Сандра Браун
Под опека (10)

Девета глава

Отидоха до същия парк, където с Джорджия бяха играли следобеда. След падането на нощта и заради дъжда той се надяваше, че няма да има други наоколо. Паркингът наистина пустееше. Само една-единствена улична лампа грееше в белезникаво жълто, затова той паркира в края на улицата под дърветата, където мракът бе по-гъст. Тя спря зад него.

Крофърд излезе от колата си и отиде до нейната. Холи отключи предната врата и той се настани на седалката, като побърза да затвори заради дъжда. Прокара пръсти през мократа си коса. Докато плъзгаше длани по бедрата си, за да ги подсуши в джинсите, забеляза, че тя го наблюдава с тревога, което му се стори хем обидно, хем дразнещо.

— Няма да ти се нахвърля, ако за това се притесняваш.

Бледата светлина се процеждаше през дъжда, който се стичаше по предното стъкло и хвърляше размазани сенки по лицето й. Изражението й бе като на изгубено дете, което се мъчи да запази самообладание — смесица от страх и предизвикателство.

— Какво е толкова важно, че трябва да говорим тази вечер, господин Хънт?

— Престани да ме наричаш господин Хънт. Не сме в съда. Освен това… — Млъкна, преди да каже нещо повече, но и двамата знаеха защо използването на фамилни имена вече беше нелепо. Последния път, когато се бяха видели, той си нахлузваше джинсите, докато тя се опитваше да се прикрие с тениската си. Която, спомняше си добре той, съвсем не бе достатъчна.

— Чакам — хладно каза тя.

— Ще стигнем до това след малко. — Той посочи към челото й. — Подутината е спаднала, но синината е по-голяма.

— Боли само когато докосна мястото.

— Други болежки появиха ли се днес?

— Само натъртване на рамото.

Той не понечи да се извини втори път, задето я бе съборил на пода.

— Иначе как си?

— Добре съм.

— Не изглеждаш добре.

Тя поясни раздразнено:

— Добре съм, доколкото е възможно при тези обстоятелства.

— Какви обстоятелства? Снощи или…

— Говоря за посещението в моргата.

— За пръв път ли ти беше?

— Да. И се надявам да е последен. Не мислех, че е нужно, но сержант Лестър бе настоятелен.

— Предаде ли ти съобщение от началника на полицията?

— Откъде знаеш?

— И аз получих такова. Донесе ми и писмо от вдовицата на Чет. — Той й предаде накратко съдържанието му, пропускайки похвалите за себе си. — Исках да стоя настрани от престрелката и последващото разследване. Но беше невъзможно да откажа на емоционалната й молба.

— Отидох да я видя днес. Къщата й беше пълна с децата и внуците й, с приятели. Има страшно много хора, които я подкрепят.

— Но съпругът й е мъртъв, убит.

Тя кимна и не каза нищо няколко секунди, после отново заговори за посещението си в моргата.

— Ходенето ми там беше напразно. Не разпознах Родригес. Сержант Лестър ми каза, че и ти не си го познал.

Крофърд поклати глава, но замълча. Още не бе готов да мине на темата. Искаше първо да спечели доверието й. Точно сега, плътно притисната към шофьорската врата, езикът на тялото й му подсказваше, че му няма и капка доверие.

— Виж — подхвана той — знам, че ти обещах да не говорим за снощи.

— И няма да го правим.

— Ние…

— Ако си ме довел тук да го обсъждаме, значи напразно си изгубил времето и усилията да подготвиш тази тайна среща. — Тя махна към околността зад прозорците на колата.

— Ако не се разберем сега, това винаги ще ни тежи.

— Не и ако го изтрием.

Той я изгледа.

— Съжалявам, ала не смятам, че е нещо, което можем да върнем назад. Освен ако не знаеш някакъв трик, който не ми е известен.

— Просто ще го заличим от съзнанието си.

— Ще отречем, че се е случило.

— Няма да го отричаме. Нещо повече. То никога не се е случвало. Точка. С усилие на волята ние…

— Изтриваме го.

— Да.

— Добре.

— Значи си съгласен?

Той кимна, макар да не вярваше, че планът е приложим. А беше очевидно, че и тя не го вярва. Под тежестта на погледа му Холи сведе глава. После притисна с пръсти слепоочията си.

— Ами онзи тип с уискито? — попита Крофърд.

— Той не е важен.

— Бивш?

— Да.

— Съпруг?

— Сериозен приятел.

— Колко сериозен?

— Никога не сме били официално сгодени, но се бяхме разбрали…

— За какво?

— Да се оженим.

— И какво стана?

Тя вдигна глава, изгледа го ядосано.

— Какво те засяга теб това?

— Засяга ме, защото не искам някой бивш да ме подгони с недотам благи намерения.

— Той не е такъв.

— Щом носи панталони, значи е такъв. Когато става дума за жена, всички мъже са такива.

— Не и Денис.

— Денис. — Името остави неприятен привкус в устата му. — Какво прави Денис различен от нас останалите?

— Не се държи като някой примат — поясни тя. — Той е разумен. Изискан.

— Хм, с други думи държи се горе-долу като женчо.

Ядосаното й дишане почваше да запотява стъклата.

— Приключих с темата.

— Аз не съм. Всъщност тъкмо почна да ми става интересно.

— Ако ще дъвчем това, махай се от колата ми, господин Хънт.

— Денис наоколо ли живее?

— Във Фриско — рязко каза тя. — Това е малко градче близо до…

— Далас. Знам. Разстоянието ли ви раздели?

Тя явно не искаше да му отговаря, но той чакаше търпеливо.

— Когато приех работата при съдия Уотърс — обясни най-сетне Холи — с Денис осъзнавахме какво напрежение ще породи това във връзката ни.

— Защо не говориш простичко? Не съм от комисията по професионална етика.

— Искаш ли да чуеш всичко или не?

Той разпери ръце, подканяйки я да продължи.

— Та така, с Денис бяхме твърдо решени да запазим отношенията си.

— Само че не се е получило.

— Не, раздялата ни отчужди, и то не само в географски план. Виждахме се все по-рядко. Доста голямо разстояние е да го изминеш само заради един уикенд.

— Зависи от уикенда. — Схванала намека му, тя рязко вдигна очи към него, но преди да се засегне, той продължи да я разпитва: — Денис не можеше ли да се премести тук с теб?

— Той заема висок пост в компания за доставка на медицински инструменти. Много специализирано оборудване. Не бих си и помислила да му предложа да напусне работата си.

— А ти самата не се ли замисли, че можеш да пропуснеш възможността за назначение от губернатора?

— Категорично не.

Хм, явно не е обичала онзи Денис особено. Което предизвика у Крофърд нелогично задоволство. Както сам беше казал, когато става дума за жена… Явно той беше доста по-първичен по природа от Денис.

— Преди колко време скъсахте?

— От няколко месеца.

— Поддържате ли връзка?

— Не.

— Раздялата враждебна ли беше?

— Много цивилизована и приятелска.

— Така де, Денис не е примат…

Тя си пое дълбоко дъх, според него, за да овладее гнева си.

— Както ти споменах в началото на този глупав и изцяло ненужен разговор, Денис вече не е фактор в живота ми.

— Добре. — Крофърд бе чул каквото му бе нужно и бе готов да зареже темата.

Тогава Холи попита:

— Ами ти?

— В какъв смисъл?

— Имаш ли връзка с някого?

— Не.

— А имал ли си, откакто жена ти е починала?

— Не.

Тя задържа погледа му, докато той не сви рамене примирено.

— Не и такава, която да продължи повече от двайсет минути. — Изчака секунда, преди да добави: — Но снощи поне трая повече от деветдесет…

Ядосана, тя извърна глава настрани и се загледа навън. Стори му се засрамена. Почувства се като негодник заради думите си.

— След Бет не съм се обвързвал — продължи по-меко той. — Възползвал съм се от някоя случайна възможност. Никога, когато Джорджия е била при мен. Никога в дома ми. И никога без предпазни средства.

При последното тя се обърна и го изгледа.

Той въздъхна.

— Е, само с теб…

— Не се тревожи. Няма опасност.

— На хапчета ли си?

Холи кимна леко, после отново се извърна напред. Вероятно бе изминала цяла минута, преди да заговори.

— Сержант Лестър ми каза, че много си обичал жена си.

Това го накара да настръхне.

— Двамата с Нийл сте обсъждали мен и Бет?

— Между другото.

— Кога?

— Днес в моргата, докато чакахме съдебния лекар да приключи разговор по телефона.

Крофърд се смръщи при мисълта, че тя и Нийл са говорили зад гърба му. Анализирали са онзи тъмен период в живота му и са си вадили прибързани заключения.

— И какъв беше контекстът? Темата провокира ли интересен разговор?

— Не и в смисъла, за който намекваш. Сержант Лестър не ми е разкрил нищо, което вече да не знам. Ясно ми е, че дълбоко си бил засегнат от смъртта на жена си.

— Разбира се. Имаш си цяло досие с доказателства за скръбта ми. Бет почина, аз започнах да пия и да се бия по баровете. — „Също като баща ми, когато майка ми го напусна.“ Беше му на езика да го добави. За щастие го прехапа навреме и дори сметна, че е по-добре да приключи напълно с темата.

Овладя гнева си и извърна глава да погледне през страничния прозорец. В мрака под дъжда едва успяваше да различи детската площадка с люлките.

— Най-лошият ден напоследък, а вече два пъти идвам в парка.

— Два пъти ли?

— По-рано днес доведох тук Джорджия да поиграе.

— В дъжда?

Обърна се към нея и махна, сякаш това не е било важно.

— Въпреки това се забавлявахме. Тя има един малък дъждобран. Розов, естествено. Обича всичко да е розово, ала това няма значение… Притесняваше се, че ще си окаля ботушите.

— Нали затова са направени.

— И аз това й казах.

Размениха си споделена усмивка, която го върна обратно в кухнята й, когато плътно я беше прегърнал. Когато можеше да усети тръпнещото й тяло, да почувства разголените й гърди до своите… Онези мигове, които накараха дъха му да спре, а след това възпламениха горещия секс. Нейните мисли явно се бяха върнали към същия момент, защото внезапно атмосферата в колата се бе променила. Стана някак по-задушно. Всяка капка по предното стъкло трополеше ужасно силно и подчертаваше неловката тишина, възцарила се помежду им.

Накрая тя прошепна:

— Ако това е всичко…

— Не е.

— Тогава какво?

— Посещението ти в моргата. — Той помълча за миг. — Добре ли огледа тялото?

Тя се намръщи и кимна.

— Не разпознах нито лицето му, нито името Хорхе Родригес ми говори нещо.

Той я наблюдава внимателно няколко секунди, преди да попита:

— Ще ми направиш ли една услуга?

— Само ако е в рамките на разумното.

— Затвори очи и ми опиши стрелеца.

— Защо?

— Искам да чуя твоето описание, с твои думи, най-подробно. Всеки дребен детайл, който си спомняш за него. — Когато тя се поколеба, той каза: — Знам, че искам страшно много.

— Снощи тъкмо ти ме караше да го изхвърля от съзнанието си.

— Страшно важно е, иначе щях да продължа да настоявам да го забравиш.

Тя го изгледа учудено, но явно бе успял да я убеди в сериозността на молбата си. Затвори очи и изчака образът да се появи в съзнанието й.

— Когато нахлу през вратата, първо си помислих: „Защо този човек е облечен така?“. Но после той стреля и ми стана ясно какво се случва.

— В коя ръка държеше пистолета?

— В дясната.

— Цвят на косата?

— Тъмен. Но се виждаше само сплескан кичур под шапката.

— Права ли беше или къдрава?

— Права.

— Какви обувки носеше?

— Имаше предпазни найлонови чорапи върху тях.

— Дотук добре. Какво друго изпъква в спомена ти?

— Като например?

— Какъвто и да е детайл.

Тя отнесено махна с ръка.

— Нямаше какво толкова да се види. Беше напълно маскиран.

— Носеше ли часовник?

— Не знам. Ръкавиците стигаха под ръкавите му. Чертите на лицето му бяха неразпознаваеми заради онази ужасяваща маска. Нос, устни, всичко беше сплескано.

— Ами шията му?

Тя се замисли.

— Само около сантиметър кожа се виждаше между яката на гащеризона и шапката му. Тя беше смъкната толкова ниско, че покриваше горната част на ушите му.

— Но долната част се виждаше добре.

— Да.

— На дясното имаше дупка.

Тя се намръщи и отвори очи.

— Така ли? Не съм го забелязала.

Сърцето на Крофърд подскочи.

— Не си ли?

— Не.

С тиха увереност той бавно изрече:

— Не си забелязала, защото ухото му не беше пробито. Но на човека в моргата беше.

Устните й се разтвориха в безмълвна въздишка.

— Беше. Наистина. О, мили боже. — Тя вдигна ръка към устните си. — Но това би означавало…

— Да — въздъхна той. — Убитият на покрива мъж не е бил стрелецът.