Сандра Браун
Под опека (2)

Първа глава

Пет дни по-рано

Крофърд Хънт се събуди с мисълта, че това е денят, който бе очаквал ужасно дълго. Още преди да отвори очи, почувства някакво радостно вълнение в гърдите си, но като крехко балонче то бързо се спука от пронизваща тревога.

Нещата можеше да не се наредят в негова полза.

Взе си душ с обичайната експедитивност, но отдели повече от обичайното време за външния си вид: изтърка добре зъбите, обръсна се старателно, дори използва сешоар, вместо да остави косата си да изсъхне сама. Но понеже не го биваше със сешоара, прическата му се получи, както обикновено — рошава. Защо не се беше сетил да се подстриже?

Забеляза няколко сиви косъма в бакенбардите си. Те, както и фините бръчици в ъгълчетата на очите му и от двете страни на устата, му придаваха по-зрял вид.

Но съдията вероятно щеше да ги сметне за доказателство за трудния му живот.

— По дяволите. — Ядосан, че толкова настойчиво се взира в отражението си, той извърна гръб на огледалото и отиде в спалнята си да се облече.

Поколеба се дали да не облече костюм, ала реши, че ще е прекалено, сякаш се старае твърде много да впечатли съдията. А и тъмносиният вълнен плат го караше да се чувства като погребален агент. Вместо това избра спортно сако и вратовръзка.

Макар тежестта на кобура на кръста да му липсваше, реши, че е по-добре да не носи оръжие.

В кухнята си направи кафе и си сипа зърнена закуска в една купа, но нито едното, нито другото се отразиха добре на нервния му стомах, затова ги изхвърли в боклука. Докато се бореше с неприятния вкус в устата си, звънна неговият адвокат.

— Добре ли си? — Качествата, които правеха Уилям Мур добър в професията, не допринасяха с нищо за образа му на дружелюбен човек. Той не притежаваше особен такт и напълно му липсваше чар, затова, макар че се обаждаше да се поинтересува как е Крофърд, въпросът прозвуча като предизвикателство, на което очаква положителен отговор.

— Добре съм.

— Съдът ще започне заседанието си точно в два.

— Да. Щеше ми се да е по-рано.

— На работа ли ще идеш преди това?

— Може би… Не съм сигурен.

— Би било добре. Така няма да мислиш само за изслушването.

Крофърд отвърна уклончиво.

— Ще видя как ще потръгнат нещата.

— Нервен ли си?

— Не.

Адвокатът изсумтя скептично. Крофърд си призна, че му е леко притеснено.

— Преговорили сме всичко — каза Уилям Мур. — Гледай всички в очите, особено съдията. Бъди искрен. Ще се справиш чудесно.

Макар да звучеше съвсем лесно, Крофърд въздъхна дълбоко.

— На този етап съм направил каквото мога. Сега всичко е в ръцете на съдията, който сигурно вече е взел решение.

— Може би. А може би — не. Решението често зависи от това как се държиш на скамейката.

Крофърд се намръщи.

— Не го казваш, за да ме притесниш.

— Имам добро предчувствие.

— Предполагам, че това е хубаво. Но какво ще стане, ако не спечеля днес? Какво ще правя след това? Освен да поръчам да ликвидират съдия Спенсър…

— Дори не си помисляй за възможността да загубиш. — Понеже Крофърд не отговори, Мур продължи с поучителен тон: — Последното, което ни трябва, е да се домъкнеш в съда с намръщена физиономия.

— Добре.

— Сериозно говоря. Ако изглеждаш неуверен, свършено е с теб.

— Добре.

— Трябва да влезеш в залата наперено, категорично, сякаш вече си спечелил.

— Разбрах, де…

Доловил раздразнението на клиента си, Мур смекчи леко тона.

— Ще се видим пред съда малко преди два. — Затвори, без да каже довиждане.

Оставаха му доста часове за запълване, преди да се яви в съда, и Крофърд обиколи дома си, проверявайки всичко отново… Хладилникът, фризерът и килерът бяха заредени. Предния ден беше наел услугите на агенция за почистване на домовете и три усърдни жени бяха лъснали всичко до блясък. Разтреби банята и си оправи леглото. Не виждаше какво друго може да свърши.

Най-накрая отиде във втората спалня, която седмици наред бе подготвял за завръщането на Джорджия, без да си позволява и капка съмнение, че от тази нощ насетне малкото му момиченце няма да прекарва всяка вечер под покрива на дома му.

Бе оставил обзавеждането изцяло в ръцете на жената от магазина за мебели.

— Джорджия е на пет — обясни й тогава той. — Тъкмо ще тръгне на предучилищна.

— А какъв е любимият й цвят? — попита жената.

— Розово. И пак розово.

— А каква сума може да си позволите?

— Не се ограничавайте в цената.

Тя бе приела думите му буквално. Всичко в стаята бе розово, освен матовобялата табла в горния край на леглото, скрина и тоалетната масичка с овално огледало, което се завърташе между две странични тънки подпори.

Сам бе добавил някои детайли, които смяташе, че ще допаднат на Джорджия: книжки с картинки в пастелни цветове с изрисувани по кориците дъждовни дъги и еднорози, цяла менажерия от плюшени играчки, балетна пачка с бляскави пантофки към нея и една кукла с розова дълга рокля на принцеса и златна корона. Продавачката в магазина го бе уверила, че това е мечтаната детска стая за всяко петгодишно момиче.

Липсваше единствено момичето.

Огледа стаята за последен път, после излезе от къщата и без да се разбере, усети, че е поел към гробищния парк. Не бе ходил там от Деня на майката, когато заедно с бабата и дядото на Джорджия я доведоха на гроба на майка й, която тя не помнеше.

Момиченцето тържествено положи букет рози, както му бяха казали, а после го погледна и попита:

— Може ли вече да идем за сладолед, тате?

Той остави възрастните хора да отдадат почит на починалата си дъщеря, грабна Джорджия в прегръдките си и я понесе обратно към колата. Тя пищеше радостно всеки път, когато той се преструваше, че залита и се препъва под тежестта й. Крофърд вярваше, че Бет нямаше да се засегне. Нима не би предпочела Джорджия да се смее със сладоледена фунийка в ръка, вместо да плаче над гроба й?

Някак си му се стори уместно да дойде тук днес, макар да беше с празни ръце. Не разбираше какво значение имаше един букет за човека под земята. Докато стоеше до гранитната плоча, той не сподели нищо с духа на мъртвата си жена. Беше изчерпал всичко, което имаше да й казва, преди години, а и от онези пречистващи излияния никога не се почувства по-добре. Пък и определено бяха напълно безполезни за Бет.

Затова само се взираше в датата, гравирана върху плочата, проклинайки своята вина. А после даде обет пред всеки възможен божествен господар на човешките съдби, който би могъл да го чуе, че ако му дадат попечителството на Джорджия днес, ще направи всичко по силите си, за да изкупи вината си.

 

 

Холи си погледна часовника, докато чакаше пред асансьора на първия етаж на съдебната палата. Когато вратите се отвориха, тя потисна въздишката си при вида на Грег Сандърс сред хората вътре. Отстъпи встрани, за да могат всички да излязат. Сандърс се приближи до вратата и остана там, блокирайки входа.

— Виж ти, съдия Спенсър — провлачено заговори той. — Какъв късмет да се срещнем. Можеш да ме поздравиш първа.

Тя се усмихна насила.

— Има ли повод за поздравления?

Той опря ръка на вратата, за да не се затвори.

— Тъкмо излизам от съда. И знаеш ли каква е присъдата по делото Малъри? Невинен.

Холи се намръщи.

— Не виждам защо това да бъде повод за празнуване. Клиентът ти беше обвинен в жесток побой над продавачка в хранителен магазин по време на извършването на въоръжен грабеж. Продавачката изгуби окото си.

— Само че клиентът ми не е ограбил магазина.

— Защото се паникьосал и избягал, след като си помислил, че е пребил до смърт продавачката. — Беше запозната със случая, но понеже представляващият обвиняемия, Сандърс, бе неин опонент в предстоящия избор за областен съдия, делото бе прехвърлено за разглеждане в друг съд.

Грег Сандърс се ухили самодоволно.

— Прокурорът не успя да докаже тезата си. Моят клиент…

Холи го прекъсна:

— Вече си защитил тезата си по време на процеса. Не бих си и помислила да те моля да я изложиш отново пред мен тук и сега. Би ли ме извинил?

Тя се вмъкна покрай него, за да влезе в асансьора. Той излезе, но отново задържа с ръка вратата.

— Отбелязах поредната си победа. А идва и ноември… — Той намигна. — И голямата победа.

— Опасявам се, че те чака голямо разочарование. — Тя натисна бутона на асансьора за петия етаж.

— Този път го няма съдия Уотърс, за да ти поднесе всичко наготово.

Задържаха единия от трите асансьора и хората почнаха да стават нетърпеливи. Тя забеляза раздразнените им погледи и прецени, че сега не е моментът да се остави да бъде въвлечена в обяснения нито за своето поведение, нито за това на ментора й пред Грег Сандърс.

— Очакват ме в залата след петнайсет минути. Моля, пусни вратата.

Вече се налагаше Сандърс да се бори с автомата, за да задържи вратата. С приглушен глас, така че само тя да чуе, той изрече:

— Какво ли може да е правила хубава млада адвокатка като теб за стария съдия Уотърс, че той да се застъпи за теб пред губернатора?

„Хубава“ в случая не беше комплимент, а опит да я принизи.

Тя се усмихна, но едва сдържаше яда си.

— Наистина ли, Сандърс? Ако си готов да прибегнеш до инсинуации, намекващи за неуместни сексуални отношения между мен и достопочтения съдия Уотърс, значи се чувстваш ужасно притеснен за успеха си през ноември. — Без да употреби „моля“, този път тя отчетливо нареди: — Пусни вратата.

Той вдигна ръце в знак, че се предава и се дръпна назад.

— Ще стъпиш накриво. Въпрос на време е. — Вратата се затвори и скри ухиленото му лице.

Холи влезе в офиса си и завари асистентката си, госпожа Дебра Бригс, да хапва кофичка кисело мляко на бюрото си.

— Искаш ли и ти?

— Не, благодаря. Тъкмо се сблъсках очи в очи с опонента си.

— И това ако не развали апетита ти, не знам какво би могло. Напомня ми за едно старо муле, което дядо ми имаше, когато бях дете.

— Има определена прилика. Издължено лице, големи уши, озъбена усмивка.

— Говорех за другия край на мулето.

Холи се разсмя.

— Някакви съобщения?

— Мерилин Видал звъня два пъти.

— Свържи се с нея и й кажи, че ме очакват в залата. Ще й се обадя след изслушването.

— Няма да й хареса, че отлагаш разговора.

Мерилин, диригентът и основен двигател на изборната й кампания, можеше да бъде дразнещо настоятелна.

— Така е, но ще го преживее.

Холи влезе в личния си кабинет и затвори вратата. Имаше нужда няколко минути да остане сама, за да си събере мислите преди предстоящото дело. Срещата със Сандърс я бе разстроила излишно. Ядосваше се, че допусна да й причини това. Беше уверена, че ще го победи в изборния ден и че ще запази мястото на съдия, на което бе временно назначена. Но докато закопчаваше ципа на тогата си, последните му думи отекнаха в главата й като зловеща прокоба.

 

 

— Крофърд?

Беше пристигнал по-рано и се мъчеше да прогони от ума си негативните мисли, докато зяпаше през армираното стъкло на прозорец на четвъртия етаж на многоуважавания съд на окръг Прентис.

Произнасянето на името му го накара да се обърне. Грейс и Джо Гилрой вървяха към него със сериозни лица, както подобаваше на повода да са тук.

— Здрасти, Грейс.

Тъща му беше дребничка и нежна и в погледа й се четеше благият й характер. Външните ъгълчета на очите й бяха леко извити нагоре, черта, която Бет бе наследила от нея. Двамата се прегърнаха за миг.

Когато го пусна от прегръдката си, тя го огледа одобрително.

— Изглеждаш чудесно.

— Благодаря. Здравей, Джо.

Той стисна ръката на бащата на Бет. Хобито на Джо бе дърводелство, от което по дланите му имаше стари мазоли. Всъщност всичко у него беше жилаво и здраво като за човек, тъкмо преминал седемдесетте.

— Как я караш? — попита той.

Крофърд се усмихна пресилено.

— Супер.

Джо явно не повярва на преувеличението, но не каза нищо. Нито отвърна на усмивката на Крофърд.

— Предполагам — каза Грейс — че всички сме леко нервни. — Поколеба се, после попита Крофърд дали има някакво предчувствие за изслушването.

— Имаш предвид дали ще спечеля или загубя?

Тя го погледна с болка.

— Моля те, недей да мислиш за изхода от делото като печалба или загуба.

— Ти не смяташ ли така?

— Искаме единствено най-доброто за внучката си — заяви Джо. С други думи това означаваше, че за Джорджия най-добре би било да остане с тях. — Сигурен съм, че това иска и съдия Спенсър.

Крофърд стисна устни и реши да запази аргументите си за съдебната зала. Разговорът с тях сега беше безсмислен и само щеше да предизвика излишни спорове. Безспорен факт бе, че днес той и родителите на жена му бяха от противоположните страни на правен казус, чието разрешаване би променило коренно живота на всички. Някой щеше да напусне съдебната зала победен и нещастен. Крофърд не би могъл да ги поздрави, ако съдията отсъдеше в тяхна полза и нямаше намерение да им пожелае късмет. Предполагаше, че те изпитват същото към него. Бяха се споразумели да държат Джорджия встрани от цялата процедура, затова Крофърд попита Грейс къде са я оставили, докато те са в съда.

— На гости е при внучката на съседите ни. Беше много развълнувана, когато я заведох там. Ще пекат курабийки.

Крофърд присви очи.

— Последните, които беше направила, бяха малко недопечени в средата.

— Винаги ги изважда от фурната твърде рано — обади се Джо.

— Защото няма търпение да ги опита — усмихна се Крофърд.

— Трябва да се научи, че търпението е добродетел.

За да не помръкне усмивката му напълно, той стисна зъби. Тъстът му ужасно го биваше да подмята такива хапливи забележки, насочени към недостатъците в характера на зетя. Тази беше много точно прицелена. И в точния момент. Преди Крофърд да успее да отвърне, адвокатът на Гилрой излезе от асансьора. Двамата се извиниха, за да поговорят с него.

Само след минути пристигна и адвокатът на Крофърд. Походката на Бил Мур беше рязка като маниерите му. Но днес решителните му крачки бяха възпрепятствани от десетки бъдещи съдебни заседатели, които се бяха събрали в коридора и се оглеждаха в търсене на посочената им съдебна зала.

Адвокатът си проби път през тях, стигна до Крофърд и заедно влязоха в залата на съдия Спенсър.

Съдебният пристав, Чет Баркър, беше сякаш неделима част от историята на съдебната палата. Едър мъж с приветлива натура, подхождаща на ръста му. Поздрави Крофърд по име.

— Голям ден е днес, а?

— Да, така е, Чет.

Приставът го потупа по рамото.

— Късмет.

— Благодаря.

Крофърд едва бе успял да докосне седалката на стола си, преди Чет да помоли всички да станат. Съдията влезе в залата, качи се на подиума и седна в креслото с висока облегалка, което Крофърд неволно сравни с кралски трон. Донякъде беше такъв. Тук почитаемият съдия Холи Спенсър бе абсолютен властелин.

Чет обяви съдебното заседание за открито и подкани всички да седнат.

— Добър ден — поздрави съдията. Попита адвокатите дали всички страни присъстват на заседанието и когато приключиха с формалностите, тя сключи пръсти върху катедрата си.

— Макар да поех това дело от съдия Уотърс, се запознах подробно с него. Разбирам, че през май две хиляди и десета година Грейс и Джо Гилрой са подали молба за временно попечителство над внучката си, Джорджия Хънт. — Тя погледна към Крофърд. — Господин Хънт, вие не сте оспорили тази молба.

— Не, Ваша Чест, не съм.

Уилям Мур се изправи.

— Може ли да взема думата, Ваша Чест?

Спенсър кимна.

С отсечен делови тон адвокатът изреди основните аргументи от молбата на Крофърд за възстановяване на попечителството и обобщи защо е навременно и удачно Джорджия да бъде върната при него. Завърши с думите:

— Господин Хънт е неин баща. Обича я и любовта им е взаимна, както свидетелстват двама детски психолози. Вярвам, че имате копия на докладите им за Джорджия?

— Да, и ги прегледах внимателно. — Съдията се взря замислено в Крофърд, после продължи: — Господин Хънт ще има възможност да се обърне към съда, но първо искам да чуя семейство Гилрой.

Адвокатът им скочи на крака, нетърпелив да изложи за протокола възраженията им срещу искането за попечителство на Крофърд.

— Стабилността на господин Хънт е поставена под въпрос преди четири години, Ваша Чест. Той се отказал от дъщеря си, без да оспорва, което показва, че е знаел, че дъщеря му ще бъде по-добре при баба си и дядо си.

Съдията вдигна ръка.

— Господин Хънт признава, че по онова време е било в интерес на Джорджия да бъде отглеждана от тях.

— Надяваме се да убедим съда, че тя трябва да остане при тях.

Той извика Грейс на свидетелското място. Тя положи клетва. Съдията й се усмихна окуражително, докато заемаше мястото си на скамейката.

— Госпожо Гилрой, защо с господин Гилрой оспорвате молбата на зет ви да получи попечителство?

Грейс навлажни устни.

— Ами, нашият дом е единственият, който Джорджия е имала. Посветили сме се на това да го превърнем в уютно и спокойно място за нея. — Тя продължи да описва стабилната и грижовна атмосфера, която й бяха създали.

Съдия Спенсър най-сетне я прекъсна.

— Госпожо Гилрой, никой в тази зала, дори и господин Хънт, не оспорва, че сте създали чудесен дом за Джорджия. Моето решение няма да бъде взето въз основа на това дали сте се грижили добре за детето, а дали господин Хънт е способен и в състояние да осигури също толкова подходящ дом за нея.

— Знам, че я обича — каза Грейс, поглеждайки го смутено. — Но само любовта не е достатъчна. За да се чувства сигурно, едно дете има нужда от постоянство, стабилен ред. Тъй като Джорджия няма майка, се нуждае от най-доброто, което може да получи.

— От баща си. — Мърморенето на Крофърд предизвика неодобрителни погледи от всички, включително и от съдията.

Бил Мур го сръчка с лакът и прошепна:

— Ще дойде и твоят ред.

Съдията зададе на Грейс още няколко въпроса. Основната теза в показанията на тъща му бе убеждението й, че ако Джорджия бъде изведена от дома им, това ще доведе до вредно сътресение в младото й съзнание.

— Със съпруга ми вярваме, че откъсването й от нас ще нанесе непоправими щети на емоционалното и психологическо развитие на Джорджия — завърши тя.

На Крофърд това изявление му прозвуча заучено и предварително репетирано. Явно адвокатът им бе подучил Грейс да го каже, а не беше измислено от самата нея.

Съдия Спенсър попита адвоката на Крофърд дали има въпроси към госпожа Гилрой.

— Да, Ваша Чест, имам. — Той се приближи към свидетелската скамейка и започна, без да губи време в излишни любезности: — Джорджия често прекарва събота и неделя с господин Хънт, нали така?

— Ами, да. След като решихме, че е достатъчно голяма, за да прекара нощта без нас, и че Крофърд е… достатъчно стабилен, започнахме да му позволяваме да я взима с преспиване. Понякога за две нощи.

— Когато се връща при вас след тези гостувания при баща си, каква е Джорджия?

— Как каква?

— Какво е настроението й, общото й състояние? Дали хуква към вас със сълзи на очи и протегнати ръце, щастлива, че се прибира? Дали се държи плахо, стресната ли е или травматизирана? Дали е свита в себе си и некомуникативна? Изпадала ли е някога в емоционално разстройство?

— Не. Тя е… добре.

— Плаче само когато баща й я връща при вас. Така ли е?

Грейс се поколеба.

— Понякога плаче, когато я оставя. Но само понякога. Не всеки път.

— По-често плаче след по-дълго посещение при него — заяви адвокатът. — С други думи колкото повече време е с баща си, толкова по-разстроена е от раздялата им, когато си дойде при вас. — Забеляза, че адвокатът на семейство Гилрой се кани да възрази и му махна да си седне на мястото. — Заключение от моя страна.

Извини се на съдията, но Крофърд разбираше, че изобщо не съжалява, задето успя да изрази мнението си на глас и да бъде записано в протокола.

Уилям Мур зададе следващия си въпрос към Грейс:

— Кога беше последният път, в който видяхте господин Крофърд пиян?

— Преди известно време. Не помня точно.

— Преди седмица? Месец? Година?

— Преди това.

— Преди това — повтори. — Преди четири години? По времето на най-тежкия период, в който е страдал за загубата на съпругата си?

— Да. Само че…

— Доколкото ви е известно, господин Хънт някога бил ли е пиян, докато е бил с Джорджия?

— Не.

— А дали е избухвал и я е удрял?

— Не.

— Дали й е крещял, използвал ли е груб или вулгарен език пред нея?

— Не.

— Пропускал ли е да я нахрани, когато е била гладна?

— Не.

— Може би е забравял да закопчее колана на детското й столче в колата? Или не се е появил, когато го е очаквала? Някога изобщо проявил ли е пренебрежение към физическите или емоционални нужди на дъщеря си?

Грейс сведе глава и тихо отвърна:

— Не.

Мур се извърна към съдията и разпери широко ръце.

— Ваша Чест, това дело е губене на ценното време на съда. Господин Хънт е направил някои грешки, които признава напълно. Ала с времето е успял да преобрази живота си. Премества се от Хюстън в Прентис, за да може да вижда редовно дъщеря си. Подложил се е на терапията, която му е предписана от вашия предшественик преди дванайсет месеца. Изминалата година не е отслабила решимостта му да си върне попечителството над детето. И аз твърдя, че освен собствените им егоистични подбуди, няма никакви основания господин и госпожа Гилрой да оспорват молбата на клиента ми.

Адвокатът на Гилрой скочи на крака.

— Ваша Чест, основанията на клиентите ми за оспорването на тази молба са записани в документите по делото. Господин Хънт се е доказал като неспособен…

— Имам всички документи по делото, благодаря — прекъсна го съдия Спенсър. — Госпожо Гилрой, свободна сте. Бих искала да чуя господин Хънт.

Грейс напусна свидетелското място с измъчено лице, сякаш ужасно е навредила на каузата им.

Крофърд се изправи, приглади вратовръзката си и отиде до скамейката. Чет го закле. Крофърд седна и погледна съдията — право в очите, както го бе инструктирал Мур.

— Господин Хънт, преди четири години някои ваши постъпки поставят под въпрос способността ви да бъдете добър родител.

— Поради което не оспорих решението за временно попечителство, което бе присъдено на Джо и Грейс. Джорджия беше само на тринайсет месеца, когато Бет почина. Имаше нужда от постоянни грижи, а обстоятелствата не ми позволяваха да ги полагам за нея. Имах задължения в работата, други проблеми.

— Сериозни проблеми.

Това не беше въпрос. Той запази мълчание.

Съдията прелисти няколко официални на вид документа и прокара пръст по една от страниците.

— Били сте арестуван и сте признали, че сте шофирали под влиянието на алкохол.

— Веднъж. Но аз…

— Били сте арестуван за неприлично поведение на публично място…

— Уринирах.

— И за нападение.

— Беше сбиване в бар. Задържаха всички, които бяхме вътре. Бях освободен без…

— Имам досието.

Той седеше и кипеше вътрешно, съзнавайки как миналото може да унищожи бъдещето му. Съдия Холи Спенсър следеше всичко под лупа. След като го гледа дълго и замислено, тя отново прелисти страниците на онова, което бе нарекла негово „досие“. Зачуди се колко ли зле изглежда, когато всичките му прегрешения са записани черно на бяло. Ако можеше да се съди по намръщеното й лице, положението не беше розово.

Най-накрая тя отбеляза:

— Посетили сте всички сеанси на терапията.

— Съдия Уотърс ясно заяви, че е задължително. Бях на всеки от двайсет и петте сеанса. Постарах се да не пропусна нито един.

— Докладът на психолога е изчерпателен. Според нея сте постигнали забележителен напредък.

— Така мисля и аз. Убеден съм в това.

— Поздравявам ви за усърдието, господин Хънт, и се възхищавам на решимостта ви да си върнете попечителството над дъщерята, която очевидно обичате.

„Ето сега се почва“, помисли си той.

— Обаче…

Вратата в дъното на съдебната зала се разтвори с трясък и една фигура, сякаш излязла от филм на ужасите, се втурна по централната пътека между скамейките с протегната напред ръка, стиснала пистолет. Първият куршум се заби в стената зад свидетелското място, по средата между Крофърд и съдия Спенсър.

Вторият улучи съдебния пристав Чет Баркър право в гърдите.