Джоана Шуп
Херцогинята куртизанка (18)

Осемнадесета глава

Рядко се случва и е щастлива жената, познала истинската любов.

Мис Пърл Кели към херцогиня Колтън

Един месец по-късно

Ник нежно подрусваше Оливия в скута си и сърцето му се разтапяше, когато тя му се усмихваше. Дъщеря му имаше способността да го кара да се чувства най-силният човек на земята. С готовност му даваше безусловната си любов и доверие и той се закле никога да не пропилява този подарък.

А после и съпругата му, която си имаше свой начин да го кара да се чувства силен. В началото не беше сигурен как да приема настояването й, че го иска точно такъв, какъвто е, с всичките му недостатъци. Изглеждаше прекалено хубаво, за да е истина. Но през изминалия месец тя му бе доказала по стотици начини, че съвършено си подхождат. Всъщност имаше няколко нощи, в които нейната порочност надминаваше дори неговата. Помисли си, че трябва да направи щедър жест на благодарност към Пърл Кели.

Решиха да живеят в Сийтън Хол. Съпругата му бе сметнала за своя задача да боядиса и обзаведе наново стаите и дори в момента в имението имаше работници. Повечето от портретите на семейство Сийтън бяха откачени и прибрани на тавана. Сега Ник разбираше причината за омразата на майка си и можеше да мине и без всекидневно да му напомнят за семейството му.

С изключение на Джулия и Оливия, разбира се.

— Ливи, татко ти обещава да те разглези. Независимо какво казва майка ти, bellissima.

Дъщеря му се усмихна, като че ли разбираше всяка дума. А ако бе наполовина толкова умна, колкото бе майка й, най-вероятно наистина разбираше.

— Отново ли я глезиш, Никълъс?

Той се обърна и видя съпругата си да влиза в стаята. Толкова красива, със силна воля. И му принадлежеше. Дори го обичаше. В някои дни все още не можеше да повярва.

— Шшш — наведе се напред и прошепна на дъщеря си, — не казвай на майка си.

Джулия се засмя. Смя се дълго и силно, радостта й изпълни стаята, както ставаше навсякъде, където отидеше. Протегна ръце към Оливия.

— Аз ще я взема. Имаш посетител.

— Посетител? Кой?

— Скоро ще разбереш. Отивай, Ник. — Джулия взе дъщеря им и не му даде никакъв избор, освен да стане.

Той излезе, но не и преди да дари съпругата си със страстна целувка. Когато най-после влезе в кабинета, русокос мъж се обърна с лице към него, мъж, когото Ник щеше да познае навсякъде.

— Уинчестър! — поздрави го той. — Не те очаквах. — Ник затвори вратата. — Получи ли писмото ми?

Уинчестър кимна, на лицето му бе изписано самодоволство.

— Да, но дойдох да го чуя лично.

Ник изви очи нагоре.

— Вече се унижих. Какво повече искаш от мен?

— Да го чуя още веднъж. И искам да го чувам всеки ден до края на живота си.

Ник се засмя.

— Чудесно. Беше прав. Бях егоистично копеле, което се отнасяше несправедливо с нея. Благодарен съм, че си й помогнал, когато те е помолила, както и за това, че я доведе във Венеция при мен. Извинявам се, че те ударих и че подложих на съмнение чистите ти неегоистични мотиви. Това ли е всичко, или забравих нещо?

— Мисля, че това е всичко. И двамата сте щастливи?

— Ужасно щастливи, да.

— Отлично — каза Уинчестър и потупа Ник по здравото рамо. — Тогава да изпием по едно питие и можеш да ми кажеш какво те накара да промениш решението си.

След няколко минути и двамата седяха в креслата с по чаша бренди в ръка.

— И така — подхвана Уинчестър, положил глезена на единия си крак върху коляното на другия, — трудно е да откажеш на съпругата си, нали?

— Наистина. Осмелявам се да кажа, че тя е най-твърдоглавият човек, когото съм срещал. Видя ли я вече?

— За няколко минути при пристигането си. Казах й, че съм дошъл при теб. За секунда помислих, че няма да ни остави сами, защото се страхува да не се сбием отново. Наложи се да й кажа, че си ми писал и че си ме помолил за вечна прошка, и тя едва тогава се съгласи да те извика.

— Вечна прошка? И казваш, че аз обичам драмите.

— О, и ти имаш своите мигове. Тълпата в „Уайт“ все още говори за деня, в който дойде и ме просна пред масата за хазарт.

Ник отпи от брендито си и се въздържа да коментира.

— Как е Куинт?

— Все още с разбито сърце, макар и да твърди обратното. Непрекъснато му повтарям, че щом Покварения херцог може да бъде щастлив с жена, той също може.

— Като говорим за щастие, ти откъде знаеше? Откъде знаеше, че двамата с Джулия съвършено си подхождаме? — Ник остави чашата си. — Съществуваше вероятността да й откажа във Венеция и така пътуването ви щеше да бъде напразно.

Уинчестър сви рамене.

— Познавах и двама ви от доста време и беше очевидно, че ще има искра. Как е възможно да няма при двама толкова страстни люде? Помниш ли какво ти казах, когато се ожени за нея?

Ник затърси в ума си спомен от онова време, отпреди повече от девет години. Обаче бе прекалено пиян след смъртта на брат си и не помнеше много.

— Не.

— Казах ти, че тя е също така огнена и твърдоглава като теб и че имаш късмет с нея. Ако въобще някой можеше да те накара да паднеш на колене, това бе Джулия и аз го знаех. — Остави внимателно чашата на бюрото. — Помниш ли какво друго ти казах в онзи ден?

Ник поклати глава и загледа как приятелят му става и съблича палтото си. Сега само по риза и жилетка, Уинчестър отиде в средата на стаята.

— Казах ти, че ако някога я нараниш, ще ти счупя челюстта. — Направи знак на Ник да стане. — Хайде сега, Колтън. Стани и поеми удара като мъж.

Ник едва не се задави от смях.

— Не мислиш, че ще стоя и ще ти позволя да ме бъхтиш с юмруци, нали?

— Не е нещо повече от това, което ти позволих, когато се върна от Англия. Позволих ти да ме удариш и не си направих труда да отвърна, защото знаех, че си го заслужавам. Ставай, Колт. Давай. — Уинчестър стисна юмруци, вдигна ги и зае стойка за бой.

Ник си заслужаваше удар в лицето, затова се изправи.

— Нямам търпение да се влюбиш, Уинчестър. Заклевам се да превърна живота ти в истински ад.

— Спри да грачиш, старецо, и ела по-близо. — Уинчестър вдигна юмрук, дръпна ръка назад и…

— Саймън!

Обърнаха глави към вратата, а там стоеше Джулия — ужасена. Уинчестър бързо спусна ръце и на лицето му се изписа глуповато изражение, а херцогинята влезе в стаята с маршова стъпка.

— Щеше да го удариш ли, Саймън? Обеща ми, че няма!

Уинчестър скръсти ръце пред гърдите си, самата невинност. Ник едва не изсумтя.

— Не, разбира се, че не. Просто исках да му покажа някои движения от боксов мач, на който наскоро присъствах в Лондон. Защо, за Бога, ще искам да ударя Колтън?

Този път Ник наистина изсумтя. Съпругата му изгледа и двамата с присвити очи.

— Не знам какво става между вас — каза рязко, — но трябва да се сдобрите. Сега. Стореното — сторено. И двамата. Държите се като деца.

Ник вдигна ръце в знак, че се предава.

— Извинявайте.

И двамата гледаха Уинчестър, който въздъхна и поклати глава.

— Чудесно. Но ако отново имаш проблеми с него, обещай, че ще ми се обадиш, госпожо херцогиньо.

Тя му се усмихна с обич.

— Ще го направя, Саймън. А сега, ако искаш да се качиш горе и да видиш кръщелницата си.

— Бих искал. — Уинчестър понечи да я последва, но спря, когато Ник постави длан на ръката му.

— Ще дойдем след няколко минути. Искам да си поговоря малко с Уинчестър.

— Да си поговорите, а не да се биете? — запита тя.

Той кимна.

— Да. Ще дойдем в детската стая след малко.

Джулия ги изгледа предупредително, преди да излезе. Ник направи знак на Уинчестър да седне.

— Кажи ми как двамата с Джулия станахте толкова близки. Не разбрах защо си така решен да я защитаваш.

— А… — Уинчестър се размърда на стола и вратът му поруменя. Реакцията му озадачи Ник дори още повече. — Попита ли Джулия?

— Да — отговори Ник. — Каза ми да питам теб.

— Това не е история, която искам да си спомням, затова нека просто кажем, че някога съпругата ти ме спря да не извърша нещо невероятно глупаво.

Уинчестър не продължи и Ник подпита:

— И? Не мислиш, че можеш да спреш сега, нали?

Приятелят му се засмя тихо.

— И да ми се присмиваш до края на живота ми? Трябва наистина да ме мислиш за малоумен, Колт. Не, казах ти всичко, което имаш нужда да знаеш.

— Приятели сме вече повече от двайсет години и няма да ми кажеш?

— Не е нещо, което с радост споделям. Но мога да кажа това: когато се оженя, няма да е защото си въобразявам, че съм влюбен.

— Не знам, Уинчестър. Любовта си има своите облаги.

Уинчестър стана.

— Цялото това щастие щеше да бъде ужасно отблъскващо, ако не бях така отвратително привързан и към двама ви. Да отидем да видим дъщеря ти, Колтън. Казаха ми, че има характера на баща си.

Отидоха в детската стая и завариха Оливия в ръцете на Джулия, която й пееше тихо. Ник не помнеше да е виждал по-красива гледка. Подпря рамо на рамката на вратата, напълно щастлив да гледа двете жени, които обичаше най-много на света.

Уинчестър го потупа по гърба.

— Имаш невероятен късмет за дегенерат.

Усмивката на Ник едва не раздели лицето му на две.

— Знам.

Джулия ги видя и се усмихна лъчезарно на Ник, а лицето й грееше от щастие и любов. И сърцето му сякаш спря. По дяволите, тя можеше да го има по всяко време, трябваше само да го погледне.

— Оливия, ела да се запознаеш с чичо Саймън — каза напевно Джулия и Уинчестър взе детето на ръце. Държеше я сигурно, но внимателно. Завъртя я и тя се усмихна широко.

Джулия отиде до Ник и го хвана за ръката. Гледаха Уинчестър и Оливия.

— На лицето ти е изписано най-странното изражение — прошепна тя. — За какво мислиш?

Той я притисна към себе си и я целуна нежно по слепоочието.

— Знам, че Уинчестър току-що пристигна, но имам планове за този следобед. Може би ще успеем да си откраднем малко време?

Тя вдигна поглед към него, очите й блестяха.

— Надяваш се да се видиш с мисис Лейтън, нали?

Той се наведе към нея и прошепна:

— Имам нужда само от теб, любима. За предпочитане без дрехи и в леглото ми.

— О, Ник. Възможно най-скучното — подкачи го тя. — Никога няма да задържиш прякора си с навици като тези.

— Нищо никога не е скучно с теб, съпруго. Осмелявам се да кажа, че ще ме водиш на каишка до деня на смъртта ми.

— Такъв е планът, съпруже. Такъв е планът.