Джоана Шуп
Херцогинята куртизанка (9)

Девета глава

Понякога мъжете са просто сприхави деца. Ако си тръгне от леглото ти поради накърнено честолюбие, остави го да си върви. Ще се върне.

Мис Пърл Кели към херцогиня Колтън

Ник излезе от градската къща на съпругата си и отиде до каретата си. Беше по-развълнуван, отколкото искаше да признае.

Дяволите да я вземат. Независимо какво бе сторила, тялото му все още я искаше. Не, копнееше за нея. Очите й мятаха мълнии, тя бе изпълнена с гняв и възмущение, а той мислеше единствено за това как да я дръпне върху килима и да проникне с члена си в разкошната й сладост, да я чука. Неудържимо.

Би трябвало да я мрази след стореното от нея. И наистина я мразеше. Но в мига, в който я бе сграбчил и бе почувствал гръдта й до своята, членът му се бе втвърдил, и то болезнено. Проклятие, каква каша.

— У дома, Фиц — каза рязко, преди да се качи в каретата. Отпусна се на меките възглавнички и загледа през прозорчето познатите улици на Мейфеър. Беше успял да остане настрани в продължение на осем години, живееше на места, където никой не знаеше или не се интересуваше от репутацията му, нито от скандала. Осем блажени години на почти анонимност, в които бе свободен от миналото. Сега се бе върнал. Бе принуден да се върне от лъжливата си и измамна съпруга.

Тя бе също толкова красива и като блондинка — и може би дори повече. Златистият цвят на косата й — а не смелите и безсрамни червени къдрици от Венеция — я правеше изящна и неземна. Макар че никак не бе изящна в мига, в който той бе настоял, че не е баща на детето. Не, тогава бе кралицата воин с царска осанка и искрящи сини очи, мятащи мълнии. Тя настояваше, че детето е негово.

Той не й вярваше.

Завиха зад ъгъла и пред погледа му изникна градската къща на рода Сийтън. Отделена от другите сгради и чудовищна, изградена от сив камък и черно желязо, тя беше отблъскваща и студена — точно каквото човек би трябвало да очаква от завещаното от Сийтън. Предците му, включително и родителите му, не бяха известни като топли и сърдечни хора.

Добре че родителите му бяха мъртви. Като се бе върнал в Лондон, бе изпитал облекчение, че майка му вече не е сред живите и няма да го тормози. Когато се бяха видели за последен път след погребението на Хари, тя бе заявила, че той вече не е неин син.

Иска ми се да беше умрял ти, а не Хари.

Дори не бе присъствала на сватбата на Ник, макар тя да бе кратка и незаслужаваща внимание. Не че човек би могъл да я обвинява — той също не искаше тя да присъства. Баща му се бе погрижил за това. Очевидно нищо, освен заплахи и изнудване, не можеше да принуди един син да се държи добре.

Две седмици след погребението на Хари херцогът бе изтръгнал Ник от пиянското му вцепенение, за да го ожени за Джулия. Той бе отказал и старото копеле хитро го бе заплашил, че ще разкрие истинските обстоятелства около смъртта на Хари. Ник изпитваше твърде силна вина за случилото се. Знаеше, че паметта на Хари не заслужава да бъде опетнена по такъв начин. Светът не трябваше да узнае, че се бе обесил в кабинета в Сийтън Хол. Затова Ник бе изтърпял церемонията и бе заминал още същата нощ, като се бе заклел, че никога няма да се върне или да консумира брака си.

Клетва, която бе нарушил заради коварството на съпругата си.

Ник въздъхна и зарови по-надълбоко старата болка, а каретата спря. Той скочи на земята и се обърна към Фиц.

— Искам градската й къща да бъде наблюдавана. Искам да знам кой влиза и кога излиза.

Фиц кимна.

— През цялото денонощие?

— Да, определено денонощно. — Определено искаше да знае, ако тя приемаше късни гости. — Искам редовни доклади. Отиди и намери кой да започне веднага. Вземи каретата.

Фиц отново кимна и Ник тръгна към къщата. Изкачи стъпалата с тежки стъпки и вратата мигновено се отвори. На прага стоеше Марлоу, икономът.

— Добър вечер, Ваше благородие. Надявам се, че срещата мина добре? — Марлоу взе палтото и шапката на Ник.

— Чудесно — измърмори Ник и тръгна към кабинета си. Имаше нужда от питие.

— Имате посетител, Ваше благородие — извика Марлоу след него. Ник спря рязко.

— Кой?

— Лорд Уинчестър ви чака в библиотеката. Иска ли Ваше благородие да го види сега? Той доста настояваше да дочака завръщането ви.

Вместо да отговори, Ник отиде до вратата на библиотеката, отвори я и видя Уинчестър, отпуснат на един стол. Гостът вдигна поглед. В ръката си държеше чаша червено вино.

— Удобно ли ти е? — запита Ник с подигравателна усмивка. — Не си спомням да съм ти предлагал питие. — Разкрачи леко крака и скръсти ръце пред гърдите си. Като се изключеше съпругата му, Уинчестър бе последният човек, когото искаше да види в момента. — Нито да съм те канил вътре.

— Марлоу има по-добри маниери от теб — отбеляза Уинчестър. — Е, възнамеряваш ли да ме удариш отново, или си готов да разговаряш като разумен човек?

Направи крачка към него.

— Не мога да кажа. Защо не се изправиш и ще разберем.

Уинчестър въздъхна.

— В такъв случай ще остана седнал.

Ник отиде до страничната масичка, върху която имаше множество гарафи. Взе една кристална чаша и си наля от най-доброто бренди на баща си. Баща му бе мръсник, но добър познавач на алкохолните напитки.

Ник седна срещу Уинчестър и го изгледа гневно. Почти можеше да си го представи с Джулия — двамата, допрели русокосите си глави, да си шепнат и да се целуват. Да съзаклятничат. У него се надигнаха гняв и ревност. Отпи щедра глътка от брендито и изпита облекчение, когато алкохолът изгори вътрешностите му.

— Е? — запита.

— Не си готов да ме улесниш, нали?

— И защо да те улеснявам? Имаш дяволски късмет, че все още не съм извикал секундантите ти.

— Моите секунданти? — избухна Уинчестър. — Ти… идиот такъв. Аз трябва да извикам твоите секунданти заради срамния начин, по който се отнасяш с Джулия.

— Внимавай — предупреди го Ник със смъртоносно тих глас. — Ако бях на твое място, нямаше да заплашвам. И в бъдеще не изричай малкото име на съпругата ми.

Уинчестър поклати глава и избухна вбесен.

— Ти си глупак. Проклет, самодоволен, арогантен глупак. Ще ми дължиш огромно извинение, когато това приключи.

Ник издаде подигравателен звук, а Уинчестър присви очи.

— Виждам, че не ми вярваш. Господи, не знам защо това има значение за мен. Ако не бе съпругата ти…

— Да? На всяка цена довърши изречението. Толкова много искам да чуя какви са чувствата ти към съпругата ми — присмя му се Ник. — Чука ли я, Уинчестър?

Уинчестър го изгледа с такова възмущение и гняв, че Ник веднага разбра отговора. Приятелят му не бе вкарал Джулия в леглото си. Обзе го облекчение, но за кратко, докато не си спомни, че бе легнала и с някого другиго.

— Знаеш, че не съм. Няма да опетня честта ти по този начин, а Джулия ми е като сестра. И ако не сдържаш езика си и не се вслушаш в гласа на разума, Колтън, ще бъда принуден да ти избия зъбите.

Ник отвори уста да го предизвика да го стори, но другият мъж вдигна ръка.

— Не, за Бога, човече, не ме предизвиквай. Онова, което имам да кажа, е прекалено важно. Просто не казвай нищо, докато не свърша.

Ник кимна рязко.

— Познавам съпругата ти от седемгодишна. — Ник издаде звук на нетърпение и Уинчестър се сопна: — Знам, че това не е нещо ново, но ме остави да се доизкажа. Макар че съм почти девет години по-възрастен, съпругата ти е сестрата, която никога не съм имал. Всяка ваканция се прибирах у дома и тя бе там, тичаше из селото със селяните, сякаш не бе дъщеря на маркиз. Титлата им може да бъде проследена чак до Чарлз II, но Джулия не бе сноб, нито съдеше хората. Всички я харесваха. Тя е един от най-добрите хора, които познавам, независимо дали говорим за мъже, или за жени.

Ник се размърда, чувстваше се неудобно. Точно сега не искаше да слуша за добродетелите на съпругата си — нито пък на когато и да било всъщност, — но не прекъсна Уинчестър и той продължи:

— Онова, което не знаеш, е, че кредиторите чукаха на вратата на баща й. Не разбрахме, докато не стана прекалено късно, разбира се, но той имаше голям проблем с хазарта. Тя нямаше зестра. И тъй като баща ти и маркизата бяха приятели, херцогът плати доста пари за Джулия. Пари, които бяха напълно похарчени само няколко години по-късно. — Уинчестър отпи от виното.

— Това е важно заради случилото се след твоето заминаване. Бащата на Джулия почина година след сватбата ви. След смъртта му тя откри, че трябва да разпродаде цялото имущество, за да плати комарджийските му дългове. Не получи никакво наследство от него.

Ник изруга тихо и Уинчестър кимна.

— Наистина. Джулия имаше някакви собствени пари, оставени й след смъртта на майка й преди много години, но не бяха много. Получи обаче издръжка от имението Колтън, уредена от баща й на сватбата. Парите наистина не бяха никак много. Майка ти не искаше Джулия да получи дори това, но не можа да го предотврати. Обаче успя да се наложи Джулия да не живее в никоя от сградите, собственост на херцога. И така, на Джулия се наложи да внимава и да пести. С парите и на леля й двете наеха малка градска къща в Мейфеър. Помниш ли втория си братовчед, лорд Темпълтън?

Ник сви рамене.

— Слабо.

— Няколко години след смъртта на баща ти Темпълтън се сдоби с документ за попечителство над имението Колтън в твое отсъствие. Майка ти можеше да го спре, но не го направи и Темпълтън продължи да придобива все по-голям контрол и да присвоява все повече пари за себе си. През последните три години непрекъснато намалява издръжката на Джулия. Когато научи, че парите й са отчайващо малко, съпругата ти посети майка ти.

Ник трепна и се замисли, въртейки чашата в ръка. Джулия трябва да е била доста отчаяна, за да отиде при вдовстващата херцогиня. Нищо чудно, че майка му бе отказала да помогне на всеки, свързан по някакъв начин със сина, когото не обичаше. Защо Джулия не му беше писала? Уинчестър знаеше къде да го намери през годините. Съпругата му можеше да помоли за помощ, а той… можеше да се застъпи за нея.

Уинчестър каза:

— Човек може да си представи как е протекъл разговорът. Майка ти отказа да й помогне и Джулия се отчая. И тогава Темпълтън отново отиде да я види и да я информира, че издръжката й ще бъде намалена още. Това засили отчаянието й, защото те вече бяха много зле финансово. Тя възрази и братовчед ти й каза как може да увеличи издръжката си — като му предоставя сексуални услуги. И ако се осмелиш да предположиш, че се е съгласила, ще те удуша с голи ръце.

Ник не каза нищо. В главата му се въртяха няколко теории, но нито една не бе подходяща да я сподели с Уинчестър. Той очевидно бе готов да защити херцогинята и на смъртния си одър.

— Ти я остави сама в продължение на осем проклети години, Колтън. Тя беше плячка, беше мамена и оставена почти без средства заради семейството ти. Ти застана пред Бога и обеща да я обичаш и да се грижиш за нея, но не направи нито едното от двете. Планът да те съблазни, макар и не много умен, беше последното й усилие да придобие поне малко контрол над живота си. Вярваше, че ако роди детето ти, наследника на Колтън, майка ти ще й предложи по-голяма финансова подкрепа.

Ник отново отпи от брендито, като попиваше думите на Уинчестър. Да, беше обещал да обича и почита съпругата си, но бе дал клетвата против волята си. Не бе искал да се жени. Но може би бе малко… жестоко от негова страна да я остави осем години да се грижи сама за себе си.

Но тя все пак нямаше право да го мами. А и идеята, че бе девствена онзи пръв път, бе абсурдна. Бяха го направили на стол, за Бога! Истинските дами изпълняваха съпружеските си задължения само в леглото, посред нощ, под завивките и с минимален физически контакт. А той бе излял семето си в устата й. Нито една добре възпитана дама не би позволила подобно нещо. Не, и двамата с Джулия знаеха истината. Времето щеше да докаже, че той е прав.

Уинчестър го наблюдаваше внимателно, затова Ник запита:

— Свърши ли?

Уинчестър въздъхна и кимна.

— Ти може и да вярваш на тази история, но не и аз. Аз легнах с нея и ти казвам, че не беше девствена. Имаше опит, какъвто нито една девствена дама не би могла да твърди, че има.

Уинчестър понечи да възрази и Ник вдигна ръка.

— Не, изслушах те, сега ти ме чуй. Макар историята за финансовите трудности да звучи достоверно — за което ще се погрижа при първа възможност, — вярвам, че е забременяла, придумала те е да я доведеш във Венеция и ме е съблазнила, за да узакони детето.

— Това е абсурдно! — извика Уинчестър и скочи на крака, с което едва не разля виното. — Имаше опит, защото нае куртизанка да я съветва. Господи, Колтън! — Закрачи из стаята. — Трябва ли винаги да мислиш най-лошото за всички? Знам, че майка ти те пренебрегваше и баща ти беше задник, но останалата част от света не е такава. Джулия никога не би те изиграла по такъв начин. Дори и след сто години. Тя е твърде горда.

Ник също стана.

— Е, предполагам, че ще разберем истината, когато детето се роди, нали? Пресметнах. Ако детето е мое, ще се роди през септември.

— И се предполага, че Джулия трябва да чака седем месеца, за да признаеш детето, което носи? Господи, твърдоглав си. Знаеш ли какво ще причинят на репутацията й вестниците за това време? Знам, че си ядосан, но да им позволиш да я разкъсат, е необикновено жестоко — дори за теб. А репутацията на детето ти? Помисли малко и за другите, Колтън.

Ник не бе взел под внимание клюките, но нямаше да го признае пред Уинчестър. Гризеше го лека вина. После се сети за решение, което щеше да се погрижи едновременно и за репутацията на Джулия, и за онзи, който му слагаше рога.

— Добре, ще я изпратя вън от града, в Сийтън Хол.

Уинчестър се засмя.

— Луд си, ако мислиш, че тя ще се съгласи.

— Няма да има избор.

— Ник, трябва да знаеш… — подхвана Уинчестър, после млъкна. Поклати глава и извърна поглед.

— Какво?

— Не, няма да се замесвам повече. Оставени сте сами на себе си и нека Бог ви помага и на двамата. — Изпи виното на една глътка и остави чашата на масата, след което изгледа Ник сурово. — Само не я наранявай. Или ще те накарам да си платиш, кълна се.

 

 

Късно същия следобед пристигна слуга на Колтън с бележка. Беше кратка.

Опаковай багажа си. Ще заминеш за Сийтън Хол сутринта.

Н. С.

Окото на Джулия започна да играе, затова тя постави два пръста върху мястото и започна да масажира.

— Какво има? — запита Тео.

— Наредиха ми да замина за Сийтън Хол. — Вдигна поглед към слугата. — Трябва да изпратя отговор. Ако ме изчакаш миг…

Той кимна и излезе да изчака в коридора, а Джулия показа бележката на леля си.

— Не е човек на многото думи, нали? — измърмори Тео. — Какво ще кажеш?

— Ще отговоря с не, разбира се. — Джулия отиде до бюрото си и взе писалката си. — Дали „Върви в ада“ е прекалено рязък отговор? — запита тя Тео.

— Не и според мен, но ще трябва да утешиш гордостта му, страхувам се. Малко ласкателство може да помогне много в отношенията с мъжете.

Джулия измърмори тихо всякакви ужасни неща относно мъжката гордост, преди да допре писалката до хартията. Написа:

Оценявам загрижеността ти, но вярвам, че подобно действие е проява на глупост. Не е необходимо да ме затваряш толкова отрано.

Дж. С.

Изпрати отговора, после двете с Тео хубаво се посмяха. Самата идея да бъде изпратена в провинциалното му имение… Защо въобще е помислил, че тя ще се съгласи на такова нещо? Джулия се върна към книгата си, доволна, че въпросът няма да бъде повдигнат отново.

Слугата на херцога се върна след двайсет минути.

Ти си моя съпруга и следователно ще отидеш, където казвам. Каретата ми ще дойде в осем утре сутринта. Ако не си готова и не чакаш, на Фиц е наредено да те отведе, както си.

Н. С.

Тео си прехапа езика, като прочете бележката.

— Предполагам, че е по-добре да опаковаме багажа ти.

— Нямам намерение да отида — заяви Джулия категорично. — Нека в такъв случай Фиц дойде и ме вземе. Колтън не може да ме принуди да направя каквото и да било.

Тео повдигна вежда.

— Наистина, Джулия. Не съм сигурна, че подобна препирня ще се отрази добре на бебето.

В гърдите й се надигна чувство за вина. Последното, което искаше, бе да навреди на детето си. Възможно ли бе Тео да е права?

— Колко дълго очаква Колтън да остана там? Идеята да ме принуди да напусна дома си е… средновековна.

— Е, не може винаги да получаваме каквото искаме. За бебето ще е по-добре да се роди в провинцията. Гледай на това просто като на възможност да се установиш, преди бременността ти да е напреднала прекалено.

Джулия забарабани с пръсти по масата. Мислеше да се премести в провинцията в шестия или седмия месец от бременността. Може би имаше смисъл да отиде по-рано. Въздъхна.

— Моля те, кажи ми, че ще дойдеш с мен, ако отида.

— Знаеш колко силно мразя провинцията, мила моя. Всичкият този свеж въздух и скука. Ще те направя нещастна.

— Моля те, лельо Тео. Имам нужда да си там, с мен. Само до раждането на бебето.

Споменаването на бебето свърши работа, както Джулия предполагаше, че ще стане. Лицето на Тео омекна и тя кимна.

— Не мога да откажа, когато поставяш въпроса така. Разбира се, че ще дойда с теб. Господи, по-добре веднага да се погрижа за опаковането на багажа.

Джулия се усмихна.

— Благодаря ти, Тео. Не знам какво щях да правя без теб.

Тео отиде при нея и я прегърна.

— Чувствам същото към теб. Ти ме спаси да не бъда самотна стара вдовица през всичките тези години.

Джулия избърса очите си.

— Небеса, никога през живота си не съм плакала толкова много.

— Заради бременността е — каза Тео и тръгна към вратата. — Това ще се оправи. Джулия съчини отговора си:

Реших да замина, тъй като въздухът в провинцията ще се отрази добре на бебето. Леля ми се съгласи да дойде с мен. Ти също ли ще дойдеш?

Дж. С.

Вече бе станало време за вечеря, когато херцогът отговори. Джулия и Тео бяха в малката трапезария и се наслаждаваха на супата от костенурка, когато слугата на херцога се появи отново. Тя отвори бележката и прочете отговора на Колтън:

Не.

Н. С.

Никакво обяснение, нито обещание да я посети. Една дума бе всичко, което съпругът й можеше да прежали. Една-единствена дума от мъжа, който бе преследвал с такава жар мисис Лейтън във Венеция. По-ядосана, отколкото искаше да признае, Джулия смачка бележката в ръка и я пусна в почти недокоснатата си супа. Дребната детинска постъпка я накара да се почувства по-добре.

— Иска ли Ваше благородие да изпрати отговор? — запита слугата на Колтън, а очите му изразяваха ужас при вида на захвърлената в супата от костенурка бележка на херцога.

— Не, няма да е необходимо.

Когато двете с леля й останаха отново сами в трапезарията, Джулия й каза какво пишеше в бележката.

— Той няма да дойде? — изписка Тео.

— Няма. Не знам дали да се ядосвам, или да изпитвам облекчение. Осем години го нямаше, а когато се върна, ми нареди да замина за едно от провинциалните му имения. Сама! Какво си въобразява?

— Страхувам се, че не можеш да промениш нищо, що се отнася до съпруга ти.

Джулия въздъхна.

— Знам. Ядосан е и е очевидно, че не иска да ме вижда. Може би е за добро.

— За добро, друг път. Как се предполага двама души да. — Въздъхна и взе лъжицата си. — Нищо чудно, че някой иска да го убие.

— Лельо Тео! — Джулия обичаше леля си, но тя понякога изричаше безобразни неща.

— Е, вярно е. А сега, може да е от шерито, но не мога да си спомня къде се намира Сийтън Хол.

— До границите на Норфолк. Била съм там само веднъж, когато отидох да потърся помощ от вдовстващата херцогиня. Имението е красиво. Ще имаме нужда от трохи обаче, за да не се загубим.

— Ще се погрижа да сложа в багажа — каза Тео с широка усмивка. Посочи купата на Джулия. — Искаш ли още супа, мила?

 

 

Раздразнен и неспокоен, Ник крачеше из кабинета си. Беше прекалено късно, за да се разправи с Темпълтън тази вечер, затова нямаше отдушник за изгарящото го подлудяващо усещане, което сякаш пълзеше по кожата му. Отчасти чувство за безсилие, отчасти гняв и отчасти нещо друго, което много приличаше на вина, не му даваше да седне.

Думите на Уинчестър все още не му излизаха от главата. Не му харесваше да мисли за болката и страданията, през които бе преминала Джулия в негово отсъствие. Какво ли бе мислела майка му? Да даде така имението в ръцете на Темпълтън, бе глупаво, а майка му винаги е била проницателна и пресметлива жена. Дали не бе замисъл, който да принуди сина й да се върне в Англия? Сега, след смъртта й, никога вече нямаше да има възможност да я попита.

И така, Джулия и Уинчестър не са били любовници. Кой е бил тогава? Кого е поканила в леглото си съпругата му? Най-вероятно бе да е Уиндъм. Но бе възможно в миналото й да е имало повече от един любовник. Все пак опитът на Джулия не можеше да е резултат от една-две бързи авантюри в градината по време на бал. Не, някой бе положил голямо старание да обучи съпругата му. Беше й казал къде да докосва, как да целува. Беше й показал как точно да подлуди мъжа.

И Ник имаше намерение да открие кой точно е бил.

Представи си я в последния ден, преди да се разделят във Венеция, чувствените й устни, сключени около главичката на члена му. Едва не изстена. Нуждата да я има бе там, надигаше се в него въпреки факта, че го бе зарязала. За нещастие, тялото му пет пари не даваше за онова, което умът му знаеше. Желаеше я така отчаяно, че се страхуваше да не полудее.

Е, бе дошъл моментът да направи нещо по въпроса.

Ник отиде с широки крачки до вратата.

— Марлоу — извика. — Подготви каретата ми.

Марлоу се появи и нареди на един от слугите да изтича до улицата.

— Палтото ви, Ваше благородие?

Докато вземе палтото, шапката и бастуна си, каретата бе спряла пред входната врата и Фиц държеше юздите. Ник даде адреса, който не бе забравил в продължение на осем години.

Пътуването не продължи дълго и скоро Ник изкачи стъпалата на скромна триетажна къща. Съдейки по фасадата й, човек не би предположил, че това е най-елитният бордей в Лондон, място, което Ник си спомняше доста добре. Вратата отвори мъж с ръст почти като този на Фиц и Ник влезе, без да бърза.

Мадам Хартли се спусна към него.

— Ваше благородие. Чух, че сте се върнали. Толкова се надявах да дойдете да ме видите.

С деликатните си черти и изящни маниери мадам Хартли бе красива жена. Ник попи с поглед подбраната й с вкус копринена вечерна рокля с цвета на лимон и ръкавици в същия тон. Ако някой я видеше по улиците на Лондон, той никога не би предположил, че е игуменката на единствения по рода си женски манастир в града.

— Как бих могъл да не дойда? — прошепна Ник, когато слуга му предложи питие върху табла. Уиски. Беше запомнила. — Виждам, че малко се е променило за осем години.

В главния салон вдясно, с богато украсени червени тапети и елегантни мебели, модерните мъже от обществото общуваха с момичетата на мадам. В момента бизнесът бе оживен. Не по-малко от шестима мъже се бяха отпуснали с питиета в ръка, готови за вечер на цивилизован разврат.

Ник вдъхна дълбоко познатата миризма на евтин остър парфюм, смесен със секс, която бе като балсам за похотливата му душа. За него това бе дом. Беше прекарал тук повече нощи, отколкото можеше да преброи.

Факт, който брат му беше наврял в лицето му в онази съдбовна нощ. Отношението ти към съпругата ми не е по-добро от това към курвите на Хартли. Може би татко е прав. Може би не знаеш каква е разликата между курва и дама.

— Имате ли някакви специални желания тази вечер, Ваше благородие? Или бихте искали да изчакате и да видите дали някое от момичетата ми няма да привлече вниманието ви? — Мадам Хартли го поведе към главния салон, но Ник я спря.

— Имам ви доверие, мадам. Познаваме се достатъчно добре.

Тя се усмихна.

— Да, така е, Ваше благородие. Червенокоса тази вечер, мисля. — Обърна се и прошепна нещо на едно от момичетата, което беше наблизо. Ник едва не я извика обратно, за да й каже, че в никакъв случай не иска червенокоса. Но, Господи, искаше. Желаеше една точно определена червенокоса. Може би тази вечер щеше да успее да я забрави.

След няколко минути заведоха Ник в, както му бе известно, най-голямата стая на втория етаж, в която имаше и най-много плюш. Той осъзна, че се ползва с облагите на някогашен редовен клиент. Леглото беше огромно, имаше мраморна камина с подходящи размери и в нея гореше весел огън. Стаята бе мъжка, издържана в тъмнозелено и синьо, обзаведена с тежки мебели от дърво. Стените бяха украсени с еротични рисунки.

Ник бе оставен да чака сам, но не за дълго.

Вратата се отвори, появи се момичето и сърцето му едва не спря. То беше необикновено. Приличаше толкова много на Джулиет, че той едва успяваше да диша. Пищни гърди, тънка талия, огнена червена коса, събрана на върха на главата. После погледът му се спря на лицето й и той веднага отбеляза разликите. Тази жена нямаше фините черти и млечнобялата кожа на Джулиет. Не, тя беше по-груба, не така изящна. И очите й бяха кафяви, докато тези на Джулиет бяха най-сините, които някога е възможно да съществуват.

Ник се отърси от спомените. Щеше да я забрави.

Повика момичето с пръст. То тръгна към него с дръзко поклащане на бедрата, после направи реверанс.

— Ваше благородие. Бихте ли желали първо питие?

Ник поклати глава.

— Не, това няма да е необходимо.

Тя облиза горната си устна с върха на езика си.

— Да ви съблека ли, тогава?

— Господи, да — прошепна той. — Но първо освободи косата си.

Момичето се усмихна и започна да вади фибите от косата си. Малко по малко дългите червени кичури паднаха до средата на гърба й. Тя разтърси глава, а той протегна ръка и прокара пръсти през косата й. Не беше така мека като…

Исусе. Какво не бе наред с него?

Взе ръцете й в своите и ги сложи върху копчетата на панталона си. Чевръстите й пръсти се захванаха за работа, а Ник съблече палтото си и го захвърли върху стола в другия край на стаята. Беше започнал да разкопчава жилетката си, когато ръката й намери голия му член.

Той изстена и затвори очи. Само след секунди членът му бе съвсем твърд. Бедрата му се залюляха напред, за да навлезе по-дълбоко в обхваналата го нейна длан. Момичето се освободи от дрехите си и коленичи. Ник едва успя да разбере какво става, а тя вече го бе взела в устата си.

— Да — изсъска той, когато тя го погали с език от долната страна.

Тя плъзна устни по него и го пое по-дълбоко, върхът на члена му достигна до задната стена на гърлото й. Той зарови пръсти в косите й и се остави да си спомни друго време и друго място.

Тя започна да движи по-бързо глава, да го засмуква по-силно, да го гали и гърдите му започнаха да се повдигат от усилието да диша. Похотта се спусна по гръбнака му и членът му стана дори още по-твърд.

— О, да, Джулиет. Смучи ме, cara.

Устата изведнъж се отдръпна и го освободи. Ник премигна и сведе поглед.

— Искате да ме наричате Джулиет ли? — запита непознатото лице. Не беше лицето, за което мислеше.

Обзе го разочарование и трябваше да положи усилие, за да запази спокойствие.

— Моля?

— Нарекохте ме Джулиет. Името ми е Сара, но ми е все едно как ме наричате.

— Така ли? — Объркването и разочарованието накараха Ник да се отдръпне. Не желаеше тази жена. Искаше една определена жена, онази, която го бе изоставила във Венеция.

Като се прокле какъв сантиментален глупак е, той закопча панталоните се. Дали някога щеше да успее да избяга от спомена за нея?

— Моите извинения — каза. — Ще се погрижа да ти платят за цялата нощ. — Облече палтото си, без да си направи труда да го закопчее, и закрачи по коридора.