Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Порочни лъжи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Courtesan Duchess, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 68гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
Silverkata(2020)
Корекция и форматиране
Epsilon(2020)

Издание:

Автор: Джоана Шуп

Заглавие: Херцогинята куртизанка

Преводач: Силвия Желева

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Уо; „Егмонт България“ ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Печатница: „Инвестпрес“ АД, София

Излязла от печат: 30.04.2016

Редактор: Русанка Одринска

Художник: Ebru Sidar/ Trevillion Images

Коректор: Ваня Петкова

ISBN: 978-954-27-1732-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9492

История

  1. —Добавяне

Втора глава

За да уловиш погледа му, бъди едновременно изкусителка и девица. Невинна куртизанка е онова, което повечето мъже желаят вечер.

Мис Пърл Кели към херцогиня Колтън

Херцог Колтън вървеше бързо към площад Сан Марко, като заобикаляше големите локви, останали след пороя, изсипал се по-рано през седмицата. По това време на годината Венеция представляваше acqua alta, което ще рече, че по-ниските части на града често биваха наводнявани от поройни дъждове. Водата и в града, и около него беше нещо естествено тук.

Ник продължи по дясната страна на площада и влезе в двореца на Флориан. Веднага видя Уинчестър, седнал до маса в задната част на претъпканото кафене.

Уинчестър се изправи и потупа Ник по рамото.

— Дяволски се зарадвах да получа бележката ти. Мина прекалено много време.

— Наистина, приятелю. — Мъжете седнаха и Ник си наля чашка кафе от каничката на масата. — Трябва да призная, че снощи ме изненада.

— Така ли? Изглежда забележително, че съм във Венеция от две седмици и досега не съм пресякъл пътя ти. Но пък бях доста зает…

— А, имаш предвид твоята мисис Лейтън? Прекрасна е. — Ник знаеше, че прекрасна е слабо казано. Изумителна и очарователна бяха много по-точни описания.

— Само временно. Никой не се задържа при нея за дълго. Нямаш представа какво съм обещал, за да я убедя да дойде на това пътуване. И въпреки това се страхувам, че ще бъда заменен в минутата, в която акостираме на пристанището в Лондон, ако не и преди това.

— Проницателна дама, нали?

Уинчестър кимна.

— Умна и безмилостна. Едва ли все още има нужда от пари. Жена с нейните средства може сама да избира любовниците си. И то по други критерии.

— И по какви критерии е избрала теб?

— Искаш да кажеш, освен репутацията ми в леглото? — Ник изсумтя и Уинчестър се засмя. — Обещах й, че ще останем във Венеция, докато тя иска. Това и сандъче с бижута, достатъчно големи да накарат и принцеса да се изчерви.

Ник се надяваше, че Джулиет ще остане достатъчно дълго двамата да се опознаят по-добре. Снощи беше усетил привличане и след като бе флиртувала с него, беше сигурен, че тя също го е почувствала. Обаче не искаше да обиди един от най-старите си приятели.

— А ако си намери някого другиго, докато е във Венеция?

Уинчестър сви рамене и отпи от кафето си.

— Не мога да кажа, че би ме изненадало. — Хвърли на Ник многозначителен поглед. — Смятам, че ти имаш план да ме отстраниш. Колко си подъл, Колтън.

Въпреки шеговития тон на Уинчестър на Ник му се прииска да вдъхне увереност на приятеля си.

— Само с твоето одобрение. Ти си един от шепата мъже, които са заставали зад гърба ми през всичките тези години. Мисис Лейтън е интригуваща, но не си струва заради нея да разваля двайсетгодишно приятелство.

Уинчестър доби смутен вид, което озадачи Ник. Може би всичките тези години зад граница го бяха направили по-сантиментален от общоприетото в ръждясалата стара Англия.

Понечи да се извини, но Уинчестър вдигна ръка.

— Нямам нищо против, ако си опиташ късмета с нея, Колт. Няма да е първата жена, която губя в твоя полза. Но тя си има своите причини да избира любовниците си. Не мога да я задържа, не повече, отколкото бих могъл да задържа вятъра.

— Колко поетично — присмя му се Ник. — Ставаш доста красноречив на стари години.

— След като ти си с няколко месеца по-голям от мен, ще се въздържа от коментари относно възрастта. Но ако ще си опитваш късмета с моята Джулиет, трябва да започна да й търся заместничка. Как са жените във Венеция?

— В изобилие — отговори Ник с широка усмивка. — Талантливи. Красиви. — В ума му изникна образът на Франческа, която му бе любовница почти година и с която се бяха разделили само преди няколко месеца. С маслинова кожа, черна коса и дълги крака, тя имаше огнен темперамент, който бе равен на неговия. Отношенията им в леглото с нея бяха ожесточена битка за контрол. — Притежават дух. Не са като англичанките.

— Не съди толкова прибързано. Има една англичанка, която със сигурност притежава всички тези качества.

— Може би ще имам възможността да направя сравнение. Има ли мистър Лейтън?

— Не. Умрял преди години и оставил бедната жена без никакви средства. Има обаче благородници сред потеклото й. Баща й е братовчед на граф Килбърн, мисля. — После Уинчестър стана сериозен и Ник се приготви да чуе каквото имаше да му казва. — Колт, заради приятелството ми със съпругата ти се чувствам длъжен…

— Достатъчно. Нима не го обсъдихме снощи? Аз…

— Остави ме да говоря! — Уинчестър рязко остави чашата си. — Може би ще дойде ден, когато ще съжалиш за лошото си отношение към нея. Дори сега развратниците я обикалят като желано агне. Тя ще се умори да те чака и Господ да ти е на помощ, когато това стане, Колт.

Ник не обърна внимание на лекото чувство за вина, породено от думите на Уинчестър. Напомни си, че съпругата му не е нищо повече от инструмент, с който баща му го контролира. Тя е най-доброто, което някога си имал, неблагодарни хлапако. Мислиш си, че можеш да имаш нещо по-добро, момче? Ник нямаше намерение да прави нищо, което баща му иска от него, макар и арогантният кучи син да бе отдавна мъртъв.

Той се овладя, пребори се със студенината и с гнева, надигащ се в гърдите му, и спокойно отпи от кафето си.

— Ако съпругата ми си намери някого другиго, толкова по-добре. Никога не съм искал наследник и от мен няма да излезе добър херцог и съпруг. Нейно благородие е свободна да прави каквото пожелае. По дяволите, тя е проклета херцогиня без съпруг, който да пречи на свободата й. Как е възможно да се оплаква?

Уинчестър забарабани с пръсти по масата, сигурен знак, че отговорът на Ник е предизвикал раздразнение у него.

— Името й е Джулия, Колт. Тя е живо и дишащо същество и няма вина за случилото се. Знам, че обвиняваш баща си, но я караш да страда без никаква причина. Щом не искаш да живееш в Англия, изпрати човек да я доведе тук.

Част от Ник беше съгласна с разума в тези думи, но по-голямата и по-гневна негова част искаше да накаже всички от семейството му — включително жената, която се бе омъжила за него. Освен това защо жена с добро възпитание би искала него, мъж, по-запознат с бордеите, отколкото с балните зали? Господи, тя бе толкова млада и красива — и толкова невинна — в деня на сватбата им. Как би могъл да опетни толкова целомъдрено момиче, след като бе принудил собствения си брат…

Ник преднамерено сложи край на хода на мислите си. Не, за съпругата му беше по-добре да си намери млад мъж с добра титла, който да е внимателен и нежен любовник.

— Няма да изпратя да я доведат и няма да се извиня. Ако си й истински приятел, вярвам, ще й предадеш какво съм казал. Нека открие щастие другаде, защото не може да е щастлива с мен.

Уинчестър се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си.

— Чудесно. Но правиш грешка.

Ник изгледа приятеля си замислено.

— Да не би да имаш чувства към съпругата ми? Необичайно загрижен си за нейното щастие. — Уинчестър почервеня и Ник добави: — Аз не изпитвам нежни чувства към нея. Но ако ти изпитваш, обещавам, това няма да повлияе на приятелството ни. Всъщност ще обясни защо си така решен да ме видиш да се връщам в Англия.

— Не съм влюбен в Джулия. Това важи за Уиндъм. — Като чу новината, Ник повдигна вежди, но не направи никакъв коментар. Уинчестър продължи: — Не мислиш ли, че даде достатъчно време? На скандала, имам предвид. По дяволите, минаха осем години, Колтън. И като гледам Темпълтън да се държи така, сякаш той е херцогът… Господи, отвратително е.

Ник поклати глава.

— Цял Лондон вярва, че съм съблазнил снаха си, което е накарало брат ми да препусне така бързо в гнева си, че да падне от коня и да си счупи врата. Това, както и всичките глупости относно Покварения херцог, никога няма да позволи на обществото да ми прости.

— Прякорът е заслужен. Аз самият съм бил свидетел на голяма степен на поквара в младежите ти години. След като наследи титлата, този прякор просто стана удобен за злите езици. — После сниши глас. — Но, Колт, и двамата знаем какви са истинските обстоятелства за смъртта на брат ти.

И аз понасям всеки ден чувството за вина, породено от тези обстоятелства.

— Това нищо не променя. Да не споменаваме, че докато майка ми е жива, просто си хабиш думите.

Вдовстващата херцогиня заслужаваше повече от всички гнева на Ник — ако не и нещо повече. Все пак тя беше тази, която настояваше гувернантката да води само брат му в дневната при родителите му. Никълъс има лоши маниери и е абсолютно недостоен за името Сийтън. Само Хари може да слиза в уречения час. Никой друг.

Оттогава насетне Ник бе решил, че няма нужда от семейството си. И наследяването на титлата не беше променило нищо.

— Животните, които изяждат малките си, имат по-силен майчински инстинкт от майка ти — измърмори Уинчестър. — Видях я наскоро. Изгледа ме с драконския си поглед от другия край на претъпканата бална зала.

— С неодобрение, без съмнение заради дългогодишното ни приятелство. След като всички други имаха здравия разум да прекратят взаимоотношенията си с мен. Моля те, изфабрикувай най-ужасните и сензационни истории за мен и ги разкажи на вдовстващата херцогиня следващия път, когато я видиш. Страхувам се, че сегашното ми местонахождение е прекалено далеч от Лондон, за да достигне поведението ми до ушите й по някакъв друг начин.

— Относно тази твоя похот — каза провлечено Уинчестър. — Ако нещата с Джулиет имат развитие, ще бъдеш… внимателен с нея, нали?

— Внимателен? — Ник се намръщи. За какво по-точно се тревожеше Уинчестър? Той подозираше, че ако мисис Лейтън бе така талантлива, както твърдеше мълвата, тя бе напълно способна да постигне своето с всеки мъж.

Уинчестър махна с ръка.

— Знаеш какво имам предвид.

— Не, не знам. Нямам ни най-малка представа.

— Тя може да изглежда… светска дама. Но е добра актриса. Всъщност всички жени в нейното положение са — поправи се той. — Не бих искал да я видя наранена.

Нещо не бе наред. Ник го усещаше с вътрешностите си. Може би Уинчестър наистина изпитваше чувства към Джулиет — чувства, които тя не споделяше. Все пак приятелят му нямаше да бъде първият мъж, влюбил се в куртизанка. Достатъчен бе само един поглед към Фокс и неговата мисис Армистед.

— Ако предпочиташ така, аз няма да…

— Не — прекъсна го Уинчестър. — Просто искам следващият й закрилник да бъде също така… щедър с нея като мен.

— В такъв случай няма от какво да се страхуваш. Ще бъда също толкова мил и щедър, ако тя ме приеме.

— Все още не съм срещнал жената, която може да ти устои, Колт. Беше така дори още преди да станеш херцог. Обаче мисис Лейтън сама ще реши.

 

 

На следващата вечер Джулия и Саймън влязоха в ложата на херцога в Ла Фенис. С благородна и все пак семпла архитектура отвън, операта бе луксозна отвътре. Редици частни ложи, предназначени за най-богатите, опасваха позлатената зала, а подът осигуряваше достатъчно пространство за хората с по-оскъдни средства.

Голямата ложа на Колтън бе претъпкана — вътре имаше поне шестима мъже и още толкова жени. Не й се наложи обаче да търси съпруга си, тъй като той веднага застана до нея.

— Мисис Лейтън — поздрави я херцогът, а тя направи реверанс. Той обходи с поглед бродираната й бяла сатенена рокля, сребристата лента за коса и смарагдовозелената мантия. — Изглеждаш зашеметяващо тази вечер.

Тя можеше да каже същото за него. Херцогът бе облечен с отлично скроен фрак, бричове и бяла жилетка с един ред копчета, която подчертаваше стройното му тяло. Снежнобялото му шалче бе нагънато така, че образуваше сложна плетеница под току-що обръснатата брадичка и ярко контрастираше с тена му. Като забеляза, че тя го гледа втренчено, я дари с усмивка, едновременно интимна и лукава — като че ли двамата споделяха шега, която само те разбираха. Тя започна да диша учестено въпреки твърдото си решение да остане спокойна.

— Добър вечер, Ник.

Ник поздрави Саймън, а после представи останалите присъстващи. Сред тях бяха двама посланици — един бивш и един настоящ, — както и руски граф, венециански художник и френски актьор. Жените бяха красиви, но дрехите и поведението им подсказваха, че между тях няма съпруги.

Е, ако не се броя аз, помисли си Джулия.

Ник ги поведе към местата им. Джулия използва възможността да отметне назад кичур коса, спуснал се над челото й. Фиорела, младото момиче, което бе наела за камериерка, не бе така сръчна с прическите като Мег, която бе останала в Лондон. Тази вечер Фиорела бе повдигнала гъстата червена коса на Джулия в артистично подредени къдрици, закрепени със сребриста лента. Но един неподдаващ се на контрол кичур се бе изплъзнал и покриваше почти напълно дясното й око. Тъй като не можеше сама да направи прическата си, Джулия нямаше друг избор, освен да не му обръща внимание.

Започнаха да заемат местата си и тя не се изненада, че е настанена между Ник и Саймън. От другата страна на Саймън имаше празен стол, но скоро бе зает от изумително красива венецианска актриса. Ник се отпусна на мястото си и притисна крака си до този на Джулия. Тя вдигна бинокъла си, за да разгледа публиката, и си пожела сърцето й да забие по-бавно.

— Хареса ли цветята, Джулиет?

Предишния ден Ник й беше изпратил огромен букет бели рози в многоцветна ваза, изработена от муранско стъкло. Подаръкът бе изумително красив. Текстът на придружаващата го картичка бе кратък и хитро написан: „За приятелството ни“.

Част от нея бе така завладяна от гняв от този жест, че й идеше да му се разкрещи като съпруга на рибар. Цели осем години не си бе направил труда да изпрати на съпругата си бележка, а какъв подарък само изпращаше на жената, която бе срещнал преди по-малко от двайсет и четири часа. Джулия преглътна гнева и горчивината си и си припомни ролята, която играеше, както и причината за това. Целта й тази вечер бе да флиртува, да направи херцога подвластен на чара си.

— Цветята бяха изящни, Ник. Прекалено си щедър — отговори тя и му хвърли кокетен поглед изпод миглите си.

— Страхувам се, че имаш високи стандарти, Джулиет. Чух, че веднъж си върнала огърлица на Уелингтън, защото броят на диамантите бил нечетен.

Джулия захапа вътрешната страна на бузата си, за да не се разсмее. Специално този анекдот беше принос на леля Тео към легендата за мисис Лейтън.

— О, тази история е отегчителна. Не съм направила нищо подобно. — Джулия отново вдигна бинокъла си, за да разгледа безгрижно тълпата. — Върнах я, защото беше грозна.

Смехът на Ник бе кратък, но съвсем искрен.

— Е, ще положа усилия да подбирам по-грижливо подаръците си.

— Ще има ли още подаръци, Ник? — Искаше думите й да прозвучат игриво и съблазнително, но гласът й излезе дрезгав и страстен.

Той спусна клепачи и се приближи още по-плътно до нея.

— Каквото пожелаеш, Джулиет, ще бъде твое.

Джулия не можа да сдържи спазъма, който разтърси тялото й от главата до петите. Благодарение на указанията на Пърл чувственото обещание в гласа му не й убягна. Тя знаеше съвсем точно какво иска той от нея и можеше само да е благодарна, че Ник не знаеше какво иска тя от него.

Музиката набра сила и й спести нуждата от отговор.

Съпругът й притискаше крака си в нейния и така осуетяваше всичките й опити да се потопи в героичната опера на Росини. Тя използва възможността да премисли плана си.

Първо, трябваше да предизвика интереса на Колтън. Следващият етап беше да скъса публично със Саймън. Тогава Колтън щеше да се впусне да я преследва и след няколко дни тя щеше да му позволи да я улови. А после оставаше само да се впуснат в онези занимания, които бяха стари като времето. Толкова често, колкото бе възможно.

Джулия беше нервна, но не и уплашена. Пърл я бе запознала с основните подробности и бе споделила с нея някои начини да засили удоволствието на мъжа. Също така Джулия, въпреки първоначалното си смущение, се беше научила да постига и собственото си удоволствие. Пърл й бе разяснила, че всяка куртизанка, постигнала успеха на мисис Лейтън, би подсигурила удоволствието и на двамата партньори.

Джулия обаче не беше подготвена за усещането да седи до този неустоимо привлекателен мъж, до своя собствен съпруг, и да усеща топлината, която той излъчва през пластовете дрехи. Неговото добре сложено тяло бе така близо до нейното, че раменете им леко се докосваха, и ето че вътрешностите й пулсираха ведно с биенето на сърцето й. Не бе очаквала да е така привлечена от него. Все пак той я беше пренебрегвал толкова дълго, че тя бе събрала достатъчно количество негодувание. Но тези чувства започнаха да се топят, победени от дяволитото му и силно присъствие.

Като се бореше със склонността си истински да го хареса, Джулия се питаше дали това би улеснило, или би направило по-трудно постигането на целта й.

Накрая реши, че няма значение. Темпълтън трябваше да бъде спрян и единственият начин бе да роди наследник на Колтън.

Реши да го изкуши малко. Все пак трябваше да го съблазни.

Джулия позволи на бинокъла да се изплъзне от пръстите й и да падне на покрития с килим под между двамата. Той се приземи с лек шум.

— О! — прошепна тя.

Херцогът обърна глава към нея и повдигна въпросително едната си черна вежда.

— Ник, изглежда, изпуснах бинокъла си. Ще бъдеш ли така добър?

Ник учтиво кимна с глава, преди да се наведе и да започне да търси бинокъла опипом в тъмнината. Джулия изчака секунда и повдигна леко полите на роклята си, както и фустите си, за да разкрие глезените си. Плъзна леко крака си към него и бе възнаградена, когато пръстите му докоснаха леко обутия й в чорап глезен.

Раменете му се напрегнаха, тя като че ли го бе изненадала. После почувства ръката му да се плъзга много бавно нагоре по прасеца й. Докосването му бе като огнен заряд, изгарящ я през коприната. Не можа да сдържи лекия си стон. Пръстите му се спряха зад коляното й, описвайки деликатна фигура. Джулия затвори очи и прехапа долната си устна в опит да запази спокойствие. Нещо горещо и копнеещо се разстилаше ниско долу в корема й, чувство, за което подозираше, че е необуздана страст към съпруга й.

Той, изглежда, не бързаше да отдръпне ръката си и Джулия не беше сигурна колко още ще издържи, преди да започне да стене от блаженство.

— Виждаш ли го, Ник? — прошепна тя едва чуто.

Той отдръпна ръка и секунда по-късно се изправи.

— Бинокълът ти, Джулиет.

— Благодаря ти — измърмори тя и го пое от ръката му.

— Винаги на твоите услуги — отвърна той и дрезгавият му глас правеше посланието повече от ясно.

Бузите й пламнаха и тя бе благодарна за слабото осветление, което скриваше червенината им. През останалата част от първо действие положи усилие да се овладее.

Точно преди да започне второ действие, Ник отново се наведе към нея и в ноздрите й нахлу вече познатият аромат на цитрусови плодове и мускус.

— Може ли по-късно да те придружа до дома ти, Джулиет?

— Саймън ще ме придружи до дома ми. И макар че тази вечер беше много любезен, Ник, не си търся друг партньор за леглото.

— О, не. Прекалено е скоро да станем любовници. — Той се наведе още повече към ухото й и топлият му дъх погъделичка кожата й. — Когато накрая те взема, Джулиет, когато най-после си гола под мен, ще забравиш всеки друг мъж, с когото си била. Ще мислиш само за мен… и ще ме молиш да те направя своя.

Изведнъж всичкият въздух се изпари от гърдите й. През нея премина вълна на желание, толкова силно, че коленете й със сигурност щяха да се огънат, ако беше права. Той бе същински дявол, олицетворение на всичко мрачно, забранено и желано в живота й.

Тя изведнъж изгуби дар слово.

Опита се да измисли нещо остроумно, но не можа.

После в ума й изникнаха думите, които Пърл й бе казала преди месеци. И те излязоха със запъване от устните й.

— Чудя се дали наистина притежаваш уменията, с които да подкрепиш арогантността си.

Очите му се бяха превърнали в течно сребро.

— Ако откриеш уединена ниша, ще бъда щастлив да ти демонстрирам способностите си още преди края на представлението. Все пак, справедливо е да знаеш какво получаваш.

Споменаването на нишата й подейства като обливане със студена вода. Колко ниши и колко жени имаше в миналото му? Без съмнение си бе определял срещи в сгради от Париж до Пиза. Но тя продължи да играе ролята си.

— Ниша? Не те мислех за толкова обикновен. — Имаше намерение да го обиди, но той само й намигна.

— В такъв случай очаквам възможността да докажа колко находчив мога да бъда.

След операта цялата компания се отби в близкото кафене. Саймън я придружи дотам, но щом влязоха, Ник ловко направи така, че да седне до нея. Саймън се озова в другия край на масата до Вероника, актрисата.

Компанията беше оживена и шумна, а пространството бе напоено с аромата на кафе. Джулия си поръча обикновено кафе, а Ник пожела caffe corretto — с малка ракия.

Докато бъбреше с любовницата на местен художник, тя усещаше погледа на Ник върху себе си, напрегнат и тъмен. Гледаше я така, сякаш тя бе следващото му блюдо. Полазиха я тръпки, всеки сантиметър от кожата й оживя и пламна от желание. Пърл Кели й беше казала никога да не пропуска възможност да демонстрира чара си и тъй като Ник я гледаше. Тя плъзна пръсти под двойния ред перли на врата си и започна да си играе с тях, да върти топчетата напред-назад над пълните си гърди, докато говори.

Усети как Ник се наведе към нея и почти долепи устни до ухото й.

— О, как ми се иска в този момент да бъда перла.

Джулия вдигна премрежен поглед към него.

— Така ли? Не мисля, че би искал да си нещо толкова… малко, Ник.

За щастие, в този момент им сервираха напитките и Джулия се зае да добави сметана и захар в кафето си, благодарна, че има на какво да посвети вниманието си. След като се отпуснаха с напитките в ръка, Ник се обърна към нея.

— Е, Джулиет, какво мислиш за творбата на Росини?

— Ободряваща — отговори тя и всички очи се обърнаха към нея. — Много по-зряла от ранните му творби и прекрасен пример за bel canto[1]. Труден тест за мецосопрано, което трябва да притежава определена гъвкавост на гласа и издръжливост, за да изпълни ариите. Особена наслада ми донесе Di tanti palpiti, макар и да мисля, че краят се нуждае от преработване.

Никой не проговори. Отнякъде долетя звънът на лъжичка, ударила се в чинийка. Джулия отпи от кафето си и се наслади на изненадата, която отговорът й бе предизвикал. Никога не би признала, но подреждаше мислите си от мига, в който завесата се бе спуснала, с надеждата да впечатли херцога.

— Има нужда от преработване? — запита някой от насядалите около масата.

Джулия кимна.

— Краят е прекалено мрачен. Росини щеше да се ползва с по-добро отношение, ако Танкреди научеше за невинността на любовницата си и се върнеше триумфиращ у дома си. Не си ли съгласен, Ник? — Тя хвърли поглед към Саймън, който й намигна окуражително.

— Да. — Ник се облегна назад. — Макар че подобен край едва ли би бил в съгласие с историята на Волтер, на която се базира операта.

— След като Волтер е мъртъв, едва ли има смисъл някой да се тревожи за неговото неодобрение, в случай че си позволи известна свобода. — Джулия се усмихна широко, неспособна да сдържи радостта си от размяната на забележки.

— Е, позволяването на свобода е нещо, с което Колтън е добре запознат — вметна настоящият британски посланик в Австрия, лорд Лансфорд, от другия край на масата.

Цялата компания се засмя.

— Наистина. Все пак, как човек би заслужил прякора Покварения херцог? — запита се на глас Джулия.

— Никога не съм позволявал свобода — каза херцогът, така че само тя да го чуе. — Винаги са ми я давали доброволно.

— Вярвам ти — отговори тя. — Не си те представям да изнасилваш невинни девственици.

— Невинните девственици ме докарват до сълзи. Предпочитам да обладавам сочни червенокоси жени със сини и ясни като Средиземно море очи.

— Колко… точно определени са вкусовете ти, Ник.

— Знам какво искам, мисис Лейтън. И искам теб. Гола. Да тръпнеш под мен и да викаш името ми.

Джулия опита да не се изчерви, но, породена от светлата й кожа и провокирана от палавите му думи, червенината бавно плъзна по врата й. Тя отпи от кафето си и се замоли съпругът й да не забележи.

— Моя мила мисис Лейтън — поде Лансфорд, — колко очарователно е да видиш жена с вашия опит все още да се изчервява.

— О, страхувам се, че това е само комбинация от горещото кафе и топлия въздух — излъга тя. — Ще се възстановя само след няколко секунди.

Рискува да хвърли поглед към Колтън и откри, че той я изучава внимателно, а крайчетата на устните му са повдигнати в най-слабото подобие на усмивка. Смутена, тя плъзна очи настрани и се опита да се разсее, като се вслуша в думите на останалите от компанията.

Разговорът се насочи към политиката и вниманието на Джулия се разсея. В опит да мисли за нещо друго, освен Ник, си представи третата спалня в малката си къща в Мейфеър. Тя щеше да се превърне в прекрасна детска стая за сина й. Как щеше да я обзаведе? Може би по стените щяха да са нарисувани образите на рицари и девици от приказките.

Изведнъж Джулия усети полите на роклята й да се раздвижват. Голям крак се промъкваше под материята, за да се погали в нейния. Тя сподави писъка си и се опита да отмести своя крак, но другият последва движението й. Тя веднага заподозря Ник, но бърз поглед надолу й разкри, че неговите крака не помръдват. Като вдигна очи, Лансфорд улови погледа й и й се усмихна мазно.

Джулия присви очи, за да му разкрие какво точно мисли за намеците му. Обаче, вместо да се отдръпне, Лансфорд повдигна крака си дори по-нагоре и погали прасеца й. И Джулия направи първото, което й дойде наум: ритна неподвижния му крак колкото силно можа.

— Уф! — изсумтя Лансфорд и прибра крака си. Разговорите замряха.

— Извинения — измърмори посланикът. — Обади се стара рана.

Лицето на Ник помръкна и вниманието му се насочи към Лансфорд. Тя реши, че съпругът й знае какво бе намислил посланикът. Той самият вероятно много пъти бе флиртувал по този начин. Макар че в момента Ник изглеждаше толкова ядосан, че не знаеше какво може да направи. Джулия постави длан върху ръката му и поклати леко глава, за да му даде знак, че се е справила с Лансфорд.

— Мисис Лейтън — подхвана Вероника с плътния си венециански акцент, — завързахте ли вече приятелство със Сара Сидънс? Чувала съм много истории за таланта й на сцената.

Джулия се закашля, за да прикрие ахването си. Ако тя, херцогинята, имаше отношения с актриса — дори известна и талантлива актриса като мисис Сидънс, — щеше да стане ужасен скандал. Наложи се да си напомни, че Джулиет Лейтън не е херцогиня. Отпи от кафето си и реши да отговори дипломатично:

— Макар и да не сме приятелки, виждала съм изпълненията й много пъти. Наистина е талантлива.

— Чух, че се е оттеглила от сцената — каза друга от събралите се около масата жени.

— Да, това е вярно, макар че се е оттегляла много пъти — отговори Джулия и отново отметна непослушния кичур коса от очите си. — Присъствах на прощалното й представление и от ложата си не видях сухи очи в залата.

— Имаш ложа в Ковънт Гардън? — запита Ник.

Да, твоята, прииска й се да отговори.

— Разбира се, Ник. Как иначе човек може да бъде видян и да види другите в Лондон?

— Мисис Лейтън също е добра актриса. Осмелявам се да кажа, че едва ли съм виждал по-добра — каза провлечено Саймън.

Макар и от другия край на масата, тя виждаше дяволитото пламъче в сините очи на приятеля си.

— Вярно ли е това? — Вероника се наведе напред. — Трябва да ми кажете какви роли изпълнявате?

Джулия бе изненадана и преди да е успяла да хвърли светлина върху думите на Саймън, той отговори вместо нея.

— Особено се наслаждавах на играта ти в „Училище за жени“ на Молиер.

Тя едва не изтърва порцелановата чашка. Разбира се, че Саймън ще се възползва от възможността да се пошегува относно уроците на Пърл. Ако беше по-близо, щеше да срита и него.

— Наистина ли? Колко мило от ваша страна, милорд. Макар че много повече предпочитам ролята си в по-късната му пиеса „Учени жени“.

Саймън избухна в смях. Всички други от компанията изглеждаха озадачени, затова Джулия замаза положението, като се обърна мило към Вероника:

— А кои роли са донесли наслаждение на вас, мис Ди Сано?

Вероника подхвана дълго обяснение на кратката си кариера, а Джулия използва възможността, за да хвърли гневен поглед на Саймън и дискретно да посочи вратата с брадичка. Беше й достатъчно за тази вечер. Енергията й бе изчерпана — изцедена от развалената й прическа, забележките на Саймън, крака на Лансфорд и силното присъствие на Ник. Саймън й кимна леко в отговор и двамата се изправиха.

Останалите мъже също се изправиха и тя каза на групата:

— Наслаждавах се на компанията ви, но се страхувам, че съм прекалено изтощена, за да остана повече. Моля ви, продължете с веселбата, а лорд Уинчестър ще ме изпрати до дома ми.

Ник се загледа след двойката, която излезе от кафенето. Никога преди не беше завиждал толкова на Уинчестър. По дяволите, мисис Лейтън беше пленителна. Интелигентна, умна, остроумна… От какво повече у жената се нуждае един мъж?

Вечерта изгуби чара си, след като тя си тръгна. Той продължи да мисли за нея дори и когато Вероника седна до него и му прошепна в ухото някои изключително примамливи предложения.

— Не тази вечер, мила — прошепна на Вероника.

Скоро след това Ник също си тръгна. Фиц застана до него почти мигновено.

— За вас е още рано да се прибирате у дома — отбеляза приятелят му, когато тръгнаха.

— Малко. — Нямаше още един часа, а той обикновено не се прибираше преди три. — Вечерта стана скучна.

— Когато вашата дама си тръгна, нали?

— Да, макар че тя не е моята дама. Все още.

Тази нощ улиците на Венеция бяха оживени. Войници, прекрасно облечени жени, проститутки и джентълмени се разхождаха в хладната мъглива вечер. Фиц посочи една странична улица.

— Лодката е там, Ваше благородие.

— Ако удвоя заплатата ти, ще спреш ли да ме наричаш така?

Фиц се засмя.

— Не.

— Проклета досада — измърмори Ник, като не бе сигурен дали има предвид титлата си, или Фиц. Най-вероятно и двете.

Най-после стигнаха до лодката и скочиха в нея с лекота. Мълчаха няколко минути, докато гондолата се отблъсне от площадката. Гондолиерът успешно маневрираше в пълния с лодки канал в тъмната венецианска нощ. Ник бе втренчил поглед в блещукащата черна вода и се питаше как най-успешно да преследва мисис Лейтън. Ловът му доставяше удоволствие. Беше успял да прелъсти безброй жени през годините, така че трябваше да е лесно. Беше очевидно обаче, че мисис Лейтън не е като другите жени.

— Дамата е благосклонна към вас — отбеляза Фиц.

Ник го погледна.

— Защо казваш това?

Фиц присви масивните си рамене.

— Видях го в очите й. Наблюдавах през прозореца. Изучаваше ви, когато не я гледахте.

Тази новина бе интересна.

— Трябва да действам внимателно. Както знаеш, тя дойде във Венеция с Уинчестър.

— Видях ги заедно. Те не са любовници, поне вече не.

Ник повдигна вежди.

— Как можеш да си сигурен? — Ако това бе вярно, нямаше да се поколебае да я съблазни.

— Тя стоеше на разстояние от него, едва се осмеляваше да го хване под ръка. Никакви усмивки или разменени шепнешком думи, докато вървяха заедно. Дружелюбни погледи, но не така гледа теб.

Ник можеше и сам да открие това, но когато ставаше въпрос за тези неща, Фиц беше необичайно наблюдателен.

Мисис Лейтън нямаше никакъв шанс.

Бележки

[1] Bel canto — термин, отнасящ се до италианското пеене. Има множество интерпретации. — Б.пр.