Сандра Браун
Под опека (11)

Десета глава

— Какво, по дяволите, стана?

Джоузеф Патрик Конър, познат за приятелите си като Пат, избърса мазна пот от челото си.

— Виж, аз…

— О, гледам те. Можеш да си сигурен в това. — Гласът на другия мъж отекваше като далечен гръм, който предвещаваше ужаса на настъпващата буря. Излизаше от широк гръден кош, върху който бяха скръстени ръце, дебели като кютюци. Погледът му можеше да свали боята от стената.

Смазан от него, Пат опита да се оправдае:

— В по-голямата си част нещата минаха по план.

— Изобщо не бяха в по-голямата си част. Твоята мишена още диша.

„Както и аз.“ Фактът, че беше жив, беше най-важен за Пат, но не искаше да го изрича гласно, за да не рискува бърза промяна в положението с дишането си. А и шансовете бездруго не бяха големи.

Погледна през рамо към двамата мъже, които стояха от двете страни зад стола му. Беше настанен до малка маса, върху която имаше полупразна бутилка от кетчуп и пистолет, обичайно запазен за полицаите и военните. В повечето щати поне.

Половин час по-рано, докато си сипваше уиски с кола, двамата бодигардове по липса на по-точна дума — бяха нахлули през задната врата в кухнята му. Познаваше ги от предишни срещи, но никога не му бяха представяни по име. А това нямаше никакво значение, защото веднага стана ясно, че не са му дошли на гости.

Всеки хвана една от ръцете му и го замъкнаха навън до чакащата кола. След което му нахлузиха превръзката на очите, която вече си знаеше, че го очаква. Пътуваха в мълчание — гангстери, наети да изпълняват задача без обсъждане, без задаване на въпроси.

Пат не вярваше, че ще оживее и дори бе изненадан, когато пристигнаха до целта си. Дрехите му бяха напълно подгизнали от пот, ала това беше доказателство, че още е жив. Поне за момента.

Отвличането не бе съвсем неочаквано. Знаеше, че рано или късно ще го привикат и се опасяваше от неизбежната разправа. Но реалността бе далеч по-лоша от очакванията му. И преди го бяха водили на онова място, и то няколко пъти, но така и не се бе научил да го харесва. Напротив, караше го да настръхва.

Сега щеше да му дойде добре поне една глътка от горчивото питие, което си наливаше, когато бяха дошли да го приберат.

— Е? — бумтящият глас на мъжа стресна Пат и му напомни, че не е отговорил на последния въпрос.

Отново избърса потта си, ала и дланта му вече беше толкова мокра, колкото и челото. Размърда се неловко на стола си и промърмори тихо:

— Не знам защо изобщо се съгласих да го направя.

— Искаш ли да ти припомня, Пат?

Понеже не вярваше, че гласът му няма да трепери, той само поклати отрицателно глава. Нямаше нужда от напомняне колко отчайващо бе положението му.

— Онази маска не ставаше за нищо. Разкривяваше зрението ми.

— Не я ли изпробва предварително?

— Разбира се, но знам ли… Може и дишането ми да е замъглило всичко вътре или нещо такова… А и всичко се оказа доста по-сложно, отколкото предполагах. Беше по-трудно, отколкото ти си мислеше, че ще бъде.

— Колко пъти го бяхме обсъдили стъпка по стъпка?

— Така е, ала да застрелям Чет Баркър не беше част от плана. Каза ми, че не искаш кървава баня. Но той ми препречи пътя. Нямах избор. Убийството му ме стресна. Извади ме от равновесие, така да се каже.

Замълча за миг, очаквайки някаква реакция като разбиращо мърморене или изсумтяване в знак на съгласие… Но другият мъж не подсказа с нищо, че ще му даде възможност да се надява, че ще оцелее. Можеше и никога да не се върне при уискито с кола. Беше сключил сделка с дявола и не беше изпълнил своята част.

Идеше му да се разплаче. Не го направи, но почна да заеква.

— Н… н… но аз прескочих Чет и продължих. Отидох право до подиума.

— Казват, че Крофърд Хънт е спасил живота на съдията. Вярно ли е? Или просто това са измислици за пресата?

— Така е… Когато заобиколих свидетелската скамейка, той беше върху нея на пода и закриваше главата и горната част на тялото й. После се надигна съвсем леко и погледна към мен. Прицелих се, но куршумът заби в тавана, защото той ме изрита силно в лявото коляно.

— Не достатъчно силно, за да го счупи. Можел си да тичаш с него. Което си и направил, безполезен тъпако. Избягал си, преди да довършиш задачата.

Двамата мъжаги зад него се преместиха малко по-близо. Вече очакваше да забият кама между раменете му. Може би щеше да извади късмет и да усети само нещо подобно на силно ужилване.

Но нищо не се случи.

— Аз — продължи той заеквайки — предполагам, че съм се паникьосал… За секунда или две. Не исках да ме заловят. Сигурен съм, че и ти не си го искал. Трябваше да се омитам оттам и да сваля костюма. Затова се овладях и се върнах към плана. Направих точно както говорихме.

— А онзи тип, когото полицаите застреляха? Той как се озова с пистолета?

— Може да се е появил веднага щом зарязах маскировката и се мушнах в коридора на шестия етаж. Изобщо не съм го видял, но той сигурно ме е забелязал. Няма да разберем никога. Все едно, пистолетът е бил там, можел е да го вземе и той не се е сдържал. — Замълча за миг, после продължи бързо и с нова надежда: — Което се оказа по-добре за нас. Нали?

Завъртя се на стола си, за да потърси мнението на мъжа с каменно лице, който се бе надвесил над лявото му рамо.

— Нали така?

После отново се обърна към инквизитора си:

— Полицията смята, че са заловили стрелеца. А онзи мъртъв мексиканец няма да стане, за да им каже колко са сбъркали.

Мъжът от другата страна на масата се изсмя толкова рязко и неочаквано, че подейства като ритник в гърлото на Пат.

— Това е единствената причина да не съм те убил досега. Това наистина е по-добре за нас.

Пат за малко да припадне от облекчение. Може би все пак щеше да се добере до уискито у дома.

— Значи всичко е уредено?

Смехът сякаш никога не бе прозвучавал. Сега мъжът отсреща изглеждаше дори по-страшен.

— Не, не е. — Наведе се над масата и двамата се озоваха очи в очи. — Пат, искам да ти заявя направо, че все още си жив само защото се нуждая от миризливия ти задник.

— З… за какво? Да опитам отново ли?

— Да причиниш леко неудобство като начало. А после, когато ти кажа, да довършиш започнатото.