Джоана Шуп
Херцогинята куртизанка (15)

Петнадесета глава

Има моменти, когато е необходимо да го избягваш, за да му дадеш урок.

Мис Пърл Кели към херцогиня Колтън

Ник разгръщаше страниците на книга, когато лейди Ламбърт влезе в библиотеката.

— Седнете — каза той, като дори не си направи труда да стане.

Не, нямаше да й покаже уважение или добронамереност. Всъщност искаше тя да се чувства възможно най-неудобно, затова умишлено остави мълчанието да се проточи. Накрая затвори книгата, остави я на страничната масичка и срещна погледа й.

— Не мога да проумея каква игра играехте снощи, мадам. Всъщност съмнявам се, че има някакво обяснение, което да предложите и на което аз да повярвам или да приема. Все още не знам защо, но вие използвахте раждането на дъщеря ми за някакво свое малко отмъщение.

Тя се усмихна лукаво.

— Дори Джулия да е имала момент на слабост и да ви е викала, знам, че не ви иска наистина. Много пъти съм я чувала да го казва.

— Може и да е вярно, но вие нямате право да решавате. Няма да ви позволя да се бъркате в брака ми.

— В брака ви? — каза тя и се засмя. — Бракът ви е фарс, Ваше благородие. — Изправи се и тръгна бавно към него. — Елате сега — измърка и космите на тила на Ник се изправиха. — Сега нищо не стои на пътя ви. Хари е мъртъв, а съпругата ви не може да ви понася. Най-после можем да сме заедно, както винаги сме планирали.

Проклятие. Ник стана от стола си и застана зад него, за да му послужи за бариера срещу снаха му.

— Не сме планирали нищо подобно, мадам. Преди девет години ви казах, че не ви желая. Нищо не е променило това — дори смъртта на Хари.

— Не ви вярвам. Дори Хари знаеше, че между нас има нещо.

Ник сви юмруци, мускулите му се стегнаха. Чувството за вина заради смъртта на брат му хвърляше черна сянка върху душата му.

— Между нас никога не е имало нищо и ако Хари е вярвал на нещо, това са били лъжи, излезли от вашата уста.

— Не виждате ли? Не е прекалено късно за нас.

— Искам да напуснете къщата, Анджела. — Отиде до шнура за звънеца и извика Тортън. — Няма да ви позволя да разпространявате още лъжи.

Тортън влезе.

— Да, Ваше благородие?

— Нека Фиц дойде и придружи лейди Ламбърт до къщата на вдовстващата херцогиня.

Тортън затвори вратата и Анджела остана с отворена уста.

— Не говорите сериозно.

— Напротив. И ако не уважавах толкова много брат си, щях да ви изхвърля на улицата след онова, което направихте. Така че бъдете благодарна, че ви позволявам да останете в къщата на вдовстващата херцогиня. Камериерката ви ще ви приготви нещата и ще ви ги изпрати.

— Колтън, бъдете разумен.

— Много повече от разумен съм — сряза я той. — Но ако някога отново решите да се бъркате в семейството ми, ще ви оставя без грош. Ще се озовете на улицата и ще трябва сама да се грижите за себе си.

Тя стисна устни.

— Няма да посмеете.

— Дори нещо повече, мадам. Обещавам да ви съсипя, ако създадете още проблеми в тази къща.

На вратата се почука и Ник извика:

— Влез.

Влезе Фиц. Изражението на лицето му определено бе заплашително.

— Викали сте ме, Ваше благородие?

— Придружи лейди Ламбърт до къщата на вдовстващата херцогиня, Фиц.

— Много добре. — Фиц скръсти ръце на огромните си гърди и зачака.

— Ник, моля ви.

Той вдигна ръка.

— Ваше благородие. Искам да напуснете тази къща, мадам, и никога да не се връщате. — Погледна Фиц. — Ако откаже да тръгне или създаде проблеми, имаш разрешението ми да я преметнеш през рамо и да я изнесеш оттук.

— Какво е направил? — Джулия се наведе напред, нетърпелива да чуе още, докато нежно потупваше Оливия по гърба.

Тео кимна.

— Изхвърлил я е от къщата. Наредил на Фиц да я изнесе като чувал с брашно, ако е необходимо. Фиц каза, че също бил бесен. Кипял от гняв по целия път до къщата на вдовстващата херцогиня.

Джулия си помисли, че е трудно да изпита съчувствие към Анджела. Не и след като преднамерено бе излъгала. Джулия бе също толкова ядосана, колкото и Ник, от лъжата и възнамеряваше при първа възможност да получи отговори от какво е била продиктувана. Обаче това трябваше да почака, докато се възстановеше от раждането. Целуна нежно Оливия по главичката и се облегна на възглавниците.

— Колтън дойде ли да те види?

— Не. Не е идвал от вчера. — Истината бе, че не очакваше да вижда съпруга си често, независимо дали бе в къщата, или не. Беше принудена да остане в леглото поне през следващите няколко дни и щеше да се храни в стаята си.

Но един въпрос не й даваше мира. Защо Колтън бе тук? Беше се спотайвал в селото седмици преди раждането, нежелаещ дори да спи под един и същи покрив със съпругата си, така че защо сега, когато дъщеря му вече се бе родила, не се върнеше в Лондон?

Джулия сведе поглед към Оливия, която спеше спокойно на гърдите й. Сърцето й се изпълни с любов и гордост. Не, не беше дала на Колтън наследник, а и той не искаше такъв. Но въпреки това Оливия беше скъпоценна. Дъщеря й щеше винаги да й напомня за онези великолепни седем дни във Венеция.

Преди всичко ужасно да се обърка.

Нямаше надежда бракът им да се поправи. Прошката никога нямаше да дойде, поне не и от нейна страна. Нещата бяха отишли прекалено далеч. В началото той бе жесток, после, когато тя имаше най-голяма нужда от него, я бе пренебрегвал. Беше груб, арогантен и напълно погълнат от себе си. Независимо колко силно копнееше сърцето й за него през деня — а тялото й през нощта, — тя не можеше да забрави изминалите месеци. Не, той вече бе разбил сърцето й веднъж. Нямаше да рискува това да се случи отново.

На вратата се почука. В стаята надникна мисис Ларкмън.

— О, малкото агънце — каза тихо бавачката на Оливия и се приближи до леглото. — Позволете да я взема, Ваше благородие, и да я оставя в креватчето й.

— Благодаря, мисис Ларкмън — прошепна Джулия и изпрати въздушна целувка на красивото си малко момиченце.

— Тази жена изглежда много способна — каза Тео, когато мисис Ларкмън излезе от стаята.

— Наистина е способна. Страшно много я харесвам, а тя, изглежда, истински обожава малката Оливия. — Взе чашата си чай и изгледа леля си. — Кълна се, Тео, никога не съм те виждала да изглеждаш толкова добре. Определено сияеш. А и през последните няколко седмици престана да пиеш толкова много. — Леля й се ококори и Джулия се усмихна. — Разбира се, че забелязах, глупаче. Предполагам, че няма нужда да питам как вървят нещата с Фиц.

Тео се усмихна широко.

— Щастлива съм. Той е добър човек. Всъщност ако нямаш нужда от мен…

— Върви — нареди й Джулия с усмивка. — Аз имам намерение да си подремна малко.

— Много добре, мила моя. Почини си, а аз ще намина по-късно. — Потупа Джулия по ръката и излезе.

Скоро след това Джулия бе почти заспала, когато вратата към съседната стая, тази на съпруга й, се отвори.

Тя отвори очи навреме и видя Колтън да влиза, красив и арогантен. Раменете й веднага се сковаха.

— Почука ли, съпруже?

Едната му черна вежда се стрелна нагоре, а на устните му се появи намек за усмивка.

— Не.

Раздразнена, тя потъна по-дълбоко във възглавниците и затвори очи.

— Подремвам си, Колтън. Така че, ако нямаш нищо против.

— Нямам намерение да остана. Просто исках да те попитам как си и да ти донеса нещо за четене.

Джулия го погледна и видя малка книга в ръцете му. Колтън… грижлив и внимателен? Е, това си бе загуба на време. Остави клепачите си да се затворят.

— Добре съм. Остави книгата на нощното шкафче, преди да излезеш.

Стъпките му се приближиха и тя чу тихо тупване.

— Тази е една от любимите ми книги — каза той. — Намерих я в библиотеката. После тя усети голямата му длан да милва нежно челото й и познатият аромат на сапуна му изпълни сетивата й. Джулия трябваше да положи огромни усилия, за да остане неподвижна. Какво се канеше да направи той?

Без да каже и дума повече, той излезе и вратата се затвори след него. Тъй като сънят вече не бе възможен, тя втренчи поглед в тавана и се зачуди на действията му. Любопитството я накара да протегне ръка към книгата. Беше „Танкред“ на Волтер, пиесата, дала идеята на Росини за „Танкред“, което не бе много деликатно напомняне за първата опера, която бяха гледали заедно във Венеция.

Глупавото й сърце потръпна и за миг бе завладяна от нежност. Без съмнение, Колтън можеше да бъде очарователен, когато искаше. Трябваше да положи усилия и да остане безразлична — нямаше да рискува да обича мъж, който не заслужаваше това чувство.

Макар все още да копнееше за него с всеки дъх, който поемаше.

 

 

Часовникът удари един и самотният звук отекна в мрака на стаята й. Тя премигна изтощена, но неспособна да заспи. Бяха минали три седмици от раждането на Оливия. Тя обожаваше всяка скъпоценна минута от майчинството, обичаше да държи и храни дъщеря си и дори само да гледа съвършеното й малко личице, докато тя спи. В моментите, когато не бе с Оливия, изпитваше болезнен копнеж да я подържи отново.

Но не копнежът по дъщеря й я държеше будна нощем. Не, някой друг бе виновен за безпокойството, което я караше да се мята през нощта. Съпругът й я довеждаше до безумие.

Ник се появяваше всеки път, когато тя останеше сама. Питаше за здравето й, за Оливия, носеше й лакомства от кухнята и дори й донесе друга книга. Днес й донесе цвете, което нарече далия. Бе сравнително нова придобивка за градините на Сийтън Хол — красива и кръгла, с тъмночервени заострени венчелистчета.

Тя не знаеше как да разбира вниманието му. Той не се опита да я докосне дори, не и откакто бе прокарал длан по косата й. Изглеждаше доволен да прекарва известно време с нея, сякаш я ухажваше. Каквато и да бе причината за това, тя намираше присъствието му за смущаващо.

Всъщност Джулия вече можеше да започне да вечеря в трапезарията, но продължаваше да се храни в стаята си. Това бе проява на малодушие, чисто и просто страх — и желание да прекарва възможно най-малко време със съпруга си.

Тъй като бе будна, реши да отиде до детската стая и да нагледа Оливия. Наметна се с пеньоара си, взе свещ и тръгна по коридора. Къщата бе тиха, всички отдавна спяха. Тя изкачи бързо стъпалата и закрачи към стаята, която двете със Софи така внимателно бяха подредили.

От отворената врата на детската стая се процеждаше жълта светлина — знак, че мисис Ларкмън е вече там. Като се приближи, Джулия бе изненадана да чуе дълбок мъжки глас. Беше… Ник. Какво, за Бога, правеше в детската стая? Джулия бързо загаси свещта, спря се пред вратата и надникна.

Съпругът й се бе отпуснал в люлеещия се стол близо до огъня и държеше спящата Оливия в големите си ръце. Дъщеря им се бе сгушила на гърдите му и той я люлееше нежно. Беше съблякъл горната си дреха и беше само по бяла ленена риза, шалче и рубиненочервена жилетка. Като видя чернокосата му глава, сведена така близо до тази на дъщеря им, Джулия бе връхлетяна от силна емоция и в очите й неочаквано бликнаха сълзи. Тя се отдалечи от вратата, за да не бъде забелязана, остана неподвижна и заслуша.

— … и от всички страни на къщата има рози, Ливи.

Ливи? Вече имаше галено име за дъщеря им?

— Различни цветове. Розови, бели, червени. Но трябва да внимаваш с тръните, ако решиш да скъсаш някоя. Майка ти обича гардении, поне такъв аромат има парфюмът й. Имаме такива в оранжерията. Някой ден ще ти ги покажа.

Джулия се усмихна при споменаването на парфюма й. Не беше помислила, че Ник ще забележи нещо толкова обикновено.

— И ще ти ги покажа. Ще направя всичко възможно никога да не те разочаровам — каза тихо съпругът й. — Не съм твърде сигурен какъв баща ще бъда. Баща ми… той не може да ми бъде добър пример. Виждах го само няколко пъти в годината и срещите ни винаги бяха неприятни. Брат ми казваше, че съм късметлия, защото не ми се налагаше да понасям безкрайните наставления за дълга и честта. Бях свободен да тичам наоколо и да правя каквото ми харесва. Щеше да харесаш брат ми Хари. От него щеше да излезе много по-добър херцог, това е сигурно. Хари винаги постъпваше правилно.

Разказа на дъщеря им как брат му го бе спасил от удавяне в езерцето една зима. Ник бил твърдо решил да премине по леда от единия бряг до другия, макар Хари да се беше опитал да го разубеди. Ледът се пропукал и Ник паднал в леденостудената вода. Хари намерил клон и го издърпал, като през цялото време му крещял, че е безотговорен и малоумен.

Джулия се усмихна и осъзна, че бузите й са мокри. Съпругът й рядко позволяваше да видят тази му страна, а ето че споделяше тук, посред нощ, с Оливия. Джулия избърса сълзите си, подсуши лицето си и една ръка докосна рамото й.

Стресната, тя покри устата си с ръка, за да заглуши възклицанието си. Заля я облекчение, като видя бавачката, мисис Ларкмън.

— Идва всяка вечер горе-долу по това време — прошепна мисис Ларкмън и кимна с глава по посока на детската стая. — Негово благородие остава при нея около час, за да мога да си почина — или поне така казва. — Сръга Джулия с лакът. — Можете ли да си представите, Ваше благородие? Херцогът да иска да ми осигури почивка? Пазя това в тайна обаче. Не искам който и да е от персонала да говори.

И двете надникнаха вътре. Сега будна, Оливия бе обгърнала с миниатюрната си ръчичка един от големите пръсти на Ник, а той й се усмихваше, свел глава над нея. Сърцето на Джулия се разтопи. Тя мислеше, че той не се интересува от дъщеря им, а ето че прекарваше време с нея всяка нощ.

— Виждали ли сте някога нещо толкова прекрасно? — прошепна мисис Ларкмън.

— Не. Наистина не съм — отговори Джулия, а умът й препускаше. Имаше време, за да помисли върху онова, което бе видяла и чула. Ник… я озадачаваше. Отдръпна се от вратата. — Мисля, че е най-добре да се върна в леглото. Лека нощ, мисис Ларкмън.

Запали свещта си от един от стенните свещници и тръгна към стълбите.

На следващия ден на закуска все още мислеше за промените в съпруга си. Беше заспала едва рано призори. Всеки път, като затвореше очи, си представяше Ник, който държи Оливия и й се усмихва нежно. Искаше й се да го мрази, но този образ не й излизаше от ума и гневът, който подхранваше вече толкова време, започна да се стопява.

Можеше ли обаче да го остави да се стопи напълно? Как въобще бе способна да му вярва след всичко, което бе казал и направил?

Беше му се доверила веднъж и той бе захвърлил любовта й обратно в лицето й, беше я нарекъл с ужасни имена и я бе изхвърлил от живота си. Не искаше да даде на някого възможността да я наранява отново по този начин. Беше прекалено болезнено.

Господи, как й се искаше той да си отиде. Щеше да бъде много по-просто, ако не се налагаше да го вижда всеки ден.

Тъй като той очевидно нямаше планове да замине, бе крайно време да открие какво прави тук.

 

 

По-късно същата сутрин Джулия извика Тортън, за да й каже къде е съпругът й.

— Негово благородие и мистър Фицпатрик се упражняват във фехтовка в балната зала — информира я икономът.

В ума й изникна образът на потния и полугол Ник, който се фехтуваше във Венеция. Спомни си как се издуваха и играеха мускулите му, докато краката му танцуваха по пода. Споменът я накара да задиша по-учестено. Желанието отново да го види такъв бе силно — по-силно, отколкото си мислеше.

Което означаваше, че идеята е опасна.

— Тортън, моля те, помоли Негово благородие да дойде при мен в библиотеката, когато свърши.

— Много добре, Ваше благородие. Да кажа ли също да приготвят чай?

— Не — побърза да каже тя остро. Това нямаше да е светско посещение. — Благодаря ти, Тортън — добави по-меко, — но това няма да е необходимо. Не планирам да отнема прекалено много време на Негово благородие.

Джулия отиде да чака в библиотеката. Избра книга с поезия, с която да се разсейва, но така само си спомни колко много мрази поезията. Захвърли книгата и тъкмо си избра роман, когато вратата се отвори.

Влезе Ник и всяка крачка на дългите му крака бе пропита с вродена увереност. Черната му коса бе отметната назад и разкриваше лицето му със силно изразени черти, беше облечен само във фина ленена риза и бричове — всичко бе мокро от пот и залепваше за тялото му. Господи, бе възхитителен. Тя преглътна и реши, че няма да обръща внимание на това.

— Извинявам се, че дойдох, без първо да се изкъпя, но Тортън каза, че си искала да ме видиш? — Въобразяваше ли си, или наистина виждаше надежда в очите му?

Джулия се прокашля.

— Да, така е. Ще седнем ли?

Тя отново се настани на дивана, а той се отпусна на един стол.

Тя се поколеба, опитвайки се да реши как е най-добре да продължи. Мълчанието се проточи и той повдигна арогантно вежда. Обзе я раздразнение.

— Защо си все още тук?

— Защото още не си ми казала от какво имаш нужда?

Тя изви очи към тавана.

— Не проявявай преднамерена глупост. Прекрасно знаеш какво искам да кажа. Защо си в Сийтън Хол, Колтън. Защо си все още тук?

Ник като че ли бе сварен неподготвен от директния й въпрос. Размърда се и потърка брадичка.

— Тук е домът ми. Нима не съм добре дошъл?

Тя устоя на изкушението да тропне с крак.

— Имаш още три имения, пръснати из цяла Англия, плюс градската къща в Лондон. Има причина да си тук и бих искала да знам каква е.

Моментът се проточи. От мускулите на брадичката му, които играеха, тя правеше заключение, че той се бори с думите, които напират на езика му.

— Не знам — отговори накрая той тихо. — Може би съм тук заради теб. Заради Оливия.

Емоцията изпълни гърдите й, но тя я отблъсна. Беше закъснял със седмици. Стана и закрачи из стаята.

— Обхванат от несправедлив гняв, ти ми нареди да дойда тук и после ме пренебрегваше в продължение на седем месеца. Наистина ли вярваш, че ще те посрещна с отворени обятия, когато решиш да се върнеш? Няма да ти откажа да виждаш дъщеря си, но никога няма да ти простя за случилото се между нас.

Сивите му очи бяха мрачни и сериозни.

— Извиних се за моята роля в случилото се, Джулия. Ако можех, щях да върна времето назад и да променя нещата.

— Макар че те измамих, не съжалявам за стореното. — И как би могла, след като имаше Оливия в резултат на това?

— В такъв случай, предпочиташ ли да си тръгна?

Да, искаше й се да му каже. Тръгни си, преди решимостта да ме напусне. Но си спомни за нощните му посещения при Оливия. Щеше да бъде ненужна жестокост да отнеме тези моменти и на двамата.

— Не. Но исках да знаеш как се чувствам. Ще се виждаме на вечеря, очевидно, и искам отношенията ни да бъдат… сърдечни. Заради Оливия — побърза да добави. — Но, моля те, престани с вниманието към мен през деня. Не искам да оставам насаме с теб.

Лицето му бе учтива маска и не разкриваше мислите му.

— Много добре. Както желаеш, мадам. Това ли е всичко?

Джулия кимна и си напомни, че е за добро. Съпругът й стана, поклони се учтиво и излезе от стаята.

 

 

Ник се заизкачва тежко по главното стълбище. Изпълваха го гняв и разочарование и се обърна, за да се върне на приземния етаж. В този момент нямаше нужда от ваната, в която щеше само да продължи да мисли. Не, задушаваха го безрадостни чувства и трябваше да бъдат прогонени, защото в противен случай щеше да полудее. Тръгна към задната част на къщата, откъдето щеше да излезе за конюшнята.

По пътя си мина покрай Фиц. Приятелят му трябва да бе видял нещо, изписано на лицето му, защото промени посоката и закрачи до него.

— Върви си! — изръмжа Ник.

— Сигурен ли си?

— Да.

Както винаги, Фиц не му обърна внимание и продължи с него чак до конюшнята. Ник намери един от конярите и му нареди да оседлае Шарон.

Фиц изчезна за миг в една от клетките, а Ник крачеше в пръстта, докато чакаше да оседлаят коня му, и кръвта бучеше в ушите му. Октомврийското време бе малко студено, а той бе само по тънка риза, но не обръщаше внимание на това. Трябваше да избяга. Да почувства вятъра върху лицето си. Да стигне до изтощение.

Ник се метна на гърба на Шарон и Фиц му подаде чанта.

— Най-силното ирландско уиски, което можете да намерите, Ваше благородие. И ако не се върнете след два часа, ще дойда да ви намеря.

Прекалено вцепенен, за да отговори, Ник кимна, завърза чантата за седлото и заби пети в корема на коня. Шарон се стрелна в хълмистата местност.

Въздухът щипеше кожата му, а мощният кон разкъсваше земята с огромните си копита. Ник се наведе над врата му, стисна го здраво между бедрата си и единствената му мисъл сега бе да не падне от гърба му.

Когато Шарон стигна близо до реката и намали ход, и конят, и ездачът му бяха покрити с пот. Ник го насочи към водата, после слезе и пусна юздите на земята.

Седна с чантата в ръка на песъчливия бряг. Започна да рови в чантата, извади бутилката и издърпа тапата. Първата глътка опари гърлото му и течният огън се спусна до стомаха му. Пое си рязко въздух. По дяволите, Фиц е така сериозен като енорийски свещеник в неделя, помисли си и очите му се навлажниха леко. Това бе най-силното нещо, което бе пил от известно време насам.

И бе точно това, от което имаше нужда. Отпи още една дълга глътка.

Никога няма да ти простя за случилото се между нас.

От три седмици се опитваше да стопи леда помежду им, стараеше се да бъде съвършен съпруг, да бъде мил и да показва уважение. И се бе провалил. През цялото време се бе надявал, че ще успее да я накара да разбере колко искрено съжалява.

Беше глупак, че опита. Никога през целия си живот не бе заслужил да бъде наречен съвършен, мил или проявяващ уважение. Нима родителите му не му го повтаряха отново и отново? Ник нямаше ни най-малка представа какъв трябва да бъде един съпруг. Защо тогава, по дяволите, след всичко това бе повярвал, че може да успее?

Легна на меката земя. Буцата в гърдите му се бе превърнала в тъпа болка. Гледаше сивите облаци, които плаваха по небето, и слушаше тихия ромон на реката.

Съвсем ясно разбираше гнева на Джулия. Беше се отнесъл ужасно с нея. Срамът от онова, което бе сторил във Венеция на майката на детето си, на една истинска дама, която никога не е била с друг мъж… почти му прилошаваше. Нещата, които бе казал, които я беше накарал да направи и на свой ред бе сторил, без да се споменават обвиненията и сарказмът след завръщането му в Лондон. Нищо чудно, че не го искаше около себе си. Той се мразеше толкова, колкото го мразеше и тя.

Но дори и тя да го искаше, той никога нямаше да може да бъде съпругът, от който тя има нужда — който да идва при нея под прикритието на нощта, да я докосва само колкото е необходимо, а след това, изискано и без да я обижда, да я обладава под чаршафите. Самата идея за това му се струваше смешна.

Но също така не можеше да се отнася с нея и като с мисис Лейтън. Тя бе негова съпруга, не курва — макар да бе играла за кратко ролята на такава — и той не можеше да й показва низките си страсти, както бе правил във Венеция. Не можеше да я лишава от уважението си по този начин.

Най-тревожното бе, че не можеше да забрави мисис Лейтън — Джулия. Желаеше я с всеки удар на сластолюбивото си сърце. Беше си доставял удоволствието на спомените за нея толкова често през последните седем месеца, че би трябвало вече да е спрял. Но не, трябваше да стане по-силен.

Поднесе бутилката към устните си, отпи няколко пъти, а струйка уиски се плъзна по бузата му и капна на земята.

Кога, за Бога, щеше да свърши това мъчение? Кога щеше да загуби интерес, както се бе случвало с безброй жени преди нея?

Някаква необяснима сила го притегляше към нея, правеше я неустоима. Може би беше огънят, който гореше в нея, смелостта й или фактът, че винаги казваше каквото мислеше, и още от самото начало му се противопоставяше. Ако той бе по-добър, щяха да са съвършената двойка.

Уискито започна да киселее в стомаха му. Беше ли… влюбен в нея? Отпи още една глътка с надеждата, че мисълта ще изчезне. Но това не стана и Ник простена. Нищо чудно, че не можеше да е с друга жена след Венеция. Беше се влюбил, по дяволите. И то в жената, която никога нямаше да има.

По дяволите.

Господи, тази ирония щеше да се хареса безкрайно на баща му. Той непрекъснато повтаряше на Ник, че никоя уважавана жена няма да го иска, независимо от титлата му. Беше му казал дори преди сватбата му: Трябваше да платя царски откуп за нея, неблагодарнико. По-добре е веднага да й направиш две деца, преди да е научила каква ужасна сделка е сключила и да е затръшнала вратата на спалнята си.

Да, той беше ужасна сделка. Груб, твърдоглав и гневен, беше прекарал почти целия си живот в самота. Хари бе единственият човек, към когото Ник се чувстваше привързан, но отношенията им бяха отровени скоро след женитбата на брат му. Въпреки разпалените отричания на Ник, Хари бе убеден, че той се опитва да съблазни Анджела и отчаянието го бе накарало да отнеме живота си.

Вината, ужасът да намери тялото на брат си… Ник никога нямаше да може да забрави това — нито да си прости. Доближи бутилката до устните си и изля уискито в гърлото си на една дълга глътка.

А сега бе влошил нещата още повече, като се бе влюбил в уважаваната си и красива образцова съпруга, която мразеше дори съществуването му. Господи, каква каша, помисли си и очертанията на заобикалящата го среда започнаха да се размиват. Добре. Може би щеше да остане тук и да пие цял ден. Бог му бе свидетел, че в имението не го очакваше нищо.

През главата му мина мисълта за Оливия и сърцето му преля от чувства. Сладка и съвършена, дъщеря му бе по-скъпоценна от всичко за него. Никога не бе мислил, че ще изпитва такава любов към детето си, тя го изумяваше. От своя опит знаеше, че на децата не се обръща внимание, обаче той никога нямаше да може да постъпи така с Ливи. Тя трябваше да израсне със знанието, че баща й я обича.

Може би затова не искаше да си тръгне, не още. Не искаше да повтаря греховете на родителите си. Оливия никога не трябваше да се чувства недостойна или необичана. Може и да не бе искал дете, но проклет да беше, ако някой му отнемеше Ливи в този момент.

Щеше да стои на разстояние от съпругата си и да ходи при дъщеря си през нощта, когато двамата можеха да бъдат сами. Те нямаха нужда от никого другиго. Той имаше Ливи и това бе достатъчно.

Решението трябваше да го накара да се почувства по-добре, но странно, не беше така. Може би още едно питие щеше да помогне.