Сандра Браун
Под опека (16)

Петнадесета глава

През нощта Нийл Лестър явно бе послушал Крофърд и бе накарал съдебния лекар да прегледа коляното на Родригес за наранявания, защото телевизиите на Хюстън и Тайлър бяха съобщили новината за „катастрофалната грешка“. Направиха го в местните си включвания по време на националните си емисии сутринта. Служител от отдела за връзки с обществеността на участъка в Прентис бе признал за гафа.

„Установено е, че мъжът, убит от специалния отряд за реагиране на покрива, не е човекът, който е стрелял в съдебната зала на съдия Спенсър минути по-рано.“

И с това изявление положението на Крофърд като герой беше подкопано.

Ала то не го интересуваше. „Герой“ не беше название, с което се чувстваше комфортно и без това. Но се ядосваше, че отново е в новините. След престрелката в Халсън се беше надявал никога повече да не става известен по подобни поводи. Знаеше, че го чака дълъг и тежък ден, но поне Холи беше в безопасност. Когато се беше чул с Хари, той заяви: „Даже пиле не прехвръкна цяла нощ“.

Сега отново му позвъни:

— По-късно днес, след като някои от местните полицаи бъдат проверени, ще ги оставим да поемат поста.

— Шефът нареди двамата със Сесънс да останем тук, докато ти не кажеш да си вървим.

— Благодаря.

Тъй като предпочиташе да работи сам и от собствения си кабинет, вместо в полицейския участък, където всички щяха да са на тръни, той отиде до сградата на отдела по обществена безопасност. Един самотен бус на телевизията в Тайлър беше паркиран отпред. Нахъсаният репортер и неговият оператор изскочиха мигновено, щом го видяха да слиза от джипа си. Изтичаха редом с него, докато той крачеше към страничния служебен вход. Вътре униформените и цивилните служители дружно го изгледаха с тревожен вид или с открито любопитство. Една от секретарките, която беше в отдела за пътни нарушения, предпазливо се приближи към него до бюфета с кафе и закуски и му сподели, че всички от църковната й група били включили името му в молитвите си. Той й благодари, макар че го беше страх да попита за какво са се молили — за оневиняването му или за осъждането му.

Тъкмо беше седнал на работното си място, и телефонът му звънна. Погледна кой го търси, видя, че е стационарният номер на Конрад и тихо изруга, докато приемаше разговора.

— Е, какво, да не се каниш да гушнеш букета?

— Нямаш този късмет. Даже бих казал, че в живота си не съм срещал друг с по-скапан късмет от твоя.

— Започнало е, когато съм бил създаден от теб.

— Чул ли си за божията заповед да почиташ родителите си?

— Не трябва да ме търсиш, освен в спешни случаи.

— Според мен този е такъв. Твоят човек на покрива е бил грешният тип. Това е била тайната, която те тормозеше вчера, нали? Споделил си я.

— Така е…

— Възхищавам се на честността ти.

— Ти пък какво разбираш от честност, освен че знаеш как се пише думата?

Баща му подмина репликата.

— Както сам предрече, грешката предизвика истинско торнадо и ти си точно в центъра му.

— Казах ти.

— Нийл Лестър също отнася сериозни критики. Теб ли обвинява?

— Не открито. Не може да отрече обаче, че Родригес отказа да пусне оръжието и стреля срещу заместник-шериф. Записано е от охранителните камери.

— И сега какво?

— Гледам си работата и правя всичко по силите си да заловя истинския убиец.

— По-добре, отколкото да седиш по цял ден пред компютъра.

— Върша сериозна работа на този компютър, а и не излагам живота си на опасност.

— Може да пукнеш от скука.

— И това го има — тихо измърмори Крофърд.

— Какво каза?

— Нищо. Трябва да приключвам.

— Имаш ли нужда от помощ?

— За кое?

— За случая със стрелеца.

— Помощ от теб ли? — Крофърд се изсмя горчиво. — Не.

— Мога да проуча.

— Какво?

— Вероятни заподозрени. Колко врагове може да има младата съдийка?

— Тя твърди, че не знае за такива изобщо.

— Може да лъже.

— Може, но не мисля.

— Всеки, който е бил в съдебната палата по онова време…

— Ясно ни е, Конрад.

— Това са общо…

— Над двеста човека.

Крофърд се бе обезсърчил от бройката, когато Нийл му бе изпратил списъка с имената късно предната вечер. Имаха късмет, че много от хората, които се бяха явили като потенциални съдебни заседатели в понеделник сутринта, бяха освободени преди два часа. Иначе бройката щеше да е още по-голяма.

— Двеста, значи… — Конрад подсвирна. — А някакви улики?

— Разглеждаме няколко версии.

— Не се опитвай да баламосваш човек, дето е врял и кипял в тази работа. Нямате нищо.

Всъщност той имаше нещо наум, дребно и дразнещо несъответствие, което искаше да сподели с Нийл. Настоящият разговор го спираше.

— Чао, Конрад.

— Знаеш ли, това ми напомня за един от моите случаи.

— Стара история.

— Една жена беше заклана в неделя сутрин в мазето на нейната църква, където приготвяла цветята за олтара. Никакъв ясен мотив. Всички заподозрени бяха членове на църквата. Набожни, кротки хорица. Къде да започнеш да търсиш убиец в такава групичка?

— Конрад, нямам време за…

— Познай кой беше убиецът.

— Не ме интересува. Чао.

— Добър съм в събирането на информация.

— Ти си добър в пиенето. Само в това те бива.

— Не съм докосвал питие от…

— Шейсет и два дни и малко отгоре.

— Което прави вече шейсет и три.

— Зает съм, Конрад.

— Точно затова трябва да ме оставиш да свърша малко от черната работа вместо теб.

— Не ми се обаждай повече.

Затвори, преди Конрад да успее да каже нещо друго. Потърси Нийл на мобилния, но се включи гласовата му поща, после набра номера на полицейското управление и помоли да го свържат с отдел „Убийства и тежки престъпления“. В крайна сметка отсреща се обади Мат Нъджънт.

Крофърд мина направо на въпроса:

— Колко имена има в списъка с лица, които са били евакуирани от съдебната пилата?

— Общо ли?

— Общо.

— Двеста и седем.

— Добре — съгласи се Крофърд. — Сега извади полицаите и всички от шерифската служба, както и всички служители на съда и хората от канцелариите. Колко имена останаха?

— Хмм. — Нъджънт пресметна, както бе направил и той, когато Нийл му бе изпратил списъка. — Седемдесет и пет.

— Точно. Трябва да са седемдесет и шест. Липсва ни едно име на цивилен гражданин.

Крофърд чуваше как Нъджънт повтаря сметките.

— И едно наум — мърмореше той. — Господи, прав си.

— Ако видиш Нийл, преди да се свържа с него, кажи му да ми се обади. — Затвори и се завъртя на стола си, канейки се да си сипе още кафе, но видя адвоката си да стои до вратата на неговата работна кабинка. Крофърд се сепна от появата му.

— Какво те води насам?

— Може ли да поговорим някъде, където стените нямат уши? — После вдигна очи към откритото пространство между кабинката и тавана и допълни: — Или където наистина има стени?

Озадачен от неочакваното посещение на Уилям Мур, както и от необичайно мрачния му вид, Крофърд напълно забрави за кафето и поведе адвоката към една стая за архив, която в момента беше празна. Затвори вратата, за да си осигурят усамотение.

Крофърд заговори пръв:

— Не съм искал тази среща, затова изобщо не си и помисляй да ми я добавиш към сметката.

— Това е за моя сметка.

Което беше още по-стряскащо. Обикновено с него и телефонен разговор от две минути беше платено време.

Мур задъвка долната си устна, сякаш се мъчеше да реши как най-добре да се изрази. Крофърд зачака търпеливо.

— Как мислиш, че щяха да се развият нещата вчера? — попита накрая адвокатът. — Ако не беше избухнала стрелбата по време на изслушването, какъв мислиш, че щеше да е резултатът?

— Молбата ми щеше да бъде отхвърлена.

Адвокатът кимна, сякаш това съвпадаше с неговата преценка.

— Като твой адвокат те съветвам да не изразяваш официално мнение за евентуалната присъда, за съдия Спенсър или каквото и да било, свързано с делото за попечителство. От сега нататък, ако някой пита за това, прехвърляй ги към мен.

— Раздаваш безплатни съвети ли? Не е типично за теб, Бил. Какво става?

Мур снижи глас и изплю камъчето:

— Нийл Лестър ми позвъни тази сутрин. Чисто и просто ровичкаше за информация.

— За мен, така ли?

— Изглежда, не е напълно удовлетворен от обяснението ти защо си хукнал след стрелеца, когато той е побягнал от съдебната зала.

— Не е ли очевидно?

— Би трябвало. Но за него не е. Освен това не е сигурен как точно се е развила сцената на покрива, особено сега, когато ти, и само ти, подчерта той, твърдиш, че Родригес не е бил стрелецът.

— Съдията…

Мур вдигна ръка.

— Той ми каза, че тя е потвърдила пробитото ухо с доста „осезаемо“ съмнение. Думата е негова.

Крофърд си спомни дългия им разговор в закусвалнята.

— Онова, което е усетил, не беше осезаемо съмнение. Тя бе ядосана.

Адвокатът му вдигна вежди в мълчалив въпрос.

— Ядосана на Нийл за една негова забележка.

Мур не отклони поглед, все така повдигнал вежди.

— Добре де, и на мен беше поядосана — призна Крофърд.

— За нещо, което се е случило, докато ти и тя, съдията по делото за попечителство над дъщеря ти, сте били сами заедно в паркирана кола в продължение на трийсет и три минути?

Крофърд глухо изруга. Явно не беше цапардосал Нийл достатъчно силно.

— Нийл използва ли израза „под прикритието на мрака“?

— Нещо подобно — отговори адвокатът.

— Вината беше изцяло моя, Бил. А не нейна.

— Твоята галантност ме изнервя още повече. Няма да те питам какво сте правили в онази кола, защото не искам да знам. Както и ми се ще да не бях чувал забележката, която подхвърли онази сутрин. Заяви, че би й видял сметката, ако не отсъди в твоя полза.

Крофърд се изсмя.

— Стига, Бил. Това беше шега.

— Сержант Лестър може да не я сметне за забавна.

Усмивката на Крофърд бавно помръкна.

— Чакай. Да не би да искаш да кажеш… Нийл да не намеква, че съм имал нещо общо с опита за покушение срещу Холи?

Веждите на адвоката отново скочиха нагоре.

— Значи тя вече е Холи?

— Отговори на въпроса ми, по дяволите.

— Да. Намекна за подобна вероятност.

— И ти го вземаш насериозно?

— Като смъртта и данъците. Както трябва да направиш и ти.

Крофърд се вторачи в немигащите очи на адвоката си, после сложи ръце на кръста си и закрачи в кръг в тясното пространство. Когато бе направил пълна обиколка, той въздъхна уморено:

— Нямам време да ти изредя всички причини, поради които това е нелепо. Най-малкото, че разследвам случая заедно с него.

— Знаеш поговорката, че трябва да държиш враговете си под око. Сигурен съм, че и той я знае.

След което разказа подробно и използвайки директни цитати, всичко, за което бе говорил Нийл. Още приказваше, когато мобилният телефон на Крофърд звънна. Беше Хари Лонгбоу. Той вдигна показалец и спря Мур насред думата.

— Трябва да се обадя. — После заговори в телефона. — Здрасти.

— Имаш ли телевизор наоколо?

— Не.

— Няма да ти хареса.

 

 

Пет минути, след като получи обаждането, Крофърд спря със свистене на гуми на паркинга пред съда. Докато тичаше към главния вход, леко се успокои, като видя, че е направена временна блокада и че заместник-шерифи внимателно проверяваха всички, преди да ги пуснат да влязат.

След онова, което бе чул от Бил Мур, Крофърд очакваше да го спрат и да го претърсят, но един от служителите на шерифа само го поздрави, когато премина през бариерата. Явно този негодник Нийл не беше споделил подозренията си с всички.

Крофърд си проправи път през журналистите, които вече се бяха събрали в огромното фоайе. Шест етажа по-нагоре слънчева светлина струеше през стъкления купол на покрива. Един от лъчите беше като прожектор, осветяващ подиума, зад който пазач от съдебната охрана нагласяше микрофона, при което той пропукваше и скърцаше.

Хари и Сесънс видимо бяха ангажирани в разгорещен спор с Нийл, докато Нъджънт стоеше наблизо и си гризеше ноктите. Когато Крофърд стигна до тях, Сесънс, среден на ръст, обикновен на вид мъж, с далеч над средния коефициент на интелигентност и смайващо точен снайперист, го въвлече веднага в разговора.

— Двамата с Хари последвахме съдия Спенсър дотук и влязохме в сградата. Сега той ни заявява, че можем да се оттеглим, защото се бил погрижил за всичко.

Крофърд се обърна към Нийл.

— Първо, те остават. Колкото повече униформени има наоколо, толкова по-добре. Второ — заяви той с мрачна решителност — никой от нас не би трябвало да е нужен. Какво, по дяволите, си въобразяваш? Защо не си забранил този план?

— Съдия Спенсър не се консултира с мен предварително. Не знаех нищо, докато не се появиха медиите. Отложих началото, докато успеем да разположим полицаи по периметъра, но ако бях отменил събитието, отрицателните отзиви…

— Не ми говори за отрицателни отзиви, Нийл, иначе пак ще ти разкървавя устата. — Доволно отбеляза, че устната му е двойно по-голяма от обичайното. — Какви полицаи? Кои са тук?

— Полицаи, които двамата с Нъджънт вече сме проверили и сме сигурни, че нямат никаква връзка със стрелбата.

Крофърд се съмняваше във всеки, който е бил проверен от Нъджънт, но самата проверка вече би накарала всеки недоволен потенциален убиец да бъде нащрек. Трябваше да е луд, за да направи нов опит за покушение над Холи в съдебната палата, която в момента гъмжеше от полицаи и журналистически камери.

Но пък човек трябваше да е луд и за да направи онова, което някой беше сторил преди два дни.

До бариерата униформени служители на полицията проверяваха журналистически карти и претърсваха чанти, раници и камери, преди да пуснат някого да влезе. Но атриумът беше отворен на всеки етаж. Служители и посетители крачеха по заобикалящите го галерии, заети с делата си или загледани в ставащото на приземния етаж с жадно любопитство. На всяко ниво покрай перилата имаше разположени полицаи, но според Крофърд те бяха твърде малко на брой.

Обърна се към другите двама тексаски рейнджъри и каза тихо:

— Това не ми харесва.

Погледът, който им отправи, бе мълчалив сигнал. Двамата се отдалечиха в различни посоки, за да разузнаят какво става.

Крофърд отново погледна към Нийл и попита:

— Къде е тя?

— Точно зад теб.

Крофърд се извърна. Холи си проправяше път през фоайето към тях. Беше облечена в кремав костюм с вталено сако и прилепнала към бедрата й пола, с високи обувки. Изглеждаше страхотно.

Прииска му се да я удуши.

С нея вървеше една жена с фигура като бала памук. Прошарената й коса бе подстригана много късо и тя крачеше така, сякаш влиза в битка. Предвид настроението му в момента, това си беше вярно.

Когато Холи се приближи, усмивката й му се стори пресилена.

— Добро утро. Радвам се, че си тук, за да мога да те запозная с мениджъра на предизборната си кампания, Мерилин Видал. Мерилин, запознай се с рейнджър Крофърд Хънт.

Жената му протегна четвъртита ръка с къси пръсти. Докато се здрависваха, тя го огледа от глава до пети.

— Определено подхождаш на ролята.

— Каква роля?

— На тексаски рейнджър. Квадратна челюст, стоманен блясък в погледа и всичко останало. — Усмихна се, разкривайки зъби, които приличаха на стари клавиши за пиано. — Но понеже не си в униформа, би било добре да сложиш каубойска шапка. Дали нямаш някоя подръка? Най-добре бяла. И може би някой от онези колани с пистолет, които се слагат на хълбоците и привързват към бедрото?

Той я удостои със стоманения блясък в погледа, на който се бе възхитила преди малко. После каза „Извинете“ и я заобиколи, за да се приближи до Холи.

— Съдия Спенсър, това е много лоша идея. Трябваше да уведомиш сержант Лестър или мен, преди да насрочиш публична проява. — Последните две думи изрече през зъби.

— Аз съм публична личност в политическа надпревара. Както вече съм ти казвала неведнъж, няма да треперя от страх и да се крия.

Говореше с онзи приповдигнат съдийски тон, от който му се приискваше да я разтърси здраво и да й напомни, че само преди дванайсет часа горещите й устни бяха впити страстно в неговите и го целуваха, сякаш идва краят на света.

Но се овладя и каза:

— Няма нужда да се криеш. Но така адски улесняваш всеки откачен маниак да постигне целта си.

Мениджърката на кампанията използва широките си рамене, за да се вмъкне между двамата.

— Не виждам никаква причина за тревога. Навсякъде гъмжи от полицаи.

— А и ще говоря само няколко минути — допълни Холи.

— На него му трябват само няколко секунди — отвърна той. — Както ти най-добре от всички знаеш.

Вече и Нийл се беше присъединил към групичката им. Без да обръща внимание на Крофърд, той се намеси:

— Съдия Спенсър, ситуацията е под пълен контрол. Но колкото по-скоро приключим, толкова по-добре.

Той я подкани с жест да се качи на подиума.

Крофърд с облекчение забеляза, че полицаи са го обградили плътно, извърнали лица към тълпата отпред. Приближи към един от тях. Пат Конър бе ветеран в службата. Набит, попрехвърлил години, Конър сега бе назначен да охранява съдебната палата. Но поне имаше очи. Крофърд му нареди:

— Ако видиш нещо съмнително, Пат, веднага ми сигнализирай.

— Разбира се. Ти къде ще си?

— Ето там. — Крофърд кимна към периферията на събраните в полукръг журналисти. Но преди да може да се отдръпне встрани, Мерилин Видал го хвана под ръка и го насочи към подиума.

— Ти ще стоиш тук.

Щеше му се да я попита за каква, по дяволите, се мислеше, че да се разпорежда с него. Но си даде сметка за всички вперени погледи, както и за включените микрофони. Освен това, макар да мразеше да е под светлината на прожекторите, се радваше, че така ще бъде близо до Холи, от дясната й страна и леко зад нея. От тази позиция можеше да оглежда публиката.

Врявата наоколо стихна, когато Мерилин Видал пристъпи към микрофона. Тя се представи и благодари на всички, че са се отзовали толкова бързо на поканата.

— Въпреки ужасяващия инцидент, случил се в залата на съдия Холи Спенсър в понеделник следобед, тя пожела да се обърне към вас тази сутрин. Някои, включително и аз, се опитаха да я разубедят в желанието й да се появи публично толкова скоро, след като бе направен опит за покушение над живота й, ала тя настоя да свикам тази пресконференция. Съдията ще даде изявление, но аз отказвам да й бъдат задавани въпроси. — Вдигна ръце, за да възпре недоволното мърморене. — Ще имате своя шанс в бъдеще. Обещавам. Без повече бавене предавам микрофона на съдия Спенсър.

Холи зае мястото на мениджъра на кампанията си. Тя също започна с благодарности към репортерите за присъствието им.

— Инцидентът в съдебната зала беше наистина ужасяващ. Вярвам, че говоря от името на всички, които бяха тогава в залата, като казвам, че се бояхме за живота си. За съжаление ние, които работим в съда, изгубихме безценен наш колега, заместник-шериф Чет Баркър.

Тя продължи с похвали за загиналия и подчерта, че е пожертвал себе си в изпълнение на служебния си дълг.

— Случилото се после на покрива беше допълнителна трагедия. Но мъжът, който погрешно бе сметнат за стрелеца от съдебната зала, стреля два пъти по униформен служител на закона, при това, след като му е било наредено няколко пъти да остави пистолета си на земята. Има много спекулации за това какво точно се е объркало и кой е виновен. Но искам да заявя официално, че аз дължа живота си на тексаския рейнджър Крофърд Хънт.

Крофърд, смаян от изявлението, я стрелна с очи, без да помръдне изобщо.

— Ако той не беше реагирал бързо и без да мисли за собствената си безопасност, броят на жертвите можеше да е много по-голям. Мнозина други можеше да станат жертва на мъжа, който по-късно бе убит от отряда на специалните сили или на онзи стрелец, който не бе заловен и за съжаление за момента е на свобода. А сега искам публично да изразя благодарността си към рейнджър Крофърд Хънт.

Обърна се и му протегна ръка. Той сведе поглед към нея, после я погледна в очите. Пое ръката й, тръсна я рязко два пъти, после я пусна, като през цялото време запази скованата си стойка, докато светкавиците на фоторепортерите избухваха като фойерверки наоколо.

Холи отново се обърна към микрофоните и заговори за нещо, което опонентът бе намекнал, но Крофърд вече не чуваше думите й. Нямаше друг избор, освен да сдържа гнева си, докато тя приключи. За щастие останалата част от изявлението й беше кратка.

Когато слезе от подиума, чудовището с ужасната коса пристъпи към нея, за да я поздрави за отличното представяне. Нийл, който стоеше пред кръга от полицаи, охраняващи подиума, бе обграден мигновено от репортери. Затрупаха го с въпроси за напредъка на разследването.

Мерилин Видал застана точно пред Крофърд.

— Ти беше фантастичен. Никаква самонадеяност, нито фалшива скромност. Идеално. Хайде да идем да пийнем по едно.

— Опасявам се, че не мога. — Той хвана Холи над лакътя. — Има спешен въпрос, който трябва да обсъдя със съдия Спенсър.

Не даде възможност на никоя от двете да възрази, преди да помъкне Холи към коридора, който водеше от фоайето към тоалетните в дъното. Съзнавайки, че ги наблюдават, тя тръгна с него, без да протестира. Държеше се като дете, което е очаквало да бъде отведено встрани за наказание.

Пат Конър ги последва. Когато стигнаха до коридора, Крофърд му нареди:

— Не пускай никого да идва насам.

— Дадено.

Крофърд отново поведе Холи напред, докато не се озоваха в дъното на коридора. Там тя издърпа ръката си от хватката му и се обърна към него.

— Знам какво се каниш да ми кажеш.

Той се наведе и прошепна:

— Какво правиш, по дяволите? Това се канех да ти кажа.

— Знам, че си ядосан. Бях наясно, че ще е така.

— Точно затова не си ме предупредила за тази пресконференция. Нито мен, нито пък на Нийл или когото и да било…

— Ако го бях направила, щеше да забраниш.

— Точно така.

Тя си пое дъх, после продължи с малко по-спокоен тон.

— Бях против използването по какъвто и да било начин на инцидента и го бях заявила много ясно на Мерилин. Но репортажите тази сутрин за Родригес ме накараха да променя решението си. Бяха критично настроени към теб.

— Аз съм голямо момче, Холи. Върша си работата. Не ме интересува бръщолевенето на някакъв репортер, който се мъчи да спечели слава.

— А трябва. Фактът, че си спасил живота ми, беше само бегло споменат. Сърдит си на целия свят, затова може да не те е грижа…

— Не съм сърдит.

— И още как. Твоята смелост заслужава похвала, а не подозрения.

— Благодаря, но можеш да си спестиш хвалбите. Мразя да ме обсипват с внимание. Както и да е… Но да свикаш пресконференция на място, където е почти невъзможно да бъдеш охранявана, е пълна лудост.

— Бях охранявана.

— Само че недостатъчно.

— Е, видя, че нищо не се случи.

— Този път не. Ами следващия?

— Вероятно няма да има следващ.

Той опря длани на кръста.

— Вече си го решила, така ли?

— Ами, не мога да се сетя за никого, който да иска да ме убие. И Мерилин казва, че е много вероятно да е случаен инцидент, който няма връзка с мен.

— О, Мерилин казва, значи. Мерилин? Готова си да рискуваш живота си заради приказките й. А тя дали се тревожи за теб или да не загубиш от Сандърс?

— Това е основателна причина. Но дори да не ми предстояха избори, които ще определят професионалното ми бъдеще, не мога да остана скрита завинаги.

— Кой говори завинаги? Само докато го заловим.

— Ами какво ще стане, ако не успеете?

— Ще го хванем.

— Няма гаранция — настоя тя. — Кой тогава ще реши кога е безопасно да продължа с работата си, с кампанията?

— Не мога да ти посоча дата.

— Точно така! Колко дълго да държа живота си на пауза?

— Няма да имаш живот, ако…

— Престани да ме плашиш!

— Крофърд! — извика някой в този момент.

Двамата с Холи отскочиха един от друг и се извърнаха към фоайето в другия край на коридора. Видяха Нийл Лестър, който с важна походка минаваше край Пат Конър. С Нийл вървеше мъж с европейски на вид костюм и тревожно намръщено лице.

Холи задавено възкликна:

— Денис?

Пъргав и дългокрак, той изпревари Нийл, за да стигне до нея и да я вземе в прегръдките си. Докато я притискаше към себе си, заговори в ухото й:

— Господи, направо полудях от тревога по теб.