Джоана Шуп
Херцогинята куртизанка (7)

Седма глава

Пази сърцето си. Скрий го на безопасно място, защото никой не трябва да бърка похотта с любов.

Мис Пърл Кели към херцогиня Колтън

Докато дойде и последният им ден заедно, те си бяха създали комфортни навици.

Както почти всяка сутрин, Ник я събуди с нежни целувки и умели пръсти, с които подготви тялото й, а после се плъзна в нея. Ритъмът бе бавен, Ник засилваше удоволствието все повече и повече и накрая на нея й се струваше, че ще полудее. Притискаше се в него и го молеше да сложи край на сладкото мъчение.

Той само се засмя в ухото й.

— Искам това да продължи дълго, tesorina. Макар че имам намерение да те обладая още два пъти днес.

Джулия не можеше повече. Бутна го по рамото и го принуди да легне по гръб. На лицето му се изписа изненада, когато тя го възседна и насочи члена му към влагалището си.

— Може би аз също имам намерение да обладая теб поне още два пъти днес. — Спусна бедра надолу, членът му влезе надълбоко и двамата изстенаха.

Тя повтори движението, с което го накара да задиша тежко и да се хване здраво за дървената табла на леглото.

— Господи, обожавам да правиш така. — Ръцете му намериха гърдите й, той ощипа зърната й и започна да ги търкаля между пръстите си, докато тя продължаваше да го язди. Ласките му скоро я доведоха до ръба и Ник разбра. Повдигна се нагоре и пое едното зърно в устата си, като ту смучеше силно, ту го галеше с език.

— О, да, Ник. Господи, да — задъха се тя и замърда трескаво бедра.

Ник плъзна ръката си между телата им и погали с палец чувствителната пъпка.

— Свърши за мен, cara, извикай името ми — прошепна с лице, заровено в гръдта й.

И Джулия достигна върха, разтърсена от мощен оргазъм, краката й затрепериха, а тялото й се полюшваше в сладката буря. Смътно дочу как крещи името му.

Като се спусна отново на земята, очите на Ник бяха тъмни и като от стъкло. Той я наблюдаваше внимателно.

— Толкова си красива, когато намериш удоволствието си. Караш ме да се чувствам най-силният мъж на света.

Тя едва бе имала време да проумее какво й казва, преди той да промени положението на телата им. Озова се между бедрата й и започна да я обладава с решителност, каквато тя не бе очаквала от него. Беше обсебен, беше оголил зъби като ръмжащ звяр, а гърдите му се повдигаха от усилието. След кратка минута той застина и извика.

Отпусна се, като внимаваше да се подпре на лакти, за да не я смачка. Джулия потърка прасеца му със стъпало и погали лъскавото му от пот рамо, доволна да усеща тежестта му, докато и двамата се мъчат да възстановят дишането си.

Накрая той легна и я притисна към себе си.

— Може би трябва да прекараме деня в леглото.

Тя зарови пръсти в черните косъмчета на гърдите му и се усмихна.

— Може би. Но по някое време ще искам да се изкъпя.

— Ще ми позволиш отново да те изкъпя?

Споменът за вчерашната баня — Ник бе сапунисал и измил всяка част от тялото й — стопли лицето й.

— Можеш по всяко време да играеш ролята на камериерка, Ник.

Той се сгуши във врата й.

— Живея, за да ти служа, мила моя.

Хапнаха в леглото угощението, изпратено им от неговия готвач, и Ник от време на време поднасяше с пръсти храната към устата й. След това се погрижи за всичките й нужди в банята и когато свършиха, водата отдавна беше изстинала.

Следобедът бе сив и студен и като че ли бе най-добре да го прекарат пред огъня в библиотеката. Двамата се настаниха на дивана с книги и главата на Ник почиваше в скута й, докато четяха.

Той я люби отново преди вечеря, после й помогна да облече вечерна рокля. Тя го гледаше как се преоблича, доволна просто да бъде в една и съща стая с него. Съпругът й бе изключително красив в черните вечерни дрехи. Арогантната линия на брадичката му, широките му рамене, греховно пълните устни, извити в интимна усмивка специално за нея. Сърцето й ускори ритъма си, когато очите им се срещнаха в огледалото.

— Познавам този поглед — прошепна той, като завърза шалчето си. — Да пропуснем ли вечерята?

— Не, наистина. Трябва да поддържам силите си. Ти вземаш доста от жената.

Ник се засмя и тръгна бавно към нея.

— Мога да кажа същото за теб, tesorina. — Целуна я страстно и продължи да се облича.

— Какво означава tesorina? Наричаш ме така, откакто се срещнахме.

Той закопча жилетката си, смарагдовозелена на бели райета.

— Венецианците използват тази дума вместо мила моя. Но буквално означава мое малко съкровище, за каквото те мисля всеки път, когато те съблека.

Сърцето й се разтопи още малко. Напомни си, че трябва да остане резервирана и че трябва да си тръгне на сутринта, но бе трудно, когато той бе толкова внимателен и очарователен.

Разговаряха с лекота, докато се хранеха, споделяха мисли и мнения по много теми. Тя си помисли, че е изненадващо по колко много въпроси постигат съгласие. При различни обстоятелства може би дори щяха да бъдат приятели.

Бе уредил да сервират любимия й десерт — сладолед, ароматизиран с нероли, извличани от цветчетата на горчиво портокалово дърво. В резултат вкусът бе едновременно сладък, горчив и благоуханен и Ник се засмя, когато тя изпразни не само своята, но и неговата купа.

Как бе възможно такъв мил и внимателен мъж да пренебрегва съпругата си в продължение на осем години? Виждаше, че той е от мъжете, които представляват предизвикателство — особено след като я мислеше за някоя друга. Измамата горчеше в устата й толкова, колкото и десертът, който току-що бе изяла.

Нямаше съмнение, че бе забъркала хубава каша.

— Кажи ми — запита тя, преди да са станали от масата, — съжаляваш ли за неща, които си направил, или за начина, по който си живял живота си?

Той наклони глава и смръщи леко вежди.

— Всеки съжалява, предполагам. — Отпи от виното си и се замисли. — Със сигурност ми се иска да бях прекарвал повече време с брат си преди смъртта му. А после… съществува и съпругата ми.

Джулия настръхна.

— Какво искаш да кажеш?

— Уинчестър отдавна ме подтиква да сторя каквото е правилно, да се върна при съпругата си. И е прав, разбира се. Би трябвало да го направя. Но как да се появя на прага й като моряк, изгубил се в морето за цели осем години? Осмелявам се да кажа, че тя би ми се присмяла и би ме изгонила от Лондон. — Въздъхна. — Не трябваше да се съгласявам да се оженя за нея. Трябваше да се противопоставя на баща си и да намеря начин да отстоявам своето. Ако го бях направил, щеше да е съсипан един живот по-малко. Така че да, съжалявам, че не бях достатъчно силен в момент, когато това имаше значение.

Джулия преглътна мъчително и се опита да скрие шока, който заплашваше да я завладее цялата. Той всъщност съжаляваше за ужасното си отношение към нея. Откритието бе зашеметяващо. Не е прекалено късно, искаше й се да извика. Тя няма да ти се присмее, нито ще те изгони от Лондон. Ще падне на колене и ще благодари на Бога, че си се върнал.

— Значи наистина никога няма да се върнеш в Англия? — Трудно бе да се каже на какъв отговор се надява, чувствата й бяха така объркани. Седмицата им заедно приключваше много по-различно от първоначално планираното.

— Не, макар че да те видя отново, може да е първата основателна причина да се върна. — Вдигна ръката й и притисна топлите си устни от вътрешната страна на китката й. — Това означава ли, че искаш да ме видиш отново?

— Не съм сигурна — отвърна тя искрено.

Погледът на Ник стана замислен, почти изпълнен с любов. Той продължи да държи ръката й.

— Има нещо толкова свежо и искрено в теб, в нас. У теб няма коварство, напълно открита си относно начина си на живот и връзките си. А аз съм доста целенасочен в преследването си на най-задоволителния секс. Бих казал дори, че си подхождаме и че се чувстваме уютно в компанията един на друг. Не мислиш ли като мен?

Езикът й бе надебелял от вина и тя успя само да кимне. Жена, в която няма коварство. Едва не се засмя на глас. Да, беше забелязала колко уютно се чувстват в компанията един на друг — тя тъкмо си мислеше същото по време на вечерята, — но само защото той не знаеше коя е тя и каква е целта й. Болка прониза сърцето й.

И точно в този момент разбра колко много желае да бъде с него до края на живота си.

О, не. Не, не, не.

Тя го обичаше. Напълно, много силно и без срам обичаше съпруга си с цялото си сърце. О, не. Затвори очи за миг.

— Бих искал да останеш с мен, докато си във Венеция — каза той, а палецът му галеше дланта й. — Имам място и съм сигурен, че Уинчестър ще прояви разбиране. Искам те тук, до себе си. Всеки ден. Всяка нощ.

Паниката се надигна в корема й. Не би искала нищо повече от това да остане с него — завинаги, ако бе възможно, — но той нямаше представа какво е сторила. Щеше да я намрази, а тя нямаше да може да понесе да види как привързаността му се изпарява, когато предателството й бъде разкрито.

А ето че се бе влюбила в него, въпреки твърдата си решимост това да не се случва.

О, не.

Той я гледаше спокойно и очевидно очакваше отговор. Тя отпи от виното, за да навлажни пресъхналата си уста. Единственият начин да отговори, без да предизвиква гнева или подозренията му, бе да избегне въпроса.

— Аз… ще си помисля, Ник. Ще се наложи да се върна в двореца си за няколко дни, но после можем да го обсъдим.

— Чудесно, но аз няма да се откажа, Джулиет. Искам те, а обикновено получавам каквото искам.

В друг момент от устата й щеше да излезе някоя дръзка забележка, но сега не се сещаше какво да каже. Ужасът бе сковал езика й.

— Хайде, мила моя. Искам да ти покажа нещо. — Стисна ръката й по-силно и й помогна да стане от стола. Тя се опита просто да се наслаждава на допира на топлата му, силна ръка до нейната и да забрави всичко останало. Той все още бе тук, любвеобилен и нежен, и в неведение за стореното от нея.

Безмълвни, те изкачиха стъпалата и спряха пред малка вратичка в дъното на коридора. Отвориха я и видяха по-тесни стълби.

— Къде водят? — запита тя.

Той я поведе с блеснали очи нагоре по стъпалата.

— Ще видиш. Следвай ме.

На върха на стълбите имаше друга врата, която той отвори и Джулия усети силна струя студен въздух. Тя потрепери, когато се озоваха на покрива на двореца. Ник съблече връхната си дреха, наметна я на раменете й и я поведе към края на сградата. Допрял гърди до гърба й, я прегърна и я притисна към себе си, за да я стопли, а тя премигна при разкрилата се пред очите й гледка.

Светлините блещукаха във всички посоки, а в далечината се виждаше високата арка на моста Риалто. Гондолите се плъзгаха тихо по черните води на каналите, а светлинките на жълтите им фенери се отразяваха в повърхността на водата. Лампите в дворците и ресторантите караха града да искри.

Беше спокойно и тя лесно можеше да си представи Ник да стои тук нощем и да гледа града.

— Това е любимото ми място в цяла Венеция — прошепна той с устни, заровени в косата й.

— Поразително е.

— Знам, че тази вечер е малко студено за стоене навън, но исках да видиш гледката.

По тази причина купих точно този дворец.

— Радвам се, че си го купил. Красиво е.

Той я завъртя, после повдигна брадичката й.

— Но не толкова красиво като теб, cara.

Той наведе глава, устните му завладяха нейните, галеше я нежно и сладко и Джулия едва не се разтопи в локвичка на земята. Макар че не го искаше, глупавото й сърце се изпълни с любов към този мъж. Тя се притисна в него и изля чувствата си в целувката, казвайки му без думи какво изпитва. Че се интересува от него. Какъв прекрасен и неочакван подарък са били последните седем дни. И колко ще съжалява за страданието му, когато накрая разкрие тайната й.

Защото вече разбираше какво трябва да направи, за да защити и двамата.

Целуна го за сбогом.

 

 

Ник откри, че си подсвирква — подсвирква, за Бога, — докато прави последните няколко стъпки към „При Флориан“. Щеше да се срещне със стар приятел на кафе, а после щеше да се отбие в двореца на Джулия да я изненада.

Тя му липсваше. Макар че не я бе виждал само два дни, те му се струваха като две години. И не беше само физическото облекчение. Липсваше му да се събужда до нея. И ароматът й. Всъщност всичко в нея. По дяволите, само да го чуеше някой, да страда за жена. Не бе мислил, че някога ще се случи с него, но ето че се бе случило… и той нямаше нищо против. Чувството, което изпитваше към Джулиет, му се струваше правилно.

Макар че Джулиет бе странно тиха последния път, когато я видя, а това бе в деня, в който си тръгна от двореца му след седемдневното им споразумение. Не бе сигурен каква е причината за настроението й, затова реши да я изненада с подарък.

От сеньор Марселино бе научил колко се бе възхитила от комплекта бижута с камеи и какъв копнеж е бил изписан на лицето й, докато е разглеждала деликатните инкрустации. Ник знаеше, че е пожелала комплекта, но гордостта й й е попречила да го приеме като подарък. Затова го купи и щеше да й да го даде днес.

Нямаше търпение да види лицето й, когато отвори кутийката.

Влезе в кафенето и затърси Куинт в тълпата. Не се изненада, като го видя седнал в задната част да пише трескаво в малък бележник, без да забелязва хубавичката сервитьорка, която правеше опити да привлече вниманието му.

Ник отиде при него.

— Виждам, че не си се променил, Куинт. — Ник посочи с глава оттеглящото се момиче.

— Колтън! По дяволите, радвам се да те видя. — Деймиън Бийчъм, виконт Куинт, се изправи и двамата се потупаха по гърбовете.

Ник изгледа приятеля си и заключи, че Куинт наистина не се е променил от последния път, когато се бяха видели. Малко по-висок от него, Куинт, както обикновено, не бе спретнат, кестенявата му коса бе отметната назад, а дрехите му ужасно не си подхождаха. Обаче бе необикновено интелигентен и предан до крайност.

— Минаха колко, три години? — запита Ник, като седна.

— Нещо такова. Дойдох да те видя в Париж, мисля. И бяхме с онези две прекрасни жени.

— Помня — каза Ник през смях. — Господи, обожавах Париж. Макар че Венеция също е добра с мен.

Сервитьорката се върна и Ник поръча кафе. После се обърна към приятеля си.

— Уинчестър също е тук. Знаеше ли? — Ник, Куинт и Уинчестър бяха близки от „Итън“. Тези стари приятелства бяха единствените, запазили се след скандала, и Ник бе благодарен и на двамата, че останаха до него.

Куинт ококори очи.

— Не. През последния месец бях в Рим. Мога само да си представя как се забавлявате двамата.

— Страхувам се, че не го виждам често. — Всъщност не го бе виждал през последните девет дни. — Къде си отседнал?

— Недалеч оттук. Пристигнах преди два дни. Във Венеция има един учен, с когото искам да разговарям относно.

— Разговорът без съмнение ще бъде интересен. — Двайсетгодишното им приятелство бе научило Ник да прекъсва Куинт, преди да е подхванал някоя тема по философия, инженерство или наука. — И как си, откакто те видях за последен път? Не виждам съпруга до теб.

— Не си ли чул? — Ник поклати глава и Куинт продължи: — Бях сгоден миналата пролет. Момичето избяга в Гретна Грийн с коняря седмица преди церемонията. Което бе дяволски добре. Последното, което исках, бе да съм женен.

Мъката в очите на Куинт издаваше лъжата. Беше очевидно, че момичето е разбило сърцето му.

— Моите съчувствия — каза Ник извънредно сериозно.

Куинт извърна поглед.

— Е, ще оцелея. Като говорим за бракове…

Ник изстена, с което накара Куинт да се засмее.

— Щях просто да кажа, че доста често виждам съпругата ти в Лондон. Не знаеш какво пропускаш, приятелю.

— Повярвай ми, ако е наполовина така прекрасна, колкото Уинчестър твърди, знам добре каква перла е. Но едва ли има значение.

Куинт вдигна ръце.

— Знам добре, че не трябва да водя разговора в тази посока. И така… как са дамите във Венеция?

Ник си помисли за Джулиет и не можа да сдържи усмивката си. Куинт отвори широко очи.

— Добре са, а? Ти определено се усмихваш. И така, коя е тя?

Усмихваше се. Не можеше да се сдържи.

— Всъщност имам връзка с бившата любовница на Уинчестър. Ти трябва да я познаваш. Мисис Джулиет Лейтън.

Куинт наклони глава.

— Коя?

— Мисис Лейтън. — Озадаченото изражение на Куинт не се промени, затова Ник продължи да обяснява: — Имала връзка едновременно с Уелингтън и с регента на принца. Веднъж дала вечеря и сервирала шампанско от нощно гърне. Притежава колекция от диаманти, за които се говори, че съперничат на бижутата от кралската корона. Със сигурност си я спомняш?

— Съжалявам, Колт. Нямам представа за кого говориш. Бившата любовница на Уинчестър, казваш?

— Тя е от Лондон. Джулиет Лейтън. Трябва да си чувал за нея. — Ник се смръщи и се опита да не показва раздразнението си от неуслужливата памет на приятеля си. Но нещата, които се говореха за Джулиет, наистина граничеха с измисленото. Всеки пламенен мъж в Лондон на възраст над дванайсет години би трябвало да е чувал името й.

— Хайде, Куинт.

— Не. Не съм чувал за нея. А ми се струва, че не е от жените, които лесно бих забравил. Може би Уинчестър те мами. Знаеш колко обичаше да си прави шеги с нас.

Куинт отпи тихо от кафето си, докато Ник се опитваше да осмисли чутото. Би ли направил Уинчестър такова нещо? Какво би се надявал да спечели? В подобен план би се изисквало сътрудничеството на Джулиет. Защо те двамата биха… Не, подобна идея бе абсурдна.

Ник се отърси от глождещото го безпокойство и скоро заговориха за други неща. Изминаха няколко часа и Ник осъзна, че няма търпение да види Джулиет.

— Трябва да вървя, Куинт. Но ела по-късно и ще излезем тази вечер.

Ник излезе и завари Фиц отвън. Когато го видя, камериерът му отлепи гръб от стената.

— Каня се да отида до двореца на мисис Лейтън. Вземи гондолата и ще се срещнем там.

Фиц кимна.

— Внимавай.

— Посред бял ден е. Всичко ще е наред. Имам нужда да повървя, за да проясня ума си. — Без да каже и дума повече, той се обърна и закрачи, пробивайки си път през тълпите войници, купувачи и туристи на площад Сан Марко.

Като стигна пред двореца на Джулиет, Ник вече се бе убедил, че няма причина за тревога. Куинт със сигурност не познаваше всички в Лондон, а и напоследък много пътуваше. Разбира се, съществуваше също и възможността мисис Лейтън да не е така известна, както мълвата твърдеше. Ник познаваше силата на лъжата и знаеше колко бързо се разпространява тя.

Но оставаше и капка съмнение. Беше се изгарял и преди и знаеше добре, че не трябва да се доверява на никого.

Опита се да се успокои, като си поеме няколко пъти дълбоко дъх. Не се получи. Нямаше да се почувства по-добре, докато не видеше Джулиет и не й зададеше сам въпросите, които го измъчваха. Коя си ти? На глупак ли ме правите двамата с Уинчестър?

Почука на вратата и зачака в благоуханния венециански следобед, пристъпвайки от крак на крак. Почука още веднъж. Къде, по дяволите, бяха всички? Натисна бравата и вратата се отвори със скърцане. Пристъпи в коридора.

— Джулиет? Уинчестър? Има ли някого тук?

Никой не се появи, затова той продължи нагоре по стълбите към главния етаж.

Обгръщаше го мрак. Не светеха лампи, не бяха запалени и свещи, прозорците бяха затворени и го изпълни страх.

— Джулиет? — извика.

Като се изкачи на следващата площадка, Ник откри отговора.

Чекмеджетата в първата стая бяха отворени и всичките бяха заплашително празни, сякаш живеещите тук си бяха тръгнали набързо.

— По дяволите! — изрева той, преминавайки от стая в стая — само че всички стаи изглеждаха еднакво.

Върна се замаян на първия етаж. Бяха си заминали? Бе си тръгнала, без да му каже и една проклета дума?

Не можеше повече да отрича истината. Беше го зарязала. Защо иначе щеше да напусне двореца, без да го уведоми? Господи, нищо чудно, че Куинт въобще не бе чувал за нея.

Ник се върна със залитане в дневната с надеждата да открие някакви признаци на живот, някакво доказателство, че всъщност не го е напуснала. Само че такова нямаше. Мебелите мълчаха, а наемателите си бяха отишли.

Погледът му бе привлечен от бележка на лавицата над камината. Беше адресирана до него. Сърцето му пропусна един удар. Може би беше от Джулиет и щеше да му обясни защо бе заминала така прибързано. Ник се спусна към нея и счупи печата, като очакваше да прочете, че нещо непредвидено я е принудило да напусне Венеция.

Обаче бележката не беше от Джулиет. А от Уинчестър. И думите накараха кръвта му да замръзне във вените.

Колт, ако четеш това, значи вече знаеш, че сме заминали.

Някога ти казах, приятелю мой, че ще съжаляваш, ако продължаваш да пренебрегваш съпругата си. Страхувам се, че този ден дойде.

Мисис Джулиет Лейтън никога не е съществувала. Тя е създадена от въображението на докарана до отчаяние жена. Жена на ръба на безнадеждността, убедена, че няма друга надежда, освен да сътвори легендарна личност, за да привлече вниманието на съпруга си. Твоето.

Да, Джулиет Лейтън е всъщност Джулия Сийтън, херцогиня Колтън.

Знам, че е възможно никога да не ми простиш за стореното. Надявам се само да разбереш причината, поради която изпитвам съчувствие към съпругата, която ти изостави преди осем години. Както винаги, се грижа най-вече за твоите интереси. Ние трябва да се върнем в Лондон. Не знам какво се е случило между теб и Джулия през последните няколко дни, но тя настоява да си тръгне от Венеция. Нямам избор, освен да придружа нея и леля й обратно до дома им.

Не знам кога ще те видя отново, Колт, но най-искреното ми желание е да останем приятели.

Надявам се, че някой ден ще разбереш.

Твой Саймън

Ник отиде със залитане до един стол и се отпусна изумен на него. Кръвта бучеше в ушите му. Стаята се въртеше, затова се хвана здраво за дръжките на стола. По дяволите, нима беше вярно? Джулиет беше… съпругата му?

Смачка бележката в дланта си, недоверието му малко по малко бе преборено и той вече си мислеше: Защо не? Мускулите му се свиха и гняв замъгли очите му. Беше изигран. От съпругата си. Тя бе стояла пред него, бе му се усмихвала, бе му се присмивала и бе легнала с него… като през цялото време е знаела, че го лъже.

Тази курва.

Всичко е било игра. Клюките, флиртуването, целувките. Тя просто е искала той да я преследва, да падне в краката й. И той го бе сторил, какъв проклет идиот беше. Това бе някакво отмъщение за осемгодишното пренебрегване. Господи, и нещата, които й бе казал… Ник бе разкрил пред нея свои страни, за които никой не знаеше.

И двамата с Уинчестър му се бяха присмивали през цялото време.

От болката едва не се преви надве. Никога досега не се бе чувствал така предаден. Нито когато брат му не му беше повярвал, нито когато семейството му му бе обърнало гръб. Не, това бе хиляди пъти по-лошо. Преглътна раздразнението, което се надигаше у него, и прибра бележката в джоба на палтото си.

Излезе от двореца и тръгна към гондолата си, а ботушите му потропваха по каменната настилка. Усещаше сърцето си празно, сковано от студ. Никакви чувства или емоции. Фиц стоеше на дока и безразлично чакаше завръщането му.

— У дома — каза рязко Ник и скочи в лодката. Отпусна се на пейката и зарови лице в ръцете си.

Докато изминат краткото разстояние до двореца му, си спомняше всеки миг с нея, всяка лъжлива усмивка, всяка измамна въздишка. Бяха ли двамата с Уинчестър любовници? Уинчестър бе отрекъл да има чувства към нея, но кой мъж би отишъл толкова далеч, за да помогне на жена, от която не се интересува?

Ник се закле, че те двамата ще съжаляват, задето го бяха направили на глупак, независимо къде трябва да отиде и какво трябва да направи.

Когато гондолата спря на дока, Ник скочи и ръката му докосна издутината в джоба на палтото му. Изведнъж си спомни подаръка, който бе купил за Джулиет — не, нека бъде за съпругата му. Уникалният и изкусно инкрустиран комплект бижута с камеи. Семпъл и елегантен, за каквато мислеше Джулиет. Извади кутийката и я задържа в протегнатата си ръка, а гневът кипеше в него. Неговата собствена глупост му се подиграваше.

А какво ще кажеш за съпругата си? — беше го запитала. — Не си ли любопитен какво се случва с нея?

С разтърсващ душата вик Ник захвърли кутийката възможно най-далеч в черните води на канала.

 

 

— Какво има, Колтън? Какво се е случило? — запита Куинт от прага.

Беше ранна вечер, а Ник се опитваше бързо да приключи всичките си дела във Венеция. Едва сега си спомни, че бе казал на Куинт да се отбие привечер. Последното, от което имаше нужда, бе компания, но откри, че, странно, не може да помоли приятеля си да си тръгне.

Куинт се разположи на един стол срещу бюрото на Ник.

— Виждам, че си ядосан. Какво има?

Нямаше причина да крие истината от Куинт. Съвсем скоро щеше да му се смее цял Лондон, разбрал за унижението на Покварения херцог. Ник нямаше доверие на гласа си, затова просто хвърли на Куинт бележката на Уинчестър и продължи да пише.

Измина дълга минута. Докато Куинт четеше писмото, в стаята цареше мъртвешка тишина. Като свърши, той го сгъна и го остави на бюрото.

— Красива е, нали?

Ник вдигна рязко глава и изгледа Куинт с присвити очи.

— Да, за курва. Доста красива. — Вниманието му отново бе погълнато от писмото, което пишеше, но почти без да вижда думите върху хартията.

— О, хайде, Колтън. Значи си легнал със съпругата си. И ми се струва, че това ти е доставило удоволствие, ако се съди по думите в кафенето. Никой не иска да бъде зарязан, но поне можеш да зачеркнеш да консумирам брака си от списъка с нещата, които трябва да направиш, преди да умреш.

— Това бе в списъка ми с неща, които не трябва да правя. Никога — сряза го Ник. — А жената, с която легнах, не бе девица, Куинт. Беше умела в изкуството на любовта. И с кого го е упражнявала? С Уинчестър? — Осъзна, че крещи и се застави да се отпусне.

Куинт смръщи вежди.

— Е, това не изглежда вероятно. Но ти си изми ръцете от нея още на церемонията. Човек едва ли може да обвинява момичето, че е искало да бъде обичано.

— Господи, Куинт. Сега не е време за логика. — Ник потърка лицето си с длан. — Добре, ако онова, което казваш, е вярно, защо ме е намерила? Можела е да има всеки мъж в Лондон. Защо е измислила тази фантастична история за куртизанката, на която никой мъж не може да устои, а после ме съблазни?

— Не ми се иска да разсъждавам, но може би не си се замислил за най-очевидната от всички причини.

Ник не можеше да предположи нищо друго, освен че е искала да го унижи и да потърси отмъщение.

— И каква е тя?

— Може би друг мъж е посял семето си в съпругата ти и тя се опитва да те убеди, че детето е твое.

Изведнъж не му достигна въздух, а после го разтърси нов и още по-силен гняв и стисна болезнено гърлото му. Тази мисъл дори не му беше минала през ума.

Докарана до отчаяние, беше написал Уинчестър в бележката. Жена на ръба на безнадеждността.

И тогава всичко придоби смисъл. Измислената личност, фактът, че той бе цел на домогванията й, съдействието на Уинчестър… Тя искаше копелето на някой друг мъж да бъде смятано за негово дете.

Да върви в ада дано.

— Чакай — каза внезапно Ник, — коремът й бе съвсем плосък. В кой месец започва да личи?

Куинт вдигна ръце и сви рамене.

— Проклет да съм, ако знам. Чух, че двамата с Уайндъм били много близки за известно време. Но всъщност засяга ли те истински, пък дори и да носи чуждо дете? Бих предположил, че ще изпитваш облекчение, след като не си имал намерение да й дадеш дете.

Ник разтри челото си. Може би се бе чувствал по този начин, преди да я срещне. Преди да я държи в прегръдките си. Мисълта, че друг мъж я е имал, че е бил в нея… едва не го подлудяваше от ревност.

— Не изпитвам облекчение — каза, преди да се върне към документите си. — Това всичко ли е, Куинт?

Чу Куинт да въздиша.

— Познавам те достатъчно добре и виждам, че няма да оставиш това така. Е, какво имаш намерение да направиш?

Ник не вдигна очи от листа.

— Ще ги накарам да съжаляват, разбира се. Възможно най-бързо ще тръгна за Лондон.

Куинт отново въздъхна, този път по-тежко.

— Е, в такъв случай е по-добре да дойда с теб.

 

 

Джулия стискаше стените на лодката. Току-що бе изпразнила стомаха си в Ламанша. Отново. Господи, никога в живота й не й беше прилошавало така.

Четириседмичното пътуване от Венеция бе истинско нещастие. Към вината, която изпитваше, защото бе напуснала Ник така внезапно, се добавяше и липсата на месечния й цикъл. Всъщност Джулия бе постигнала целта си. Беше бременна.

Притисна длан към корема си, в който сега растеше мъничък живот. Част от нея изпитваше облекчение, че планът й е успял, но друга — и тя бе по-голямата — скърбеше за бащата, когото бебето й нямаше да познава, и за съпруга, какъвто Джулия никога нямаше да има. За Ник.

Обаче Джулия нямаше време да скърби. Стореното бе сторено, както би казала леля Тео. Джулия трябваше да продължи напред и да роди детето, което носеше.

Джулия планираше да му пише, като стигне в Лондон. Щеше да му се извини, че е тръгнала така внезапно от Венеция, и да му каже коя е всъщност. И макар че щеше да я намрази, поне щеше да му обясни причините, продиктували действията й. Може би някой ден той щеше да й прости.

Господи, липсваше й. Съединяването на телата им в тяхната последна нощ бе като експлозия. След като слязоха от покрива на двореца, те бяха изгладнели един за друг и едва успяха да стигнат до стаята му, преди да си съблекат дрехите. След това той я прегръщаше така силно и очите му изразяваха нова емоция. Джулия бе почти сигурна, че той има чувства към нея.

Може би я обичаше така, както тя него.

Точно затова си бе тръгнала от Венеция. Искаше да сложи край на плана си, преди и двамата да са пострадали по-тежко.

— По-добре ли си? — Летя Тео стоеше до Джулия и на ангелското й лице бе изписана загриженост.

— Да — отговори тя и бавно отиде до един стол на палубата. Седна и затвори очи, напълно изтощена. Студеният вятър спомагаше за успокояването на развълнуваното море и стомахът й също се успокои. Загърна се по-плътно в обточената си с хермелин пелерина и пъхна ръцете си в маншона.

— Тревожа се — каза леля Тео и седна на стола до Джулия. — Не съм те виждала толкова зле.

— Просто морска болест. Ще съм добре, когато стигнем Дувър.

— Нямам предвид това. Имам предвид съпруга ти. Влюбена си в него.

В очите й се появиха сълзи и Джулия прехапа устни в опит да не заплаче. Не отговори на Тео, но мълчанието й бе красноречиво.

— О, мила моя. — Тео пъхна ръка в маншона, за да стисне тази на племенницата си. — Нещастна си, откакто тръгнахме от Венеция, и аз заподозрях причината. Толкова съжалявам. Да обичаш мъж, който не отговаря на чувствата ти… Болезнено е, това е сигурно.

— Там е работата. Вярвам, че той също има чувства към мен. Искам да кажа — към мисис Лейтън. Може би дори я обича. И да го нараня по този начин. Не мога да продължавам. Затова трябваше да си тръгнем. — Пое си неуверено дъх. — Не очаквах това да отиде толкова далеч. Не очаквах да се влюбя в него.

Тео въздъхна.

— Сърцето обича, когото обича. Бихме искали да можем да го контролираме, но не можем.

Седяха в мълчание няколко минути.

— Ще му кажеш ли в такъв случай? — запита Тео.

Джулия кимна.

— Веднага щом се върнем в Лондон. Дължа му поне това.

— Ще му кажеш ли и за бебето?

Джулия обърна рязко глава към леля си.

— Знаела си?

— Разбира се! Очите ми може и да са замъглени в някои нощи, но все още виждам. Щастлива ли си, че си бременна?

Джулия се усмихна на леля си, но устните й трепереха.

— Да. Винаги ще имам част от Ник и макар че никога вече няма да се видим, ще имам син или дъщеря, резултат от красивата ни седмица заедно. — Стисна ръката на леля си. — Тео, ще ми помогнеш ли да отгледам бебето?

— Разбира се! — възкликна Тео. — О, мила моя, за мен ще бъде чест.

— Какво ще бъде чест за теб? — До тях стоеше Саймън с ниско нахлупена шапка и тежко вълнено палто, които да го предпазват от силния вятър.

— Тео — каза Джулия, — ще ни извиниш ли за миг със Саймън?

Леля й кимна и се изправи.

— Моля те, ела долу и си почини малко, когато свършите.

— Ще го направя — обеща Джулия, преди леля й да се отдалечи. — Моля те, седни, Саймън.

Саймън я изгледа внимателно, но седна.

— Все още ли ти е лошо?

— Да, но не това трябва да ти кажа. — Пое си дълбоко дъх. — Бременна съм. С детето на Колтън.

Той се усмихна.

— Моите поздравления в такъв случай. Много се радвам за теб.

— Така ли? Подозирах, че ще си гневен. Колтън ти е приятел все пак. И вероятно си знаел, че не иска деца.

— Не съм ядосан, Джулия. Щастлив съм, че получи каквото искаше. И кой знае? Може би всичко ще завърши по-добре, отколкото очакваме.

— Какво искаш да кажеш с това?

Той сви рамене, обърна се и втренчи поглед във водата.

— Мисля да пиша на Колтън веднага щом пристигнем в Лондон — каза тя след малко.

— Предположих, че ще го направиш. — Саймън протегна крака пред себе си. — Любопитен съм какъв ще бъде отговорът му.

Стомахът на Джулия се сви. Дали въобще щеше да й отговори? Мислеше, че не е възможно. Ник щеше да бъде бесен, но тя имаше нужда той да признае детето за свое.

— Колко още дни остават до Дувър, как мислиш? — запита тя.

— Два. Защо?

— Защото не знам дали ще издържа толкова дълго. — Джулия скочи от стола и се втурна към перилата, за да повърне отново.