— Влязъл е в съда през главния вход малко преди два без двайсет. Асистент — прокурор Алиша Оуънс потвърди, че са имали среща в два без петнайсет. Тя закъсняла с двайсет минути. По време на срещата им били уведомени за ситуацията на четвъртия етаж и били евакуирани с всички останали. Видяхме как го извеждат през западния изход на първия етаж.

— Кой полицай го е пуснал да си ходи?

Нийл каза името му, ала Крофърд не го познаваше.

— Той е съвестен, но съвсем неопитен — поясни Нийл. — Разбираемо е, че Отърмън го е впечатлил силно. С него ще се занимае началникът му.

— Колко строго?

— Това е друг отдел. Не е моя работа.

На Крофърд му се прииска да го сграбчи за яката и да го попита каква му е работата, ако не да намери убиеца на Чет.

— Отърмън бил ли е в някоя от другите общински съдебни зали?

— Не.

— Като свидетел?

— Нито като свидетел, нито като заседател. Няма никаква връзка — подчерта Нийл. — Проверихме всичко. Отново направихме проверка и за връзки между съдиите Уотърс и Спенсър. Няма никакви сведения за него в бившата й кантора. Нищо. Нула. Кръгла нула. Казах ти.

— Значи искаш да го оставя на мира.

— Взе ми думите от устата.

— Ако нищо не излезе от посещението в моргата, ще го направя. Нещо за пистолета?

— Доколкото ни е известно, не е използван досега, ако не броим липсващия сериен номер. Проверяваме местните търговци за скорошни покупки, но може да е бил купен навсякъде.

— Ами бояджийският гащеризон?

— Продава се почти във всеки магазин за работно облекло и голям търговски обект в страната. Същата марка може да се поръча и от различни магазини в интернет. Доставките до Тексас за последните шест месеца са хиляди, и то след като ги ограничим по размер, вид и партиден номер на производителя. Освен това може да е бил купен от всеки друг от четирийсет и деветте щата и да е бил донесен тук.

— А ръкавиците?

— Същата работа. Имаме цели кутии от тях в онзи килер.

На разположение на всеки полицай.

Както и на всеки медицински работник, домакиня, готвач, фризьор или просто човек, който се страхува от микроби…

— Добре, схващам — раздразнено го прекъсна Крофърд. — Ами маската?

Не е толкова широко достъпна като другите неща, но се продава в магазини за карнавални костюми, както и по интернет. Още се опитваме да проследим продажбите в областта. И преди да попиташ, провели сме над осемдесет разпита на хора, които са били в сградата.

— Съдейки по изражението ти…

— Всеки от разпитаните има логично и лесно доказуемо обяснение за причината да е в съда и може да обясни къде е бил по време на стрелбата.

— Все пак остават доста неразпитани.

— Така е, но засега нищо подозрително или поне малко съмнително не е изскочило. Никакви връзки със съдия Спенсър, освен една жена. Съдията е водила делото по развода й преди шест месеца. Няма замесени деца. И двете страни били удовлетворени от присъдата. Бившият й се преместил в Сиатъл. В понеделник следобед е бил на работното си място във фабрика за рибни консерви. Тя е била в съда, защото била призована като съдебен заседател.

— Хората лъжат, Нийл.

— А също казват и истината. Тази жена си носеше призовката.

— Нещо ново за Родригес?

— Никой не го е потърсил. Или поне никой не е поискал да види тялото.

— Доктор Андерсън потвърди ли, че няма синина на коляното?

— Няма. И никой не може да потвърди, че си изритал онзи тип. — Той седна по-напред и опря лакти на бюрото си. — Главният ни заподозрян си оставаш ти.

— Не отговарям на описанието на стрелеца — каза Крофърд с напълно безизразен тон. И допълни: — А имам и алиби.

Нийл все така не откъсваше поглед от него, когато мобилният телефон на Крофърд завибрира на колана му. Погледна кой го търси и вдигна:

— Здравей, Грейс.

— Не си сам — обади се Холи.

— С Нийл Лестър си споделяме наученото по случая.

— В сградата ли си?

— Точно така. Какво става? Джорджия как е?

— Трябва да те видя.

— Е, добре, щом малката иска да ме види…

— Насаме.

Сърцето му подскочи.

— Мога да дойда. Кога и къде?

— Аз съм в кабинета си, но изчакай всички да си тръгнат, преди да се качиш.

— Разбира се. Ще дойда.

Прекъсна връзката и обясни на Нийл:

— Грейс ме покани на обяд утре.

— Една от полицайките предложи да иде за храна и се върна с близо пет кила пържоли и половин дузина гарнитури.

На Холи й призля само при мисълта за храна.

— Започвай без мен — каза тя на Мерилин, която вече се бе обаждала много пъти, за да пита кога Холи ще се върне. — Ще се прибера веднага щом успея да се измъкна.

— Каза го преди няколко часа.

— Имам много да наваксвам. Следобедът беше натоварен.

— Грег Сандърс също е бил зает. Даваха го по новините в шест часа.

— Както и мен.

— Да, но твоята поява беше повторение на пресконференцията. Стари неща… Трябва ни нещо ново. — И изведнъж, в изблик на вдъхновение, предложи: — Ще донеса храната в твоя кабинет. Ще си поговорим за работа, докато хапваме.

— Категорично не — едва не извика Холи. — Госпожа Бригс ми остави цял куп документи и писма за подпис. Освен това колко водки си изпила?

— Кой ги брои?

В този момент отекна тихо почукване на вратата й.

— Човекът за последната ми среща е тук, Мерилин. Трябва да затварям. Да не си посмяла да се качиш зад волана.

Точно оставяше телефона, когато Крофърд влезе и затвори вратата след себе си. За разлика от гладко избръснатото му лице при появата му в съда, сега брадата му беше набола. Сакото му беше омачкано, вратовръзката разхлабена и изкривена, а тъмнорусата му коса бе в пълен безпорядък.

Изглеждаше прекрасно. Прииска й се да му скочи.

— Здравей.

— Здрасти. — Тя проследи погледа му, вторачен в слушалката, която тя още стискаше. Остави я на бюрото и каза: — Говорех с Мерилин.

— Която е в списъка на най-любимите ми хора — иронично подхвърли Крофърд.

— Задето свика пресконференцията ли? Никога не бих се съгласила, ако не смятах, че е важно да те защитя.

— Вече го каза. Но пое ненужен риск.

— И ти вече го каза. Няма нужда да го обсъждаме отново.

Той намести вратовръзката си, размърда рамене и пристъпи от крак на крак. След няколко мига неловка тишина попита:

— Къде е Денис?

— Вкъщи, предполагам.

— В твоя дом ли?

— В неговия.

— Хм, доста кратко посещение.

— Дойде само за да се увери, че съм добре.

Крофърд изсумтя презрително.

— За малко да те застрелят, а той хуква презглава да те спасява, полудял от тревога, три дни по-късно.

Тя се усмихна.

— Явно не храниш добри чувства към него.

— Какво ме издаде?

— Изчезна нанякъде, без да кажеш и дума.

Изражението му стана гневно, после разкаяно. И отново гневно.

— Довлече се тук и се държеше, сякаш те притежава.

— Само ме прегърна.

— Не, притисна те.

— И в какво е разликата?

— В това къде са му ръцете.

— Двамата бяхме заедно дълго време. Близки сме.

— Така е, той ти е близък, разумен и изискан. А аз съм примитивен. Човек от пещерите… Само че когато те сграбчи, ми се прииска да му извия врата. Единствено моите ръце искам да те докосват.

— Нямаш права.

Очите му се присвиха.

— Донякъде имам. — Тръгна към нея. При всяка негова стъпка, която правеше напред, тя отстъпваше една назад, докато не се опря в бюрото си. — Онзи необмислен секс на дивана ми дава права.

Гласът му, натежал от спотаена страст, предизвика сърцето й да бие по-бързо. Тя знаеше, че трябва да спре това, но не можеше да се овладее.

Притисна я до бюрото й. Уханието му, грубата му, безцеремонна мъжественост я объркваха напълно.

— Зарекохме се да изтрием спомена от дивана — прошепна той. — Ти успяваш ли?

— Не особено.

Крофърд я сграбчи за кръста. После плъзна ръце надолу и пръстите му се впиха в дупето й.

— Нито пък при мен.

Едва чуто тя изрече:

— Ще ми се тепърва да ни предстоеше.

Очите му се впиха в нейните.

— И ти ли си го спомняш, както аз?

— А ти как го помниш?

— За да ти разкажа, ще трябва да си послужа с по-особени детайли.

— Неприлични думи ли?

— Брутални. — Той се приведе по-близо и прошепна: — Искаш ли да чуеш колко стегната беше?

Тя затвори очи за миг.

— Крофърд.

— Съжалявам. Знам, неподходящо място, неподходящо време… Всичко е неподходящо. — Въздъхна безпомощно, разочаровано отдръпна ръце и направи крачка назад. — Толкова е неподходящо, че дори не бива да говорим за това. Но поне те накарах да ме наречеш по име.

Тя се отдръпна от бюрото, за да не се изкушава да го притисне отново към себе си.

— Снощи се сбогува с мен.

— Бях напълно сериозен. Но беше снощи…

— Това е правилното решение, Крофърд.

— Единственото решение. И за двама ни. Само че… — Погледна я в очите и въздъхна. — Само че ако знаех, че онзи път с теб ще остане единствен, щях да го направя бавно.

Тя наведе глава и усети, че той също е извърнал поглед.

Замълчаха. Най-накрая Крофърд тихо отрони:

— Трябва да говорим по работа. Името Отърмън говори ли ти нещо?

— Чък?

Той рязко вдигна глава от изненада.

— Чък? Познаваш ли го?

— Разбира се.

— Откъде да се разбира… Да не сте се сблъсквали някъде?

— Напротив, точно обратното. Той ме подкрепя. Направи дарение за кампанията ми.

Той я изгледа озадачено. После се разсмя и уморено прокара длан върху лицето си.

— О, в това си го бива… Нийл направо ще е на седмото небе.

— Защо?

— Няма значение. Професионална шега. — Той отпусна ръце, сякаш се предаваше. — Защо искаше да ме видиш?

— Седни. — Тя му посочи стола пред бюрото си.

Погледът му я прониза.

— Не, това ми звучи като нещо, което бих предпочел да чуя прав.

— Лоши новини.

— Само такива получавам напоследък. Казвай направо.

Ударът не можеше да бъде смекчен. Тя не се и опита.

— Джо Гилрой е подал молба за временна ограничителна заповед срещу теб.

В продължение на няколко секунди той само я гледаше, сякаш бе заговорила на чужд език, после леко наклони глава неразбиращо. Накрая, когато напълно осъзна думите й, лицето му се скова от ярост.

— Мръсно копеле — процеди през стиснати зъби той.

После се обърна и тръгна към вратата.

Холи, която бе очаквала точно тази реакция, го изпревари, застана пред него и опря длани в гърдите му.

— Крофърд, помисли! Ако хукнеш разгневен към тъста си, ще направиш точно каквото иска. Той ще повика полиция и ще бъде отбелязано като домашно насилие.

— Поредният инцидент в досието ми. В скапаното ми досие.

— Точно така! Ще играеш по свирката му, ще оправдаеш действията му. Това ли искаш?

— Не. Искам да го убия.

Тя само го изгледа с очи, които го накараха да преосмисли думите си. Рязко се извърна от нея и започна да крачи из кабинета й като хванат в клетка лъв, докато оглеждаше внимателно всеки детайл. Взе кристалното преспапие от бюрото й и го претегли в дланта си. За миг тя се уплаши, че ще го хвърли през прозореца.

— Хубав кабинет. — Той вдигна глава към полилея в средата на тавана. — Тук ли отсъждаш мъдро съдбите на хората? Това ли е мястото, където хвърляш заровете, за да определиш бъдещето им?

— Не говори така…

Преливащи от презрение, очите му се впериха в нея.

— Защо не?

— Защото отказвам да бъда изкупителната жертва, след като аз не съм виновна за проблемите ти. Освен това няма да вземам никакви решения за твоето бъдеще. Оттеглих се от делото ти за попечителство.

Изумен, той върна внимателно преспапието на бюрото.

— Кога?

— Издиктувах писмото си рано тази сутрин, преди пресконференцията. Госпожа Бригс го напечата на официална бланка и беше готово за подпис, преди да изляза за обяд. Тя го занесе лично на съдия Мейсън. Той е административният съдия за окръга.

Раменете му се отпуснаха, за момент усети хладни тръпки по тялото си. После отново започна да крачи наоколо.

— Казах на господин Гилрой — продължи тя — че ще трябва да представи молбата си за временна ограничителна заповед за подпис на друг съдия. Ала го попитах защо смята, че е нужно това. Той ми разказа как си се появил неканен в дома им снощи.

— Никога преди не ми е била нужна специална покана. Обаждал съм се предварително само от учтивост. Е, както е казано: направи добро и го хвърли в реката…

— Господин Гилрой твърди, че си го заплашил, че „ще съжалява“.

— Така беше. И наистина ще съжалява, ако продължава с тези глупости.

— Но не е имало никакъв физически сблъсък снощи, нали?

— Ако ти е споменал, че е имало или че някога се е случвало, значи лъже.

— Не, призна, че не си го докоснал. И затова го помолих да премисли действията си.

— Напразно, изглежда.

— Той… — Това беше новината, която най-много се страхуваше да му сподели. — Твърди, че представляваш заплаха за Джорджия.

Крофърд замръзна. Изгледа я недоумяващо, останал без думи.

— Не че я малтретираш — поясни тя. — Страхува се, че може да им я вземеш.

— Да я отвлека?

— Това беше думата, която използва.

Той се изсмя мрачно.

— Ако имах такива намерения, щях да го направя отдавна.

— И аз му казах нещо подобно. Но той изтъкна, че събитията около стрелбата в съдебната зала може да съсипят кариерата ти. Особено твоето несправяне със ситуацията и последиците от нея.

— Несправяне?

— Всичко това са негови думи, Крофърд. Не мои.

— Ако не се брои Нийл, никой официално не го е заявил. Аз дори не съм стрелял.

— Отбелязах и това. Обаче, според господин Гилрой, действията ти може в крайна сметка да бъдат подложени на вътрешно разследване. И този път, продължи той, твоята агенция — или която и да било институция, да не бъде толкова благосклонна, както са били след събитията в Халсън. Ако бъдеш уволнен или принуден да си подадеш оставката, няма да има какво да изгубиш… Тогава просто може да грабнеш Джорджия и да изчезнеш.

— Така де, само дето ще се превърна в престъпника беглец. Дори и да бих го избрал за себе си, Джо наистина ли вярва, че бих го причинил на Джорджия?

— Не знам в какво вярва той, Крофърд. Но аз вярвам, че тотално греши. И му казах. За съжаление не успях да променя решението му, дори не се разколеба. Тръгна си и отиде да търси друг съдия.

Крофърд прокара длан по пресъхналите си устни.

— Какви последици ще има за теб?

— Оттеглянето ми от делото ли?

— Това, че ме предупреди за временна ограничителна заповед.

— Ако Джо Гилрой разбере, може да подаде оплакване срещу мен.

— Господи, Холи. Не искам цялата помия, която изливат върху мен, да опръска и теб.

— А аз не искам да се оставиш да бъдеш провокиран от тъста ти…

Той погледна към вратата.

— Ако не ме беше спряла, вече щях да съм му размазал физиономията.

— Точно от това се опасявах. И затова те предупредих. Знам, че е на ръба на професионалната етика, но не можех да те оставя напълно да унищожиш шансовете си да си върнеш дъщерята.

— Каква причина изтъкна за оттеглянето си от делото? Това ще ти навреди ли много?

— Не се изисква да изтъкнеш причина. Един съдия може просто да заяви, че не може да разглежда даден случай. И толкова. Въпреки всичко онова, което написах в писмото си до съдия Мейсън и губернатора…

— Губернатора?

— Сметнах, че трябва да знае. Обадих се в канцеларията му, но ми казаха, че е извън щата на конференция, затова му пратих имейл. Обясних му ситуацията и прикачих копие на писмото си до съдия Мейсън.

— Имаш имейла на губернатора?

Тя махна с ръка, давайки да се разбере, че това не е важно.

— В писмото си заявих, че след като си ми спасил живота и че след като, по необходимост, двамата с теб сме тясно свързани с разследването, на практика е невъзможно да бъде запазена пълна безпристрастност. Което е самата истина.

— Макар и не цялата — тихо каза той.

— Така е… — отрони шепнешком тя. — Просто наруших правилата. Дори и никой да не научи за станалото между нас, аз ще го знам.

Погледите им се срещнаха за миг, после той се извърна и отиде до една от етажерките с книги. Опря длани на високия рафт, а главата му се отпусна напред между раменете. Остана така цяла минута. Опитваше да осъзнае всичко, което следваше оттук насетне.

Най-накрая, вперил очи в пода, изрече като на себе си:

— Временна ограничителна заповед. С други думи аз съм явна заплаха.

— Трябва да го обсъдиш с Уилям Мур.

Крофърд се извърна към нея:

— Сега говоря с теб.

Тя кимна загрижено.

— Заповедта влиза в сила мигновено, след като ти бъде връчена.

— И после трябва да се явявам в съда, за да се защитавам срещу приумиците на Джо.

Така беше, иначе пълната ограничителна заповед влизаше автоматично в сила и можеше да остане ефективна години наред. Разбира се, той го знаеше, затова тя не каза нищо.

— Колко време ще мине до изслушването за постоянна ограничителна заповед? Две, три седмици?

— Зависи, понякога повече, а може и по-малко.

— А и Окръжният съд разполага с една зала по-малко засега — сухо отбеляза той. — Пък и докато бъде насрочено изслушването, временната заповед остава в сила.

— Не знаем със сигурност дали друг съдия ще я разпише.

— Какви са шансовете ми?

— Опасявам се, че не са особено добри. Макар да няма физическо насилие, твоят тъст те обвинява в тормоз и заплахи за саморазправа. А щом става дума за сигурността на едно дете…

— Съдията ще подпише. — Той я погледна в очите и добави: — И няма да губят никакво време, преди да ми я връчат.

— Честно казано, мислех, че може вече да са ти я връчили… Така че като ти го казвам, не действам прибързано. — Тя пристъпи към него. — Крофърд, знаеш, че трябва да спазваш заповедта. Умолявам те. Ако я нарушиш, последиците ще са жестоки.

— Знам, мога да вляза и в затвора. По дяволите, аз самият съм пращал хора зад решетките заради нарушаване на временна ограничителна заповед.

— Освен това на практика е почти сигурно, че ще бъде отсъдено в полза на семейство Гилрой по време на изслушването за ограничителната заповед. Като нарушител ти ще бъдеш държан далеч от Джорджия години наред. Затова, моля те, обещай ми, че ще спазваш ограниченията.

— Много ли са строги?

— До изслушването не бива да се доближаваш на сто метра от дъщеря ти, семейство Гилрой или тяхна собственост. Никакъв контакт. Дори и по телефона. Всеки опит за общуване ще се счита за нарушаване на заповедта.

— Господи — изпъшка Крофърд.

— Съжалявам. Знам, че те вбесява определението „нарушител“, но…

— По дяволите всичко това — кипна той. — Джо, съдът, останалите… Да ме наричат както си щат. Ами Джорджия! Какво ще си помисли тя, когато внезапно изчезна от живота й? Ще си каже, че татко й я е изоставил.

Гърдите му се надигаха, дишаше учестено, обладан от ярост.

— Може и да не вярваш, може и на Гилрой да не им допада, но моето малко момиче ме обича. Последното нещо, за което си говорихме, беше изненадата, която я очаква в дома ми. А сега? Господи! — Той замахна гневно с юмрук във въздуха. Никога няма да простя на Джо за това. — Пристъпи встрани от нея и се отправи към вратата. — Трябва да вървя.

— Къде отиваш? Какво си наумил?

— Не знам. Да се напия може би.

Стресната, тя сграбчи ръкава му, той се помъчи да се отскубне.

— Няма да те пусна никъде, докато си в такова състояние.

— Остави ме, Холи. Знам, че ми е в природата да действам необмислено.

— Ако не се овладееш, ще изгубиш Джорджия завинаги.

Отскубна се от хватката й.

— Точно ти ли ми го казваш? — злъчно се изсмя Крофърд. — Сега щях да бъда с Джорджия, ако я беше дала на мен, вместо да губиш време и да изреждаш миналите ми прегрешения. „Ето ви дъщерята, господин Хънт. Вървете си у дома.“ Бам с чукчето. И всички си тръгват. Но не, ти трябваше да ме осъдиш преди това…

Холи се отдръпна от него. Знаеше, че я обиди в пристъп на гняв, но това не правеше думите му по-малко жестоки. Или по-малко верни. Изреченото остана да виси помежду им, разширявайки пропастта, която обстоятелствата вече бяха създали.

С рязко движение Крофърд дръпна бравата, отвори с трясък вратата и излезе навън.

— Двамата бяха заедно тази вечер. Сами.

— Кои?

Пат Конър кимна за поздрав на друг полицай, който го подмина, понесъл голям хартиен плик с бургери. След като вече не можеше да го чуе какво казва, той прошепна в телефона за еднократна употреба:

— Съдията и Крофърд Хънт. Двамата се заключиха в кабинета й за повече от половин час. Той излезе оттам с вид, сякаш е готов за див секс или за убийство. Не задължително в този ред.

Смяташе, че изразът му е доста сполучлив, но от другата страна на линията не последва никаква реакция.

— Кога стана това?

— Преди малко. Той профуча по стълбите към фоайето. Направо тичаше. Излезе от сградата. Проследих го и го видях как си тръгва с колата.

— Къде е съдията?

— Още е в кабинета си.

— Може да са обсъждали разследването.

— Насаме? Нийл Лестър е тук. Както и Нъджънт. Защо не ги поканиха на срещата? А и още нещо…

— Какво?

— Тази сутрин след пресконференцията той я дръпна настрани, за да си говорят, далеч от чужди уши. — Пат разказа всичко, което бе видял и дочул. Само не спомена, че почти се бе изпуснал, когато Крофърд Хънт го бе посочил. — Каза ми да не пускам никой да ги прекъсва. Но Нийл Лестър се появи с гаджето й, така че се разделиха…

Изминаха няколко мига, преди гласът да попита:

— Той забеляза ли, че си го видял?

— Тази вечер ли имаш предвид? Да, докато излизаше ядосан от кабинета на съдията. Погледите ни се срещнаха. Той ми кимна приятелски, но не каза нищо. — Пат изчака, но когато отново не чу нищо отсреща, попита: — Какво искаш да направя сега?

— Погрижи се Нийл Лестър да научи за срещата им. Спомени му го мимоходом. Небрежно. Но подчертай, че Хънт е бил ядосан, когато си е излязъл.

— Не знам — захленчи Пат. — Не искам да рискувам кожата си в този случай.

Смехът на мъжа беше зловещ.

— Твърде късно е да се тревожиш за това.

Към следващата част или към съдържанието

Сандра Браун Под опека (19)

Метаданни

Данни

Под опека

Информация

История

Сваляне / Връзки

Осемнадесета глава

Сандра Браун
Под опека (19)