Джоана Шуп
Херцогинята куртизанка (17)

Седемнадесета глава

Понякога мъжът може да реши да вземе решение вместо теб. Твой дълг е да разсееш тази му илюзия.

Мис Пърл Кели към херцогиня Колтън

— Защо си станал от леглото? — Джулия се хвана за рамката на вратата и загледа как съпругът й се опитва да се облече с една ръка.

Раната на Ник не бе сериозна, но лекарят му бе наредил да си почива, за да намали риска от треска. До този момент той бе останал в леглото точно двайсет минути.

Тя затвори вратата след себе си.

— Ник, очевидно изпитваш болка. Лекарят каза, че трябва да си почиваш.

Той продължи да се бори с шалчето, опитвайки се да го завърже с една ръка.

— Трябва да видя Фиц.

Джулия го съжали и отиде да му помогне. Бутна ръцете му встрани и започна да завързва бялото ленено шалче.

— Вече ти казах. Куршумът е счупил реброто му и има сътресение на мозъка. Ще изпитва болка при дишане, но това е всичко. Той ще се оправи, защото е още в леглото, както заповяда лекарят, за разлика от други мъже в къщата с огнестрелни рани.

Опита се да не гледа кожата на голия му врат или пък копринените черни косъмчета по гърдите му, които бяха толкова близо до пръстите й. Близостта караше сърцето й да препуска. Ако наклонеше глава и обърнеше лице към него, дали той щеше да я целуне? Мисълта за това изведнъж я накара да почувства, че роклята я стяга.

— Мислех, че ще се радваш да се отървеш от мен — прошепна той, когато тя млъкна. Изненадана, тя срещна погледа му, но той извърна глава. Наистина ли вярваше в това? Разбира се, че вярваше. Нямаше причина да мисли, че е променила решението си. Имаше много за казване, тя имаше нужда да знае толкова много неща, но чувстваше езика си надебелял и тромав.

— Ник, аз…

На вратата се почука.

— Влез — каза рязко херцогът.

Появи се Тортън.

— Ваше благородие, полицаят е долу и иска да говори с вас. Да изпратя ли слуга да ви помогне с облеклото?

— Не, ще се справя. Кажи на полицая, че ще сляза веднага.

Икономът кимна и изчезна. Ник започна да напъхва със здравата си ръка дългата си колосана ленена риза в панталоните.

— Ще ми помогнеш ли с жилетката?

Джулия му подаде синята жилетка, която бе избрала от гардероба, и той я облече бавно заради раненото си рамо. Обърна се и Джулия закопча копчетата. Опита се да не мисли за плоския му и мускулест корем под пръстите си… за това как го бе целунала там във Венеция, преди да се спусне надолу.

— Благодаря ти. — Протегна ръка към палтото си, тя му помогна да го облече и той тръгна към вратата.

— Не искам да се отърва от теб — изрече тя, преди да е стигнал до нея. Той спря, но не се обърна. Тя продължи: — Часове наред седях ужасена и мислех, че Темпълтън ще те застреля. А после, когато Анджела стреля в теб. — Гласът й заглъхна и тя си пое дълбоко въздух. — Имам нужда от теб, Ник. Не знам как щях да го преживея, ако беше умрял днес.

Той не помръдна, просто гледаше стената, тялото му бе сковано.

— Ще намериш начин. Справяла си се доста добре през всичките тези години без мен. Бих казал, че ще се оправиш, независимо какво ще се случи.

— Как е възможно да мислиш така? Не мога да си представя бъдещето без теб.

— Не знам защо, след като се провалих с теб по всички възможни начини.

Тя премигна. Провалил се?

— Мисля, че ти се вие свят от загубата на кръв. Говориш глупости.

Той се обърна с лице към нея, ранената му ръка беше долепена плътно до тялото.

— Днес беше отвлечена и едва не бе убита заради мен. Как би могла да живееш с мъжа, който е виновен за това?

— Вината за случилото се не бе твоя, Ник. Анджела буквално бе полудяла.

— Няма значение, страда достатъчно заради моята глупост. — Поклати глава и прокара здравата си ръка през косата си. — Знаех, че Анджела не е съвсем наред, но не направих нищо, за да предотвратя присъствието й в тази къща. Позволих й да се сближи с теб, а тя и Темпълтън междувременно са кроели планове как да те отърват от Оливия. Непростимо е.

— Може би, но не обвинявам теб за това, което тя…

— Това няма значение, защото аз се обвинявам! Изгубих десет години от живота си, докато бързах към тази къщичка и знаех, че някой те е наранил. И да гледам как Анджела насочи оръжието към теб и стреля. Този момент ще оживява в кошмарите ми до края на живота ми.

Никога не бе виждала Ник така обезумял, толкова блед и треперещ. Събитията от деня очевидно го бяха разтърсили. Трябваше да го накара да мисли разумно, да го накара да разбере, че вината не е изцяло негова.

— Анджела изигра и двама ни, Ник. И аз бях достатъчно глупава да тръгна към къщата на вдовстващата херцогиня сама. Ако бях взела някого със себе си, всичко това можеше да бъде избегнато.

— Или пък и някой друг можеше да пострада. — Той плъзна ръка към тила си и го притисна. — Става дума за нещо повече от Анджела, както добре си даваш сметка. Ще ми кажеш ли честно дали можеш да ми простиш, да забравиш всичко, което съм изрекъл и направил? Аз не виждам как е възможно това или как можем да изградим съвместния си живот след толкова наранявания и недоверие.

Нима тя не се бе замисляла над същите тези въпроси напоследък? Нямаше лесен отговор, но трябваше да преминат през това, защото нямаше да може да понесе алтернативата.

— Споделям вината за всичко, което се случи между нас. Дойдох във Венеция да те съблазня, да забременея дори след като научих какво е мнението ти по въпроса. А после…

— Не се опитвай да ме извиниш, Джулия. Не го заслужавам.

— В такъв случай, простил ли си ми измамата? Стореното от мен?

— Простих ти преди месеци, само че не исках да го призная. Истината е, че нямаше да се наложи да ме мамиш, ако не бях зарязал отговорностите си. Имаш най-искрените ми извинения за всичко, през което си преминала.

— Ник, моля те.

— Не, остави ме да се доизкажа. Когато те погледна, виждам такава красива невинност, и то само за да си спомня как съм я опетнил. Господи, отнех девствеността ти на стол! — Ник поклати глава и стисна носа си. — Никога няма да успея да поправя това, да почувствам, че съм изкупил вината си за причинената болка. Бях най-лошият съпруг и Господ ми е свидетел, че ще бъдеш по-добре с всеки друг мъж, отколкото с мен. Пренебрегвах те, отнасях се безсрамно с теб, казах и направих непростими неща.

Джулия знаеше, че не ставаше въпрос само за девствеността й.

— Не си ме опетнил. Нашата седмица във Венеция… Никога няма да съжаля за нея. Как бих могла, когато тя бе най-чудното, най-удивителното и най-прекрасно нещо в живота ми?

Той затвори очи за миг, после се обърна.

— Аз не съм това, от което имаш нужда, Джулия. Не мога да бъда образцов съпруг. Всъщност дори не знам откъде да започна. Това е повече от ясно след днешния ден.

Тя осъзна, че всъщност е точно обратното. Днес той бе доказал точно какъв съпруг щеше да бъде — смел, внимателен и готов да я предпази от всичко. Прекоси стаята, застана пред него и погали брадичката му, по която бяха наболи косми.

— Но ти ме спаси. Не забравяй това, съпруже.

Той се отдаде на докосването й за миг, после се отдръпна.

— Факт, който нищо не променя, не променя и мен. Не мога да бъда това, от което имаш нужда — учтив светски съпруг, който иска разрешение, преди да влезе в спалнята на съпругата си, за да я докосва в тъмното. Титлата, тази къща… никога не са означавали нещо за мен. Никога не съм ги искал. Ако се опитвам да стана съпругът, когото заслужаваш, само ще направя и двама ни нещастни, Джулия.

Умът й препускаше. Беше много по-лошо, отколкото се бе страхувала в началото. Той искрено вярваше, че не заслужава нещо от това, което му бе дадено, включително и нея самата.

— Заслужавам съпруг тук, до мен. И този съпруг си ти, Ник. Не искам никого другиго.

Той я заобиколи и влезе навътре в стаята.

— Не знаеш какво говориш. Бях съсипан много отдавна и съм изгубил отдавна всяка надежда за нормален живот. Уинчестър много пъти ме е обвинявал, че съм егоист, че мисля само за себе си. Е, научих се да бъда егоист, защото никога не е имало за кого другиго да се грижа. Не мога да се променя и е по-добре да не оставам тук.

— Можеш да се промениш. Променил си се. Нима един егоист щеше да се втурне да спасява съпругата си? Щеше ли един егоист да се хвърли пред куршум, предназначен за някого другиго? Щеше ли един егоист да прекарва нощите си, люлеейки дъщеря си в прегръдките си и разказвайки й истории, вместо да спи?

Той ококори очи.

— Знаела си?

— Знаех. Мъж, който прави такива неща, е повече от добър за мен.

Той не каза нищо, а изражението на лицето му, по-мрачно от всякога, стана дори още по-неутешимо. Как бе възможно това? Най-после бе осъзнала, че го обича, а той й се изплъзваше и не искаше да се бори за общото им бъдеще. Нима не чувстваше нищо към нея, въобще нищо?

Тя не искаше никого другиго. Ник със сигурност не беше съвършен, но тя също не беше. А и дълбоко в себе си той бе добър човек. Знаеше го със сигурност, беше виждала много примери за това, включително и по-рано днес. Нямаше да има друг мъж за нея. Никога.

Стомахът й се сви и за втори път в този ден тя изпита истински страх. Наистина ли той се мразеше толкова много, наистина ли се чувстваше толкова недостоен за истинската любов и привързаност, че отказваше дори да опита? Беше изоставил живота си преди осем години, неспособен да се примири със себе си и с миналото си. Сега изглеждаше твърдо решен отново да избяга.

— Моля те, Ник. Можем да оставим това зад гърба си и да продължим напред. Нашият брак няма да е първият, започнал така трудно.

Той стисна устни и на лицето му се изписа добре познатата й твърдоглавост.

— Не виждам как е възможно.

— Защо не? — У нея се събираха едновременно гняв и тъга, неудовлетвореност и разочарование. Не можеше да реши кое от тях да изрази първо. — Не можеш ли да приемеш, че те искам? — На върха на езика й бе да каже, че го обича, но нещо я накара да се въздържи. Може би страхът, предизвикан от думите му, страхът, че няма да бъде отговорено на чувствата й.

Той отиде до прозореца, облегна се на рамката със здравата си ръка и погледна градината за миг.

— Ти така и не отговори на въпроса ми — каза той тихо, а гласът му бе пълен с емоции. — Което само по себе си е отговор, не мислиш ли? Никога няма да мога да забравя какво съм направил и ти никога няма да можеш да ми простиш.

Джулия отвори уста да отрече, но думите не излязоха. Беше ли му простила? Не искаше да го изгуби, това бе сигурно, но можеше ли честно да каже, че е простила ужасните му думи и дела след завръщането му от Венеция?

Когато тя се поколеба, той се отдели от прозореца и отиде до вратата.

— И какво ще стане сега? — запита тя задавено.

Той се спря с ръка на бравата.

— Ще замина. — После отвори вратата и изчезна.

 

 

На следващата сутрин Джулия лежеше в леглото изтощена. Цяла нощ се бе въртяла неспокойно, чак до първите пурпурни лъчи на зората. Ник си тръгваше.

Беше взел решение, ненавистта му към самия него и страхът му бяха прекалено силни и Джулия не можеше да ги победи.

След като Мег й донесе утринния шоколад, мисис Ларкмън й доведе за малко Оливия. Докато държеше дъщеря си на ръце, Джулия се сети за решението на Колтън да не бъде част от нейния живот. Това отнасяше ли се и за Оливия? Идеята дъщеря им да израсне без баща я съкруши. Да, когато мисълта да роди детето на Колтън се зароди, тя предвиждаше да е единствен родител. Но Колтън бе видял дъщеря им, беше я държал в ръцете си. Как бе възможно да не иска да я гледа как расте?

Тео дойде и завари Джулия готова да избухне в сълзи.

— О, Господи, какво има? — Отиде до шнура за звънеца и решително го дръпна. Изпратиха за мисис Ларкмън и Оливия се върна в детската стая. Тео седна на ръба на леглото и стисна ръката на Джулия.

— Кажи сега, мила моя, какво не е наред?

Джулия потръпна и си пое дълбоко дъх.

— Извинявай. Изглежда, не мога да спра да плача.

— Колтън ли е причината? — Джулия кимна и Тео въздъхна. — Подозирах. Според думите на Фиц, той стои заключен в кабинета от снощи насам. Е, какво се е случило?

— Казах му, че имам нужда от него, че искам да имаме общо бъдеще. Вчера едва не го изгубих и това ме изплаши до смърт. Обичам го, Тео. — Сълзите, които се опитваше да сдържи, се затъркаляха по бузите й.

— И какво отговори Колтън на това откровение, макар че се страхувам да запитам?

Джулия предаде разговора на Тео, каза й за твърдението на Ник, че никога няма да е съпругът, от когото тя има нужда. Тео възкликна и поклати глава.

— Ако майка му бе още жива, щях добре да я смъмря как е отгледала момчето си. Няма причина една майка да е толкова жестока дори детето да не е заченато при идеални обстоятелства.

— Какво искаш да кажеш?

— Нима Анджела не ти каза? Тя подозираше на базата на разговорите й с вдовстващата херцогиня, че бащата на Колтън се е натрапил на съпругата си, макар тя да не го е искала. В резултат на това се появил съпругът ти и херцогинята така и не успяла да прости и да забрави. И целият й гняв се изливал върху момчето.

Джулия ахна.

— Ужасно! Чудя се дали Колтън знае.

— Ако не знае, трябва да му бъде казано. Може би ще са нужни много усилия, но трябва да му се помогне да разбере, че липсата на загриженост от страна на майка му не е по негова вина.

Джулия реши на всяка цена да го сподели с Ник, ако има възможност.

— Какво да правя, Тео? Знам, че има чувства към мен. Как мога да му докажа колко много го обичам? Искам да върна онова, което имахме във Венеция.

— Докъде си готова да стигнеш, за да убедиш съпруга си да остане?

— Ще направя каквото е необходимо. Искам да се боря за него, но не знам как.

Тео се усмихна.

— В такъв случай остави на мен. Аз знам съвсем точно какво трябва да направиш.

 

 

Ник наблюдаваше как гърдите на Фиц се повдигат и спускат. Дишането му бе равномерно и дълбоко и докторът бе уверил Ник, че приятелят му ще се възстанови.

Въпреки това чувството за вина заплашваше да го задуши. Фиц и Джулия едва не загинаха заради глупостта му. Как бе възможно да не забележи лудостта на Анджела? Още преди осем години бе научил, че тя е готова да лъже и заговорничи, за да получи каквото иска. Защо още тогава не бе направил нищо, за да я спре?

Откакто се бе върнал в Англия, нищо не вървеше по план. Бе забъркал истинска каша, не мислеше трезво. Първо бе погълнат от гнева си към Уинчестър и Джулия, а после бе заслепен от непобедимата страст към съпругата си. И дори сега — след раждането на Оливия, спокойствието и щастието продължаваха да му се изплъзват.

Може би те винаги щяха да му убягват тук, където спомените и болката бяха прекалено силни. Колкото по-далеч от Англия беше, толкова по-добре. Джулия заслужаваше повече от живота, който й бе наложен, и от съпруга, който никога нямаше да е този, от когото тя имаше нужда. Разводът не бе възможност, но можеше поне като се върнеше към живота си в чужбина, да й даде определена свобода.

Господи, обичаше я толкова много, та чак изпитваше болка. Копнееше за съпругата си така, както за никоя друга. Да бъде близо до нея и да не може да я има, бе невъобразимо мъчение. По негово мнение, разстоянието между тях щеше да е в полза на двамата.

Фиц изхърка в съня си и се размърда, с което отново привлече вниманието на Ник. Той щеше да поднови пътуванията си, но този път Фиц нямаше да тръгне с него. Приятелят му бе влюбен в лейди Карвил и Ник не се осмеляваше да му откаже и минута щастие с нея. Освен това сега, когато Анджела бе поела вината за нападенията над него през годините, Ник едва ли имаше нужда от бодигард. Не, щеше да тръгне сам. Утре, преди Фиц да се е възстановил напълно. Преди да се е опитал да го разубеди.

Ник въздъхна и потърка очите си със здравата си ръка. Господи, беше уморен. Изминалата нощ бе ужасна. Събитията от деня и откровението на Джулия, че го обича, не му бяха дали да мигне. Бе отишъл при Оливия в ранни зори, но дори това не бе повдигнало духа му. Само го бе потиснало още повече, защото пожелаваше неща, които не можеше да има.

Вратата се отвори със скърцане и влезе лейди Карвил.

— Събуди ли се вече?

Ник се изправи.

— Още спи, страхувам се. Това обичайно ли е? Трябва ли да спи толкова дълго?

— Сънят е най-доброто за него, Ваше благородие — увери го тя. — Снощи го събуждах на всеки няколко часа заради нараняването на главата. Твърде вероятно е да спи до края на деня.

Лейди Карвил се усмихна на Фиц и в очите й се четеше откровена любов. Усетил нужда да остане сам, Ник тръгна към вратата.

— Ще изпратиш ли да ме извикат, ако се събуди? Трябва да му благодаря.

— Той знае, Ваше благородие. Така е с тези, които обичаме, нали? Искаме да ги предпазим от злини, независимо дали имат нужда от нас, или не. — Ясни и спокойни, очите й гледаха многозначително и Ник разбра, че вече не говорят за Фиц.

— Все пак, ако нямаш нищо против, изпрати някого от слугите да ме повика, ако се събуди днес.

Часове по-късно, след дълга езда и баня, Ник се настани в кабинета. Трябваше да свърши още много неща, преди да замине — да напише писма до адвоката си и до управителя на имението, както и да довърши завещанието си.

А оставаше и Оливия. Тя заслужаваше писмено обяснение защо е отпътувал, за да не се чувства изоставена, когато порасне. Не искаше дъщеря му да вярва, че не е обичана, защото това не беше така. Няколкото часа, които прекарваше с нея всяка нощ, щяха да са най-добрите му спомени за цял живот.

Както и Венеция, помисли си с горчивина.

Нямаше ни най-малка представа как да се сбогува със съпругата си. Сантименталността бе качество, което Ник не притежаваше, а ако разкриеше чувствата си, само щеше да направи и двамата по-нещастни. Но все пак трябваше да каже нещо и един дявол знаеше какво ще е то.

Докато привърши с инструкциите за адвоката и управителя на имението, сивият следобед отдавна бе преминал в тъмнината на нощта. Разтри тила си, протегна се леко, за да облекчи болката в раненото рамо, и продължи да пише.

На вратата се почука. Най-вероятно бе Тортън, който щеше да настоява да хапне нещо.

— Влез — извика, без дори да си направи труда да вдигне поглед. Чу тежката дървена врата да се отваря.

— Тортън, помолих да не ме безпокоят. Какво е толкова важно този път? Изведнъж до него достигна ароматът на гардении, нахлу в сетивата му и Ник вдигна рязко глава. Джулия.

Съпругата му стоеше там, толкова красива и недосегаема, че му се искаше да вие от болката от несправедливостта. Беше по халат, стъпалата й бяха боси и дори тази малка част гола плът караше сърцето му да бие по-тежко. По дяволите, тази жена непрекъснато го изкушаваше.

Лицето й не издаваше нищо, когато затвори вратата след себе си. Щом щракването на ключалката отекна в стаята, той скочи на крака и едва не прекатури стола.

— Какво има? — чу се да пита с дрезгав глас, а тя тръгна към него.

Вместо да отговори, тя вдигна ръце и извади фиба от косата си. Още шест фиби и завеса от руси къдрици се спусна по гърба й. Той замръзна омагьосан, изгубил дар слово. Част от него нямаше търпение да види какво ще направи тя после. А друга част искаше да избяга, и то по-бързо.

Тя тръгна бавно към него, полюшвайки бедра, а върховете на гърдите й се подаваха през реверите на халата. Той едва успяваше да повярва, че не сънува. Като срещна знойния поглед на сините й очи — а не го бе виждал от Венеция, — се хвана за ръба на бюрото, за да не й се нахвърли.

— Какво се каниш да правиш, Джулия?

Ръцете й хванаха колана на халата и бавно го развързаха.

— Да ти покажа какво ще изпуснеш, ако заминеш. Искаш ли да видиш? — Разтвори халата и той започна да се плъзга по раменете й.

Устата му пресъхна.

Разкри се млечнобялата кожа на врата и раменете й, последвана от грациозната издатина на ключицата й. После халатът падна на пода и челюстта на Ник увисна. Исусе Христе… Видя червената камизола от Венеция.

Изработена от сатен и дантела, дрехата не скриваше прелестите на съпругата му. Горната част бе от черна дантела и обгръщаше плътно тялото й, а гърдите й бяха повдигнати нагоре и навън и бяха сладко изкушение. Долната част на тялото й бе напълно разкрита. Прозрачната червена материя свършваше точно над бедрата й отпред и галеше нежно дупето й отзад. Тялото му веднага отговори, втвърди се и стоманеният му член болезнено изду панталоните му.

Тя се плъзгаше към него, а той не можеше да накара краката си да помръднат. Нито ръцете си всъщност. Не можеше да направи нищо, освен да гледа, неспособен да спре онова, което тя се канеше да направи.

— Джулия — каза тихо. Поне гласа си можеше да контролира все още.

Съпругата му поклати глава и устните й се извиха в потайна усмивка.

— Не и тази вечер, мили. Тази вечер можеш да ме наричаш Джулиет.

Никога нямаше да забрави изражението на съпруга си. Колебанието, надеждата и горещата страст. Очите му блестяха, докато я обхождаха от главата до петите, изглеждаше, сякаш всеки момент ще скочи върху нея. У нея не съществуваше никакво чувство, нищо, освен женската сила, която не бе усещала, откакто мисис Лейтън бе опаковала пудрите и женствените си фусти.

— Защо? — запита той.

Тя прокара пръст по гърдите си.

— Твърдиш, че знаеш от какъв мъж имам нужда. Но никога не си ме питал какъв мъж искам. — Когато бяха на ръка разстояние, тя каза: — Не желая съпруг, който иска разрешение, преди да дойде в леглото ми и да ме опипва в тъмното, сякаш съм девствено момиче. Не, искам порочен мъж, който да се наслаждава на моята порочност.

Наведе се напред, постави ръце на гърдите му, повдигна се на пръсти и прошепна в ухото му:

— Защото ми харесваше да бъда порочна с теб, Никълъс. — Гърдата й докосна твърдите му гърди и бе доволна да чуе стона му.

Той дишаше бързо и рязко и тялото му бе съвсем сковано. Толкова упорито се опитваше да й устои, бедният. Добре че още не бе използвала всичките си номера.

Ръката й се плъзна по корема му и достигна до огромната издутина в панталоните му. Тя проследи очертанията й с пръсти, видя го да затваря очи и черните му мигли се отпуснаха върху бузите.

— Искаш ли да ти кажа всичките греховни неща, които искам да извърша с ръцете си? — прошепна тя и се приближи още, устните им почти се докосваха. — И с устата си?

Това бе достатъчно. Той я притисна към себе си със здравата си ръка и устата му погълна нейната. Целувката бе безмилостна. Неумолима. Отчаяна. Не можеха да си поемат въздух, зъбите им опряха едни в други, езиците им се галеха. Беше всичко, което помнеше от Венеция. И дори повече.

Устните му се спускаха върху нейните отново и отново и тя му отговаряше със същото, прегръщаше го през врата и го целуваше трескаво. После ръцете й започнаха да го докосват навсякъде, спомняха си твърдината на раменете и гърдите му. Тя се опита да се доближи още, почти гърчеше тяло в опит да облекчи безумния копнеж, който гореше дълбоко в нея. Той я целуна по врата и прошепна:

— Позволи ме да те отнеса в леглото.

Джулия поклати глава.

— Не. Тук. — Седна на ръба на бюрото, голите й крака се спуснаха към пода. — Искам да ме вземеш тук.

— Не трябва.

Тя го сграбчи за смачканото шалче и го дръпна към себе си. Той пристъпи между коленете й и горещината му се притисна в голата й цепка. Тя ахна от бурното усещане, но пак имаше нужда от още.

— Ник, моля те.

Ръката му бе между телата им, той намери входа й и пръстите му се плъзнаха лесно вътре заради събралата се там влага. Възбуждаше я, галеше я и я милваше и тя трябваше да прехапе долната си устна, за да не извика.

— Господи, жено — задъхваше се той. — Имаш силата да ме побъркваш. Ако не вляза в теб…

Пръстите й се спуснаха към копчетата на панталоните му и бързо ги освободиха. Толкова бързо, че няколко се скъсаха и паднаха на килима.

— Сега, Ник. Имам нужда от теб сега.

Членът му се освободи и той, без да губи време, влезе дълбоко. И двамата изстенаха. Твърдината му я разпъваше, изпълваше и тя обгърна кръста му с крака, за да не мърда. Той се отдръпна мъчително бавно и после отново се гмурна, зарови се в нея.

— Сънувам това всяка нощ от Венеция насам — каза той, преди да се тласне с достатъчно сила, та тя да се плъзне назад. Мушна здравата си ръка под дупето й, за да не мърда. — Смущаващо, но мисля, че няма да издържа дълго.

Джулия не можа да отговори заради невероятната наситеност на преживяването. Той й прилягаше съвършено, сгушваше се в люлката на бедрата й и я извисяваше все по-високо и по-високо. Харесваше й, че бе така жаден за нея, и двамата бяха почти обезумели от страст.

Той отново я целуна, задъха се леко, без да откъсва устни от нейните, докато навлизаше по-дълбоко, после захапа долната й устна. Заби зъби в нея. Остра болка и удоволствие се спуснаха по гръбнака й, през слабините й, право към влагалището й, което се сви около пениса му в истинско блаженство.

— О, по дяволите — прошепна Ник. Тласъците му ставаха все по-силни, той отметна глава назад, телата им се срещаха в трескавия ритъм.

Чувствените ленти на възбудата стягаха здраво крайниците й. Ръцете й го стискаха, ноктите й се забиваха в плътта му.

— Да, по-бързо. О, Господи, Ник. — Пръстите му намериха снопчето от нерви между краката й и той започна майсторски да го гали. Тя се изкачваше все по-високо и по-високо и тялото й избухна и се разпадна на хиляди малки парченца. Зад клепачите й проблесна светлина и дълъг стон се откъсна дълбоко от гърлото й, оргазмът обхвана цялото й тяло, достигна до всяка негова част и го разтърси с мощта си. Тя трепереше и само смътно долавяше, че Ник също е разтърсен от тръпки, че бедрата му се тресат и всичките му мускули са стегнати в хватката на екстаза.

Отдадена на сластна премала, тя се притискаше в него и дишаше дълбоко. Нямаше думи, с които да опише колко прекрасно беше. Ник също не каза нищо, просто се отпусна напред и опря чело в нейното. Останаха дълго така, членът му все още беше в нея.

Когато възстанови дишането си, той се отдръпна и непохватно го прибра с една ръка в панталоните си, като избягваше да срещне погледа й.

— Моите извинения — измърмори.

Тя го стисна за ръката.

— Не се извинявай. И двамата го искахме, Ник.

— Не, ти не разбираш. Това е…

Джулия си пое дълбоко дъх за кураж.

— Обичам те. — Погледът му, в който се четеше изненада, срещна нейния и тя повтори: — Обичам те. Влюбих се в теб във Венеция и не искам никого другиго. Със сигурност не искам съпруг, който да идва при мен само в тъмното и да ме докосва под завивките. Искам съпруг, който да ме опустошава на бюрото в кабинета си.

Той сбърчи чело.

— Обичаш ме?

— Обичам те — заяви тя и кимна. — И ако ме напуснеш, ще те последвам, Никълъс. Кълна се. Ако не искаш да живееш в Англия, двете с Оливия ще дойдем с теб, където и да отидеш.

Той издиша.

— Не знаеш какво говориш.

— Погледни ме. — Когато неспокойните му сиви очи срещнаха нейните, тя продължи: — Никога няма да се освободиш от мен, съпруже, точно както аз никога няма да се освободя от теб. Преследвах те веднъж и съм готова да го направя отново. Знам съвсем точно какво искам и то стои тук пред мен.

— Аз… — Извърна поглед и гласът му заглъхна.

— Ти какво?

Той прочисти гърлото си.

— Не знам дали мога да бъда каквото искаш.

— Ти си точно каквото искам. — Взе лицето му в дланите си. — Обичаш ли ме?

Той кимна.

— Обичам те. Господи, мисля, че се влюбих в теб в минутата, в която те срещнах. Нещастен съм без теб.

Тя се усмихна щастливо.

— Кажи го отново, съпруже.

Ник се наведе напред, устата му бе само на шепот от нейната.

— Обичам те, съпруго. Но какво ще стане, ако грешиш? Какво, ако те направя нещастна?

— Няма съмнение, че в някои дни ще ме правиш нещастна, както и аз теб. В брака ни ще има възходи и падения. Но не можеш повече да бягаш, Ник. Остани с мен и да сложим начало на живота, който и двамата искаме. Живота, който и двамата заслужаваме.

Той, изглежда, се опитваше да осмисли думите й и в изражението му се появи сянка на надежда.

— Не под завивките в тъмното?

— Абсолютно не. Ако се опиташ, ще те ударя. — Той вдигна ръка и я погали по бузата. — Влюбих се в Покварения херцог във Венеция, все пак. Не можеш да се отдръпнеш сега.

Очите му се проясниха и на лицето му бавно се разля лукава усмивка. И тази усмивка стопли всички кътчета на душата й.

— Е, ако можеш понякога да си мисис Лейтън, предполагам, че ще е справедливо и аз да съм Покварения херцог.

— Наистина ще бъде справедливо — каза тя с присмехулна сериозност.

— Ако наистина ме искаш, tesorina, твой съм. Не съм сигурен, че мога да бъда добър съпруг и баща, но ще умра, опитвайки се, защото липсата ви ще ме убие. — Той я целуна и целувката му беше дълга и дълбока. — Колко още такива тоалети има мисис Лейтън? — запита, когато устните им се разделиха. Ръката му се плъзна по дантелата, която покриваше гърдите й, и тя потръпна.

— Няколко. Защо?

— Защото порочният съпруг иска да разкъса тази и да те опустоши още веднъж, този път на пода на кабинета.