Сандра Браун
Под опека (17)

Шестнадесета глава

Половин час по-късно, когато Крофърд влезе в отдел „Убийства и тежки престъпления“, Нийл седеше на бюрото си и говореше по мобилния си телефон. Нъджънт потракваше на една клавиатура, но поспря за миг, колкото да посочи на Крофърд един празен стол.

Той се тръшна в него, кръстоса нозе и се загледа през прозореца, докато чакаше Нийл да приключи. Когато затвори телефона, той му каза:

— Жена ми.

Крофърд кимна в знак, че приема обяснението, но си помисли: „Горката жена“. И нямаше как да не се зачуди дали Нийл някога е правил любов с нея на светнати лампи.

— Къде беше?

— Изпратих Хари и Сесънс да си вървят. Онези полицайки, на които си наредил да охраняват съдия Спенсър сега…

— Проверени са. Знаем, че стрелецът не е бил жена.

— Добре. После се обадих на Джорджия. Не ми остана време досега. — Крофърд впери поглед в Нийл и добави: — Сутринта беше напрегната.

— Тя видяла ли те е по телевизията?

— Не. Грейс е проявила съобразителност да я изгони от стаята, докато са давали пресконференцията. И слава богу.

— Защо си против детето да те види? Ти си прославен героичен каубой.

— Не съм го искал.

— Не си ли? Така храбро си хукнал след лошия, че спечели похвали и от съдия Спенсър.

— Нещо тормози ли те, Нийл? Ако е така, нека да го обсъдим.

Детективът издържа на предизвикателния поглед на Крофърд, после отвори папката върху бюрото си.

— Пълното име на бившия годеник е Денис Уайт.

— Никога не са били официално сгодени.

Нийл сепнато го погледна, сетне отново се вторачи в досието, следвайки с химикалката си изредените там факти.

— Има магистърска степен от университета в Минесота. Бил президент на студентския съюз. Отговаря за рекламата на международната фармацевтична компания, на която е регионален директор продажби.

— Преуспял човек.

— Изкарва шестцифрена сума годишно, без да броим бонусите.

— Значи може да си купи чорапи.

Нийл вдигна глава.

— Какво?

— Не носеше чорапи.

— Не съм забелязал.

Крофърд само сви рамене.

— Както и да е, той е извън подозрение — отсече Нийл.

— Вече си го решил, така ли?

— Ами, имах достатъчно време да го разпитам, докато бродехме из цялата сграда, търсейки двама ви със съдия Спенсър. Вашите частни разговори в усамотени местенца явно се превръщат в нещо обичайно.

— Време е да решиш най-сетне — подсмихна се Крофърд.

— За кое? — недоразбра Нийл.

— Ами какво се опитвам да направя. Да й вляза под полата или да я убия.

Нийл захвърли химикалката си.

— Бил Мур ти е казал.

— Това е нелепа клевета.

— Така ли?

— Мислиш, че съм наел Родригес да убие съдията, а после съм го подредил така, че да бъде убит?

— Не съм го казал.

— До това се свежда всичко.

— Ако ти беше на този стол, нямаше ли да имаш известни подозрения? От всички имена в съдебните дела и досиета, тук и в Далас — а детективите и на двете места ги прегледаха старателно втори път, познай кое изпъква като най-засегнато от съдебните разпореждания? Точно така. Крофърд Хънт. А и единствено ти твърдиш, че ухото на стрелеца е било пробито.

— Не беше.

— Все едно. Дори и съдия Спенсър не си спомня да си изритал стрелеца. Така че, въз основа на показания, дадени единствено от теб, съм затънал в огромна каша.

— Господи, Нийл, съжалявам, че съм ти объркал подредената служба. Сигурен съм, че и съдия Спенсър също съжалява. Все пак само животът й е заложен на карта. Именно затова й четях конско, задето е свикала онази пресконференция. Тя ми отвръщаше със същото. Точно затова ни завари да разговаряме в онова усамотено място.

Нийл не каза нищо, само продължи да се мръщи, докато се поклащаше напред-назад на стола си и докосваше с език разцепената си и подпухнала долна устна.

Крофърд беше готов да го остави на мира за малко. Неохотно попита:

— Нещо друго за Денис Уайт?

— Твърди, че раздялата им е била приятелска. По време на стрелбата е водел делова среща. Присъствали са трийсет човека. Което бих нарекъл солидно алиби. Макар вече да не са двойка, той я цени високо. Доколкото му е известно, тя няма никакви врагове.

Отново се загледа в бележките си и продължи:

— За него е непонятно защо някой би искал да я нарани. Призлявало му само като си помисли каква травма е преживяла. Опитвал се да разчисти графика си, за да може да дойде и да види с очите си, че тя е добре.

— Отнело му е три дни да си разчисти графика? Не ми звучи като да му е призлявало от тревога.

— Той е зает човек.

„Ужасен приятел“, помисли си Крофърд. Дори за бивш.

— А Грег Сандърс? — попита той.

— Извън подозрение.

— Просто така?

— Не. Накарах двама различни детективи да го разпитат.

— И той какво е казал?

— Според моите хора бил отзивчив, разбирал защо може да е попаднал под подозрение. Както и да е… След като напуснал съдебната палата малко преди два часа, което според него самата съдия Спенсър може да потвърди, той отишъл на късен обяд с жена си в „Голдън корал“. Персоналът в ресторанта, както и госпожа Сандърс го потвърждават.

Нийл изрецитира всичко това леко иронично.

— Не мисля, че той е бил стрелецът, Нийл — каза Крофърд. — Само че той и Холи Спенсър са съперници в тежка надпревара. Сандърс е адвокат по криминални дела. Всекидневно си общува с престъпници.

— Накарал съм хората си да го проучат. Трябва да ти кажа обаче, че не ми изглежда в неговия стил.

И Крофърд беше съгласен с това. Както беше споменала Холи, за него бе типично самоизтъкването. Крофърд мрачно разсъждаваше над фактите, когато вниманието му бе привлечено към вратата, където се появи някакъв мъж, придружен от униформен полицай.

Цивилният беше около петдесетгодишен, макар късо подстриганата му, като на войник, коса да бе почти бяла. Дълбоки бръчки, получени от присвиване на очите, белееха върху иначе руменото му, обветрено лице. Който и да беше той, явно прекарваше доста време на открито. Беше с голф тениска и спортно сако, обут с панталони в защитен цвят.

Непознатият благодари на придружаващия го полицай, после тръгна към тях, като всяка негова крачка изразяваше самоувереност.

— Кой е този? — тихо попита Крофърд.

Нийл извърна глава и забелязвайки мъжа, така скочи на крака, че прекатури стола си. Мъжът спря пред бюрото на Нийл.

— Сержант Лестър?

— Да, сър.

— Чък Отърмън.

Двамата се здрависаха над бюрото на Нийл, после той представи Нъджънт и накрая Крофърд. Ръкостискането на Отърмън му напомни неприятно за това на тъста му. Не толкова любезен жест, колкото борба за надмощие.

Нийл нареди на Нъджънт да донесе стол за човека, но Крофърд стана.

— Може да използва този.

Отърмън му благодари, заобиколи бюрото и седна.

Крофърд се отдръпна леко встрани и се подпря на едно бюро наблизо, откъдето можеше да наблюдава новодошлия, без да е прекалено очевидно. Явно Отърмън се познаваше с Нийл, който беше скочил от изненада, щом го видя.

Сега детективът се засмя нервно.

— Обикновено не приемаме такива изтъкнати личности в този отдел, господин Отърмън.

— Аз не бих нарекъл себе си важна личност.

Нийл припряно обясни на Крофърд:

— Господин Отърмън е началник на обекта на газодобивната компания. — После отново се обърна към мъжа: — Присъствах на един обяд, на който изнасяхте реч. Бяхте много убедителен за това как природният газ е решението на енергийната ни криза. Докоснахте умовете на много хора в онзи ден.

Отърмън беше извадил монета от петдесет цента от джоба на панталона си и я търкаляше ловко напред-назад върху опакото на дланта си, докато слушаше излиянията на Нийл. После само каза:

— Все още има някои твърдоглави природозащитници, които са критични към моята компания. А и към цялата индустрия.

— Прогресът обикновено се посреща с известна съпротива.

Крофърд започваше да разбира защо Нийл в типичния си стил се подмазваше на Чък Отърмън.

Находището на шистов газ „Лърнър Шейл“ се простираше на стотици квадратни мили в Югоизточен Тексас и съседна Луизиана. Окръг Прентис се намираше точно по средата. През изминалите няколко години газодобивни компании бяха платили солидни суми за земя под наем и права за добиване на газ, а в много случаи спекулативните сделки се бяха превърнали в мръсни пари.

Мнозина местни жители бяха изразили тревогата си от фракинга — метода за извличане на газта. Безпокояха ги и непоправимите щети, които добивът можеше да нанесе на природата. Ала протестиращите бяха малцинство пред онези, които се облагодетелстваха от растящите приходи в местната икономика.

С това обаче нарастваха и престъпленията. Общите работници отиваха там, където имаше работа. Много от тях се възползваха, че са далеч от дома, от съпругите си или от приятелките, освободени от всякакви ограничения на семейния живот. Те се напиваха, залагаха, биеха се и ходеха по леки жени до забрава. В почивните си дни приличаха на някогашните каубои, които са идвали в града да профукат заплатата си, отдавайки се на безпаметни запои.

Полицаите често бяха викани в лагера за временно настаняване, наподобяващ малко село с общежития за работниците, за да решават спорове, да разтървават скандалджии или да предотвратят кръвопролитие.

Крофърд си помисли, че някой от работниците на Отърмън има проблем с властите.

Нийл изправи падналия зад бюрото си стол и седна.

— На какво дължим честта, господин Отърмън?

— На сутрешните новини. — Мъжът погледна многозначително Крофърд, подхвърли монетата и я улови в дланта си. — Шокиращ обрат в събитията. Направо ме смая, ако трябва да съм честен.

— Има ли конкретна причина за това? — внимателно подпита Нийл.

— Бях в съдебната палата по време на стрелбата.

Изявлението му слиса дори Крофърд. За момент никой не проговори. Нийл заекна:

— Аз… Аз не забелязах името ви в списъка с евакуираните.

— Името ми не беше там.

— Това обяснява всичко — възкликна Нъджънт, сякаш беше открил гравитацията. Той се ухили широко на Крофърд, който мигновено привлече вниманието и на другите двама. Задържа погледа на Отърмън за момент, после се обърна към Нийл:

— С Нъджънт забелязахме несъответствие в броя на евакуираните и този на хората, разпитани, преди да бъдат освободени.

— И си запазил тази информация за себе си?

— Бях зает — сопна се той, раздразнен от началническия тон на Нийл. „Няма да се защитавам от нелепите ти обвинения и намеци.“

Нийл вероятно щеше да смъмри Нъджънт, задето не му е споделил информацията, но Отърмън се намеси.

— Съжалявам за създаденото объркване. — Отново си играеше с онази монета. — Мислех, както и всички останали, че мъжът, убит на покрива, е бил виновникът. И така е сложен край на цялата история… Тази сутрин обаче, когато разбрах, че не е така и осъзнах, че онзи луд още е на свобода, реших да изпълня гражданския си дълг. И да си призная, че съм си тръгнал, преди да ме запишат в списъка.

Нийл поклати объркано глава.

— Цялата съдебна палата бе обградена за минути. Как сте успели да се измъкнете незабелязано?

— Преди да отговорите на този въпрос — намеси се Крофърд — е добре да ни обясните защо изобщо сте били там.

Отърмън леко се извърна на стола си, за да погледне Крофърд право в очите.

— Имах среща с асистент — прокурора.

— Защо?

— Надявах се да свалят обвиненията от един от работниците ми или поне да ги намалят.

— Какво е направил?

— Обвинен е в нападение над друг човек с желязна щанга за гуми.

— Но е невинен.

Ироничният коментар на Крофърд накара мъжа да се усмихне, но изражението му далеч не бе приятно.

— Не. Пребил е зверски другия. Но онзи си го е изпросил.

— Как точно?

— Заварил жена си в леглото с моя работник. Но вместо да се нахвърли върху него, мъжът започнал да бие жена си.

— И вашият работник я защитил с щангата — услужливо допълни Нийл.

— Точно така.

— Супер! — възкликна Нъджънт, който поглъщаше жадно всяка дума.

Крофърд не беше толкова впечатлен от историята, колкото от спокойния начин, по който Отърмън я разказваше. Не можеше да определи точно какво го притеснява, но нещо не беше наред, вероятно надменното поведение на мъжа. Повечето хора, когато влизаха в полицейско управление, изпитваха някакъв респект. Но не и господин Отърмън, той беше невероятно самоуверен.

Забеляза Крофърд да следи жонглирането му с монетата и се засмя.

— Преди пушех по четири кутии на ден. Това ги замества. Няма никотин, но пък ръцете ми са заети с нещо.

Вероятно си мислеше, че така ще отвлече вниманието на Крофърд от темата, но беше сбъркал. Той го попита:

— С кой асистент — прокурор имахте среща?

— Аз поемам нататък — намеси се Нийл и прониза Крофърд с поглед. — Оценяваме факта, че сте дошли при нас, господин Отърмън. При все това управлението ни се гордее с бързата си реакция на инцидента, при която приведохме в действие плана за евакуация, който сме репетирали многократно. Би било полезно да знаем как сте успели да пробиете нашата блокада.

— Не съм се измъквал. Бях изведен навън, както всички останали.

— Под полицейски ескорт ли?

— Точно така. Извеждаха всички навън. Хората бяха притеснени, нервни. Полицаите се стараеха да не всяват паника. Казаха ни, че ще бъдем отведени в безопасна зона, където ще бъдем защитени, докато стрелецът бъде заловен. — Той сви рамене. — Само че аз нямах време да бъда защитаван. След като излязохме от съдебната палата, си тръгнах.

— Просто си тръгнахте? — попита Нъджънт.

— Не. Един полицай ме спря. Нареди ми да остана с групата. Но когато му казах кой съм, ме пусна да си вървя.

— Как се казва той? — заинтересува се Крофърд.

— Нямам представа. Не ми каза, а и аз не попитах.

— Защото адски много сте бързали да си тръгнете само минути след фаталната стрелба.

Отърмън стисна здраво монетата в дланта си и лявото му око се присви малко повече от дясното.

— Не ми допада обвинителният ви тон.

— Както и на мен обади се Нийл.

Крофърд се насили да се усмихне.

— Никой не ви обвинява, господин Отърмън. Просто полицаите имат табелки с имената си.

— Не съм забелязал името му.

— Можете ли да го опишете? Цвят на кожата? Висок, нисък?

— Беше млад, среден на ръст… Бял. С униформа.

— Полицай или заместник-шериф?

— Полицаите ли са със сини униформи?

Крофърд кимна.

— Значи е бил полицай, но не мога да бъда по-точен от това. Съжалявам.

— На кой етаж бяхте, когато прозвучаха изстрелите?

— Крофърд! — намеси се Нийл.

Отърмън помирително вдигна ръка.

— Всичко е наред, сержант Лестър. — Обърна се към Крофърд и продължи: — Бях на третия етаж, където са офисите на окръжната прокурорска служба. Между другото асистент — прокурорът, с когото имах среща, се казва Алиша Оуънс.

Прибра монетата в джоба си и се изправи.

— Мисля, че това е всичко. — Усмихна се на Нъджънт.

— Радвам се, че успяхме да изясним онова несъответствие в бройката. — После каза на Нийл: — Надявам се скоро да заловите заподозрения.

Нийл скочи на крака. Нъджънт последва примера му. Крофърд остана подпрян на ъгъла на съседното бюро.

— Благодарим ви, че дойдохте днес, господин Отърмън — каза Нийл и протегна ръка над бюрото.

Отърмън само кимна и пое към вратата, но Крофърд се обади:

— Иска ми се да погледнете Родригес.

— Защо? — попитаха Отърмън и Нийл едновременно.

Крофърд пренебрегна детектива и се обърна към Отърмън.

— Не сме потвърдили категорично самоличността му. А и не знаем какво е правил в съда в понеделник.

— Едва ли ще разберете.

Забележката беше хаплива и макар Крофърд да знаеше, че е насочена към него, я остави без коментар.

— Ако го погледнете, може би ще си спомните дали сте го видели в съда. Това може да е уликата, която да ни помогне да свържем всички нишки. — След като Отърмън не отговори веднага, той добави: — Просто така ми хрумна, понеже толкова съвестно изпълнявате гражданския си дълг…

Съзнателно бе изправил мъжа пред тежък избор. Ако Отърмън се съгласеше, това щеше да е признание за властта им, а Крофърд усещаше, че той не беше склонен да отстъпва силата на никого. Ако откажеше, въпреки подмазването на Нийл, можеше да има доста сериозни последствия, че се е измъкнал от мястото на тежко престъпление.

— Разбира се, ще погледна — благосклонно се съгласи той. — За съжаление ще трябва да почака до утре. Имам среща в три следобед днес. Хората пристигат със самолет от Одеса.

Нийл побърза да се съгласи.

— Утре е добре, господин Отърмън. По кое време ви е удобно?

— Девет часа.

— Обещавам да не ви задържаме повече, отколкото е абсолютно необходимо. Благодаря, че дойдохте. Нъджънт ще ви изпрати.

Нъджънт бе по-изнервен от обичайното, когато придружи мъжа към вратата. Веднага щом излязоха, Нийл се нахвърли върху Крофърд.

— Какво ти става? Явно твърдо си решен да се самоунищожиш, но искаш да повлечеш и мен. Току-що обиди човека, който е допринесъл за най-големия икономически бум в областта от поколения наред.

— А какво ти става на теб? — върна му го Крофърд. — Ти си ченге. Или поне така се предполага. Не може да отстъпваш пред някого само защото се опасяваш, че може да го ядосаш. Ако беше някой друг, сигурно щеше да го арестуваш за възпрепятстване на правосъдието.

— Но той не е някой друг. Наистина ли мислиш, че е заподозрян? Да забравим за момент, че косата му не е същата, нито телосложението. Прилича ли ти на човек, който ще се маскира като за Хелоуин? Сериозно? — Докато стигне до последната дума, гласът му беше станал писклив. — Да го караш да погледне Родригес? Какво е това, освен излишно губене на време за всички?

— Не знаем дали с така.

— Ако го погледне и каже: „Никога не съм го виждал“, какво ще спечелиш?

— Нищо. Но и нищо няма да загубим.

— Само дето ще сме ядосали един много влиятелен човек.

Крофърд сложи длани върху бюрото на Нийл и се наведе над него.

— Той влезе тук като някаква кралска особа и си призна, че е напуснал местопрестъплението, сякаш това е незначителна работа. Чет е мъртъв, а този задник си е тръгнал по пътя, защото нямал време да се мотае и да отговори на няколко въпроса. Мътните да ме вземат, ако ме е грижа дали съм засегнал чувствата му.

Изправи се и прокара пръсти в косата си.

— Освен това пропускаш основното, поради което исках той да дойде в моргата. Естествено, че не очаквам да познае Родригес.

— Тогава защо го притесняваш?

— Искам да го видя как отрича, че познава Родригес. Ако лъже, ще разбера. Не мисля, че той е бил стрелецът, но… По дяволите, не знам — раздразнено продължи той, потривайки ядно врата си. — Но тук има нещо.

— Какво?

— Не знам. Но накарай да разберат кой е бил полицаят, който е пуснал Отърмън да си тръгне. После го отстрани от служба за дълго време. Дай му няколко седмици да премисли решението си. И нека някой да започне да рови в последните няколко години от живота на господин Чък Отърмън. Да го проучи добре. Къде е работил. Семейна история. Разводи. Дела за попечителство…

— Защо аз? Нали ти си специалистът по тези неща?!

Крофърд пренебрегна уловката и продължи:

— Добра отправна точка би била онази кантора, която Холи е напуснала, за да дойде да работи тук.

— Това вече го направихме.

— Проверете отново, но този път търсете името на Отърмън. — Обърна се и решително пое към вратата.

— Къде отиваш?

Той само подхвърли през рамо:

— На обяд.