Джоана Шуп
Херцогинята куртизанка (16)

Шестнадесета глава

Просто помни, мъжът не може да бъде отблъскван безкрайно.

Мис Пърл Кели към херцогиня Колтън

Измина месец, а Джулия бе видяла съпруга си само няколко пъти. Той вече не вечеряше с тях и не търсеше ничия компания през деня. Тя знаеше от мисис Ларкмън, че продължава да ходи в детската стая всяка нощ. Обаче никога не потърси Джулия. Всъщност тя се питаше къде спи той, защото не чуваше звуци от съседната спалня.

Опитваше се да не се чувства наранена. Все пак тя го беше помолила да я остави сама. Но не бе очаквала да изчезне така от живота й. Беше предположила, че поне ще продължава да вечеря с тях. И какво правеше той по цял ден?

За да открие, щеше да се наложи да го проследи — нещо, което Джулия отказваше да направи. Вместо да се занимава с това, тя прекарваше следобедите с Оливия или леля Тео. Тялото й се бе възстановило напълно от раждането и можеше да се отдава на дълги разходки из имението, което и правеше всяка сутрин.

Тази сутрин се бе съгласила да посети Анджела. Предишния ден лейди Ламбърт й бе написала бележка, в която се бе извинила, че е отпратила Ник в нощта на раждането, и молеше Джулия да отиде да я види.

Бяха изминали два месеца, откакто Колтън бе наредил на Анджела да се изнесе в къщата на вдовстващата херцогиня, но объркването и гневът на Джулия заради случилото се в нощта на раждането не бяха намалели ни най-малко. Как можеше тази жена, която бе смятала за приятелка, да се обърне против нея в такъв важен момент? В това нямаше смисъл. Джулия никога нямаше да предположи, че Анджела е способна на подобна жестокост. И макар че нищо, което Анджела би могла да каже, нямаше да извини поведението й, тя искаше да чуе от устата й защо го бе направила.

Джулия бе в кухнята и наглеждаше подготовката на кошницата с различни лакомства, когато чу подрънкването на ключове.

— Добро утро, Ваше благородие. Отивате на пикник? — Мисис Гибънс, икономката, й се усмихна учтиво от другия край на стаята.

— Добро утро, мисис Гибънс. Отивам да видя лейди Ламбърт и реших, че може да се зарадва на някои от лакомствата на Кук.

Икономката се намръщи.

— Много е далеч да отидете сама дотам, Ваше благородие, ако нямате нищо против, че го казвам. Да изпратя ли някого от слугите с вас?

— Не, това няма да е необходимо. Вчера отидох почти толкова далеч. Всичко ще бъде наред.

— Щом настоявате, Ваше благородие. Доста е студено, затова облечете най-топлите си дрехи.

Джулия кимна.

— Ще го направя. Благодаря ви, мисис Гибънс.

След двайсет минути тя тръгна, облечена в дебела пелерина, шапка, ръкавици и шал. Времето наистина бе студено, беше късна есен и вятърът духаше в почти напълно оголените клони на дърветата. Листа с всякакви форми, размери и цветове се въртяха във въздуха, покриваха земята като пъстър килим и скърцаха под солидните ботуши, които бе обула.

Гората я заобикаляше и тя се опитваше да не мисли за злополуката. Вярно, оттогава не се бе осмелила да се разхожда сама по пътеката, но нямаше причина за тревога. Злополуката бе странна и със сигурност резултат на липсата на равновесие вследствие на бременността.

Виждаше през гъстите дървета къщата на вдовстващата херцогиня, кацнала на билото на хълма. Тя бе здрава, тухлена двуетажна сграда, а по фасадата пълзеше зелен бръшлян. Тъй като в нея доста години не бе живял никой, Джулия не бе изненадана да види градините занемарени. Анджела бе взела със себе си един-двама слуги, но щеше да е необходимо време имотът да възвърне предишния си вид.

Закрачи по алеята и забеляза, че наблизо си почива кон. Имаше посетител при Анджела?

Преди да е стигнала до вратата, зад очите й избухна остра болка, силата на удара я запрати напред и земята сякаш се повдигна да я посрещне. Студената земя под бузата й бе последното, което съзнанието й регистрира, преди мракът да я обгърне.

 

 

Ник стоеше гол до кръста в балната зала и чакаше Фиц да се приготви. Приятелят му бе помолил за кратка почивка, за да си поеме дъх.

— Ако не бе толкова зает с нощни занимания, може би щеше да имаш повече сили за утринните ни упражнения — извика той.

— А ако вие си бяхте намерили малко нощни занимания, нямаше да изпитвате нужда да докарвате и двама ни до проклето изтощение всеки ден — изръмжа Фиц.

Ник призна, че това вероятно е истина. Тялото му бе разочаровано до безумие и тези всекидневни тренировки бяха единственото, което запазваше разсъдъка му трезв. Обаче нямаше да сподели това с Фиц.

— И как е прекрасната лейди Карвил?

Фиц поруменя — нещо, което Ник мислеше, че никога няма да види. Проклятие, Фиц беше влюбен.

— Прекрасна — отговори едрият мъж. — И нежна. Сладка като…

— Достатъчно — вдигна ръка Ник. — Предпочитам да задържа закуската си, ако нямаш нищо против.

Фиц се усмихна многозначително и изражението на лицето му го накара да стисне по-здраво рапирата.

— И вие можете да бъдете под магията на определена жена, ако само си го позволите.

Вече беше, но не си направи труда да поправи Фиц.

— Ставай, мързелив вол такъв. Говориш повече и от жена.

Точно тогава вратата се отвори и влезе един от слугите.

— Това току-що пристигна, Ваше благородие.

Ник захвърли рапирата, взе писмото и го разтвори. Всичкият въздух излезе от дробовете му. Кръвта забуча в ушите му и той измърмори:

— Мили Боже.

— Какво има? — Фиц се втурна към него и Ник му подаде бележката.

Колтън,

Съпругата ти е при мен. Може да бъде направена размяна за подходяща сума. Ела сам в къщичката на арендатора, която е досами гората. Ако някой дойде с теб, съпругата ти ще умре.

— От кого предполагаш, че е това? — запита Фиц.

Ник поклати глава, умът му се беше смразил от страх. Някой държеше Джулия. Беше я отвлякъл. Как, по дяволите, се бе случило това? Грабна ризата си и излезе тичешком от стаята.

— Тортън! — извика, докато обличаше ризата си и трополеше надолу по стълбите. — Тортън!

— Да, Ваше благородие? — Тортън се появи в подножието на стълбите, ококорил разтревожено очи.

— Съпругата ми. Къде е тя?

— Мисля, че Нейно благородие излезе на разходка тази сутрин. Имаше намерение да посети лейди Ламбърт.

— Сама? Никой ли не отиде с нея?

Тортън поклати глава, а гневът и вината разкъсваха Ник. Удари с юмрук по бедрото си. По дяволите. Трябваше да я наглежда по-внимателно, но проклетата му гордост му бе попречила. Тя му бе казала да стои настрани и като глупак той бе направил точно това.

Исусе. Ако нещо й се случеше, никога нямаше да си го прости.

— Фиц! — извика силно.

— Тук съм, Ваше благородие. — Ник се завъртя и видя Фиц да се извисява на стълбите, а на белязаното му лице бе изписана загриженост. — Какво искате да направя?

— Още не знам. Но вземи пистолета си и ще го обсъдим по пътя.

 

 

Джулия бавно дойде в съзнание, болката в главата й бе мъчителна. Всичко я болеше. Объркана, тя се обърна леко и с тревога разбра, че ръцете й са завързани на гърба. Премигна на слабата светлина и се огледа. Беше в някаква малка къщичка, която не познаваше и която, ако се съдеше по паяжините, бе необитавана от дълго време. Какво се бе случило?

Пое си няколко пъти дълбоко въздух в опит да облекчи болката в главата. Стените и подът бяха от дърво, мебелите бяха оскъдни. Малка дървена маса, няколко стола и креват. Весел огън гореше в камината и разпръскваше студения въздух. Кой живееше тук? И какво искаха от нея?

Раздвижи ръце и изпробва силата на въжето. Може би щеше да успее да се освободи. Изсумтя тихо и се отказа. Бягството нямаше да е лесно. Въжето бе прекалено стегнато и тя не можеше да го разхлаби.

Вратата се отвори и влезе мъж, натоварен с дърва. Вдигна поглед.

Темпълтън.

О, за Бога, трябваше да се досети. Джулия изгледа с присвити очи братовчеда на съпруга си. Вместо да изпита страх, заля я нажежен до бяло гняв. Този мъж я тормозеше от доста време.

— Добре. Дошли сте в съзнание. Не исках да проспите целия следобед. — Отиде с широки крачки до камината и остави дървата до стената.

— Нямаше да го проспя, ако не ме беше ударил, глупако. Развържи ме.

— Ако ми крещите, това няма да ви помогне, Ваше благородие. И не приемам заповеди от вас.

Тя въздъхна.

— Да не си си изгубил ума, Темпълтън? Защо ме доведе тук?

— Ще видите — отвърна той и съблече палтото си. — Първо трябва да се справя със съпруга ви, когато пристигне.

О, не. Тя преглътна и у нея се надигнаха паника и истерия. Защо я бе ударил по главата? Какво възнамеряваше да направи на Ник?

— Откъде знаеш, че Колтън ще дойде?

Темпълтън взе един стол и го сложи близо до стената, така че да седи с лице към нея и вратата.

— Изпратих бележка. Ще дойде.

Джулия не беше толкова сигурна. Все пак двамата с Ник не бяха точно в приятелски отношения. При последния им разговор тя му бе казала да я остави на мира, а той с радост се бе подчинил. Тя сериозно се съмняваше, че ще се втурне да я спасява.

— А ако не дойде?

— О, ще дойде. — Темпълтън извади пистолет от джоба си. — Не говорете повече. Искам да съм готов за него.

— Имаш намерение да го убиеш. — Изведнъж всичко й се изясни. Ако отстранеше Ник, който нямаше наследник, Темпълтън щеше да наследи титлата.

— Да, такъв най-общо е планът. Този дегенерат въобще не трябваше да се връща. И нямаше да го стори, ако не бяхте вие.

— Защо ме отвлече?

— Когато властите намерят пистолета в ръката ви, смъртта на Колтън ще изглежда като кавга между влюбени с лош край. Все пак всички знаят за липсата на внимание между вас двамата.

Стомахът й се сви.

— Темпълтън, това е отвратително. Дори за теб.

Той се усмихна и острите черти на мършавото му лице се изкривиха в злобно-весела гримаса.

— Благодаря.

Настани се заредено с напрежение мълчание. Съскането и пукането на огъня бе оглушително и всяка изминала секунда бе мъчение. Мускулите й се напрегнаха в изпълнено с ужас предчувствие за мига, в който Ник щеше да влезе през вратата. Вероятно можеше да убеди Темпълтън да разхлаби малко въжетата. Тогава може би щеше да успее и да избяга.

— Въжетата са много стегнати, Темпълтън. Ръцете ми са доста ожулени. Имаш ли нещо против да ги разхлабиш малко?

Той й хвърли смразяващ поглед.

— Няма шанс. Не мога да рискувам да избягате. А сега престанете да дърдорите, харпийо, или ще ви запуша устата.

Минутите минаваха бавно. Откога беше тук? От часове? Тревогата й нарастваше, тъй като нямаше представа дали Ник ще дойде за нея. И ако дойдеше, щеше ли да остане жив?

Представи си как Ник се втурва през вратата и Темпълтън го застрелва пред нея. Болката стегна гърдите й и трябваше да затвори очи. Не, не. Ник не можеше да умре. Да, беше му ядосана, но мисълта да го загуби я изпълваше с отчаяние, каквото не бе очаквала.

Все още обичаше този вбесяващ я мъж и не му бе позволено да умира, преди да е имала възможност да му го каже. Само Ник можеше да преобръща така чувствата й. Той можеше да я накара да полудее от гняв, а в следващата минута да гори от страст. Беше я наранил, в това нямаше съмнение, но Джулия имаше нужда от него. Оливия също.

Мисълта за дъщеря й извика сълзи в очите й. Дали щеше да види отново малката Оливия? Ако Темпълтън отправяше заплахата сериозно, и тя, и Ник щяха да умрат днес.

Което означаваше, че на Оливия щеше да се наложи да разчита на милостта на роднини. Джулия обичаше Тео, но леля й никога не бе искала да има деца. Дали щеше да приеме Оливия? Никога не бяха говорили за това, но ако Тео не отгледаше Оливия, тогава кой?

Джулия ненавиждаше мисълта, че за дъщеря й ще се грижи далечен роднина или непознат. Кой щеше да я целува и да приглажда косата й? Кой щеше да й помага да избира роклите си и да я представи в двореца? Щяха ли да кажат на Оливия кои са истинските й родители и колко много са я обичали? Сълзите се затъркаляха по лицето на Джулия и тя потисна риданието си.

Темпълтън я изгледа странно, после стана и хвърли и последното дърво в огъня.

— Излизам за още дърва. — С тези думи облече палтото си, сложи шапката на главата си и излезе от къщичката.

Тя едва не се усмихна. Ако знаеше, че плачът ще я отърве от Темпълтън така бързо, щеше отдавна да е проронила няколко сълзи.

Трескаво задърпа въжетата с цялата си сила и успя да ги разхлаби. С помощта на ноктите си успя да издърпа малко въжето там, където го достигна. Дори да бе само леко разхлабено, пак можеше да успее да се отскубне. Острата болка в ръцете й подсказа, че пръстите й ще кървят, но това едва ли имаше значение. Темпълтън нямаше да спечели.

Вратата се отвори с трясък. Тя замръзна, очаквайки Темпълтън, но вместо него видя съпруга си. Готов за битка, лицето му бе твърдо и гневно, държеше пистолет в дясната си ръка.

— Ник — прошепна тя и раменете й се отпуснаха от облекчение. — Слава Богу. Ник се втурна напред и се огледа, за да се увери, че са сами.

— Наранена ли си? — Докосна нежно бузата й със свободната си ръка и лицето му омекна.

Тя кимна.

— Добре съм. Темпълтън е. Иска да те убие.

— Наистина искам — каза Темпълтън зад тях с насочен към Ник пистолет. — И ако Колтън се обърне, ще предявя претенциите си над онова, което по право ще бъде мое.

Джулия срещна погледа на Ник. В сивите дълбини на очите му видя твърда решителност и зверска жестокост, но също така и страх. Страхуваше се за нея.

— Да не си посмял — каза му тя тихо. — Не се жертвай заради мен.

— Хвърли пистолета, Колтън. — Темпълтън пристъпи още по-навътре. — На пода. Веднага.

Погледът на Ник не се отдели от нейния. Тъпият звук, с който пистолетът падна на дървения под, отекна в стените.

— Не, Ник — прошепна тя, една сълза се отрони и се търкулна по бузата й.

Той вдигна ръка и нежно я избърса с палец.

— Не плачи, tesorina — прошепна.

Джулия преглътна, нежното обръщение стопли сърцето й, макар паниката да заплашваше да я задуши. Със сигурност той възнамеряваше да спре Темпълтън, нали?

— Обърни се. Бавно. — Темпълтън държеше оръжието си насочено към Ник. Стиснал мрачно устни, Ник се изправи и се обърна с лице към братовчед си.

— Не вярваш, че ще се измъкнеш от всичко това, нали? — Гласът му бе като стомана. Той скръсти ръце пред гърдите си. — А дори и да се измъкнеш, никой няма да ти повярва.

— Няма да могат нищо да докажат — присмя му се Темпълтън. — Ще намерят оръжието в ръцете на съпругата ти, а и двамата ще бъдете мъртви. Трябва само да те застрелям в лицето, за да изглежда като кавга.

— Искаш да кажеш, както никой не успя да докаже, че постави онзи корен на пътеката, за да се спъне съпругата ми?

Джулия ахна, а изразът на лицето на Темпълтън потвърди обвинението.

— Исках да изгуби копелето — изръмжа братовчедът на съпруга й. — Не можех да рискувам да ти даде наследник. Но тя не умря и трябваше да измисля нещо друго. Така е много по-добре, защото ще отстраня и двама ви. А сега мърдайте!

Ник вдигна ръце.

— Темпълтън, това е лудост. Не искаш да ни убиеш.

— Напротив, искам. И ти ще си първи. Застани в средата на стаята.

Ник внимателно пристъпи в средата на стаята и остана напълно неподвижен, а Темпълтън вдигна пистолета и се прицели право в гърдите му.

Джулия не можеше да повярва, че това се случва. Наистина ли Ник щеше да позволи на Темпълтън да го застреля, без да окаже никаква съпротива?

— Ник, не! — Отново се зае трескаво с въжетата, отчаяна да достигне захвърленото на пода до краката й оръжие на Ник.

Темпълтън дръпна ударника назад и…

Чу се изстрел. Времето спря, погледът й бе прикован в Ник в очакване да се свие от болка. Но той остана прав и очите му бяха вперени в Темпълтън, който се свлече на земята с ужасно скимтене.

На прага застана Фиц, с димящ пистолет в ръка.

— Добра работа — извика му Ник и погледна към Джулия. — Увери се, че е мъртъв, а?

Фиц кимна и отиде да види раната на Темпълтън.

Ник й се усмихна.

— Сигурна ли си, че не си наранена? Не те е докоснал, нали?

Джулия поклати глава. Облекчението, което изпитваше, бе прекалено силно, та да може да говори.

Съпругът й коленичи зад стола й. Само след секунди китките й бяха свободни. Кръвта се втурна в ръцете й, тя усети остри бодежи и изпищя от болка. Ник постави големите си длани върху раменете й и започна да масажира все по-надолу и по-надолу, докато достигна китките й. Когато усещането най-после се върна, тя се изправи, прегърна го през врата и го стисна здраво.

Не искаше никога да го пусне.

— Мислех, че ще те убие — прошепна с устни, долепени до врата му. Силните му ръце я обгърнаха и я притиснаха към тялото му.

— Съжалявам, че те разтревожих, но не можех да издам присъствието на Фиц. — Целуна я нежно по главата, прегърнал я все така здраво.

Нито един от двамата не забеляза смътно очертаната фигура на прага. Джулия чу вик и видя Фиц да тича към вратата, когато прозвуча друг изстрел. Ужасена, видя Фиц да пада на земята.

Анджела прекоси прага с по един малък пистолет във всяка ръка.

— По дяволите. Куршумът бе за вас, Колтън. — Хвърли празното оръжие на земята, бързо вдигна втория пистолет и дръпна ударника назад.

— Анджела, какво правите, за Бога? Оставете оръжието. — Ник застана пред Джулия, хванал я над лакътя, за да не може да мърда. Тя надникна над рамото му, за да види Анджела.

— Не и преди да ви убия. На този глупак — хвърли поглед на Темпълтън — не може да се има доверие, че ще свърши нещо както трябва.

— Вие… и Темпълтън? — Тонът на Ник издаваше недоверието му.

— Не бъдете толкова изненадан. Имахме общи интереси. Осем години подготвях този идиот да заеме мястото на херцога, подтиквах го да увеличава все повече и повече влиянието си. А той непрекъснато се проваляше.

— Оставете ме да отгатна. Той е отговорен за нападенията над мен през годините.

Анджела отметна глава назад и се засмя.

— Той? Моля ви. Не, аз бях. Отне ми цяла вечност да спестя достатъчно пари и да наема някой, който да ви открие и убие. Но вие винаги оставахте жив и трябваше отново да започна да пестя пари. Е, не и този път, Ваше благородие.

— Защо? — запита той, а гласът му бе спокоен и не трепваше. — Защо правите това?

Тя направи крачка напред, ръцете й трепереха.

— Аз трябва да бъда херцогиня. Аз трябва да контролирам богатството на Колтън, а не да моля за огризки като куче. Бях принудена да се примирявам с онази зла вещица в продължение на осем години, да я слушам да ме поучава — мен и всички останали — с часове. Единствената причина да не я убия по-рано беше, че я бях убедила да остави Темпълтън да управлява имението.

Джулия бе замаяна. Анджела бе убила майката на Ник? Тя очевидно бе луда.

Отново надникна иззад Ник и хвърли поглед на Фиц, който още не бе помръднал. Видя огромно червено петно, но също така долови лекото повдигане и отпускане на гърдите му, което означаваше, че е все още жив, слава Богу.

Като се сети за пистолета на пода, Джулия се отпусна на стола и го придърпа с крак под полите си.

— Но Хари умря и ти ме отпрати далеч. И сега съм нищо — изсъска Анджела. Ноздрите й се бяха разширили от злоба.

— Хари не просто умря, Анджела. Той се обеси, защото ти уреди да ни завари заедно. Невинна среща, но ти се хвърли към мен, като видя Хари да влиза. Времето бе правилно преценено. Хари ти даде възможност да обясниш, но вместо да кажеш истината, ти продължи да пълниш главата му с лъжи — каза Ник. — А той те обичаше. Сърцето му бе покрусено, когато научи, че ти не му отговаряш със същото. Отказа да ми повярва и умря с мисълта, че съм поругал честта му, като съм имал тайна връзка със съпругата му. И всичко бе твое дело.

Шокирана, Джулия изправи гръб. Брат му бе отнел живота си? О, Господи. Бедният Ник. Каква ли вина трябва да изпитва. Нищо чудно, че баща му бе успял да го изнуди да се ожени. Ник не бе искал никой да разбере истината, за да не бъде опетнена паметта на Хари.

— Хари не се самоуби, глупако. Знаех, че ще полудее, като ни открие. Той вече ревнуваше от теб, от чувствата ми към теб. Виждах как ме гледаш, Ник. Знаех колко силно ме желаеш. И обичах теб. Щяхме да сме съвършената двойка. Само че ти съсипа всичко!

Джулия усети как Ник застина.

— Какво искаш да кажеш с това, че не се е самоубил? — запита.

Гласът на Анджела омекна, стана дрезгав.

— Ела, Ник. Не се преструвай пред мен. Аз съм единствената жена, която те разбира, която можеше да ти даде онова, от което имаше нужда. И знам колко силно ме желаеш, как ме гледаш.

— Анджела, ти ли уби Хари?

— Трябваше. Той се заключи в кабинета и пи, докато едва не припадна — обясни тя. — Лесно беше да завържа въжето на горната греда. Трябваше само да му помогна да се качи на стола, да преметна примката през врата му и после да дръпна стола. Той не почувства нищо. Но ти съсипа всичко. Изостави ме и се ожени за нея, а аз бях нищо.

Анджела се приближи, пистолетът все още бе насочен към гърдите на Ник. Очите й гледаха диво, устните й бяха извити в злобна усмивка, тя наистина бе полудяла. Всяка минута можеше да изпрати Ник в небитието.

Много бавно — Ник все още я закриваше с тялото си — Джулия се наведе, за да вземе скрития под полите й пистолет.

— Не искаш да направиш това, Анджела. Ще съжаляваш.

— О, определено искам да го направя. Чакам го осем години. И след като те убия, ще убия съпругата ти.

— Ние сме двама, а ти остава един изстрел. Не бъди глупава.

Джулия не можеше да разбере как Ник успява да запази спокойствие. Обзе я паника, скова я чак до пръстите на краката. Но въпреки това трябваше да направи нещо. Нямаше да позволи Ник да бъде убит. Още малко встрани и успя да докосне хладната дръжка от слонова кост на пистолета.

С оръжието в ръка, тя се изправи и застана до Ник. Прицели се в другата жена и вдигна предпазителя със свободната си ръка.

— Спусни оръжието или ще те застрелям.

— Стреляла ли си някога, глупава краво? — присмя й се Анджела. — Аз съм отличен стрелец. Нямаш никакъв шанс. Но може би просто ще застрелям първо теб.

Анджела, чиито очи сега блестяха със сатанински блясък, насочи пистолета си към гърдите на Джулия.

Сякаш всичко се случи изведнъж. Анджела и Джулия стреляха едновременно и звукът отекна силно в тясното пространство. Чу се вик — викът на Ник — половин секунда, преди да се хвърли пред нея.

Ник падна на пода в краката й и съзнанието на Джулия едва успя да отчете, че Анджела също е паднала. Ник… беше ли прострелян? Коленичи, не смееше да диша. Не, моля те, не.

Обърна го нежно и видя червеното петно на рамото му.

— Ник! О, Господи, ранен си.

Клепачите му потрепнаха.

— Добре съм. Помогни ми да стана.

— Не, не мърдай. — Тя го побутна да легне, макар че той се опитваше да стане.

— Джулия, бъди разумна. Трябва да видя дали Анджела е мъртва и да помогна на Фиц да се върне в имението. — Той стискаше здраво челюст от болка, но тя добре познаваше този твърдоглав израз в очите му.

— Чудесно. Но ако по пътя умреш от загуба на кръв, никога няма да ти го простя.

Лека усмивка изкриви устните му.

— Не очаквам нищо друго, съпруго.