Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Човекът, който не беше убиец (23)

23.

Себастиан стоеше неподвижно пред къщата на родителите си, която тънеше в мрак. Гледаше я. Вечерта беше хладна и той не беше много дебело облечен, но не му пукаше за студа, който проникваше в тялото му. Студът подхождаше на момента. Беше време да направи онова, което бе решил от секундата, в която пристигна, но което събитията през последните няколко дни му бяха попречили да направи. Утре щеше да замине. Да изчезне. Себастиан дори беше успял да се сдобие с адреса, който го беше въвлякъл в разследването. „Стуршерсгатан“ 12.

Отговорът можеше да е там.

Ако наистина искаше да го знае.

Докато стоеше там, той осъзна, че всичко случило се има и някои позитивни страни. Писмата и огромната възможност, която отваряха, и самият случай и работата с „Риксморд“, която го беше заредила с енергия. Нещо друго запълваше дните му вместо самоупрекването и чувството за вина, които го съпътстваха твърде дълго. Разбира се, онези чувства не бяха изчезнали — сънят все още се явяваше всяка нощ и уханието на Сабине все още го будеше всяка сутрин, но силата на загубата му вече не го осакатяваше. Себастиан бе докоснал възможността за различен живот. Това беше страшно и същевременно съблазнително. В живота, който познаваше толкова отдавна, имаше нещо безопасно и сигурно. Колкото и негативно да беше, в рутинните действия имаше утеха. Позицията беше избрана от самия него и говореше за вътрешната му същност.

Убедеността, че не заслужава щастие.

Че е прокълнат.

Знаеше го, откакто беше дете. И цунамито сякаш го потвърди.

Той се обърна и погледна къщата на Клара. Тя беше излязла на стъпалата и го гледаше. Себастиан не й обърна внимание. Може би, в края на краищата, той се намираше в решаващ момент от живота си. Определено се беше случило нещо. Себастиан не беше спал с жена след Беатрис. Дори не мислеше за секс. Това сигурно означаваше нещо. Погледна часовника си. Седем и двайсет. Агентът на недвижими имоти вече трябваше да е тук. Бяха се уговорили да се срещнат в седем и да подпишат договора, за да може Себастиан да хване влака за Стокхолм в осем и половина. Такъв беше планът. Тогава защо агентът не идваше?

Себастиан ядосано влезе в къщата и запали лампата в кухнята. Обади се на Петер Ниландер, агента, който се извини, когато отговори след две позвънявания. Все още бил зает с огледи на имоти и можел да дойде най-рано утре сутринта.

Типично.

Още една нощ в проклетата къща.

Толкова с онзи решаващ момент в живота му.

* * *

Торкел съблече якето си, изхлузи обувките си и легна на мекото хотелско легло. Беше изтощен. Включи телевизора, но веднага го изключи, когато видя репортаж от пресконференцията. Не само че мразеше да се гледа, но и целият случай вече му беше дотегнал. Той затвори очи и се опита да се отпусне, но беше невъзможно. Не можеше да се отърси от чувството на безпокойство. Косвените доказателства бяха убедителни. Той самият беше сглобил картината. Но неопровержими, твърди веществени доказателства липсваха. Доказателства, които недвусмислено да го убедят, че са прави.

Най-много го безпокоеше липсата на следи от кръв. Въпреки строителните найлони извършителят трудно би се отървал напълно от кръвта. Всяка органична течност е толкова пълна с проследяващи елементи, че е необходимо само микроскопично количество, за да остави доказателствен материал. Рогер беше кървял обилно, но въпреки това във волното нямаше следи от кръв. Торкел бе убеден, че Урсула си мисли същото. След съвещанието тя няколко часа отчаяно беше претърсвала колата, но не бе открила нищо. Ако Торкел я познаваше толкова добре, колкото си мислеше, Урсула сигурно все още беше там и търсеше. Пропускането на тетрадката в дома на Рагнар Грот й дойде в повече и сега тя нямаше да подмине нищо, без да провери три пъти. Нямаше обаче как да спре Хансер, дори да я накара да намали темпото, и тя беше успяла да настрои на своя страна комисаря на полицията. Торкел и Хансер се бяха срещнали с него половин час преди пресконференцията, свикана от Хансер.

Торкел беше помолил за още време, поне още един ден. Скоро обаче осъзна, че двамата пред него искат победата веднага. Докато той трескаво се мъчеше да ги убеди да възприемат по-предпазлива линия на поведение, стана ясно, че те са по-скоро политици, отколкото полицаи. За тях беше важно случаят да бъде решен бързо, за да се издигнат в кариерата си, без да се изложат. За него решението беше нещо повече. Истината. Това заслужаваха жертвите, не нещо свързано с кариерата му. Накрая Хансер и комисарят надценяха. Торкел знаеше, че можеше да се бори по-усилено, но беше уморен и също искаше да приключи случая. Доводите не бяха много стабилни, но такава беше реалността на ситуацията.

Във всеки случай, решението не беше негово, а на комисаря на полицията. Торкел не за пръв път трябваше да се примирява с положението. Това беше нещо, с което свикваш в организация като полицията. Иначе може да свършиш като Себастиан — невъзможен ексцентрик, с когото вече никой не иска да работи. Торкел отново взе дистанционното, надявайки се, че новините са свършили, но преди да има време да включи телевизора, на вратата плахо се почука. Той стана и отвори. На прага стоеше Урсула. И тя изглеждаше уморена.

— Откри ли нещо?

Урсула поклати глава.

— В колата няма абсолютно нищо, съдържащо кръвни протеини или дори албумин.

Торкел кимна. Двамата стояха там известно време, без да знаят какво да кажат.

— Тогава утре се прибираме у дома, така ли? — попита накрая тя.

— Предполагам. Хансер ще иска да приключи случая сама, а ние сме тук по нейна молба.

Урсула кимна, за да покаже, че разбира, и понечи да тръгне, но Торкел я спря.

— Защо дойде? Само да ми кажеш за колата ли?

— Не съвсем. — Тя го погледна. — Но и това е достатъчно. Не знам какво друго да кажа.

— Е, поне Себастиан се разкара.

Урсула кимна.

— Но всичко друго е объркано.

— Знам. Съжалявам.

— Струва ми се, че вината не е само твоя.

Тя го погледна. Пристъпи към него и докосна ръката му.

— Но мислех, че ме познаваш.

— Вече те познавам.

— Не. За в бъдеще ще трябва да се изразявам по-ясно.

Торкел се засмя.

— Мисля, че се изрази достатъчно ясно. Може ли да проявя дързостта да те поканя да влезеш?

— Пробвай. — Урсула му се усмихна и влезе в стаята.

Той заключи вратата. Тя преметна чантата и якето си на облегалката на стола и отиде да си вземе душ. Торкел съблече ризата си и оправи леглото. Така й харесваше. Първо тя си взимаше душ, а после беше неговият ред. След това той лягаше до нея. Това беше установеният ред, Урсула искаше така. Нейните правила.

Само на работа.

Никога на домашен терен.

Никакви планове за бъдещето.

И трябваше да има непоколебимата му преданост.

Торкел трябваше да добави това в списъка.