Джоана Шуп
Херцогинята куртизанка (14)

Четиринадесета глава

Мъжът, особено твърдоглавият, често може да те ядоса. Само от теб зависи да решиш дали си струва да му простиш.

Мис Пърл Кели към херцогиня Колтън

Лятото бе прекрасно. Седмиците минаваха и Джулия ставаше все по-едра и по-едра. Правеше дълги разходки, четеше до езерото и береше свежи цветя от градината. Тео и Фиц бяха нейна постоянна компания, когато бе навън — като резултат от това, че искаха да бъдат заедно и в същото време да я наглеждат. Анджела също бе наоколо и бъбреше неспирно, както винаги.

Когато августовската горещина най-после премина в септември, Джулия започна всеки миг да очаква пристигането на Ник. Сигурно бе осъзнал, че греши и че бебето не е копеле, а негова плът и кръв. Не трябваше ли да пълзи в краката й за прошка?

Отсъствието му й причиняваше болка. Бебето започна да рита и тя искаше да го сподели с него. Нощем копнееше за докосванията му, които да облекчат болките в гърба и отеклите й крака. Чувстваше се сама и уплашена, докато се приготвяше за раждането на първото им дете само след няколко кратки седмици. Беше ли все още толкова ядосан, че истината да няма значение? Малката надежда, която хранеше да спаси брака им, повехна заедно с летните цветове.

Втората седмица на септември премина в третата и Джулия вече не се интересуваше от нищо друго, освен от раждането. Беше нещастна и… огромна. Вървенето, и дори дишането, се превърнаха в неудобство и едва успяваше да хапне нещо, защото непрекъснато се чувстваше сита. Вече не даваше пет пари дори за Ник. Той очевидно си бе измил ръцете от нея, а тя вече не можеше да събере достатъчно сили, че да изпита болка.

Акушерката каза, че бебето вече може да се очаква всеки ден. Заръча на Джулия да върви толкова, колкото може, и да изпрати да я повикат при първите признаци на раждането.

И точно когато Джулия бе сигурна, че няма да преживее и ден още, очакваното се случи. На обяд се бе оплакала на Тео колко много я боли гърбът. Болката бе по-силна отколкото в предишните дни и тя се питаше дали не трябва да се върне в леглото. Тео настояваше да не го прави, повтаряйки думите на акушерката да върви възможно най-много. И така, докато се разхождаше по терасата през следобеда, водите й изтекоха.

Фиц, който я наблюдаваше отблизо през последните няколко дни, изтича бързо при Тео, която веднага изпрати един от слугите за акушерката, мисис Попър. Двамата помогнаха на Джулия да се изкачи до спалнята си, Тео освободи Фиц и я преоблече в чиста нощница. Болките започнаха не след дълго, отначало леки и не особено дразнещи. Но бяха станали значително по-силни, когато половин час по-късно мисис Попър пристигна.

След четири часа Джулия мислеше, че агонията не може да стане по-силна. Акушерката я беше накарала да стане и да се разхожда бавно из стаята в опит да предизвика по-бързо раждането. Болката се появяваше в гърба и я разкъсваше, като обхващаше и корема й, и всеки път й се струваше, че продължава цяла вечност. Тогава тя стискаше ръката на Тео и от устата й се изливаха думи, недостойни за една дама.

— Колко още? — Стисна орнамента върху таблата на старинния креват, задъхвайки се за въздух.

— Ще проверя отново след трийсет минути, Ваше благородие. Последния път, когато погледнах, бебето не беше готово да излезе. — Мисис Попър беше мила възрастна жена, но Джулия не мислеше особено мили неща за нея в този момент.

На вратата се почука. Тео отиде да види кой е, а Джулия се преви на две, разкъсана от нова болка. Когато възстанови отново дишането си, леля й я хвана за ръката.

— Колтън е на вратата, мила моя. Да го пусна ли да влезе?

— Колтън? Как, за Бога, е дошъл толкова бързо?

Тео се размърда от неудобство.

— Бил отседнал в странноприемницата в селото през последните три седмици.

— Три седмици! — Бил е в селото почти от месец. Защо не бе отседнал в Сийтън Хол? Или поне не беше дошъл да я види? — Защо не ми каза?

Тео закърши ръце.

— Фиц ме помоли да не го правя. Очевидно Колтън не е искал да знаеш за присъствието му.

Господи, толкова ли много я мразеше? Беше му доказала, че не му е сложила рога, а той пак не искаше да я види. Тя беше бременна с детето му, а той дори не искаше да е в една и съща къща с нея.

Болка, която нямаше нищо общо с бебето, разкъса гърдите й.

— Отпрати го.

— Сигурна ли си…

— Отпрати го — изръмжа тя, разкъсвана от нова болка.

Леля й кимна бавно и се обърна към вратата.

Изминаха още шест часа. Анджела поседя малко с Джулия, за да може Тео да си почине. Сега Джулия беше в леглото и си почиваше между болките. Но тези почивки ставаха все по-къси и по-къси, а болката — все по-силна. Мисис Попър я бе предупредила да не очаква бебето по-рано от час.

Джулия не знаеше дали ще може да издържи още дълго. Беше изтощена и почти изпаднала в унес от болката. Анджела и Тео бършеха потта от челото й и й даваха да отпива ечемичена отвара, но това не я облекчаваше, нито й помагаше да не се чувства разкъсвана отвътре.

Час и половина по-късно мисис Попър заяви, че е време да напъва. В стаята закипя оживление в подготовка за бебето, макар че Джулия не забелязваше почти нищо. Беше толкова уморена, че нямаше ни най-малка представа откъде ще намери сили да напъва. Вече усещаше крайниците си като от желе и едва държеше очите си отворени.

Умът й блуждаеше, което бе бягство от болката. Мислеше за Венеция, за това как прокарваше пръсти през копринената черна коса на съпруга си, чиято глава почиваше в скута й. За Ник, който я държеше за ръка и я разхождаше из Торчело. Ник, който й се усмихваше нежно, преди да я целуне. Искаше отново да се чувства по този начин.

— Моля ви, имам нужда от съпруга си. Някой…

Болката стисна вътрешностите й и Джулия извика. Мисис Попър инструктира Тео как да я държи, за да може да напъва.

— Ник! — извика Джулия, когато си пое дъх. Вече нямаше значение, че бе отседнал в селото, далеч от нея. Имаше нужда от силата му, от увереността му, че всичко ще бъде добре. Искаше Ник от Венеция.

Бе изпаднала в агония и мяташе главата си върху възглавницата, потта се стичаше от нея.

— Имам нужда от Ник. Да е тук, с мен. Сега. — Смътно чу Анджела да казва на Тео, че ще се погрижи за това, и да излиза от стаята.

 

 

Ник не можеше да стои неподвижен. Почти бе направил дупка в обюсонския килим. Бяха изминали почти дванайсет часа. Беше ли това нормално? Не трябваше ли бебето вече да се е родило? Беше чул виковете от стаята на Джулия. Гризеше го ужасното чувство, че нещо не е наред. Господи, ако я изгубеше.

Вратата на библиотеката се отвори и влезе лейди Ламбърт.

— Е? — запита той тихо.

Анджела поклати глава.

— Още не. Тя помоли да се върнете в странноприемницата. Ще ви повикаме, ако има нужда от вас.

Заля го вълна на разочарование.

— Въобще ли не иска да ме види?

Очите на Анджела бяха пълни със съжаление.

— Съжалявам, Ваше благородие. Ще изпратим да ви повикат, ако имаме нужда от вас, преди да настъпи сутринта. — Обърна се и излезе.

Точно от каквото се бе страхувал. Джулия нито го искаше, нито имаше нужда от него. Беше направил голяма грешка, бе проявил такава глупост, като бе сметнал, че детето е на друг мъж. Нещата, които й бе казал. Тревожеше се дали въобще някога ще му прости. Господ му бе свидетел, че той самият никога нямаше да си прости.

Затова и бе стоял надалеч през тези последни няколко седмици. Като се имаше предвид времето, детето без съмнение беше негово. Как щеше да се изправи лице в лице с майка му, като знаеше какви неща бе изрекъл? Тя имаше право да го мрази и очевидно го правеше.

— Може би трябва да останем, независимо какво казва лейди Ламбърт. — Фиц седеше на стола до огъня и прелистваше биографията на Джонатан Суифт.

Ник се отпусна на един стол, постави лакти на коленете си и обхвана главата си с ръце. Беше отишъл до вратата на стаята й по-рано и бе помолил да я види. Беше ужасно да стои в коридора и да слуша как тя вика от болка. Единствената му мисъл бе да предложи каквато утеха може, колкото и малка да е тя. Но Тео му каза, че Джулия не иска да го види точно в този момент. И че трябва да чака в библиотеката, защото съпругата му може да промени решението си. Очевидно не беше.

Къщата като че ли му се присмиваше. Не беше желан тук, когато родителите му бяха живи, и нищо не се бе променило сега, когато бяха мъртви. Съпругата му също не го искаше.

Не че можеше да я обвинява. Вината заради онова, което бе сторил, го изяждаше през последните няколко седмици. Нямаше желание да спи и да се храни, защото знаеше, че скоро ще дойде денят, в който ще трябва да се изправи пред Джулия. Какво въобще бе способен да й каже, та да й се извини?

А сега тя го бе отпратила. Гърдите го стегнаха и за стотен път се прокле какъв глупак е бил.

— Ще бъда в странноприемницата. Уведомете ме, когато.

Фиц кимна.

— Ще го направя. Внимавай, докато яздиш по обратния път.

— Нося зареден пистолет, Фиц. Ще се справя. — С натежало сърце Ник се изправи и тръгна към входната врата. Тортън се появи сякаш от нищото. — Конят ми, Тортън.

— Веднага, Ваше благородие. — Изчезна по коридора, като остави Ник отново да се оглежда.

Сигурно беше за добро. Все пак, какво знаеше той за бебетата? Като си тръгна, Покварения херцог имаше една-единствена цел: да се напие до безпаметност.

 

 

Светът се наклони и се преобърна. Нещо не беше наред. Мъглата, в която бе обвит мозъкът му, се разсея малко, но достатъчно, за да осъзнае, че краката му не са стъпили на земята. И все пак се движеше. Чуваше звук от стъпки, обаче те не бяха неговите. Опита се да отвори очи, не можа и започна да се смее.

— Господи. — Гласът бе дълбок и му бе познат.

— Фиц? — Ник се опита и отново не можа да накара клепачите си да се отворят.

— Аз съм, Ваше благородие. И извинения за онова, което се каня да направя.

Ник не разбираше, думите безнадеждно се объркваха в главата му. Затова се отпусна.

Леденостудена вода обля тила му и рязко го извади от вцепенението му. Опита се да се отмести, но не можеше да повдигне ръце. Успя само да се разтърси, за да каже, че водата трябва да спре да го облива. Обаче тя продължи, докато накрая той бе почти неспособен да диша.

Не знаеше колко бе продължило това — струваше му се цяла вечност, но накрая успя да се отдалечи със залитане, мокър до кости, и да застави очите си да се отворят.

— По дяволите! Спри. — Отметна мократа коса от лицето си. Фиц пусна дръжката на помпата и водата спря.

— Не съм ви виждал така натряскан от доста години. Когато ви намерих, лежахте по корем на пода в стаята си.

А, спомените започнаха да се връщат. Сийтън Хол. Странноприемницата. Джулия и.

— Роди ли се… бебето?

Фиц се усмихна широко.

— Да. Момиченце. Поздравления, Ваше благородие.

Момиченце. Неговата дъщеря. Коленете на Ник се огънаха и той се свлече на земята. По дяволите, беше баща.

Макар че мозъкът му все още беше объркан, завладяха го ужас и страх. Той не знаеше как да изпълнява бащинската си роля. Бе очевидно, че не знаеше как да бъде и съпруг. Как трябваше да се държи? Какво трябваше да направи?

— Лейди Карвил каза да ви заведа. По-добре да тръгваме.

Ник седеше в мръсотията насред двора на странноприемницата. Външният му вид бе неугледен и въпреки студената баня миришеше неприятно.

— Първо трябва да се приведа в приличен вид. Помогни ми да стана, а, Фиц?

След час и половина Ник бе изтрезнял достатъчно. Беше се изкъпал, обръснал и облякъл, като през цялото време пиеше силния чай, който Фиц му бе приготвил. Чувстваше се отвратително. Главата му пулсираше на мястото точно зад очите, а стомахът му се преобръщаше само при идеята за храна. Обаче нямаше търпение да се върне в имението, затова скоро се качи на гърба на Шарон и потегли към дома на предците си.

— Ти видя ли я?

— Дъщеря ви? — запита Фиц. Ник кимна и Фиц се усмихна. — Да. Има черна коса и много здрави дробове. Прилича на баща си, бих казал.

Стомахът на Ник се сви. Трябваше да бъде там, да изчака в имението, за да види дъщеря си. Не бе минал още ден, откакто бе станал баща, а вече се беше провалил.

А съпругата му? Как щеше да реагира Джулия на присъствието му? Фиц каза, че Тео го е изпратила за него. Дали това означаваше, че Джулия иска той да е там? Или щеше отново да го отпрати?

Господи, каква каша бе забъркал.

Едно бе сигурно — ако Джулия не можеше да му прости, щеше възможно най-бързо да замине за континента. В това имаше смисъл. Джулия ясно му бе дала да разбере, че няма нужда от него, а той вече се бе погрижил финансовите дела на имението да бъдат в ред. Никога вече нямаше да й липсва нищо. Така че с какво друго можеше да му е полезен престоят му в Англия?

Когато най-после почука на вратата на съпругата си, не беше сигурен какво да очаква. Дали Джулия въобще щеше да поиска да го види?

Вратата се отвори на сантиметър и се появи кръглото лице на Тео.

— Влезте, Ваше благородие — прошепна тя и сложи пръст на устните си.

Ник влезе и видя малък вързоп в ръцете на лейди Карвил. Дъхът заседна в гърлото му. Косица, подобна на черен мъх, покриваше главата на бебето. Не можеше да откъсне поглед от мъничкото деликатно личице, дългите тъмни мигли потрепваха върху бузките в съня му.

Тео го хвана за ръката и го преведе покрай леглото на Джулия, която спеше. Под очите й имаше кръгове, кожата й бе призрачно бяла. Изглеждаше изтощена.

Влязоха в дневната на Джулия и Тео затвори вратата.

— Извинете, че ви питам, но къде, по дяволите, бяхте? — Тео го изгледа твърдо, макар да говореше тихо. — Тя имаше нужда от вас, Ваше благородие.

Ник се навъси.

— За какво говорите? Тя ми каза да си вървя. Снощи се върнах в странноприемницата.

Тео въздъхна тежко и подбели очи.

— Тя ви викаше. Часове наред. Беше й много трудно и искаше да ви види.

Сигурно в кръвта му имаше повече алкохол, отколкото мислеше, защото не намираше смисъл във всичко това.

— Лейди Ламбърт каза… — И тогава се сети. Ощипа носа си. Защо бе предположил, че Анджела казва истината? Той трябваше да е наясно каква измамница бе тя, въпреки уверенията й, че се е променила.

— Аз съм идиот — измърмори.

— Да, такъв сте. Сега седнете, а аз ще ви дам дъщеря ви.

Ник замръзна.

— О, не. Аз…

— Глупости. — Тео го заведе до люлеещия се стол до прозореца. — Седнете.

Той се подчини, макар че едва успяваше да диша. Със сигурност щеше да нарани това малко нещо с големите си ръце. Питаше се как въобще се държи бебе.

Тео му даде няколко напътствия относно положението на ръцете, после се наведе и нежно му прехвърли вързопчето. Господи, беше толкова малка. И bellissima, както щяха да кажат венецианците. Дъщеря му се размърда, сгушвайки се още по-плътно в него, и емоциите го стиснаха за гърлото.

— Казва се Оливия — прошепна Тео.

Той кимна, неспособен да каже каквото и да било и да откъсне поглед от очарователното розово личице на дъщеря си. Съвършените й черти, от малкото носле до деликатната извивка на горната й устна, му напомняха за Джулия. Косата обаче беше неговата.

Разкаянието изпълни дробовете му. Джулия бе имала нужда от него. Очевидно го беше викала с часове. Снощи трябваше да бъде тук, при нея — и при Оливия. Беше се надявал, че тя ще му прости. А трябваше да нареди да го бият с камшици. Как бе възможно да се прояви като такъв глупак?

Щеше да се разправи с лейди Ламбърт днес.

Тео го потупа по рамото.

— Ще се върна, Ваше благородие. Трябва да проверя как е племенницата ми. Просто продължете да правите каквото правите сега.

Ник продължи да люлее дъщеря си и да гледа как гърдите й се повдигат и спускат. Очите му станаха подозрително влажни. Струваше му се нереално да мисли за това съвършено същество като за част от него. Какво бе направил, че да заслужи нещо толкова скъпоценно?

Ако знаеше, че предишната вечер Джулия е имала нужда от него, нищо нямаше да може да го накара да се отдалечи от имението. Имаше намерение да й го каже, да се извинява всяка минута, всеки час, докато тя му прости. Възможно бе да не си върнат онова, което имаха във Венеция, но щяха да бъдат заедно цял живот, свързани с брака и детето. Щеше да я накара да разбере.

В момента обаче бе доволен да седи тук и да държи дъщеря си, докато тя спи.

Тео се върна след около двайсет минути.

— Съпругата ви е будна, ако желаете да я видите. — Наведе се и взе Оливия от ръцете му, с което не му остави никакъв избор, освен да отиде да види Джулия.

Мина през вратата, която свързваше двете стаи, и влезе в спалнята на съпругата си. Тя изглеждаше уморена. Подпряна на възглавниците, отпиваше от чая си. Русата й коса бе набързо прибрана в кок, а очите й го обходиха от горе до долу, когато влезе.

— Изглеждаш така, сякаш те е влачил впряг коне, Колтън. Да не би да си имал забавна вечер навън? — Гласът й бе дрезгав, а думите — хапливи.

— Не — отговори той тихо и затвори вратата след себе си, за да бъдат сами. — Не съм. Аз… Казаха ми, че не ме искаш тук, Джулия.

— Сега това едва ли има значение, нали?

— За мен има. И то голямо. — Премести тежестта на тялото си върху другия крак в очакване тя да каже нещо.

Тя замълча и той се приближи до леглото.

— Страхувам се, че ти дължа огромно извинение. Не мога да те обвинявам за гнева или възмущението ти. Очевидно е, че не трябваше да се съмнявам в думите ти.

Тя го погледна, но този поглед бе лишен от каквито и да било емоции.

— Това ли е всичко? Бих искала да нахраня Оливия, ако си свършил.

Той едва не трепна от липсата на чувства в гласа й, но решително продължи:

— Красива е.

Джулия се усмихна, истинска усмивка, която омекоти чертите на лицето й и му напомни за очарователната жена от Венеция.

— Благодаря.

Настана неловка тишина. Ник хвана ръце зад гърба си.

— Ще кажа да донесат нещата ми от странноприемницата.

— Ще се настаниш отново в имението? — Тя смръщи вежди. — За колко време?

Той сви рамене. Всъщност идеята току-що му бе хрумнала. Докато държеше дъщеря си на ръце, Ник бе решил да остане и да се бори. Но нямаше да каже на Джулия за плановете си. Още не.

— Това е домът ми, както знаеш. А и храната тук е по-добра.

— Което не изглежда да е било проблем през последните три седмици, докато се криеше.

Значи знаеше.

— Не се криех. Не исках да те тревожа — нито пък бебето — преди раждането. Грижата за теб ме накара да остана далеч.

Тя изсумтя.

— Грижа? Трябва да ме мислиш за глупава. Моля те, спести раздразнението на всички ни и се върни в Лондон, Колтън.

— Още не — отговори той. Размяната на реплики поне беше накарала бузите й да поруменеят. — Понякога дразнещите неща са тези, които си струва да преследваш. — С тези думи той се поклони и отиде в спалнята си.

Нека съпругата му си помисли върху казаното.

Звънна за Фиц, после отиде до огледалото. Наистина изглеждаше така, сякаш го беше влачил впряг коне. Наплиска лицето си със студена вода и го подсуши с хавлия. Когато Фиц дойде след няколко минути, Ник му нареди да донесе нещата му от странноприемницата.

— Значи ще останете тук?

Ник кимна.

— Да.

— Време беше, ако нямате нищо против да го кажа.

— Кога не си казвал точно каквото искаш, Фиц? — измърмори той сухо. — Преди да тръгнеш обаче, трябва да свършиш още нещо важно.