Сандра Браун
Под опека (1)

Пролог

Двамата едри полицаи от магистралния патрул, охраняващи барикадата, я изгледаха равнодушно, но заради медийния шум от изминалите няколко дни тя знаеше, че са я познали. И че въпреки безизразните им лица те са любопитни да разберат защо съдия Холи Спенсър се опитва да се приближи до мястото на кръвопролитието.

„… куршум в гърдите…“

„… следи от връзване по китките и глезените…“

„… наполовина във водата…“

„… кървава баня…“

Тези фрази бе използвал сержант Лестър, за да й опише сцената зад барикадата, макар да й каза, че й спестява „ужасяващите подробности“. Нареди й да се маха, да си върви у дома, да не стои там, защото няма какво да направи. После се наведе и се промуши под барикадата, влезе в колата си и я паркира така, че да е с предницата към местопрестъплението.

Сега, ако не си тръгнеше доброволно, двамата патрулни полицаи щяха да я ескортират от мястото и това щеше да предизвика още по-голяма разправия. Тя пое към колата си.

През няколкото минути, докато я нямаше, там се бяха скупчили още повече служители на реда и на спешната помощ. Растяща колона от коли, пикапи и миниванове се бе оформила по протежението на банкета на тесния път от двете страни на отбивката. Мястото бе толкова навътре в гората, че беше отбелязано само на някои карти. Беше почти невъзможно да се намери, освен ако човек не знаеше, че трябва да се оглежда за знака за препариране с броненосец, изобразен на него.

Тази нощ обаче се бе превърнало в гореща точка. Настроението на събраната тълпа сякаш беше почти празнично. Проблясващите светлини на полицейските коли напомняха на Холи за крайпътен карнавал. Все повече зяпачи, привлечени от извънредното събитие като акули от кръв, стояха на групички наоколо и си разменяха предположения за броя на труповете, мъчейки се да отгатнат кой е умрял и как. Дочу как едни сеирджии се обзалагаха кой е оцелял и й се прииска да закрещи: „Това не е някакво шоу“.

Устата й пресъхна от тревога, докато стигне до колата си. Влезе, стисна здраво волана и притисна чело до него толкова силно, че чак усети болка.

— Потегляй, съдия.

За малко да й се пръсне сърцето, когато се обърна рязко и глухо изрече името му, в мига, в който забеляза прогизналите му от кръв дрехи.

Огромното червено петно бе съвсем прясно и проблясваше под калейдоскопа от примигващи червени, бели и сини светлини наоколо. Очите му също проблясваха, потънали в сенките под клепачите му. Пот бе избила по челото му, по което бяха залепнали кичури коса.

Той стоеше напълно неподвижен, излегнат в ъгъла на задната седалка, протегнал левия си крак на нея, а върхът на опръскания му с кръв каубойски ботуш сочеше към тавана на купето. Десният му крак бе свит в коляното. Беше облегнал ръка върху него, стискайки огромен пистолет.

Каза само:

— Кръвта не е моя.

— Така чух.

Той сведе поглед към дългото си тяло и се изсмя дрезгаво и горчиво.

— Беше мъртъв, преди да падне на земята, но исках да съм сигурен. Тъпо решение. Съсипах си ризата, а ми беше от любимите.

Тя не се подведе от привидното му безразличие, нито от отпуснатата му поза. Всеки момент можеше да скочи, рефлексите му бяха светкавични.

Напред в колоната полицаите бяха започнали да се спират поред до всяка кола и да насочват зяпачите да се изтеглят от мястото. Холи или трябваше да изпълни каквото искаше той, или да бъде хваната с него в автомобила си.

— Сержант Лестър ми каза, че ти…

— Застрелял съм копелето, така ли? Вярно е. Мъртви са. Сега тръгвай.