. — Седни де, да поговорим.

Холи се настани, а приятелката й сключи длани върху покривката.

— Защо ме спря да използвам тексаския рейнджър? — директно попита тя. После се поправи: — Може би не се изразих съвсем точно.

— Държа на решението си, Мерилин. Той има достатъчно грижи на главата си.

— Холи, той е направо ходеща реклама.

— На какво?

— На високия и строен, суров служител на закона. Твоето описание „изглежда като ченге“ не включваше мъжествената му осанка, покоряващия поглед, скулите и факта, че е мускулест.

— Сериозно, Мерилин, ти на колко си години?

— Една жена никога не е твърде стара, за да забелязва тези неща. Снощи го потърсих в „Гугъл“. Знаеш ли историята му? Сега ще ти разкажа за подвизите му. — И преди Холи да отговори, тя започна да ги изрежда, като не пропусна и случая в Халсън.

Млъкна за миг, колкото да си поеме дъх, и продължи:

— При това не е от онези, които само обичат да стрелят. Сам е успял да разбие мрежа за детско порно, поддържана от един проповедник и жена му. Живеели тук наблизо, в Поднук, но имали клиенти от цял свят. Даже и федералните власти са му изказали благодарности.

Тя се приведе напред и се облегна на масата.

— Той е умен. Корав. Беше адски груб с мен, но ще му го простя, защото е толкова загрижен за дъщеря си. Която е сираче. Бил е в съдебната ти зала, борейки се да си върне попечителството над нея, когато…

Тя замълча драматично.

— Когато дългът го призовал да спаси живота на съдията, при все че тя е можела да отсъди срещу него. — Мерилин разпери широко ръце и възкликна: — Направо за Холивуд. История за храброст и кавалерство. Хората ще я изгълтат като топъл хляб. Само трябва да им я поднесем.

— Оттеглих се от делото за попечителството над дъщеря му.

— Какво? — скочи Мерилин. — Кога? Сериозно ли? Ще ми кажеш ли защо?

— Не.

Краткият, но категоричен отговор на Холи я съсипа. Не й оставяше никаква възможност да спори. Тя направи тактическо отстъпление, взе химикалката си и започна да потраква по масата.

Измина цяла минута, преди да я захвърли и да плесне с ръце.

— Всъщност това дори е по-добре. Да! Като съдия по делото ти си ограничена какво можеш да кажеш. Сега, след като не си отговорна, можеш да бъдеш субективна. Свободна си да говориш за него каквото си пожелаеш.

Холи въздъхна.

— Мерилин…

— Знам, че не искаш да привличаш вниманието на медиите към дъщеря му. Разбирам те. Освен това се съмнявам, че дядото ще позволи. Даже не ме изслуша какво имам да кажа. Но ако ние…

— Чакай. Млъкни за малко. Опитала си се да прокараш тази идея пред Джо Гилрой ли?

— Преди половин час.

Холи погледна към мобилния й телефон, който лежеше на масата.

— И него проверих в „Гугъл“ — додаде Мерилин. — И за нула време намерих домашния им телефон. Не че имаше някаква полза от обаждането ми. Още щом се представих коя съм, ми затвори. Ала можем да се възползваме, без да замесваме малкото момиче.

— Извини ме за момент. — Холи избута стола си и стана.

— Къде отиваш?

— Веднага се връщам.

Остави Мерилин да диктува бележки в телефона си. Когато след няколко минути влезе в кухнята, тя още бе заета с това.

— Хрумнаха ми някои идеи, просто нахвърлих набързо разни неща. Не е нужно да използваме всички, но все пак… Какво е това?

Холи остави опакования куфар на Мерилин близо до вратата.

— Не го ли позна?

— Гониш ме от дома си?

— Не, уволнявам те.

Мерилин остана със зяпнала уста.

— Оценявам всичко, което направи за мен, Мерилин. Струваше си всеки похарчен цент досега. Но средствата, до които си склонна да прибегнеш, за да спечелиш изборите, ме отблъскват. — Когато забеляза, че тя се кани да я прекъсне, вдигна ръка. — Спорът е безсмислен. Нашето сътрудничество свършва сега. Моля те, разчисти масата, преди да си тръгнеш. Приятен път до Далас.

 

 

Нийл чакаше в коридора пред кабинета на съдебния лекар, когато Крофърд се появи няколко минути преди девет часа. Никой от двамата не каза нищо. Крофърд се облегни на стената и се загледа в детектива.

Накрая Нийл изсумтя:

— Полицейският участък е като разбунен кошер тази сутрин.

Крофърд се извърна и се загледа в дългия коридор, който още беше пуст. Нийл не схвана намека.

— Вярно ли е, че ти е била връчена временна ограничителна заповед?

— Да.

— Наистина ли си заплашил тъста си?

— Не.

— Способен си на насилие. Казвам го от личен опит.

Крофърд рязко се обърна и забеляза Нийл да попипва долната си устна с пръсти.

— Но те предупреждавам — изтъкна Крофърд. — Това някак опорочава целта.

— Ти си разрушителен тип — повиши глас Нийл, набирайки сили. — Онзи тъп номер от снощи с телевизионния репортер сложи прът в разследването…

— Какво разследване, Нийл? Ти галиш с перце единствения заподозрян, с когото разполагаме.

— Отърмън ли? Началникът…

— О, да не би да са те привикали в кабинета на директора?

— Бях сурово порицан.

— Задето си оставил случая да събира прах на спретнатото ти бюро ли?

— Заради твоите необосновани обвинения…

— Не съм обвинявал никого в нищо. Не е ли вярно, че Отърмън сам дойде при нас и си призна, че се е уговорил с полицай да го пусне да си тръгне от съда? Хм, вярно е. Не е ли вярно, че го помолих да погледне Родригес и той се съгласи? Също е вярно. За какви обвинения говориш?

Нийл замълча, но продължаваше да беснее вътрешно.

Крофърд си пое дъх и каза с по-кротък тон:

— Виж, ако искаш да говоря с началника и да поема изцяло отговорността за евентуални негативни реакции, свързани с Отърмън. Готов съм да го направя.

— По дяволите, не. Не искам да говориш с никого. Нещо у теб адски изнервя хората.

— А пък аз се надявах да ме изберат за любимец на класа.

— Кой е изтърбушил къщата ти?

Небрежността в тона на Нийл го засегна. Особено онази част от него, която се чувстваше уязвима и наранена от вандализма. Но му отговори с привидно безразличие:

— Полицейският участък явно наистина е бил като разбунен кошер тази сутрин. Затова забравете за обучението по безопасност на дома. Трябва да направите такова на тема как по-ефективно да клюкарстваме.

— Не са клюки. Официален доклад е. Извикал си полицаи в дома си. Те са го изготвили.

Крофърд знаеше, че шансовете да бъде заловен нарушителят са нищожни. Всеки, който извършва такова премислено и конкретно насочено престъпление, очевидно знае какво прави. Беше крайно съмнително да е оставил и улики. Но въпреки това стаята беше претърсена за отпечатъци тази сутрин.

Онзи тип явно бе влязъл през прозореца в стаята на Джорджия, като преди това е претърсил с фенерче отвън през стъклото, но не бе разкрил нищо особено. Единият от полицаите бе предположил, че престъпникът е искал да открадне нещо, което лесно да може да заложи за пари, за да си купи наркотици.

— Когато е намерил само кукли, вместо електроника или бижута, явно се е ядосал и се е разбеснял.

Крофърд не беше съгласен с тази теория, но не я оспори. Бе извикал полицията само за да има доклад за влизането с взлом, в случай че му потрябва някога, например пред застрахователите.

— Подозираш ли кой е бил? — попита го сега Нийл.

Крофърд и бездруго не би отговорил, но това тъй или иначе му бе спестено.

— Ето го Отърмън.

Мъжът излезе от асансьора и закрачи към тях, все така суров и арогантен. Единствената разлика от предния ден беше, че бе облечен в работни дрехи. Крачолите на панталоните му в защитен цвят бяха напъхани в ботуши, оплескани със засъхнала кал. Спря на няколко крачки от тях. Погледът му пронизваше като кинжал, когато се обърна към Нийл:

— Толкова ли отчаяно търсите някакви улики, че се налага да използвате името ми публично?

Нийл потрепери.

— Никой от моя отдел не ви е нарекъл заподозрян в разследването, господин Отърмън. Това е било предположение от страна на репортера. Впоследствие той беше осведомен правилно и обеща да се коригира.

— Ако ще да ме нарече и Джак Изкормвача, хич не ме е грижа. Това не променя истината, която ви казах вчера. Единствената ми грижа е, че какви ли не репортери постоянно ми звънят за коментар, а аз имам натоварен график, развалена машина и екип от работници, които се мотаят и почесват, докато съм тук с вас. — Той погледна часовника си. — Може ли да приключваме с това, за да се връщам на работа?

Крофърд стоеше до голям червен бутон пред двойната врата. Натисна го и ги пуснаха да влязат. Отстъпи встрани и остави другите двама да минат преди него. Отърмън гледаше право пред себе си и се преструваше, че той не съществува.

Нийл бе предупредил персонала, че ще дойдат и ги бе помолил да бъдат готови. Доктор Андерсън беше зает с друго, но един от помощниците му ги чакаше до масата. След като застанаха наблизо, той внимателно отгърна чаршафа.

Крофърд не откъсваше очи от Отърмън. А той, въпреки многократните си отричания, че познава Родригес, мигновено се издаде. Крофърд забеляза как коремът му се стегна, когато рязко си пое дъх. Примигна няколко пъти, после побърза да извърне очи.

— Господин Отърмън?

Овладя се толкова бързо, че ако Крофърд не го наблюдаваше внимателно, щеше да се подведе. Когато Отърмън отговори на дискретния въпрос на Нийл, сякаш бе надянал маска. Преобразяването му бе внезапно. Лицето му бе изпънато, сурово, безизразно.

Каза само:

— Не го познавам.