Сандра Браун
Под опека (13)

Дванадесета глава

Тримата потеглиха един след друг към едно денонощно заведение в края на града. Крофърд караше отпред, Холи — зад него, а Нийл ги следваше. Той беше наредил така, за да не може някой от двамата да избяга с колата от срещата, макар никой да нямаше подобно намерение.

Клиентите бяха шофьори на камиони, седнали на високите столове край бара и приведени над чинии с пържена храна. Когато влязоха вътре, Крофърд, все така начело, отиде до едно сепаре и подкани Холи да седне до него. Помъчи се да не издава раздразнението си, когато тя се дръпна чак в другия край на седалката.

Нийл се настани насреща им. Поръча три кафета на една отнесена сервитьорка и каза:

— Ще изслушам обясненията ви за тайната среща очи в очи. А после ще реша дали да повикам Нъджънт и да се преместим в някоя от стаите за разпит в участъка.

Холи се засегна.

— Не беше тайна.

— Аз съм главният детектив в разследване на случай с убийство. Вие сте основни свидетели. Какво правехте заедно в парка?

— Оставам с впечатлението, че си ни видял случайно — подметна Крофърд.

— Не. Видях ви да разговаряте на паркинга пред съда.

— Хм, припомни ми каква е максималната присъда по обвинение в разговор на обществен паркинг?

Заяждането му имаше ефект. Наложи се Нийл да стисне зъби, преди да заговори отново:

— Когато тръгнахте оттам един след друг, ви последвах.

— Защо просто не ни спряхте? — попита Холи.

— Понеже, съдия, разговорът ви изглеждаше потаен и исках да разбера защо.

Не можа да продължи веднага заради появата на сервитьорката с кафетата им. Отказаха да разгледат менюто и тя си тръгна. Чашите с кафе останаха недокоснати, а Нийл заговори тихо и ядосано, сега вече обърнат към Крофърд:

— Последвах ви до входа на парка. Но тъкмо стигнах дотам, когато се наложи да проведа няколко телефонни разговора… — Той млъкна внезапно. — А всъщност няма защо да се обяснявам пред вас. Но вие трябва да ми дадете обяснение. Измъкнахте се под прикритието на мрака и…

Крофърд се засмя.

— Съжалявам. Просто не съм чувал някой да каже „под прикритието на мрака“ с напълно сериозно лице.

Нийл упорито продължи:

— Вчера вие бяхте противници. Днес вече замъглявате стъклата на колата. Цели трийсет и три минути, за да съм точен. — Той строго изгледа Холи. — Предполагам, че не сте обсъждали молбата му за попечителство, защото е неетично. А единственото друго общо помежду ви е стрелбата. — Отново се обърна към Крофърд. — Ако потайната ви среща е била заради това, трябва да знам. — Той се ухили. — Или само се опитваше да се напъхаш под полата й?

Холи подскочи, сякаш я беше ударил.

— Как смееш…

— Мъртвецът в моргата не е стрелецът от съдебната зала.

Бомбастичната новина, която Крофърд спокойно съобщи, заглуши възмущението на Холи. И както бе очаквал, напълно слиса Нийл. Остави го без дъх. Детективът заприлича на човек, който току-що е осъзнал, че е стъпил върху пехотна мина.

Крофърд запази невъзмутимо изражение. Не предприемаше обаче нищо, с което да извади Нийл от шока му или да му помогне да осмисли думите му. Детективът се извърна към Холи.

— За какво говори той?

— Точно каквото каза — отвърна тя кратко — и се опасявам, че е прав.

Нийл отново насочи вниманието си към Крофърд.

— Кога направи този извод?

— В мига, в който го видях в моргата.

— Как?

Крофърд му разказа.

Нийл видимо се успокои.

— Пробито ухо? — задавено изрече той. — Това ли беше голямото ти разкритие?

— Дребен детайл, ала от голямо значение.

Нийл доби по-загрижен вид и явно също започна да търси обяснение.

— При целия хаос просто не си забелязал дупката в ухото му по-рано. Така ли?

Крофърд обясни защо е пропуснал да я забележи на покрива.

— Но съм абсолютно сигурен, че стрелецът в съдебната зала нямаше пиърсинг. Трупът обаче има. Те просто са двама различни мъже. — Спомни си как беше изритал стрелеца и добави: — Погледни лявото коляно на Родригес. Ако има синина, ще призная, че съм сбъркал. Ако няма… — Той вдигна ръце. — Онзи, който ме беше взел на мушка, не е бил Родригес.

Нийл навлажни устни, огледа поред Крофърд и Холи и накрая се спря на нея.

— Каза, че се опасяваш, че е прав. Това означава, че не си сигурна.

— Господин Хънт ме препита какво си спомням за стрелбата от момента, в който маскираният нахлу през вратата. — Тя му описа накратко. — Бях категорична за всеки детайл. Когато спомена пробито ухо, това предизвика мигновената ми реакция, което подкрепя разкритието му.

— Бил е подвеждащ въпрос — възрази Нийл. — Не можеш да го подкрепиш стопроцентово, нали?

Тя запази хладния си тон.

— В това съм стопроцентово сигурна. Ако не вярвах, че е прав, сега нямаше да седя тук.

Дори и да не искаше да повярва на Крофърд, Нийл явно смяташе съдията за безспорен авторитет. Лицето му пребледня под светлината на флуоресцентните лампи, които тихо бръмчаха на тавана. Взе салфетка от поставката на масата и избърса потта, избила по горната му устна. После я смачка и метна настрани.

— Защо не ми каза, когато бяхме в моргата? — попита той, поглеждайки Крофърд.

— В случай че имаше някаква вероятност да съм сбъркал, исках потвърждението на съдия Спенсър. Опитах се да се свържа с нея по телефона, но тя ми затвори. Нямах друг избор, освен да я причакам на паркинга пред съда тази вечер и да я накарам да ме изслуша. Това е причината за тайната ни среща. — Помълча за миг, после допълни: — Дължиш й извинение.

С видимо притеснение Нийл отрони:

— Извинявам се, Ваша Чест. Обидата беше насочена към Крофърд, не към вас.

— Значи дължиш извинение и на господин Хънт.

Знаеше, че Нийл по-скоро би си прехапал езика, но съдията говореше от висотата на служебния си пост и не му остави особен избор.

Без да поглежда Крофърд в очите, той измърмори:

— Забележката ми беше неуместна.

— Искреността ти е направо смазваща, Нийл. Не че изобщо ме засяга дали одобряваш действията ми. Единственото, което е важно за мен, е да намеря убиеца на Чет. А това не е Хорхе Родригес.

— Когато съобщя на началника, че момчетата от нашия специален отряд са застреляли грешния човек, той ще иска да знае защо. Можеш ли да ми дадеш някакво разумно обяснение за грешката си?

— Почакай малко, детектив — намеси се Холи, преди Крофърд да каже нещо. — Мъжът, когото познаваме като Родригес, е заплашил господин Хънт със зареден пистолет. Стрелял е срещу помощник-шериф. Независимо кой е бил, е трябвало да бъде спрян.

— Благодаря, съдия, но няма нужда да ме защитаваш — каза Крофърд, вперил поглед в Нийл. — Не знам какво е станало между съдебната зала и покрива, но ти видя на видеото от охранителните камери какво се случи горе. Родригес действаше подозрително. Плати си за лошия избор в живота, което е много жалко. Но това вече е минало. Не може да се поправи. Твоята работа е да разбереш…

— Моля те, не ме учи как да си върша работата — прекъсна го Нийл.

— Ти трябва да разбереш — продължи невъзмутимо Крофърд — къде е направена смяната, защо е направена и как. Дали Родригес е бил изкупителна жертва, нагласен да поеме удара? Или просто е избрал лош момент да вземе пистолет, който не е бил негов, а после да се паникьоса, когато го заловят. А най-същественият въпрос е, след като той не е бил стрелецът, кой е?

Крофърд млъкна за момент и продължи с хладен глас:

— Докато нямаш отговорите на тези въпроси, Нийл, не можеш да успокоиш възмутеното обществено мнение. Нито кой да е началник в дългата поредица до шефа ти, който ще те дъвче непрестанно. А сега можеш да ме хвърлиш на кучетата, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре. Давай, преживял съм и по-лошо. Ала докато не решиш този случай, твоят задник ще бъде храна за псетата. Разбра ли най-после какво е да си главен детектив, негоднико? — Хвана Холи под лакътя. — Да тръгваме.

— Чакай.

Крофърд спря, без да изпуска ръката на Холи.

Гордостта на Нийл се бореше с благоразумието му.

— Какво знаеш? — предаде се най-сетне той.

— Абсолютно нищо.

— Тогава кажи поне какво мислиш.

Крофърд се поколеба, после се настани обратно в сепарето. Седна до Холи, този път съвсем близо до нея. Тя не се отмести. Нийл ги изгледа и го подкани да продължи.

— Мисля, че стрелецът е държал гащеризона скрит в килера срещу съдебната зала. Облякъл го е там и е чакал, докато делото започне. Колко дълго, не знам. Предполагаме, че се е промъкнал незабелязано с всички онези съдебни заседатели, но може да е стоял скрит там часове… От отдела по улики огледаха ли вече килера?

— Ползва се от чистачите. Има парцали, метли, кофи за вода.

— С други думи следи колкото искаш.

— Купища.

— Може и да не успеем да докажем, че е бил в този килер, не и достатъчно за пред съдебно жури. Но няма да е нужно. Негова ДНК ще има навсякъде по гащеризона. Разбира се, трябва да имаме заподозрян, преди това да ни свърши някаква работа — добави мрачно той. Проверихте ли откъде е купен?

— Бояджийският гащеризон ли? Не ми се стори нужно. Нали си мислехме, че стрелецът е мъртъв. Сега ще го възложа на Нъджънт.

Крофърд се запита дали Нъджънт е компетентен да се заеме със задачата. Не смяташе, че е достатъчно умен, за да е сред заподозрените.

— Където и да е нашият стрелец тази вечер, той със сигурност съжалява, че е зарязал гащеризона.

— Защо го е направил?

Крофърд се замисли.

— Може да ме е чул, че се качвам нагоре по стълбището. Преценил е, че е по-добре да захвърли маскировката и да се измъкне, отколкото да го заловят с нея. Същото важи и за пистолета. Рискувал е да бъде заловен невъоръжен, но е знаел, че ще има щателно претърсване на всеки, който излиза от сградата. — Погледна към Нийл. — Обзалагам се, че по оръжието няма никакви отпечатъци.

Нийл поклати глава.

— Чист е. Серийният номер е заличен. Чакаме балистичната експертиза.

— Съмнявам се, че ще намерите връзка с друго престъпление.

Нийл мрачно кимна.

— Всеки, който би си направил труда да заличи серийния номер…

— Ами Хорхе Родригес? — Холи погледна към Крофърд. — Смяташ ли, че той е бил замесен?

— Инстинктът ми подсказва, че не е. А ти какво мислиш, Нийл?

Детективът го изгледа объркано.

— Та нали вече стигнахме до извода, че е бил на грешното място в грешния момент. А и сам е направил фатална грешка. Иначе няма нищо общо.

— Това е една от възможностите, но не сме стигнали до никакъв извод. Може би е време да почнеш да мислиш извън рамките, Нийл. Например горкият нещастник може да е бил натопен като изкупителна жертва, като примамка.

— Няма никакви доказателства за това предположение.

— Но няма и нещо, което да го опровергава. Трябва поне да изпитаме всяка възможна теория, не мислиш ли?

— Ние ли? Мислех, че нямаш търпение да се отървеш от това разследване.

— Трябва да отговарям пред госпожа Баркър — отвърна Крофърд. — Както и пред началника ти. Забрави ли? Ако си недоволен от участието ми, оплачи се на него.

Нийл се намръщи недоволно от напомнянето, но нямаше как да го оспори.

— Все пак трябва да идентифицираш Родригес възможно най-скоро — продължи Крофърд — за да може или да елиминираш връзка с извършителя, или да я установиш. И още нещо…

— Пак ли ще ми казваш как да си върша работата?

— Не бих си го и помислил. Но трябва да огледаш под микроскоп всеки, който е бил в сградата по времето на стрелбата. Да разпиташ подробно всеки, който е бил евакуиран.

И не бива да използваш полицаите на участъка в Прентис, нито служителите от шерифската служба при разпитите.

— Това отхвърля близо сто служители на закона.

— Плюс един.

— Кой?

— Къде беше ти по времето на стрелбата?

Нийл го изгледа гневно.

— Само се шегувам. Но освен посетителите и работещите в сградата на съда, трябва да разпиташ и всеки един служител на закона и общински служител.

— Имаш ли представа какви вълнения ще предизвика това?

— То е най-малката ми грижа. Същото трябва да важи и за теб.

— Е, за разлика от теб, аз не харесвам горещия стол и правя всичко по силите си да запазя репутацията си.

— Това определено е нещо, в което няма нужда да ме убеждаваш, Нийл. Обикновено пет пари не давам какви са приоритетите ти. Но убиецът на Чет е на свобода. Да не говорим за заплахата, която той представлява за съдия Спенсър. Бих казал, че това е по-важно от вълненията в обществото. Е, поне според мен.

Думите му явно оказаха въздействие. Детективът несъмнено имаше още какво да каже на Крофърд, но вместо това се овладя и се обърна към Холи.

— Ще бъдете под полицейска закрила, докато заловим извършителя.

— Споменах и пред господни Хънт, че няма да се крия. Първо, заради посланието, което това поведение би отправило към опонента ми и моите избиратели. Но основно, защото не искам да доставя на човека, който се опита да ме убие, удоволствието да ме види уплашена.

— Съжалявам, съдия — възрази Нийл — ала знам, че шефът, кметът, всички ваши колеги, и най-вече губернаторът, ще се съгласят, че трябва да не се набивате на очи и да имате денонощна охрана. Ще накарам Мат Нъджънт веднага да се заеме с това.

— Вече се погрижих.

— Какво? — попитаха Нийл и Холи едновременно.

— Обадих се в офиса в Хюстън — обясни Крофърд — докато идвахме насам от парка. Двама рейнджъри вече са изпратени.

Нийл изглеждаше така, сякаш е видял извънземно.

— По чие разпореждане? — едва успя да попита.

— Мое. Което е единственото нужно. Но понеже предположих, че ще се настроиш срещу вмешателството ми, получих разрешение от моя старши лейтенант. А той, заедно с лейтенанта в Тайлър, с удоволствие се отзоваха на молбата на началника ти да работя по случая. Отново се връщаме към това, Нийл. Съжаляваш ли вече, че ме измъкна от леглото тази сутрин? — Продължи, преди Нийл да измисли какво да каже. — Все едно, вече е сторено. Рейнджърите ще бъдат на пост край дома й.

— Ами вътре?

— Забравете — отсече Холи.

— В наши дни обществени фигури в големите градове, включително и съдии, имат постоянно охрана — изтъкна Крофърд.

— Не сме в голям град.

— Няма да спорим за това, съдия.

Тя отстъпи, но колебливо.

— Добре. Но тегля чертата до присъствието на охраната пред дома ми. Докато пътувахме насам, и аз се обадих на една приятелка. Тя ще дойде да прекара няколко дни с мен.

— Каква приятелка? — сопна се Крофърд.

Холи хладно му отговори:

— Такава, на която имам доверие.

Той искаше да попита коя е тази личност, заслужила доверие, но Нийл го изпревари:

— Това е хубаво. — Погледна часовника си и потръпна, когато видя колко е часът. — Преди да стане твърде късно, трябва да съсипя вечерта на началника.

— Аз ще изпратя съдия Спенсър до дома и ще остана с нея, докато вече няма нужда от мен — каза Крофърд.

Усещаше неодобрението й, ала не й даде възможност да възрази. Окончателно приключи темата, когато стана от сепарето.

— Още нещо, преди да тръгнеш — обади се Нийл.

Крофърд го изгледа от високо. Самодоволната усмивчица на детектива му подсказа, че няма да хареса онова, което ще чуе.

— Твоят тъст ми се обади днес следобед.

Макар и подготвен за лошо известие, Крофърд се сепна. Въпреки това се постара да запази безизразно изражение.

— Господин Гилрой ми спомена, че си отказал да говориш с него за сблъсъка с Родригес на покрива. Попита не ми ли се струва странно това.

— И така ли е?

— Дали ми се струва странно? — Нийл вдигна рамене. — Донякъде.

Крофърд опита да овладее гнева си.

— Не бях длъжен да говоря с Джо за това. Но причината, поради която отказах да го обсъждам снощи, беше, че тъкмо бях приключил с теб. Бях скапан и исках да се прибера.

— Това ли е единствената причина да не искаш да споделиш с него?

Крофърд наведе глава.

— Имаш ли нещо предвид, Нийл?

— Бях решил да не обръщам внимание на обаждането на Джо Гилрой заради миналото помежду ви…

— И какво промени решението ти?

— Но ако онова, което качваш, е вярно и Родригес не е бил стрелецът, тогава как си се справил със ситуацията придобила далеч по-голямо значение. Твоето безразсъдно преследване може да е коствало живота на невинен човек.

Холи вече бе изредила причините, довели Родригес до трагичната му смърт. Явно Нийл го дразнеше, защото това беше присъщо на дребнавата му природа.

Но намекът уцели право в десетката. Угризенията на Крофърд заради прибързаните му действия не му даваха мира. Ала не го показа по никакъв начин, само изрече:

— Ти ще платиш сметката.

Докато Нийл ги настигне с Холи на паркинга отпред, Крофърд вече й даваше наставления.

— Провери задната седалка, преди да влезеш в колата. Не потегляй, докато не застана зад теб. Идвам веднага.

Холи набързо пожела лека нощ на Нийл и тръгна към колата си.

Нийл се канеше също да поеме, когато Крофърд го спря с вдигната ръка. Погледна към отдалечаващата се Холи и тихо каза:

— Темата е деликатна. Не искам тя да чуе. — И кимна с глава към ъгъла на сградата.

Двамата се отправиха натам. Веднага щом завиха зад ъгъла, Крофърд замахна и удари Нийл по лицето. Детективът залитна назад, като едва успя да се задържи на крака. Притисна с ръце разцепената си и кървяща устна.

Крофърд тръсна капките кръв от десния си юмрук.

— Ако направиш още веднъж подобна забележка за полата й, ще смеля топките ти на кайма.

 

 

Когато стигнаха до къщата на Холи, Крофърд излезе от колата си и внимателно огледа храстите наоколо. Срещнаха се до задната врата. Тя отключи. Докато влизаха, той мина пред нея.

— Чакай тук.

Измъкна пистолета от кобура отзад на колана си и отиде във всекидневната. Огледа помещението, избягвайки старателно да поглежда директно към дивана. Прекоси малкия коридор до спалнята й, която беше старомодна и спретнато подредена. Погледна в дрешника и под леглото.

Само един поглед към банята му подсказа, че вътре няма достатъчно място да се скрие мъж, но въпреки това влезе, защото тясното пространство ухаеше сладостно на нея. Халатът, който бе носила предната нощ, висеше, окачен на кукичка на гърба на вратата. Докато излизаше, той го докосна с длан и допирът с материята предизвика мигновено желание у него.

Когато отново влезе в кухнята, тя стоеше до отворения хладилник.

— Искаш ли вода?

— Да, моля.

Тя му подаде бутилка и взе една за себе си. Докато я вдигаше към устата си, той забеляза погледа й върху окървавените кокалчета на дясната си ръка.

— Одрасках се на вратата на колата.

Тя явно не му повярва, но не го разпитва повече.

Отиде до мивката и изми ръце с топла вода и течен сапун. След като ги избърса с хартиена салфетка, свали сакото си и го преметна на облегалката на един от столовете. Свали кобура от колана си и го остави на масата.

Тя го следеше с очи и накрая остана загледана в оръжието.

— Върви с работата — отбеляза той.

— Както и униформата.

— Понякога я нося. Но мога да бъда и цивилен.

— Никога ли не се разделяш с него? — попита тя и кимна към пистолета.

— Гледам да ми е подръка. Държа го далеч от Джорджия, когато е в дома ми. — Замислено прокара пръсти по сложно гравираната дръжка на служебния пистолет. — Не го носех вчера в съда. Но ако беше с мен, нямаше да губя ценно време, докато взема оръжието на Чет. Всъщност той може би щеше да е жив. Може би щях да заловя стрелеца, а Родригес да допуши на спокойствие цигарата си. Престъпникът вече щеше да е зад решетките, а Родригес някъде другаде, а не в моргата.

Тя си пое дълбоко дъх и бавно въздъхна.

— Мисля, че винаги ще се питаме какво би станало „само ако“…

Той кимна, но осъзна, че няма какво повече да допълни. Не каза нищо, докато двамата стояха вторачени един в друг. Бяха съвсем наблизо в тясната кухия. Също като предната нощ.

С видимо притеснение тя сложи ръце на кръста си.

— Мерилин ще дойде съвсем скоро.

— Мерилин ли?

— Мерилин Видал. Тя е мениджър на предизборната ми кампания.

— Твоят доверен човек, така ли?

Холи кимна.

Той изпита огромно облекчение, че не Денис беше човекът, който идваше да прекара нощта с нея. Но да си го признае би означавало да разкрие пред себе си, че изпитва неуместна ревност. Вместо това се помъчи да действа с професионална обективност.

— Обясни ли й ситуацията?

— Не съм изпадала в подробности по телефона. Тя искаше да тръгне насам още снощи. Казах й, че не е необходимо. Но когато ти заговори за охрана, й се обадих, че бих се радвала да остане при мен и й предложих стаята си за гости.

— Какъв човек е?

— Като локомотив. Мъкне страшно много задачи…

— А не се ли стресна от възможната заплаха?

Холи тихо се засмя.

— По-корава е от всеки, който би могъл да сложиш за охрана.

„Освен мен.“

— Двете с Мерилин работим добре — продължаваше тя. — Ала се съмнявам, че ще бъдем идеални съквартирантки. — Погледна към стенния часовник. — Трябва скоро да се появи.

— Вече го каза. Нетърпелива си да се отървеш от мен ли?

— Нямах това предвид.

— Мисля, че имаше.

— Добре, може и така да е — раздразнено изрече Холи.

— Това е неловко.

— Като да се върнеш на местопрестъплението.

Тя гузно погледна към всекидневната.

Крофърд отбеляза:

— Думите на Нийл те засегнаха.

— Той не е глупав. Знае, че не се налага да водим разговор за Родригес в паркирана кола.

— Нищо от онова, което му казахме, не е лъжа, Холи.

— Не, но беше като хвърляне на прах в очите. Той смята…

— Няма значение какво…

— Има, ако мисли, че сме спали заедно!

— Не сме.

Тя го изгледа смразяващо.

— Езикът ти е доста по-вулгарен от моя.

— И много по-точен.

Както и да наричаха стореното от тях, той беше готов за повторение. Грубата забележка на Нийл го бе ядосала, но най-вече защото беше близо до истината. Наистина искаше да се напъха под полата й, искаше тялото й под себе си…

Сега тя отново бе облечена в строгите си дрехи на съдия, делови костюм и блуза, но той си спомняше усещането за леката тениска, с която бе снощи… Колко мека бе материята, когато я бе сграбчил, за да докосне тялото й. Кожата от вътрешната страна на бедрата й бе още по-мека, а между тях бе още по-нежна.

— Гладен съм — измърмори той, докато я заобикаляше, за да стигне до хладилника. Имаш ли нещо за ядене?

— Харесай си.

Крофърд огледа съдържанието на хладилника и намери деликатесна шунка и сирене на филийки в едно от чекмеджетата. Извади ги на плота. Докато избере подправките, които харесваше, тя бе извадила нарязан хляб от шкафа.

— Направи си и ти сандвич — предложи той.

— Не съм гладна.

— Хапни въпреки това. Къде са чиниите?

Тя му посочи шкафа, в който може да ги намери, после вяло извади две филийки хляб и ги сложи върху чинията, която той плъзна по плота към нея.

— Трябва да си тръгнеш, преди Мерилин да дойде.

— Вече изредихме всички причини, които налагат някой да стои при теб. — Сложи дебело парче шунка върху хляба си и го намаза щедро с горчица.

— Но така изглежда…

— Какво? — Той престана да се мъчи с тънката филийка сирене, която не можеше да извади от опаковката. Обърна се към нея. — Как изглежда, Холи? Че се старая с всички сили да държа ръцете си далеч от теб? Че се мъча да не мисля за това? Да го изтрия? Сякаш изобщо е възможно — въздъхна той. — Така ли изглежда? Защото точно това правя. А другото, с което се занимавам, е да те опазя от някакъв тип, който иска да те убие. — Той млъкна, пое си въздух. — Сега ти го казвам за последен път: тук съм, защото не бива да оставаш сама.

— Не бива да оставам сама с теб.

— Е, за жалост си с мен.

— Трябваше да пратят някой друг да ме пази.

— Вече пътуват. А до тогава аз съм на разположение.

— Защото ти…

— Защото не искам още една мъртва жена да ми тежи на съвестта.