Сандра Браун
Под опека (15)

Четиринадесета глава

Крофърд спря до тъмен джип, доста подобен на неговия. Шофьорът му свали затъмненото стъкло и се появи лице, което приличаше на индианеца от обратната страна на монетата от пет цента.

— Здрасти, Крофърд.

— Благодаря, че дойдохте.

— Убили са грешния човек? Голяма дивотия…

— На мен ли го казваш?

— Нейна Чест вътре ли е?

— И е сама, засега. Затова даже не мигвай.

В допълнение към изсечените черти на лицето му името на Хари Лонгбоу също свидетелстваше за наследството му. Произхождаше от племето на команчите, свирепите конници от тексаските равнини. Техните нападения над заселниците ги бяха направили заклети врагове на първите тексаски рейнджъри, които бяха устояли и оцелели. Хари се шегуваше, че няма да се сърди на агенцията за това, стига агенцията да не му се сърди за генетичното наследство. Той беше един от неколцината избрани лично от Крофърд за акцията в Халсън.

— Сесънс ли е там? — Крофърд кимна към другия джип, паркиран в далечния край на улицата.

— Много искаше да дойде. Жена му обаче сменя обзавеждането и го кара да гледа мостри на тапети и мокети.

Уейн Сесънс бе също толкова опитен служител като Хари, с когото често си партнираше, но освен това бе същински магьосник на компютъра и никога не се разделяше с лаптопа си. И двамата бяха отличен екип за подкрепа.

Крофърд осведоми Хари за скорошното пристигане на Мерилин Видал и му обясни каква кола кара.

— Всички други коли да се считат за подозрителни. Никой не живее на тази улица, освен съдия Спенсър и една възрастна дама в голямата къща. Да знаеш, че тя има три котки. Предай това и на Сесънс. Да не объркате нашия заподозрян с някоя мацорана.

— Само това липсва сега, да застреляме домашния любимец на старата дама.

Крофърд му махна за довиждане и продължи по пътя. Улиците в квартала на Холи бяха пусти, нищо не изглеждаше дори и бегло заплашително, но колкото повече се отдалечаваше от дома й, толкова по-силно ставаше желанието му да поеме обратно към нея. Макар че имаше пълно доверие на двамата рейнджъри, той искаше да бъде този, който да я пази и защитава.

— Професионална обективност, как ли пък не — мърмореше си Крофърд.

След Бет никога не бе целувал така жена. След Бет никога не беше искал да го направи. А това беше вълнуващо и тревожно.

През последните четири години си бе самоналожил покаяние заради ролята, която бе изиграл във фаталната катастрофа, отнела живота на Бет. Когато се чувстваше самотен, си казваше, че това заслужава. Но онова, което знаеше сега, и за което не бе подозирал преди двайсет и четири часа, го накара да прозре, че самоналоженото въздържание е лесно само ако си безразличен към онова, от което се въздържаш. Въздържанието от нещо, което желаеш с цялото си същество, бе истинско мъчение.

След като бе престанал с пиянствата и сбиванията из баровете, добронамерени приятели бяха започнали да го насърчават да излиза на срещи. Дори му предлагаха да го запознаят с подходящи жени, споделяйки нещо от рода на: „Бет не би искала да прекараш остатъка от живота си сам“.

На което той обикновено отговаряше: „Откъде, по дяволите, знаете какво би искала Бет?“.

Макар да се държеше грубо с тях, това наистина беше въпрос без отговор. Никой, дори и той, не знаеше какво би искала Бет за бъдещето му без нея. Но независимо от всичко въздържанието му се струваше ключът към покаянието.

Както бе признал пред Холи, беше си лягал с жени, но само когато му се предоставеше удобна възможност. А и в тези случаи ангажиментите му приключваха след поредния секс. Никога не си бе направил труда да продължи да се вижда с някоя, защото просто нямаше желание за това. И полагаше максимално старание свалките за една нощ да не доведат до нежелани последици. За когото и да е от двамата.

А снощи не бе мислил за нищо подобно, нито за Бет, нито за последиците… Беше докоснал Холи и желанието, неукротимо като лавина, така го беше погълнало, че изобщо не бе укротено от онзи бърз секс на дивана й във всекидневната.

Желаеше я повече, и не само това. Искаше повече от нея. Проблемът бе, че тя беше абсолютно, тотално недостижима. Защото ако продължаваше да я приковава към стената и да я целува, както му се искаше, можеше да се прости с шансовете си някога да си върне Джорджия.

Не можеше да го допусне. Нищо не биваше да попречи на твърдото му намерение да бъде истински баща на дъщеричката си. По-скоро слънцето нямаше да изгрее, отколкото той да се откаже от детето си, както го бе направил неговият баща.

Подтикван от това решение, той отби джипа встрани от пътя, изключи двигателя и се пресегна за телефона си. Беше запаметил номера й за бързо набиране. Тя отговори на второто позвъняване.

— Ало?

— Аз съм.

— Видях името ти.

— Приятелката ти дойде ли вече?

— Още я няма. Нещо не е наред ли?

— Да. — Крофърд закри очите си с ръка. — Не искам да те желая, Холи. Но те желая. Господ ми е свидетел, че е така.

Тя не каза нищо, но той долови, че дишането й се накъса.

— Проблемът е, че не мога да те имам. Не и ако искам попечителството над Джорджия.

— Разбирам.

Не го разбираше. Но Крофърд не възрази. Никой от двамата не отрони и дума повече, ала не затваряха и телефона. Всеки беше заслушан в дишането на другия. Най-накрая той произнесе със задавен глас:

— Сбогом, Холи.

— Сбогом…

Тя затвори, но той би се заклел, че за малко щеше да произнесе името му.

 

 

— Значи се казва Крофърд Хънт. Звучи много мъжествено. А как изглежда?

Мерилин Видал, въпреки бляскавото си име, беше доста набита и не разкрасяваше невзрачното си лице нито с грим, нито с обици. Бизнесът й бе главно в Далас, но беше работила в почти всички щати, спасявайки кандидатурите на различни политически фигури за най-разнообразни постове само ако обаче силно вярваше в потенциала им за победа. Не се занимаваше с губещи, не толерираше хленчещите, не понасяше глупаците… Даваше бонус на клиенти, които можеха да лъжат красноречиво, и то без да им мигне окото.

Холи не беше склонна да мами, а и определено не го умееше. Въпросът на Мерилин за Крофърд Хънт я изпълни с колебания. Тази сутрин се бе заклела да изхвърли халата, който бе носила предната нощ, но когато излезе изпод душа само преди минути, посегна точно към него да се загърне.

Беше решила да изхвърли и дивана си при първа възможност, за да не го вижда всеки ден и да си спомня какво се бе случило на него. Но ето че сега седеше, сгушена в ъгъла му, притиснала до гърдите си една от възглавничките, които бяха захвърлили небрежно на пода, докато се опитваха да си намерят място.

Много можеше да разкаже на мениджъра на предизборната си кампания за Крофърд Хънт: че носи меки, изтъркани джинси, с копчета отпред; че тъмнорусата коса, която падаше над яката на ризата му, беше гъста, но изненадващо мека; че не спотайва виковете си, докато е обзет от страст; и че последните му думи по телефона — когато в общи линии й бе пожелал всичко хубаво в живота, я бяха накарали да се почувства натъжена, а не облекчена, както би трябвало…

Но разбира се, тя не спомена нищо подобно. Само погледна към Мерилин, която трескаво крачеше напред-назад пред дивана, и отрони:

— Той е… Не знам… Прилича на ченге.

Потърка челото си, което, осъзна, често правеше напоследък, а това бе навик, който се проявяваше само когато бе под особено голям стрес. Мерилин беше в дома й едва от десетина минути, а вече съжаляваше, че я е поканила да й гостува.

Приятелката й сякаш изцеждаше енергията на хората около себе си, после я поглъщаше и се сдобиваше с нови сили. Трудно бе да се определи дали цялата тази трансформация е преднамерена или е черта от характера й, която тя не осъзнаваше. Холи подозираше първото.

Заради вчерашните събития тя бе пристигнала още по-заредена от обикновено. Докато си сипваше в ниска стъклена чаша водка, която сама бе донесла, тя заяви:

— Когато пристигнах тук, се изненадах, че на моравата ти няма скупчени журналисти.

— Това е малко градче, Мерилин.

— Което влезе в големите новини вчера.

Холи се съгласи, кимвайки уморено.

— Госпожа Бригс цял ден бе заета да отклонява репортерски обаждания. Накрая дадох изявление, което обаче не разкрива важни детайли. В общи линии в него се казва, че нямам какво да добавя към изявлението на полицията.

— Но това ще се промени още утре. Време е да излезеш от прикритието си и да дадеш публично изявление за онзи побъркан маскиран тип, който стреля в съдебната зала. Такава възможност не се появява при всяка предизборна кампания.

— Тази „възможност“ струва живота на двама мъже.

— Да, истинска трагедия. Ала ти трябва да се възползваш от нея. Жалко, че не си споменала пред някого за посещението ти при вдовицата. Това щеше да се отрази страхотно в пресата.

Холи съжали, че го е споделила с Мерилин. А изражението й явно отрази неодобрението й към нейното безсърдечие.

— Добре, добре — припряно се съгласи приятелката й, размахвайки незапалената си цигара. — Аз съм безчувствена кучка, но вече е минал ден и половина от стрелбата. Време е да почнем да черпим дивиденти.

— Не мога да компрометирам полицейското разследване, което се води в момента.

— Какво има да се разследва? Няма никаква мистерия в случая. Извършителят е ясен.

Холи не я поправи. Както и всички останали, Мерилин щеше да научи за объркването на следващия ден. Очакваше бурна реакция от мениджъра на кампанията си, ала сега бе твърде разстроена и изморена, за да я понесе.

Мерилин си наля втора водка.

— Утре трябва да изглеждаш подобаващо натъжена, но твърдо решена вчерашната трагедия да не се повтори никога повече. „Не и в моята зала. Нито в моя окръг.“ Усещаш ли накъде клоня? Ще го превърнем в теза на кампанията ти.

— С други думи ще се възползваме.

— Да, по дяволите, ще се възползваме. Но… Виж тук. — Тя измъкна брой от местния вестник от надутия външен джоб на куфарчето си и го остави на ниската масичка. — Видях това в магазина, когато спрях да си купя цигари. Грег Сандърс вече се възползва, и то адски добре.

На снимката към материала от първа страница нейният опонент беше показан с вдигнат високо над главата юмрук.

— Прилича на разпален проповедник евангелист — отбеляза Холи. — Предполагам, че снимката е направена, докато е всявал съмнения за миналото ми, което внезапно се оказа мъгляво. Това е атака на сляпо. Няма никакви основания за подмолните си намеци. Кой би го приел сериозно?

— Избирателите.

— Прочете ли цитата от изказването на губернатор Хътчинс? Той поддържа решението си за назначаването ми.

— Разбира се. В типичен бюрократичен стил той покрива собствения си гръб. — Мерилин я изгледа втренчено. — Още ли си настроена за победа, Холи? Искаш ли да останеш на съдийския стол или ние?

— Разбира се, че искам.

— Тогава най-добре е да си размърдаш задника.

— За бога, Мерилин, прояви малко разбиране. Ако не съм във върховна форма, това е, защото съм уморена до смърт. Преживях два изтощителни дни.

— О, да. Само че аз не съм ти майка. Нито съм най-добрата ти приятелка и изповедник. Аз съм мениджър на предизборната ти кампания. Плащаш ми, за да се погрижа да спечелиш.

— Ще спечеля.

— Не и ако си траеш за нещо толкова разтърсващо, колкото беше страховитата стрелба в съдебната зала. — Удари с юмрук по разтворената си длан и продължи: — Да, бръщолевенето на опонента ти е нелепо, но ти трябва да го опровергаеш. Иначе ще изглежда, че наистина има нещо съмнително в миналото ти.

Млъкна за момент и изгледа подозрително Холи.

— Вярвам, че случаят не е такъв. Ти и Уотърс…

Холи я изгледа гневно.

— Добре, де. Отношенията ви са били чисти и неопетнени като светена вода.

— Така е.

— Само че Сандърс да не изскочи с някоя неприятна изненада. Умствено разстройство в тийнейджърските ти години? Необуздана клептомания? Незаконно дете? Тайна любовна афера?

Страните на Холи пламнаха, защото внезапно усети къде точно седи. Но поклати глава в отговор на засипалата я с въпроси Мерилин.

— Добре — продължи приятелката й — тогава трябва официално да заявиш, че нямаш никаква представа защо този очевидно неуравновесен индивид е постъпил така, но си абсолютно категорична, че той няма нищо общо с твоята личност. Ти си възмутена от смъртта на твоя съдебен пристав. Твоят пристав. Превърни убийството му в лична загуба. Съкрушена си.

— Това е вярно и наистина съм съкрушена.

— Тогава го кажи! Много жалко, че Сандърс те изпревари, като учреди онзи фонд за помощ на вдовицата и внуците му.

— Това е безвкусна показност.

— Разбира се, но му даде платформа, на която да се покаже. — Тя отпи от водката си. — Това, от което се нуждаем, е сцена. Трябва ни…

— На мен ми трябва сън. — Холи остави възглавничката на дивана и стана. — Не мога да говоря повече тази нощ. Ваша Чест обявява почивка и си ляга.

— Аз ще остана още малко, да помисля.

— Стаята за гости е малка, но смятам, че има всичко, което ще ти е нужно. Лека нощ. — Тя се обърна и се отправи по коридора към спалнята си.

— Той може ли да ни е от полза?

Холи спря и я погледна озадачено:

— Кой?

— Тексаският рейнджър. Дали ще изглежда добре пред камера?

Холи бе обзета от паника само при мисълта как Мерилин се обръща към Крофърд и му говори за „сцена“, която да подпомогне кампанията й.

— Категорично не.

— Та той е герой…

— Но не търси слава. Точно обратното, избягва вниманието на медиите и е твърдо решен да предпази дъщеря си от това.

— О, така ли — намръщи се разочаровано Мерилин. — Значи няма да е забавен.

— Уверявам те, че никак няма да е забавно. Остави го на мира.

Мерилин продължи да се мръщи замислено, докато пъхна в уста цигарата си и се пресегна за запалка.

Холи строго добави:

— И не пуши в къщата ми.

 

 

— Крофърд, трябваше първо да ми се обадиш по телефона. Вече съм сложила Джорджия да си легне.

Грейс отвори вратата по халат и домашни пантофи. Не беше чак толкова късно, но въпреки това тя изглеждаше много изтощена и притеснена. А и никак не се радваше да го види. Не го покани да влезе.

— Как е тя?

— Добре. Но я оставих да стои до по-късно, за да си догледа новото DVD. Докато свърши, вече бе заспала. Трябваше Джо да я занесе на ръце в леглото.

— Тогава няма да я будя. Всъщност дойдох да се видя с Джо.

— Моментът не е удобен. — Тъща му започна да кърши пръсти. — Тъкмо щяхме да си лягаме. Още не сме се съвзели от ужаса.

— Нито пък аз.

— Тогава не мислиш ли, че е най-добре, ако…

— Какво?

— Ако не се виждаме толкова често.

— Защо?

— Защото Джо е направо бесен, а нищо добро няма да излезе от сблъсък между вас двамата.

— Напълно съм съгласен с теб. Но не съм сигурен, че Джо е на същото мнение. Иначе защо ще се обажда на Нийл Лестър и ще повдига въпроси за „странното“ ми поведение?

— Пусни го да влезе, Грейс.

Резкият глас на Джо се разнесе от тъмнината зад гърба й, а след секунда и самият той се появи на прага. За разлика от домашните дрехи на Грейс, той бе спретнат и излъскан, както обикновено. Крофърд се зачуди дали не спи така.

Грейс неохотно мръдна встрани, за да направи място на Крофърд в коридора. А после, след като съпругът й я изгледа строго, тя се извини и се оттегли към спалнята им в задната част на къщата.

Двамата с Джо застанаха един срещу друг.

— Разлайваш кучетата, Джо — рече Крофърд.

— Предупредих те за битката.

— Само че тя е между теб и мен. Защо замесваш и Нийл?

— Защото ти и дума не обели пред мен за срещата си с Родригес…

— Просто отложих разговора.

— А и ме накара да си задам доста трудни въпроси за това как си се справил със ситуацията.

— Ала защо не попита мен?

— Сметнах, че ще бъдат от интерес за полицията.

— Как ли пък не. Това е евтин трик да ме засегнеш. Не е достойно за теб, Джо.

— Бих използвал всякакви средства, за да задържа Джорджия.

— Това е, което ме тревожи. Изгубил си перспектива, а именно Джорджия ще пострада от това.

— И как си направи този извод?

— Говорил ли си лошо за мен пред нея?

— Не съм длъжен да ти давам отчет.

— Когато засяга Джорджия, си длъжен.

— Не и докато още имам правно попечителство над нея. Освен това говоря само истината, а дъщеря ти има нужда да я чуе.

— Мислиш ли, че печелиш обичта й, като злословиш за мен?

— Виж какво ще ти кажа, можеш да повдигнеш този въпрос следващия път, когато се видим в съда.

— И аз ще ти кажа нещо, Джо — изстреля в отговор Крофърд — няма как да се случи. Не бих направил нищо, което да наложи присъствието на Джорджия в съда. Не мога да повярвам, че би въвлякъл едно петгодишно дете в битка за надмощие помежду ни.

— Това ли си мислиш, че правя? — ядосано изсумтя той.

— А не е ли така? Една от основните причини да оспорваш молбата ми е просто за да ми играеш напук.

— Грешиш. Искам най-доброто за внучката си.

— Спести си думите за съдията. За момента, когато си под клетва. Ако си търсиш битка, готов съм да застана срещу теб. Но нека да е в съдебната зала.

Крофърд пристъпи към него. Джо остана на мястото си, но понеже беше по-нисък, се наложи да наклони назад глава, за да може да гледа Крофърд в лицето.

— Но ако продължаваш да говориш пред Джорджия, че аз съм виновен за всичко…

— Виновен си! Бет щеше да е жива, ако не беше ти.

— Ако настояваш битката ни да е лична, нямам против да ти угодя. Четири дълги години понасям глупостите ти. Правя го заради Грейс, заради Джорджия. Но ако ме притиснеш твърде силно, ще изгубиш не само внучката си, а и нещо, което ти е още по-скъпо.

— Няма нищо по-скъпо за мен.

— О, има.

Крофърд говореше тихо, но уверено и за първи път, откакто го познаваше, Джо изглеждаше разколебан. Но процепът в бронята му се затвори също толкова бързо, колкото се бе появила. Той вирна брадичка.

— Как смееш да ме заплашваш…

— Тате?

Крофърд рязко извърна очи от тъста си. Джорджия бе излязла от стаята си в коридора и ги гледаше тревожно. Бе усетила гнева помежду им, който я бе накарал да се поколебае, вместо да изтича да го гушне, както обикновено.

Той направи крачка встрани от Джо и се усмихна.

— Виж ти, май е дошла госпожица Сънливка.

— Двамата с дядо карате ли се?

— Не. Само си говорехме.

По нощничка, с разрошени руси къдрици, тя изглеждаше толкова сладка и ранима, че чак сърцето го заболя. Грабна я в прегръдките си и я занесе в стаята й. Приседна на люлеещия се стол, а Джорджия се настани в скута му. Той нежно хвана в длан босите й стъпала.

— Чух, че имаш ново DVD — подхвърли Крофърд.

Тя се сгуши в него и намести главичка върху гърдите му.

— Баба ми го купи, когато ходихме до супермаркета.

— За принцеса ли е?

— Живее в дворец. Но на покрива му има дупки и през тях долитат лоши птици и я плашат.

— Самичка ли живее там?

— И нейната майка е на небето като моята.

Джорджия рядко говореше за това, че си няма майка, но винаги когато я чуеше, сякаш някой го пронизваше и разкъсваше душата му.

— Ами татко й?

— Той е смешен. Има бакенбарди.

— Бакенбарди ли? Може и аз да си пусна. Искаш ли? Големи, рошави бакенбарди. — Зарадва се на хихикането й. Целуна я по вратлето, където имаше гъдел, и прошепна: — Ти си моята принцеса и аз много те обичам.

— И аз те обичам, тате. Наистина ли ще ти пораснат бакенбарди?

Изрази мнението си по въпроса, като набърчи носле, при което изглеждаше толкова сладка, че той се разсмя на глас. Следващите петнайсет минути просто я гушкаше. Едва предния ден бе отишъл в съда, надявайки се, че всичко ще приключи и тя ще се пренесе за постоянно в новата си стая. Която явно щеше да си остане празна още доста време.

— Имам голяма изненада за теб, която ще видиш следващия път, когато прекараш нощта при мен — усмихна й се той.

— Каква е?

— Не мога да ти кажа, иначе няма да е изненада. Но ще ти подскажа малко. — Прошепна в ухото й: — Розова е.

Тя се опита да познае няколко пъти, после се прозя широко.

— Време ти е за лягане, госпожице.

Занесе я до леглото и я зави добре.

Тя се претърколи настрани и промърмори във възглавницата:

— Вече си казах молитвите.

— Добре — прошепна той и я целуна по бузката. — Лека нощ.

В коридора пред вратата й чакаше Джо, като страж. Намекът му, че Джорджия трябва да бъде пазена от него, накара Крофърд да побеснее. Но не се поддаде на гнева си най-вече защото смяташе, че на Джо би му харесало да го види разстроен.

— Джо, сега се приготви да чуеш една шокираща новина. — Обясни му, че Родригес не е бил стрелецът.

Джо запази военната си стойка, но примигна рязко няколко пъти.

— Как го разбра?

— Това е от интерес за полицията — отвърна Крофърд, наслаждавайки се на възможността да използва думите на Джо срещу самия него. Единствената причина да ти го кажа тази вечер е, че новината вероятно ще гръмне още утре сутрин. Двамата с Грейс може да бъдете потърсени за коментар.

Джо го изгледа с презрение.

— Исусе Христе. Бедствията, които си способен да причиниш, постоянно ме изненадват.

Крофърд го заобиколи и отвори входната врата, но спря на прага и го изгледа хладно.

— Не ме притискай твърде много, Джо — каза на раздяла. — Иначе, кълна се, ще съжаляваш.