Сандра Браун
Под опека (12)

Единадесета глава

— Мъжът в моргата не е стрелецът — каза Крофърд, като говореше тихо, заличавайки всяко съмнение от страна на Холи.

Тя го гледаше ужасена.

— Как е възможно?

Той въздъхна дълбоко и прокара ръка по лицето си.

— Не знам. А много ми се иска да знам.

Тя закри устата си с ръка и застина. Той й даде време да осмисли думите му.

— Ако си прав… — започна Холи.

— Прав съм.

— Тогава последиците ще са…

— Най-голямата издънка на полицията.

Тя нервно навлажни устни.

— Може би си се объркал — рече с надежда в гласа. — А може и аз да бъркам. Имал е дупка на ухото, само че просто не съм забелязала.

— Повярвай ми, и аз се мъчех да се заловя за тази сламка. Опитвах се да се убедя, че бъркам, но ти току-що доказа, че съм прав. Веднага щом споменах пробитото му ухо, ти се усъмни в думите ми. Не го направи за нищо друго.

— Но…

— Чуй ме, Холи. — Очите й се разшириха. Не беше сигурен дали заради тона му, или защото я бе нарекъл с малкото й име, но сега бе привлякъл изцяло вниманието й. — Бях по-близо до него от всеки друг. В онази секунда, преди да го изритам, го гледах право в лицето. Мога да се закълна в Джорджия, че нямаше дупка на дясното му ухо.

— На покрива тази разлика не ти ли направи впечатление?

— Слънцето ми блестеше в очите. Освен това бях твърде далеч от Родригес, за да забележа такъв детайл.

— Не носеше ли обица?

— Не. А и погледът ми беше прикован в треперещата му ръка с пистолета, а не в ухото. След като беше прострелян, другите го заобиколиха. Аз не се приближих. Не съм го поглеждал отново до тази сутрин в моргата и мигновено разбрах грешката си. Направо щях да повърна.

Тя го изгледа съчувствено.

— Не можеш да се обвиняваш.

— Не мога ли? Родригес или каквото е там името му не е убил Чет. Не е направил нищо лошо, освен че е взел пистолет, който не е бил негов, и е излязъл на покрива да пуши.

— Защо тогава е насочил пистолета към теб? Дори след като си се представил като служител на закона. Стрелял е два пъти срещу помощник-шерифа и е цяло чудо, че не е улучил.

— Права си. Но сега разбирам, че го е направил просто защото е бил уплашен. Беше хванат с пистолет, който не е бил негов. Когато му казах да го пусне, беше глупаво да не ме послуша. После се появи онзи помощник-шериф и той се паникьоса. — Извърна поглед встрани и добави: — Глупостта и паниката не са основателни причини да те застрелят.

— Ти не си го убил.

— Така е, само че аз го превърнах в мишена.

— Направил си всичко по силите си да му помогнеш. Не си виновен.

Крофърд щеше да се пита дали е било точно така до последния си ден. Ала точно сега трябваше да се справи с проблем, който имаше далеч по-сериозни последици за него и за Холи Спенсър. Спешно трябваше да реши как тя да бъде в безопасност.

— Онова, което ме плаши — каза той — е, че онзи негодник е станал още по-самоуверен. Това, че успя да ни надхитри, е вдигнало самочувствието му, а той бездруго беше доста дързък.

Тя леко поклати глава.

— Не те разбирам.

Той изгледа за миг объркването, изписано на лицето й, и тихо изрече:

— Един от онези странични ефекти, за които говорихме, явно още не е стигнал до теб. А ситуацията става все по-опасна. Който и да е влязъл вчера в залата с намерение да те убие, още е на свобода. И е неизвестен.

Когато думите му стигнаха до съзнанието й, той забеляза как изражението й се промени.

— Двама детективи прекараха часове наред, заровени в архивите и записките от всички мои дела. Прегледаха също и тези на съдия Уотърс, връщайки се назад до две хиляди и дванайсета година. Бяха проверени и всички досиета в кантората ми в Далас. Не са намерили нищо.

— Защото са търсили специална връзка с Хорхе Родригес.

— Въпреки това нищо не е предизвикало тревога.

— Което означава само, че трябва да поровим по-дълбоко. Ала този път няма да имаме име, което да търсим.

— Това може да отнеме седмици.

— Дори повече. Преди да намерим поне някаква следа, ти… — Той замълча, премисляйки онова, което щеше да каже. — Ти трябва да приемеш, че животът ти е в опасност и да действаш съобразно ситуацията.

— Това е доста сериозно.

— Бъди разумна.

— „Да действаш съобразно“ не звучи в твоя стил на изразяване.

— Професионален жаргон е. Бих ти го казал доста по-грубо, но се опасявам, че ще се засегнеш. Само се надявам, че си разбрала смисъла.

Тя извърна поглед от него и известно време не каза нищо. После отбеляза:

— Ти през цялото време си смятал, че стрелбата е била за отмъщение.

— Не съм променил мнението си. Не беше случайно нападение. Подготвяно е много внимателно и е добре премислено. Нападателят е скрил бояджийския гащеризон някъде вътре в сградата, вероятно в килера точно срещу твоята зала. Облякъл го е върху дрехите си и е изчакал делото да започне.

— После нахлу, стреляйки.

— Но не безразборно. Ако беше някой откачен, който просто иска да убива, щеше да разстреля половината присъстващи по седалките. Можеше да убие от шест до осем човека само за секунди. Но не го направи. Беше решил да мине зад подиума, дори ако това означава да прегази Чет.

— Не е очаквал, че ти ще ме защитиш.

— Може би… Ала във всеки случай много бързо прецени, че единственият му изход е да избяга. Изтича от залата към стълбището и направи така, че да изглежда, сякаш е излязъл на покрива. След като е захвърлил маскировката, явно е слязъл обратно до площадката на шестия етаж, поел е по коридора и се е смесил с хората, преди да се възцари пълен хаос. А това е или гениален план, или най-тъпият, за който съм чувал. Но важното е друго… Някой те мрази толкова много, че е бил решен да те убие, рискувайки собствения си живот. Имаш ли и най-бегла представа кой може да е?

— Казах ти снощи, никаква.

— Помисли!

Холи рязко извърна глава и отново го погледна в очите.

— Мислих! Само това правя. Но кълна ти се, няма никаква драма в живота ми. Не и толкова значима.

— Ами твоят съперник в изборите Сандърс?

— Вчера имах неприятна среща с него.

— Къде? По какъв повод?

Тя му описа кратката среща в асансьора.

— Предполагам, че забележката му накрая може да се приеме като заплаха. Не му дава мира, че назначиха мен вместо него.

— Чакай малко! Той е искал мястото на съдия, така ли?

— Имаше няколко кандидати, но Грег Сандърс беше най-важният ми съперник.

— И ми го казваш едва сега?

— Не мислех, че е от значение — оправда се тя раздразнено.

— Добре. Супер. Сандърс влиза в списъка.

— Какъв списък?

— С потенциални заподозрени.

— Той не е стрелецът — възкликна Холи. — Грег Сандърс е поне петнайсет сантиметра по-висок.

— Може да е наел някого.

Тя се замисли, но поклати глава.

— Мисля, че грешиш. Не е в неговия стил. Той иска да ме победи, да ме смаже, но и да обере лаврите за това. Не би го направил анонимно. Би предпочел победата му да бъде отразена публично по телевизията в деня на изборите.

— Добре, но все пак остава в списъка. Както и Денис.

— Казах ти, че раздялата ни беше приятелска. Не е имало затваряне на телефона, нито груби думи или заплахи, никаква враждебност.

Въпреки това Крофърд възнамеряваше да го провери. Бившият й можеше да не се окаже толкова разумен и изискан, колкото смяташе тя.

— Няма ли някой друг, с когото да си се спречквала, професионално или лично?

Холи поклати глава.

— Дори и ако се върнеш няколко години назад? Родители? Братя или сестри?

— Нямам братя и сестри. И двамата ми родители са починали.

— Приятели, с които си се скарала?

— Не. Доколкото ми е известно, нямам врагове, които биха се опитали да посегнат на живота ми.

Той я изгледа, изпълнен със съмнение, ала тя дори не трепна. Налагаше се да приеме думите й за истина.

— Добре — съгласи се той — виновникът си остава неизвестен. Затова първото, което трябва да направим още тази вечер, е да те скрием някъде за няколко дни.

— Какви ги говориш?

— Имаш ли място, където да останеш скрита? Да не се набиваш на очи?

— Абсурд. Не мога да се крия!

— Можеш, и още как.

— Няма да го направя! Ако смяташ, че ми е нужна охрана, сигурна съм, че полицията ще ми я осигури.

— Полицията на Прентис ли? — попита той.

— Или службата на шерифа.

Тя все още не схващаше цялата картина.

— Холи, всеки един от полицията в Прентис или шерифската служба е заподозрян. Всеки, който е бил в сградата на съда по време на стрелбата, е заподозрян, а това включва десетки служители на закона. Всеки, който привидно се е опитвал да залови стрелеца, може да е бил самият стрелец.

Тя прехапа невярващо устни.

— Колко от полицейския състав не са били дежурни вчера?

— Няма значение. Всеки един служител е можел да има правдоподобна причина за присъствието си в съда.

— Да, но Нийл Лестър ще провери внимателно.

— Включително и Нийл.

— Какво? Та той води разследването.

— А кой най-добре може да прикрие подобно нещо? — При ужасения й вид той се засмя тихо и инстинктивно се пресегна да я погали. Спокойно, просто се пошегувах. Не е бил Нийл. Изобщо не е толкова изобретателен. А и фигурата му е съвсем различна.

— Както и цветът на косата.

— Освен това какъв мотив би могъл да има? — Неохотно дръпна ръка от нея. Въпреки това ми се ще някой друг да разследва случая. Нийл по-скоро е бюрократ, отколкото ченге. Подмазва се, защото му се ще да заеме мястото на началника някой ден, но дотогава иска да му е пръв приятел. Неговият приоритет ще бъде собственият му задник, а не твоят.

— Как мислиш, че ще реагира, когато му кажеш?

— Ще се наложи да си смени бельото. После ще доложи на шефа си и като знам как стават нещата в управлението, цялата история ще гръмне за отрицателно време. Което значи, че извършителят ще разбере и ще се скрие вдън земя, а ние ще гоним вятъра. Снижи глас и добави: — Докато не опита отново.

Тя обгърна лактите си.

— Не е доказано, че аз съм била мишената.

Той нямаше намерение да спори по това отново.

— Който и да е бил и каквито да са намеренията му, той уби Чет. Искам да заловя този кучи син и ще го направя.

— Мислех, че ти се щеше да се дистанцираш от разследването.

— Така е. Но шансовете ми да си върна Джорджия се изпариха в момента, в който хукнах след онзи стрелец. Не си прави труда — побърза да я прекъсне той, когато забеляза, че тя се кани да възрази. — И двамата знаем, че е истина. Замесен съм, макар и не по своя воля. На Нийл няма да му хареса, но ако възразява, ще трябва да му напомня, че не ми е нужно разрешението му. А и бездруго неговият началник ме потърси. Най-напред трябва да се погрижим за закрилата ти.

— Не мога да си оставя работата и живота на изчакване за неопределено време.

— Съдебната ти зала все още е местопрестъпление. И бездруго не би могла да се върнеш към обичайните си задължения.

— Ще използвам временно друга зала.

— Би могло. Но така ще поставиш под заплаха себе си и всички около теб.

Раменете й се отпуснаха.

— Като Чет.

Думите й прозвучаха мрачно и за известно време никой не проговори. Стояха, потънали в мислите си.

Най-сетне Холи загрижено въздъхна:

— Не мога да изчезна от общественото полезрение. Предстоят ми избори.

— Животът ти беше застрашен. Всички ще те разберат, ако си дадеш няколко дни да се съвземеш.

— И да позволя на Грег Сандърс да ме изкара страхливка?

— Това би рефлектирало зле върху него.

Тя сведе глава.

— Бих могла просто да се откажа от надпреварата.

— Тогава наистина ще изглеждаш като страхливка.

— Няма да е само заради стрелбата в съдебната зала — тихо допълни тя.

— Каква друга причина би могла да имаш изобщо да си го помислиш?

Тя го изгледа смутено. В очите й се четеше, че той знае каква е причината. Така беше. Той се размърда на мястото си, извърна лице, после отново се обърна към нея.

— Мислех, че сме го изтрили.

— Както сам каза, не е нещо, което можеш да върнеш назад.

— Не, но няма защо да определя бъдещето ти. Аз няма да те издам. Никой няма да разбере.

— Само че ние ще знаем.

Тонът й смущаващо му напомни за думите на Конрад, което го накара да спори още по-настървено.

— Лудост би било да захвърлиш кариерата си на вятъра заради това. Та ние дори не сме се целували, за бога!

— Това оправдание ли е?

— Не, но не е като да си била запленена от страст.

— Няма значение как сме го направили. Не можеш да нарушиш етиката само малко.

— Разбира се, че можеш.

Лекомисленият му тон я подразни.

— Ти си главен участник в едно от делата, които разглеждам в момента. Абсолютно нередно е двамата дори да говорим насаме, какво остава… — Замълча и когато заговори отново, гласът й едва се чуваше: — Затова ли го направи?

— Какво говориш?

Тя си пое дълбоко дъх и го погледна право в очите.

— Затова ли дойде в дома ми?

Беше се надявал, че тя няма да стигне дотам. Но след като повтори думите си, беше пределно ясна. Кръвта му кипна.

— Затова съм го направил? Сериозно ли го мислиш?

— Е, знаел си, че това е компромис, който не бих могла да допусна. Не и ако имам капчица самоуважение. Не бих могла да водя изслушване по делото за попечителство след…

— След като сме правили секс на дивана? — Той се засмя задавено и кимна многозначително. — Чудех се кога ще стигнеш до това.

— До кое?

— Да обвиниш мен за станалото — ядосано повиши глас. — Мога да обърна въпроса и да попитам същото теб, съдия. Защо го направи ти? Може би, за да се отървеш от отговорност? — Изсмя се горчиво. — О, вече чувам присъдата ти: „Съдът отказва да присъди попечителството на този човек. Той е безразсъден, неуравновесен и неморален. Не може да контролира действията си, темперамента, нито пениса си“.

— Това не е честно.

— Ще ти обясня какво е честно. Когато плачеш и се притискаш към някой мъж, не е честно да го обвиняваш, задето е реагирал на погледа, с който го подканваш към секс.

Двамата се бяха вторачили с такава ярост един в друг, че не забелязаха приближаването на мъжа. И едва не подскочиха, когато той почука силно по прозореца на шофьора.

Холи рязко вдигна ръка към гърдите си, сякаш да спре разтуптяното си сърце. Посегна към копчето да свали замъгленото стъкло, но после осъзна, че първо трябва да запали двигателя.

Когато прозорецът се смъкна, се появи лицето на Нийл Лестър.

Крофърд изруга.

Нийл, с най-строгото си изражение, погледна първо към Холи, после към Крофърд.

— Виж ти, колко интересно.