Сандра Браун
Под опека (18)

Седемнадесета глава

Мерилин пиеше трета чаша „Блъди Мери“. Денис отпиваше от студения си чай. Предястията им още не бяха пристигнали. Холи нямаше търпение този обяд да приключи. Бяха настанени на маса до прозореца в ресторанта на кънтри клуба, определен от Денис като единственото прилично място за хапване в Прентис, освен ако не си на високо въглехидратна диета. Салонът беше приятен, с изглед към голф игрището и езерото, докато в далечината зеленееше гъста борова гора.

Но Холи бе твърде напрегната, за да се наслади на ресторанта, на гледката или на компанията. Мерилин, която бе настояла да ги почерпи с един обяд, бе дошла със собствения си автомобил от съда, за да може да пуши. Така Холи остана да пътува с Денис. Двамата имаха малко време за разговор.

Отначало говореха за стрелбата, но след като той се увери, че тя не е била ранена, ако не се броят няколко синини и натъртвания, и че се справя, доколкото е възможно с последиците от преживяното в залата, преминаха на по-лични теми.

Холи го попита дали се среща с някого, а той смутено призна, че има нова приятелка, което не я изненада особено. Денис бе красив, успял, чаровен и интелигентен. И все пак тя се чудеше какво изобщо я беше привлякло в него. Сега й се струваше толкова… излъскан.

Той рядко се ядосваше. Никога не повишаваше глас. Най-разгорещеният спор, който изобщо си спомняше да са имали, беше провокиран от решението й да се премести в Прентис. А и то бе по-скоро обсъждане на предимствата и недостатъците, отколкото кавга.

Срещата им сега бе също толкова цивилизована и лишена от страст, колкото и връзката им. И раздялата. Никаква драма, никакви фойерверки. Когато днес го видя, сърцето й трепна, но това беше от тревога какво ще каже Крофърд, какво ще направи и как ще се почувства от неочакваното появяване на Денис. Макар че вече нито мнението му, нито реакцията му би трябвало да са от значение. Но бяха.

Тя не желаеше злото на Денис, а беше ясно, че и той изпитва същото към нея. Но след като вече го бяха установили, нямаха за какво да си говорят. Холи изгаряше от нетърпение той да си тръгне, да се прибере у дома и да остане твърдо в миналото й, за да може тя да продължи с настоящето.

Сега, когато мобилният й телефон звънна в джоба на чантата, тя се зарадва, че наруши неловкото мълчание. Погледна дисплея и видя, че е секретарката й.

— Госпожа Бригс не би прекъснала обяда ни, ако не беше нещо важно.

Извини се на Денис и на Мерилин и побърза да се отдалечи от масата, за да отговори на обаждането, преди да се включи гласовата й поща.

— Слушам — каза тя, докато минаваше покрай рецепцията във фоайето.

— Извинявам се, че се обаждам по време на обяд.

— Няма проблем. Какво става?

— Господин Джо Гилрой е тук. Няма уговорена среща, но казва, че е важно да говори с вас, колкото е възможно по-скоро. А не иска да го прави по телефона. Какво да му предам?

Тя погледна към ресторанта, където Мерилин говореше оживено, а Денис се смееше.

— Кажи му да почака — рече Холи. — Идвам веднага.

Двете полицайки, които бяха поели охраната й от тексаските рейнджъри, седяха на една маса близо до тяхната. Едната я бе последвала във фоайето. Холи я попита дали не може да се върне до съда в полицейската кола.

— Разбира се, съдия Спенсър. След обяда ли?

— Не, веднага. Нека само да се обадя на приятелите си.

Холи отново влезе в салона за хранене. Когато се приближи към масата, Денис стана и издърпа стола й.

— Съжалявам — каза тя — но не мога да остана.

— Защо? — В тона на Мерилин прозвуча остра нотка.

Денис се намеси:

— Даже не си хапнала още.

— Един човек ме чака в кабинета ми. Трябва да се върна веднага.

— Ще те закарам — с готовност обяви Денис.

Тя сложи ръка върху рамото му.

— Полицаите ще ме закарат. Остани и се наслади на обяда.

— Ще те видя ли по-късно?

Едва се сдържа да не го попита какъв би бил смисълът. Вместо това му се усмихна.

— Оценявам жеста ти да дойдеш чак тук, за да разбереш как съм. Наистина много мило от твоя страна. Но както се увери, добре съм. Сега ти си имаш своите задължения, аз — моите.

Той долови скрития й намек и също се усмихна, като дори изглеждаше леко облекчен.

Тя го целуна по бузата, после каза на Мерилин:

— Ще се видим по-късно у дома.

— Не много късно. Имаме да правим още много планове.

Холи метна чантата си през рамо, отново се усмихна на Денис, вероятно за последен път, и отиде при полицайките, които я чакаха до рецепцията. Настани се на задната седалка на служебната кола. Двете я откараха до съдебната палата и я придружиха чак до вратата на кабинета й.

В предната стая госпожа Бригс седеше зад бюрото си. Джо Гилрой се беше настанил на един фотьойл, стиснал куфарче в скута си. Изправи се, когато тя влезе. Здрависаха се и той й благодари, че го приема без предварителна уговорка. Тя го покани да я последва в личния й кабинет и затвори вратата.

След като и двамата седнаха и Холи го погледна над бюрото си, той отвори куфарчето си. Извади оттам няколко листа, хванати с кламер. Плъзна ги по бюрото към нея.

— Подал съм всички необходими документи в деловодството. Там ми казаха, че ми е нужен вашият подпис. Затова поисках да се видим възможно най-скоро. Това трябва да бъде изпълнено незабавно.

Холи моментално бе разпознала формулярите. За съжаление при семейни спорове те често бяха необходими, за да защитят една от страните от другата. И точно затова изгледа невярващо Джо Гилрой.

Той беше подал молба за временна ограничителна заповед срещу Крофърд Хънт.

 

 

Крофърд тръгна да търси Смити и го намери във втория стриптийзбар, който провери. Този беше малко по-висока класа от останалите. Между единайсет и три часа следобед през делничните дни тук сервираха безплатен обяд на всеки, поръчал минимум две питиета.

Когато Крофърд попита охраната на входа дали шефът е тук, мъжът се заинтересува каква работа има с него. Но подканен от значката и немигащия му поглед, тутакси го уведоми, че ще намери Смити в офиса му в дъното на сградата.

Крофърд влезе в клуба, отмятайки тъмночервена кадифена завеса, и мина край бюфета, отбелязвайки, че пилешките крилца изглеждат доста изсъхнали, а парчетата пица са започнали да се навиват по краищата. Но пък постоянните посетители, които седяха край сцената, съвсем не бяха дошли тук заради храната, а да зяпат двете танцьорки, които се кълчеха пред тях безлично и вяло. Едната даже се прозяваше, докато се поклащаше.

Крофърд закрачи по слабо осветен коридор в далечния край на клуба, подмина тоалетните и влезе през една врата, на която пишеше, че е само за служители. Мина край два склада, където каси с алкохол бяха струпани една върху друга на нивото на гърдите му. Вратата на една съблекалня беше отворена и вътре се виждаше някаква жена по халат, която седеше пред осветено огледало, наслаждаваше се на отражението си и говореше по телефона. Най-накрая Крофърд стигна до една затворена врата, на която бе изписано „Управител“.

От другата страна се чуваха виковете на Смити:

— Погледни се, по дяволите! Кой ще иска да плати да гледа насинено око?

После долетя женски глас:

— Да не мислиш, че когато съм на сцената, гледат очите ми?

— Кой ти го направи? Клиент или гадже?

— Теб какво те интересува? Не съм ти собственост.

Крофърд почука веднъж, после бутна и отвори вратата.

Смити стоеше зад бюрото си с ръце на кръста. Млада жена се бе отпуснала в стола срещу бюрото, което бе покрито с хартийки.

Смити изпъшка, когато видя Крофърд.

— О, супер. Направо върхът. Точно това ми липсваше днес. — Погледна яростно момичето и й махна с ръка да се омита. — Върви. Иди си купи някакъв грим, с който да скриеш това. Ако не можеш да контролираш мъжете и желанията им, нямаш място в този бизнес. Повтори ли се, изхвърчаш оттук.

— О, как пък не — провлече тя. — Тълпата обожава дупето ми.

Тя тръгна към вратата, като спря за малко до Крофърд. Нахално му намигна с насиненото си око.

— Кой си ти, сладур?

— Контрабандист.

— Сериозно?

— Махай се! — викна Смити.

Тя тръшна вратата подире си. Смити се пльосна на стола и приглади мазния си перчем.

— Кучката знае, че няма да я уволня. Тъпаците наистина се прехласват по задника й.

Крофърд се настани на стола, освободен от жената.

— От онова, което видях в джинсите, определено си го биваше.

— Танцът й започва в десет вечерта. Тогава можеш да го видиш целия. Искаш ли питие?

— Не, благодаря.

Смити се пресегна към бутилка с джин на бюрото си и си сипа в някаква мътна чаша. Изгълта го, после изръмжа:

— Та какво те води насам? Не ти препоръчвам крилцата.

— Вече ги видях.

— Е?

— Чък Отърмън.

Смити замръзна, докато си наливаше второто питие. После внимателно остави бутилката на бюрото си.

— Виждам, че го познаваш — усмихна се Крофърд.

— Не съм казал такова нещо.

— Няма нужда.

След като беше излязъл от съда, Крофърд се свърза със Службата за обществена сигурност и поиска от тях да му дадат основни сведения за Чък Отърмън. Служител от отдела му се обади само след пет минути с подробностите — дата на раждане, номер на социална осигуровка и шофьорска книжка… Отърмън имаше и разрешително да носи оръжие. Постоянният му адрес беше в Хюстън, а временният — пощенска кутия в Прентис.

— Прати ми всичко на имейл — каза му Крофърд.

— Вече е пратено.

— Какво е правил през последните трийсетина години?

— Бил е две години в колеж, но така и не си взел дипломата. Изглежда, през целия си съзнателен живот е работил за петролната и нефтена индустрия — докладва му служителят. — Вероятно няма кабинет с мокет, защото обича работата на терен. Мести се често, не се задържа в една компания повече от няколко години.

— Някаква конкретна причина?

— Нищо очевидно.

Това бе нещо любопитно, което Крофърд смяташе да провери.

И все пак Отърмън изглеждаше примерен гражданин. Бил женен някога, на двайсет и няколко, развел се само две години след това, без никакви драми и усложнения, без деца. Плащаше си издръжката навреме, нямаше задължения към данъчните. Никакви големи заеми или някакви жалби от него. Никакви арести.

Крофърд бе задал на служителя от агенцията още няколко въпроса. Макар отговорите да не повдигаха съмнения, той продължаваше да има усещането за нещо гнило. Затова реши да издири Смити, който бе източник на информация, каквато не можеше да се намери в компютри и интернет портали.

Сега се взираше в Смити изпитателно. Повтори въпроса си:

— Чък Отърмън. Какво знаеш за него?

— Знам, че трябва да си направиш услуга. Поне веднъж. Гледах новините. Вчера беше герой. Но днес? — Направи физиономия и размърда пръсти. — Не чак толкова. Освен за съдията. Виж, тя…

— Отърмън.

— Крофърд, от колко време сме приятели?

— Никога не сме били. Понякога ти плащам за информация. Винаги след това си взимам дълъг горещ душ.

Собственикът на клуба се потупа по гърдите в областта на сърцето.

— Това боли, наистина боли.

Крофърд кръстоса крака и сключи пръсти върху корема си, настанявайки се удобно.

— Онази млада дама с хубавия задник никак не се изненада, че посред бял ден те посещава някакъв контрабандист. Само пет минути ми трябват да те затворя, докато заедно с още няколко момчета със значки проучим подробно точно колко са доходите ти от алкохол. И никоя мацка няма да излезе на сцената в десет вечерта.

Това си беше реална заплаха. Бизнесът на Дел Рей Смит не беше напълно законен, нито дори в рамките на закона. Крофърд вярваше, че той води поне двойно счетоводство и има топли отношения с контрабандисти, букмейкъри и сводници.

Беше започнал още в тийнейджърските си години като дребен мошеник и бе минал към големите кражби, преди да бъде изключен от училище в единайсети клас. След като беше излязъл за втори път от затвора в Хънтсвил, реши, че е време да се стегне.

Изнамери достатъчно пари, за да плати първата вноска за долнопробна крайпътна кръчма близо до Прентис. Оттам бизнесът му се бе развил и сега включваше пет нощни клуба с танцьорки, които той рекламираше като „напълно голи“. Явно тавтологията му убягваше.

Заплахата на Крофърд накара Смити отново да приглади мазния си перчем.

— Нямам какво да крия.

— Вярно е. Твоите престъпления са очевидни.

Изражението му придоби невинността на ангел.

— Престъпления ли? — възкликна той.

— Укриваш данъци, лъжеш и мамиш, разпространяваш морална поквара. И двамата знаем, че накрая ще си изпееш всичко. Затова по-добре да не губим време. Кажи ми какво знаеш за Отърмън.

— Имам по-добра идея. Защо да не те почерпя един стриптийз само за теб, после се прибираш, отиваш за риба, на кино или да видиш детето си. Правиш каквото си искаш. Все едно. И не се забъркваш с Отърмън.

— И защо не?

— Може даже стриптийзът да завърши с щастлив край. Това момиче…

— Губя търпение. Какво знаеш за Отърмън?

Смити вдигна ръце с дланите навън.

— Ами нищо.

— Смити!

— Кълна се в Господ. Неговите работници са добри мои клиенти. Много добри. Не искам ти и приятелчетата ти да душите наоколо и да ги прогоните.

— Отърмън клиент ли ти е?

— Не.

Крофърд го изгледа свирепо.

— Добре де, само понякога…

Крофърд не мигна.

— Господи — измърмори Смити. — Много добър клиент е.

— Има ли предпочитания към определен клуб?

— „Гъделичкащо розово“.

— Колко често ходи там?

— Три-четири пъти в седмицата.

— Конкретно момиче ли търси?

— Не. Кълна се — добави той, когато Крофърд изрази съмнение. — Той рядко гледа шоуто. Седи в едно от големите сепарета и се среща с хора.

— Какви хора?

— Не знам. Всякакви. — Изгледа ядосано Крофърд и в крайна сметка реши да си сипе второ питие от бутилката с джин.

— Какви хора? Стари, млади, мъже, жени? Изпаднали типове? Богаташи?

Смити изгълта наведнъж джина и се оригна шумно.

— Мъже. Най-различни.

— И за какво си говорят с Отърмън всички тези различни мъже?

— Откъде да знам, по дяволите? За времето. — Под гневния поглед на Крофърд той се размърда на скърцащия стол. — Виж какво, аз не се меся… Нито подслушвам. Отърмън купува скъп марков алкохол, и то в големи количества. Моят интерес към него стига дотам.

— Много ли пие?

— Не. Черпи гостите си. Никога не съм го виждал другояче, освен ужасно трезвен.

— Участва ли в сбивания?

Смити се поколеба, после отрече.

— Попитах, сбивал ли се е?

Собственикът на клуба вдигна очи към тавана, после, след нов намръщен поглед от Крофърд, се предаде.

— Никога не съм го виждал да се бие с някого, но той е… Да речем, уважаван човек.

— Всява страх.

— Не съм го казал. Не можеш да ме цитираш, че съм го казал.

— Но никой не смее да му се опълчи.

— Не повече от веднъж. Сам си прави изводите.

Явно Отърмън не би се поколебал да посмачка нечия физиономия или да накара хората си да го свършат вместо него.

— Носи ли оръжие?

— Няма как да знам. Не съм го питал.

Смити вероятно лъжеше, но Крофърд реши да не спори. Щом Отърмън имаше разрешително, можеше да се предположи, че ходи въоръжен.

— И какво друго?

— Това е. Дава бакшиш от двайсет процента, не ми носи неприятности и аз не го притеснявам. И така искам да си остане. Тъй че ако това е всичко… — Той погледна с надежда Крофърд.

— Познаваш ли мъж на име Хорхе Родригес?

Той поклати глава.

— В моите клубове не идват много мексиканци.

— И защо?

Смити вдигна рамене.

— Може да е заради Светата Дева.

— Светата Дева ли?

— Нали ги знаеш, много си падат по нея.

Крофърд реши да не рови повече в тази изкривена логика.

— Искам да знам кои са тези мъже, с които се среща Отърмън.

Смити се задави от възмущение.

— Искаш да шпионирам един от най-добрите си клиенти?

Престореният му изблик не впечатли Крофърд, нито го разколеба. Беше го виждал и преди в подобна ситуация и знаеше, че е само за показ. Стана и тръгна към вратата.

— Както винаги, сведенията ми трябват за вчера и ще ти платя според това колко са ценни.

— Не съм доносник.

— Смити, ако цената е добра, ти би продал и майка си за сексробиня на банда разбойници.

— Вече опитах — викна той след излизащия Крофърд. — Върнаха проклетата кучка обратно.