Джоана Шуп
Херцогинята куртизанка (8)

Осма глава

Старай се да бъдеш мила и хрисима, да избягваш споровете, когато е възможно. Гневният и отмъстителен любовник няма да ти донесе нищо, освен беди.

Мис Пърл Кели към херцогиня Колтън

Можеше ли да остане тук цяла нощ, без да повърне на пода?

Тази мисъл се въртеше в главата на Джулия, докато чакаше, застанала встрани в балната зала на Колингсууд. От горещината и тълпата й се повдигаше, затова бе отишла до вратата на терасата и я бе открехнала леко. Вдишваше дълбоко от леденостудения февруарски въздух, който помагаше на стомаха й да се успокои.

Носенето на дете не се оказа такава радост, за каквато го смяташе в младостта си. Повечето време повръщаше, а дори не ядеше.

— Джулс!

Джулия се обърна и видя най-добрата си приятелка, лейди София, да приближава към нея.

— О, Софи — възкликна Джулия, след като двете се прегърнаха. — Чух, че си пристигнала в града. Канех се да се отбия при теб вчера, но бях малко уморена от пътуването.

Всъщност Джулия беше изтощена. От завръщането си преди три седмици пропускаше повечето обществени събития и нямаше да излезе и тази вечер, ако леля Тео не бе настояла.

Но се радваше много да види Софи. Приятелката й бе пълна с живот и вечно готова за каквото и да е забавление. Зашеметяващо красива брюнетка с огромни кафяви очи, лейди София бе единствена дъщеря на властен маркиз и се бе заклела никога да не се омъжи. Джулия й завиждаше.

— И как беше в Париж? — запита Софи. — Нямам търпение да чуя всичко. Обзалагам се, че си си купила какви ли не красиви неща. Така ти завиждам. Видя ли лейди Морган? Тя също беше в Париж. О, хайде, разкажи ми!

Понякога бе трудно да вземеш думата от Софи.

— Имам много за разказване — отговори Джулия с ясното съзнание, че трябва да каже на приятелката си истината за Венеция. — Но тук не е най-доброто място. Ще дойда у вас утре.

— Ще те чакам. — Погледът й се спря на черния шал на Джулия. — Моите съболезнования за свекърва ти. Подозирах, че ще живее вечно, но… — Софи сви рамене.

Джулия мислеше почти същото. Макар смъртта на вдовстващата херцогиня да бе шок — беше паднала по стълбите и си бе счупила врата, — тя не бе причина за дълбока тъга.

— Благодаря. Абсолютно отказвам да нося пълен траур за нея, но Тео не би ме пуснала вън от къщата без черен шал. Злополуката със сигурност бе изненада. Тя изглеждаше доста енергична последния път, когато я видях.

— Мислиш ли, че Колтън ще се върне сега, когато тя е мъртва?

Джулия извърна поглед.

— Не, не мисля. Бих казала, че нищо не може да накара Колтън да се върне в Англия.

— Много лошо. Винаги съм искала да видя Покварения херцог. И така, ще изриташ ли лейди Ламбърт от Сийтън Хол? — Софи определено бе въодушевена от идеята. — Знам, че двете с вдовстващата херцогиня бяха близки, но защо съпругата на брата на Колтън да разполага само за себе си с такова огромно имение? Тя бе омъжена за брата на Колтън по-малко от година, преди той да умре. Имението трябва да е твое.

— Честно да ти кажа, не съм мислила за това. Не съм сигурна, че имам право да я изритам, а дори да имах, защо да го правя? Нямам желание да живея там. — Макар че осъзна, че преместването в Норфолк може да я облекчи финансово. Реши да обсъди идеята с Тео по-късно вечерта.

— Уф. Като говорим за работите на херцога, ето че идва лорд Темпълтън. Очаквам те утре, Джулс. — Софи стисна ръката й и се смеси с тълпата.

Джулия си пое така необходимия й студен въздух. Макар че, като се замислеше сега, идеята да повърне върху Темпълтън бе странно примамлива. Така поне щеше да се отърве от него… нали?

— Ваше благородие — поздрави Темпълтън.

Тя предположи, че той се опитва да се усмихне, макар в усилието лицето му да приличаше на муцуната на гризач, изпитващ силна болка. Тя направи задължителния реверанс, а той се поклони и докосна ръката й. Дори само този незначителен контакт накара кожата й да настръхне.

— Извинете, че не съм ви приела, откакто се върнах, милорд. Все още се опитваме да се възстановим. Сигурна съм, че разбирате.

През последните две седмици Темпълтън многократно бе оставял вест, но Джулия бе дала стриктни разпореждания на слугите да не го пускат в градската къща. Тя знаеше, че той иска да обсъдят набързо написаната бележка, която му бе оставила, преди да замине за Венеция. Но Джулия трябваше да получи отговор от Колтън, който да признае бебето за свое, преди да каже на Темпълтън и на обществото за състоянието си.

— Да, разбира се, мила моя. Бих искал да говоря с вас възможно най-скоро, когато ви е възможно. Любопитен съм относно съдържанието на последната ви бележка.

Сигурна съм, че е така, помисли си тя. Господи, как й се искаше съпругът й да се върне и да стъпче Темпълтън в прахта под краката си. Темпълтън не би имал никакъв шанс срещу Ник.

Сърцето й се сви. Той ужасно й липсваше. Животът бе несправедлив. Защо трябваше да се влюби в човека, когото никога не би могла да има?

После стомахът й се преобърна. Тя заби нокти в дланта си в опит да забави повръщането.

— Ще ви кажа, когато започна отново да приемам, милорд. Ако ме извините — каза, с което сложи край на разговора. Темпълтън стисна челюст, но не започна да спори. Поклони се, обърна се и изчезна в тълпата.

Веднага щом той си тръгна, Джулия забърза към френските прозорци и излезе на терасата.

Нощта бе студена, но тя не забеляза. Отиде до ръба и се хвана за каменните перила, пое си дълбоко дъх и затвори очи. Ако успееше да остане неподвижна и спокойна, прилошаването понякога отминаваше.

От тъмния ъгъл вдясно дочу плъзгането на ток на ботуш по камъка. Джулия се обърна изненадана, че и някой друг от гостите е бил готов за предизвикателството на ниската температура на въздуха. После проблесна светлината на пура и освети лице, което не бе очаквала да види отново.

— Много повече ми харесвахте като червенокоса, Ваше благородие.

Джулия ахна, после повърна върху ботушите на херцог Колтън.

Ужасена, тя се олюля. Нима я бе нарекъл „Ваше благородие“? Опита се да възвърне равновесието си, но ръката й не успяваше да намери перилата.

— Не такова посрещане очаквах — беше всичко, което Ник каза, преди да я вземе в силните си ръце и да слезе с нея по стъпалата към градината.

Джулия едва дишаше. Главата й се въртеше. Това бе Ник. Той се бе върнал. Но… защо? Времето не бе достатъчно да получи писмото й и да пропътува разстоянието до Англия. Което означаваше, че още не го е получил и няма представа за бебето. Смръщи се. Заради нея ли се бе върнал?

Но бе използвал обръщението Ваше благородие, така че очевидно знаеше коя е. О, Господи! Как? У нея се надигна срам заради това, което бе сторила, и страх от отговора му. Какво ли планираше да направи?

— Остави ме на земята, Колтън. Не знам къде мислиш, че ме носиш.

Хватката му стана още по-здрава.

— Ако бях на твое място, съпруго моя, нямаше да споря — изръмжа той.

Не го бе чувала да говори с този тон преди. Язвителен и режещ като острието на рапира. Пронизаха я тръпки.

Минаха през портата и излязоха на тясна уличка. Колтън изсвири високо и пронизително и само след секунди до тях спря карета. На капрата седяха Фиц и кочияшът.

— Вкарай я вътре — нареди Ник и остави Джулия в ръцете на едрия си слуга.

Фиц без усилия я остави на седалката в каретата на Ник. Тя се замисли дали да не скочи през другата врата, но знаеше, че в сегашното си положение не може да отиде далеч.

А отвън Ник събуваше ботушите си. След това събу чорапите си и ги захвърли на земята.

— Остави ги — чу го тя да казва на Фиц. — Да заведем херцогинята у дома. Тя не е добре.

Качи се бос в каретата. Дори на слабата светлина тя виждаше, че е ядосан. Челюстта му бе здраво стисната, тялото му бе сковано, а сивите му очи бяха безмилостни и студени. Гневът струеше от него на вълни. Това не бе същият мъж, който бе флиртувал и я бе възбуждал във Венеция. Сърцето й бе разкъсано от болка и гърдите й се изпълниха с ново нещастие.

Тя преглътна.

— Моите извинения за това, че съсипах ботушите ти — измърмори. Той повдигна язвително едната си вежда.

— Като се има предвид всичко, което направи, това изглежда твърде удобно, нали?

Тя изпитваше нужда да обясни, да го накара да разбере. Да смекчи гнева му. Все пак, ако не я бе изоставил за осем години, нямаше да й се наложи да прибегне до подобна измама.

— Ник, аз…

Той удари два пъти по покрива и каретата тръгна.

— Не съм ти дал разрешение да използваш малкото ми име, съпруго. Можеш да се обръщаш към мен с Ваше благородие или с Колтън.

Джулия настръхна. Намерението й да покаже добра воля се изпари.

— Чудесно, Ваше благородие. Защо си тук? Защо си се върнал в Англия след всичките тези години?

— Не можеш ли да отгатнеш?

— Не, не мога.

Усмивката му беше чиста злоба.

— За отмъщение, разбира се.

Джулия усети, че отново й се повдига. Изражението й трябва да го бе подсказало, защото Ник извика: „Спри!“ и отвори вратата на каретата. Тя падна на пода и подаде глава навън, за да повърне още веднъж.

До ухото й се появи носна кърпа, тя я взе и избърса устата си.

— Благодаря — измърмори. След минута или две стомахът й се успокои и тя се почувства по-добре. Още едно дълбоко поемане на въздух и седна отново на мястото си.

— Виждам, че носенето на бебето ти понася — каза той саркастично.

Сърцето на Джулия спря.

— Какво каза?

— Бебето. Състоянието ти. Виждам, че ти понася. — Скръсти ръце на гърди. — Или не се предполагаше да зная?

— Колтън, очевидно е, че си ми ядосан. Но трябва да знаеш, че ти писах веднага щом се върнах в Лондон, и писмото ми обяснява всичко.

— Вместо да ми обясниш лично, разбира се. — Наведе се напред, погледът му бе твърд и не трепваше. — Ако си мислила, мадам, да ме направиш на глупак и после да се върнеш у дома, като си мислиш, че номерът ти е успял, сгрешила си.

— Да те направя на глупак? — Тя го гледаше с отворена уста. — Така ли мислиш?

— Ти ме искаше, съпруго. Достатъчно отчаяно, бих казал, за да лъжеш, мамиш и крадеш за някакви твои цели. Е, сега ме имаш. За колко време, преди да те накарам искрено да съжаляваш? И не прави грешки — ще се разкайваш.

 

 

Ник не помнеше такава тишина да е царяла някога в главния салон в „Уайт“.

Бяха минали осем години, откакто за последен път бе посетил легендарния джентълменски клуб на Сейнт Джеймс, но тук никога нищо не се променяше. Зад тези стени мъжкият елит на обществото търсеше убежище — предимно от съпругите си. Нещо, което, за съжаление, не се отнасяше до него.

Всички разговори замряха, когато се появи херцог Колтън. Всички глави се обърнаха към него. Дори мъжете от персонала проточиха вратове, любопитни каква е причината за внезапното прекъсване на шума.

Обаче нищо от това не го интересуваше, не и сега, когато трябваше да свърши нещо важно.

Зад него започнаха да шепнат, но той вървеше към масите за хазарт в дъното, защото му бяха казали, че там може да намери точно онова, което търси.

Ник го видя веднага. Саймън Барет, граф Уинчестър, седнал до една от масите, навел русата си глава, за да преброи парите си, незабелязващ, че всички около него са притихнали.

Ник продължи да върви, докато не стигна до Уинчестър. Саймън вдигна поглед и на лицето му за миг, преди Ник да му нанесе удар, се изписа изненада.

Ударът бе толкова силен, че Уинчестър се озова на пода. Не направи опит да стане, просто постави длан на удареното място.

— По дяволите, Колтън. Знам, че го заслужавам, но следващия път ме предупреди. Господи.

Ник клекна и изръмжа:

— Няма да има следващ път, Уинчестър. Не си ми приятел, не си ми и враг. Не си ми нищо. Избра нея пред мен и никога няма да ти го простя.

Изправи се и точно в този момент в стаята се втурна Куинт и се закова рязко на място.

— Проклятие — измърмори Куинт под нос, като видя Уинчестър проснат на пода. — Бях в трапезарията. Макар че можех да стигна навреме.

Ник се обърна към останалите в помещението и оправи маншетите си.

— Моите извинения, че прекъснах играта ви. — Завъртя се на пети и излезе.

— Можеш ли да станеш? — запита Куинт.

— Да — изръмжа Саймън и се търкулна на една страна. По дяволите, лицето го болеше. Застана на ръце и колене, после се изправи. — Копелето ме издебна.

Куинт потупа Саймън по рамото.

— Хайде. Да си вземем по питие.

Двамата отидоха в предната стая, където пред огъня имаше два свободни стола. Веднага си поръчаха бренди. Куинт също така помоли да намокрят кърпа, да я оставят навън за десет минути и после да им я донесат.

— За какво? — запита Саймън, когато обслужващият ги излезе.

— За лицето ти. Студът ще облекчи болката и отока.

Саймън докосна леко удареното място и трепна.

— Мина известно време, но ми се струва, че ударът на Колтън е станал по-силен с годините.

— Човек е способен на изключителна проява на сила, когато е провокиран. Което повдига въпроса. Защо й помогна? Мисля, че твоето предателство наранява Колтън по-силно от това на съпругата му.

Саймън въздъхна.

— Длъжник съм й. Веднъж тя ме спря да не извърша нещо наистина идиотско.

— И какво бе то? — запита Куинт, след като Саймън не каза нищо повече.

— Няма да ти кажа, унизително е. Но Джулия винаги ми е била добра приятелка. И макар че Колтън също ми е добър приятел, отношението му към съпругата му е ужасно. Тя ме помоли за помощ и… — Сви рамене.

Донесоха брендито им и Саймън отпи дълга глътка с надеждата да притъпи болката.

— Той вярва, че си влюбен в съпругата му — обясни Куинт. — Казах му, че не си. Не си, нали?

Саймън едва не изви очи към тавана. Нима вече не бе уверил Колтън, че не храни нежни чувства към херцогинята?

— Не съм влюбен в нея, макар че имаше дни, когато ми се искаше да съм на мястото на Колтън. Тя е умна, забавна и смела. Ако има по-добри съпружески качества, то аз не знам за тях.

— Е, съмнявам се, че ще се възстанови скоро. Никога не съм го виждал така ядосан. Не каза и две думи по време на пътуването от Венеция дотук.

— Да, но той има чувства към нея, Куинт. Видях как се случи. Колтън и Джулия се влюбиха във Венеция. Бяха луди един за друг, докато вината не я обсеби. Не искаше да го нарани повече, затова си тръгна. И е само въпрос на време двамата да осъзнаят, че си подхождат съвършено.

— Искрено ли вярваш в това? — каза Куинт с насмешка. — Не мисля, че Колтън някога ще й прости.

— Няма да има избор. Ще дойде ден, в който ще ми благодари, че я заведох във Венеция.

 

 

„И не прави грешки — ще се разкайваш.“

Думите на съпруга й не излизаха от главата на Джулия на следващата сутрин. Мег бе слязла долу да й донесе бисквита и шоколад и Джулия, с болка в сърцето и неспокоен стомах, чакаше в леглото.

Какво ли бе намислил Колтън? Искаше отмъщение, но какво ли щеше да е то?

Беше наивна да мисли, че планът й няма да има последици. Той я мразеше. Любящият и безгрижен любовник от Венеция бе заменен от груб и гневен мъж, който бе решен да я направи нещастна. Сърцето й се сви. Макар да й се искаше да не е така, тя все още го обичаше. И сърцето й се късаше, че той я презира.

Независимо от болката, която бе причинила, бебето им не бе грешка. В нея имаше нов и скъпоценен живот и Джулия никога нямаше да съжали за това, че е заченала дете.

Знаеше, че Ник ще се ядоса, когато разбере коя е. Но силата на омразата му предишната вечер я бе сварила неподготвена. Той я бе обвинил, че го е направила на глупак.

Господи, наистина ли го вярваше?

Вратата се отвори и се появи пълната фигура на леля Тео.

— Господи, целият град говори. Целият, казвам ти! Току-що бях на пазара за цветя и всички ме спираха, за да разговарят с мен за това.

Обзе я страх и седна. Бе толкова сигурна, че никой не ги е видял заедно снощи.

— Говорят за какво?

— Че съпругът ти е тук. В Лондон. — Тео размаха трескаво ръце. — Вчера е ударил Уинчестър в лицето насред „Уайт“. Всички говорят само за това.

Ник е ударил Саймън? В това нямаше никакъв смисъл. Освен ако… Ник трябва да е бесен на Саймън, че й е помогнал. Джулия отново се отпусна на възглавниците.

— О, вината е моя, лельо Тео. Цялата тази каша е по моя вина. Какво ме е накарало да мисля, че идеята да открия Колтън е добра?

Тео приседна на ръба на леглото.

— Уинчестър не е малоумен. Той знаеше какви са рисковете, когато се съгласи да ти помогне. И мисля, че е в състояние да се защити. Тревожа се за теб. Какво ще направи Колтън, ако те намери.

— Той вече ме намери.

— Така ли? Кога?

— Снощи, на бала у Колингсууд. Излязох на терасата за малко въздух и Колтън беше там.

— Позна ли те? — запита Тео. Джулия кимна и тя продължи: — Е, какво стана?

— Повърнах върху него.

Тео избухна в смях, смя се дълго и силно и после изтри сълзите си.

— О, мила моя. Това е най-добрата новина, която съм чула за целия ден.

— Бях ужасно смутена — призна Джулия. — Той е много ядосан, Тео. Мрази ме. Запитах го защо се е върнал в Лондон и той каза, че за отмъщение. От думите му ми прилоша. Какво ли възнамерява да направи?

— Как е разбрал коя си, чудя се?

Джулия се намръщи.

— Не знам. Не се сетих да попитам, бях изненадана. Може би от някого от слугите във Венеция?

Тео отхвърли предположението.

— Не, никой не знаеше коя си всъщност, ние внимавахме да не се издадем пред тях. Може би различният цвят на косата и гримът не са те прикривали толкова, колкото се надявахме. Колтън те е видял на бала и те е разпознал.

— Може би — каза Джулия. Не й се струваше вероятно, но какво друго обяснение можеше да има? — Той знае, че съм бременна.

— И какво каза за това, че носиш неговото дете?

— Нищо, освен саркастичната забележка, че бременността ми понася, след като повърнах и в каретата.

— Мисля, каза, че си повърнала върху него?

— Така е — отговори Джулия. — После, по пътя дотук, отново ми прилоша.

— О, бедната — каза тихо и напевно Тео. — Е, почини си. Днес ще бъдем обсадени от посетители. — Тя се изправи. — Или предпочиташ цял ден да се криеш в стаята си?

Джулия поклати глава.

— Трябва да се изправя лице в лице с тях. Ако не го направя, клюките само ще станат повече.

На вратата се почука и Мег подаде глава през пролуката.

— Нося шоколада Ви, Ваше благородие.

— Влез, моля те, Мег. Предстои ни дълъг ден.

Когато Джулия се облече, вече се бяха събрали цял куп визитни картички. Тази на Саймън бе най-отгоре. Тя я разгърна и прочете написаната на ръка бележка. Ще се върна след час.

Джулия отиде в дневната и двете с Тео се приготвиха да посрещнат потока посетители. Чувстваше се малко като жена, която приема съчувствия на път към гилотината.

— Изглеждаш доста елегантна днес — каза Тео, оглеждайки лилавата рокля от муселин, която Джулия носеше. — Как е стомахът ти?

— Неустойчив. Обаче не съм сигурна кой е разклатил нервите ми — дали бебето, или Колтън.

Тео си наля чаша чай.

— Твоят херцог просто смята, че гордостта му е наранена. Няма мъж, на когото да му харесва да бъде зарязан, независимо от причината. Нали знаеш, на мъжете им харесва да мислят, че превъзхождат всички жени. Дай му няколко седмици да се възстанови. Пак ще дойде при теб.

— Иска ми се да споделях увереността ти — прошепна Джулия и пое чая от ръката на леля си.

Икономът отвори вратата и обяви присъствието на Саймън.

— Въведи го, моля те — каза Джулия. — И отпращай всички други посетители, докато Уинчестър е тук.

След минута в стаята влезе Саймън. На лявата му буза имаше огромно тъмно петно.

Той се поклони, а Джулия ахна.

— О, Саймън. Изглежда ужасно. Чувствам се съсипана. Вината е моя.

Тео примижа и сложи очилата си, за да види по-добре.

— Бива си го да разкрасява лицата. Ударът е бил доста силен, милорд. Саймън се отпусна на един стол, облегна се назад и се усмихна.

— Нямаше да е толкова лошо, ако Колтън не се бе прокраднал зад мен. А и знаех какви ще са последиците, когато се съгласих да ти помогна, Джулия. Отдавна съм приятел на Колтън, а той е напълно предсказуем. Освен това много повече се тревожа за теб. Не е ли дошъл още да те види?

Тя мрачно кимна.

— Откри ме снощи на бала на Колингсууд. Едва не ме уплаши до смърт, когато излязох на терасата.

— Разкажи му най-хубавата част — подкани я Тео.

Саймън повдигна въпросително вежда и Джулия каза на един дъх:

— Повърнах върху него.

Гръмогласният му смях отекна от стените на дневната, сините му очи блестяха весело.

— О, как ми се иска да бях там и да го видя.

— Трябва да си доволен, че не беше там. Бях доста смутена, а Колтън бе бесен. Не мога да разбера как ме е познал. Обърна се към мен с Ваше благородие.

Саймън се размърда смутен.

— Вината е моя. Не ти казах, но му оставих бележка във Венеция. Разкрих му коя си и се извиних, че съм ти помогнал.

— Саймън! — възкликна Джулия. — Защо не ми каза?

Той вдигна ръце.

— Не очаквах, че ще те последва в Лондон. Но знаех, че ще му пишеш и ще му обясниш какво те е подтикнало към подобни действия. Исках да… да го подготвя, предполагам. Ядосана ли си ми?

Тя гледаше отдавнашния си приятел.

— Как мога да съм ти ядосана? Ти ми помогна, с което навреди на себе си, Саймън. Винаги ще съм ти благодарна. Но съм любопитна какво ти каза Колтън, след като те удари?

— Нищо важно — отговори Саймън. — Ядосан е, естествено, но имам намерение да се справя с него по-късно.

— Ти ли му каза, че нося детето му?

— Не. Той знае ли?

— Да, но може би прилошаването ме е издало. — Отпи от чая си, който бе приятно топъл. Стомахът й го приемаше по-лесно, когато не бе горещ. — Говореше за отмъщение, Саймън. Каза, че съм го направила на глупак и че ще съжалявам. Какво ли ще направи?

Саймън изви очи към тавана.

— Колтън става доста драматичен на зрели години. Той няма да те нарани, Джулия. Ще се погрижа за това.

— Възможно е да не успееш да го предотвратиш — предупреди Тео. — Той е неин съпруг все пак.

Саймън премисли чутото.

— Ако имаш нужда от мен през деня или през нощта, изпрати да ме повикат. Ще дойда. Не вярвам, че Колтън ще те нарани. Но може да направи неща, които ще са неприятни.

Джулия се канеше да запита какво означава неприятни, но вратата се отвори и в стаята влезе обектът на техния разговор.

Облечен в елегантен редингот в кралско синьо и кремава брокатена жилетка, високи ботуши и жълто-кафяви бричове, херцог Колтън огледа стаята със студените си сиви очи.

— Господи, каква очарователна малка сцена.

Саймън скочи на крака.

— Става ти навик да се прокрадваш, Колтън. Някога бе много по-прям.

Гневът накара гърдите на Колтън да се повдигнат, а чертите на лицето му — да се изострят.

— Какво ще кажеш за това тогава. Дали е достатъчно прямо, Уинчестър? Изчезни от къщата на съпругата ми — изръмжа.

Ноздрите на Саймън се издуха, двамата мъже се гледаха напрегнато. Джулия не знаеше какво да направи. Погледна Тео, чиито очи бяха големи като чинийки. Стиснали здраво юмруци и челюсти, Саймън и Ник водеха мълчалив разговор, който само те разбираха.

— Чудесно — процеди през зъби Саймън. — Но ще се отбия по-късно у вас, за да се разправя с теб, и е по-добре да приемаш гости, Колтън. — Обърна се към Джулия и Тео и се поклони рязко. — Дами.

Излезе от стаята с широки крачки и тръшна вратата след себе си. Колтън се обърна към Тео.

— Лейди Карвил, бих желал да разговарям насаме със съпругата си. — Процеди през зъби последните думи, сякаш произнасянето им му причиняваше болка.

Значи бе разбрал и коя е Тео. Леля й хвърли нервен поглед на Джулия.

— Разбира се, Ваше благородие. Ако ме извините — каза тя и побърза да излезе от стаята.

Джулия се облегна назад и вирна брадичка. Отказваше да прояви страх пред този мъж. Беше я пренебрегвал в продължение на осем години, беше я оставил сама да се грижи за себе си. Бе очевидно, че онова, което споделяха във Венеция, е приключило и той я мрази. Чудесно. Тя също го мразеше.

Без да обръща внимание на болката в сърцето си, тя се приготви за битка.

— Е, уплаши всички, Колтън. Какво искаш?

Директните й думи го изненадаха. Изглеждаше леко смутен, но само за миг.

— Не си помислила, че ме виждаш за последен път, нали, сладка съпруго? — Отпусна се грациозно на един стол, повдигайки редингота си. — Не, възнамерявам да остана.

Тя не искаше да забелязва колко е красив, как копринената му черна коса пада естествено и разкрива ъгловатото му лице. Беше току-що избръснат, но тя си спомняше живо усещането за бакенбардите му по нежната кожа от вътрешната страна на бедрата си. А нощем все още сънуваше силния тласък, с който пенисът му бе проникнал за първи път в нейното влагалище.

Джулия се стегна и погледът й срещна неговия. Той я гледаше внимателно и искрата в дълбините на сивите му очи й казваше, че знае съвсем точно какво мисли тя. Кожата й пламна и руменината плъзна нагоре по врата й.

— Толкова си красива — прошепна той. — Толкова измамна.

Тя директно запита:

— Посещението ти има ли цел?

— Да. Искам да знам кой е бащата на детето ти. Имам намерение да го убия, преди денят да е свършил.

Наистина драматично, помисли си тя. И какво искаше да каже? О, Господи… той не вярваше…

— Ти си бащата, Колтън.

Той отметна глава назад и се засмя. Смехът му бе остър и горчив.

— Господи, сигурно ме мислиш за глупак.

Тя го гледаше с отворена уста.

— Колтън, ти си бащата на това дете. Не съм… била с никого другиго.

Цялото му тяло се напрегна и той се наведе напред ядосан.

— Престани да ме лъжеш, съпруго. Не беше девствена, когато те взех за първи път.

Тя трепна. Сега поне знаеше защо мислеше, че го е направила на глупак. Вярваше, че е легнала с него, защото е открила, че е бременна, и е искала да узакони детето.

Изкушаваше се да му каже за Темпълтън, но гордостта я спря. Може би, ако му обяснеше за финансовите си затруднения, щеше да умилостиви студенината, където трябваше да е сърцето му. Обаче Джулия разбра, че не може да го направи. Искаше той да й повярва.

— Истина е, независимо дали искаш да повярваш, или не. Измих кръвта, за да не разбереш. Исках да мислиш, че към куртизанка, Колтън.

— Не ти вярвам. — Скръсти ръце на гърди. — На Уайндъм ли е?

Тя ококори очи. Кой бе казал на съпруга й за Уайндъм?

— Да, знам за ухажора ти, мадам. Ако Уинчестър ми го спести във Венеция, то имаше хора, които определено нямаха търпение да ме информират за това при пристигането ми в Лондон.

— Никога не е имало нещо повече от флирт между мен и Уайндъм, което е повече от това, което може да се каже за теб, Колтън. С колко жени си легнал, след като изрекохме сватбените си клетви?

— Това не е важно — сряза я той. — Аз не рискувам да износя копеле. — Посочи корема й.

— Това дете не е копеле, глупако. — О, той успя да я ядоса силно. Кръвта й едва ли не кипеше. Изясни нещата. — Ще го признаеш и после ще напуснеш Лондон. Ще се върнеш във Венеция. Или ще отидеш в Санкт Петербург. Всичко, от което имам нужда, е детето да носи името ти.

— Това никога няма да стане. Знам, че бебето е на друг мъж. Нито едно от децата ти няма да носи моето име.

Тя разбра, че той наистина вярва в това. Не можеше да го убеди в противното. Беше бясна, да, но изведнъж й се прииска да заплаче. Емоциите бушуваха в нея и искаше да е сама. За да измисли как да оправи кашата, която бе забъркала.

— Излез, Колтън.

— Ако мислиш, че сълзите ще ме разубедят, мадам, много грешиш.

Тя докосна с длани бузите си и усети сълзите, които се стичаха по тях. Дори не бе разбрала, че е заплакала. Пое си дълбоко дъх, за да се успокои. Повдигаше й се, а последното, което искаше, бе отново да се унижи пред съпруга си.

Изправи се. Той остана седнал, този арогантен задник, и само сбърчи леко чело.

— Желая ти хубав ден, сър. — Заобиколи стола му и тръгна към вратата. Бърз като светкавица, той скочи и я сграбчи за ръката, за да я спре.

— Не можеш да ме отпратиш, херцогиньо — процеди през зъби и дъхът му погали ухото й. — Не можеш да се отървеш от мен, за да продължиш да се срещаш с любовниците си тук, в града. — Тя настръхна и се опита да отдръпне ръката си, но хватката му стана по-здрава. — На Уинчестър ли е? Детето на Саймън ли носиш?

Тя вдигна свободната си ръка и преди да е успяла да го предотврати, зашлеви Ник през лицето. Замръзна, шокирана от стореното, като чу резкия и грозен звук, отекнал в стаята. Той бавно обърна глава и я погледна. В сивите му очи проблясваха омраза, гняв и — за огромна нейна изненада — желание.

Дръпна я към себе си и гърдите й опряха в неговите. Пулсът й се ускори, но за неин срам, не от гняв. Беше изумена. Как въобще бе възможно да има чувства към него, след като й бе наговорил толкова болезнени неща?

Свободната му ръка се плъзна по ребрата й и се спря под гръдта й, а палецът му бавно започна да я гали. Тя затвори очи, за да преодолее силното желание, което изведнъж я обзе. Дъхът й излизаше бързо, на пресекулки и тя едва се сдържаше да не натисне гръдта си в дланта му. Гърдите й бяха напрегнати, бременността ги правеше по-чувствителни и те отчаяно желаеха докосването му.

— Ти с такава страст игра ролята на куртизанка за херцога — каза той и палецът му се плъзна по-нагоре и погали зърното й през пластовете дрехи. — Питам се, ще я изиграеш ли със същото желание и за съпруга?

Останала без дъх, тя се отскубна от него и този път той я пусна.

— Ти, копеле — изсъска тя, преди да излезе като вихрушка от стаята.