Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Човекът, който не беше убиец (14)

14.

Беше два и двайсет и ужасно студено. Може би не под нулата, но някъде там. Дъхът на Харалдсон излизаше от устата му на бяла пара, докато седеше в колата, вперил поглед в жилищната сграда на отсрещната страна на улицата. Някъде беше чувал, че смъртта от измръзване е безболезнена, почти приятен начин да умреш. Явно тялото се затопля и отпуска точно преди да издъхнеш. Това означаваше, че в момента животът му не е в опасност. Той трепереше на предната седалка, скръстил ръце на гърдите си. Всеки път, когато помръднеше — дори съвсем леко — започваше да трепери неконтролируемо и имаше чувството, че телесната му температура спада с още една десета от градуса. Тук-там в сградата все още светеха прозорци, но повечето апартаменти гънеха в мрак. Хората спяха дълбоко. Под одеялата си. На топло. Той трябваше да признае, че им завижда. Един-два пъти се накани да се откаже и да се прибере вкъщи, но всеки път, когато се изкушаваше да превърти ключа на стартера, си представяше как сутринта отива на работа като човека, разкрил убийството на Рогер Ериксон. Човекът, заловил убиеца. Човекът, решил случая. Представяше си реакциите.

Похвалите.

Завистта.

Чуваше как комисарят на полицията му благодари и хвали инициативността и всеотдайността му към работата, които са го накарали да отиде една крачка по-напред, отколкото изисква дългът, крачка, която дори „Риксморд“ не смятат за необходима. Крачка, която би предприел само един истински полицай. Комисарят на полицията щеше да произнесе последния коментар, поглеждайки многозначително Харалдсон, който щеше да е навел глава от скромност и неудобство. Вероятно ювелирните действия на Харалдсон дори бяха предотвратили смъртта и на други хора.

Той усети, че душата му се сгрява, докато си мисли за това, седейки в леденостудената си тойота. Как ли щеше да се почувства, когато наистина се случи? Всичко щеше да се върти около него. Спиралата надолу, в която се беше заплел животът му, щеше да спре, и той щеше да се върне. Във всяко отношение.

Харалдсон се събуди от бляна. Някой се приближаваше към предната врата на жилищната сграда. Висок, дългурест човек. Мъж. Вървеше бързо, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на якето си, с прегърбени рамене. Харалдсон явно не беше единственият; който трепереше. Мъжът мина под лампата над входа на блока и за момент Харалдсон ясно видя лицето му. Той погледна снимката, прикрепена с кламер за таблото. Нямаше абсолютно никакво съмнение. Човекът, който се отправяше към вратата, беше Аксел Юхансон.

Добре дошъл у дома, помисли си Харалдсон. Умората и студът изведнъж се изпариха. Аксел Юхансон стигна до входа и набра четирицифрения код. Ключалката изщрака и той отвори вратата. Тъкмо се готвеше да влезе на топло, когато чу друго изщракване и звук на метал, които можеше да са само от отваряне на врата на кола. Аксел спря и се озърна наоколо. Харалдсон застина неподвижно. Беше твърде нетърпелив. Трябваше да остави заподозрения да влезе в сградата и после да отвори вратата на колата. Какво ли правеше Юхансон сега? Входната врата беше все още отворена и той гледаше право към тойотата. Да седи там с открехната врата, изглеждаше още по-подозрително, ако това изобщо беше възможно, и затова Харалдсон слезе. На двайсетина метра от него той видя, че Аксел Юхансон пусна дръжката на вратата и отстъпи назад. Харалдсон решително тръгна да пресича улицата.

— Аксел Юхансон! — Постара се да прозвучи така, сякаш неочаквано е видял стар приятел. Приятно изненадан, в никакъв случай заплашителен. Съвсем не като полицай. Очевидно не успя.

Аксел Юхансон се обърна и побягна.

Харалдсон хукна след него, проклинайки факта, че е седял в колата толкова дълго и е премръзнал. Беше бавен. Когато зави зад ъгъла на сградата, той видя, че разстоянието между него и Аксел Юхансон се е увеличило. Харалдсон засили скоростта, пренебрегвайки факта, че краката му са схванати и не искат се подчиняват. Движеше се единствено благодарение на волята си. Юхансон тичаше бързо и с лекота между сградите. Прескочи ниската дървена табела с надпис ПАРКИНГ САМО ЗА ЖИТЕЛИ НА БЛОКА и хукна по паркинга и после по тревата. Харалдсон обаче беше след него. Усещаше, че крачките му стават все по-дълги, докато тялото му реагираше на усилията му. Скоростта му постепенно се увеличаваше. Разстоянието между него и Юхансон вече не нарастваше. Дори не оставаше същото. Харалдсон го настигаше. Лека-полека, но беше във форма и едва ли щеше да се умори. Стига да не изпуснеше заподозрения или да не се подхлъзнеше на мократа трева, той щеше да го настигне.

Не беше зле за човек с лошо навехнат десен крак.

Откъде пък му хрумна тази мисъл?

Харалдсон инстинктивно забави крачка, изруга и отново побягна. Чуваше как пулсът му блъска в слепоочията. Дишаше равномерно и краката му тупкаха ритмично. Силно. Аксел Юхансон не намали. Прекоси „Скултунавеген“ и се отправи към моста над река Свартон. Харалдсон продължаваше да го гони, но не можеше да се отърси от мисълта. Официално той беше ранен. Лошо навехнат глезен. Много внимаваше да поддържа илюзията. Не можеше да отиде до кафемашината и да се върне на бюрото си, без да направи гримаса от болка. Понякога трябваше да спре на половината път, за да побъбри с някой колега само защото кракът го заболяваше твърде много. Пулсираше. Ако заловеше заподозрения след нощно преследване от няколко километра, тогава всички щяха да разберат, че се е преструвал. Лъгал. Щяха да имат доказателство, че той е напуснал мястото на издирването. Дезертирал от поста си. Но щеше ли да има някакво значение? Ако Харалдсон хванеше убиеца на дете, сигурно никой нямаше да направи въпрос, че е спестил истината за някои обстоятелства преди няколко дни?

Грешка. Хансер щеше да повдигне въпроса. Харалдсон беше убеден в това. Той никога нямаше да чуе речите и похвалите. Щяха ли да го разследват от вътрешния отдел? Може би не, но какво щяха да кажат колегите му? Това едва ли щеше да е крачката нагоре, от която толкова отчаяно се нуждаеше. Главата му се замая. Видя, че Аксел Юхансон пресича реката и завива наляво, отправяйки се по велосипедната алея. Скоро щеше да стигне до парка и щеше да бъде невъзможно да го открие в мрака. Харалдсон забави крачка и спря. Юхансон се скри от погледа му. Харалдсон стоеше там задъхан и се проклинаше. Защо му трябваше да съчинява историята с навехнатия глезен? Не можа ли да каже, че Йени се е разболяла или че е получил хранително отравяне или нещо друго, което не продължава дълго? Той се обърна и тръгна към колата.

Щеше да се прибере вкъщи при Йени.

Да я събуди и да правят секс.

За да не бъде напълно безполезен.

* * *

Единият прозорец в спалнята беше открехнат и свежият нощен въздух бе охладил разхвърляната стая. Себастиан се протегна и внимателно разтвори стиснатата си дясна ръка. Усещането за Сабине остана върху кожата му и той погали дланта си само за да остане близо до нея още малко. Под завивките беше топло и Себастиан си помисли, че ще бъде хубаво да остане още малко, отлагайки момента, в който ще излезе на студа. Той се обърна към Беатрис, която тихо лежеше до него и гледаше лицето му.

— Лош сън?

Себастиан мразеше жените да се събуждат. Това винаги правеше заминаването по-тягостно.

— Не.

Тя се премести по-близо до него и топлината на голото й тяло го обви. Той й се остави, макар да знаеше, че трябва да избере ступа. Беатрис погали врата и гърба му.

— Глупаво ли се чувстваш?

— Не, но трябва да тръгвам.

— Знам. — Тя го целуна. Не твърде страстно. Не твърде отчаяно. Провокира реакция у него. Червената й коса падна над лицето й. И после тя се обърна, оправи възглавницата си и се настани удобно. — Обичам ранните утрини. Имаш чувството, че си единственият човек в света.

Себастиан седна в леглото и петите му докоснаха студения дървен под. Погледна Беатрис. Трябваше да признае, че тя го изненада. Не съзнаваше, че е потенциално „прилепчива“. С този термин той наричаше опасните жени. Онези, които започваш да харесваш. Които ти дават нещо. Повече от секс. Жените, към които може да се привържеш и при които искаш да отидеш пак. Особено ако си малко потиснат. Той стана, за да остави известно разстояние между себе си и нея. Почувства се по-добре. За него повечето жени бяха по-хубави, когато си лягаш с тях, отколкото когато се събуждаш до тях. С някои обаче беше обратното и прилепчивата беше най-хубава точно преди да се разделиш с нея. Прилепчивата оставяше обещание накрая, вместо да обещава нещо в началото. Беатрис му се усмихна.

— Искаш ли да те закарам?

— Не, благодаря. Ще вървя пеша.

— Ще те закарам.

Той кимна. В края на краищата, тя беше прилепчива, въпреки всичко.

Те потеглиха в тихото утро. Слънцето си почиваше зад хоризонта, чакайки да отмине нощта. От радиото се разнасяше песента „Герои“ на Дейвид Боуи. Не разговаряха много. Слушаха Боуи. Себастиан се чувстваше по-силен. Винаги беше по-лесно, когато е облечен. В главата му се въртяха мисли за много от нещата, случили се през последните няколко дни. Много емоции и после това. Емоционална връзка, макар и слаба. Несъмнено беше виновна ситуацията. Той беше отслабен, това беше всичко. Не беше в нормалното си състояние.

Беатрис спря пред къщата на родителите му, изключи двигателя и го погледна малко изненадано.

— Тук ли живееш?

— В момента — да.

— Трябва да кажа, че къщата не изглежда в твоя стил.

— Нямаш представа колко си права. — Той й се усмихна и отвори вратата. Вътрешната лампа светна. Луничките на Беатрис изглеждаха по-хубави. Себастиан се наведе към нея. Тя ухаеше приятно. Какви ги вършеше? Нямаше целувки за лека нощ или добро утро. Той трябваше да се държи на разстояние, по дяволите. Така беше решил. Беатрис го прегърна и го целуна по устата, сякаш да направи нещата още по-трудни за него. В колата беше тясно, но атмосферата се нажежи. Ръцете й погалиха косата и врата му. Себастиан се освободи от нея. Внимателно, но все пак се отдръпна. Поне беше постигнал нещо. — Трябва да тръгвам.

Той бързо затвори вратата на колата, угасяйки коварната лампа, на чиято светлина Беатрис изглеждаше твърде съблазнителна. Тя запали двигателя и даде на заден ход. Халогенните фарове го заслепиха, но Себастиан успя да види, че Беатрис му помаха с ръка, преди да завърти волана и фаровете да осветят къщата на родителите му и после къщата на Клара Лундин. На лъча проблеснаха две очи и светлосиньо подплатено яке. Клара Лундин седеше на стъпалата с цигара в ръката и го гледаше с изражение, изпълнено с гняв и болка. Себастиан й кимна и реши да опипа почвата.

— Добро утро.

Клара не отговори, но той и не очакваше отговор. Тя угаси цигарата и след като го изгледа продължително, влезе в къщата. Това не е хубаво, помисли си той, но беше прекалено уморен, за да му пука, и тръгна по пътеката към дома на родителите си. За по-малко от четирийсет и осем часа се беше сдобил с къща, може би с дете и с работа. Освен това беше срещнал една прилепчива жена и друга, която вероятно щеше да търси отмъщение. Беше сгрешил. Оказа се, че в края на краищата, във Вестерос се случват разни неща.