Джоана Шуп
Херцогинята куртизанка (13)

Тринадесета глава

Няма значение какво казват другите. Ако се грижат добре за теб, остави ги да говорят.

Мис Пърл Кели към херцогиня Колтън

Ник захвърли писмото на Фиц. Проклетият Уинчестър. Трябваше да се досети, че нейният рицар в бляскави доспехи ще застане до нея. В някой от следващите дни Ник щеше да научи какво добро дело е извършила тя за него, че Уинчестър я цени толкова високо.

На Ник не му харесваше да изпитва ревност. Особено след като никога в живота си не бе изпитвал нещо подобно. Но гневът, кипящ в него, и несигурността, която го изпълваше, не можеха да бъдат отречени.

Всъщност той не мислеше, че двамата са били интимни. Не, просто не му харесваше близостта, която споделяха, приятелството и привързаността, които тя с готовност даваше на мъж, който не е неин съпруг. Защо това го тревожеше, Ник не можеше да каже. Все пак тя го бе направила на глупак.

Преследваше го споменът за това колко наранена, бледа и крехка я бе видял. Искаше да я защити, да бъде нейният галантен рицар — той, а не Уинчестър. А дълбоките му чувства към жена, която го бе предала, го правеха най-големия идиот.

Наливаше си питие, когато Марлоу обяви идването на Куинт. Приятелят му влезе раздърпан и зле облечен, както винаги, и Ник помоли Марлоу да донесе чай. Куинт не близваше алкохол.

Приятелят му се отпусна на един стол.

— Отбих се да видя дали искаш да отидем в „Уайт“ за вечеря. После в театъра, може би? Има нова пиеса в Ковънт Гардън.

Ник въздъхна. Вечер в града му звучеше досадно и безинтересно.

— Не мисля.

— Не си излизал от седмици. Какво се случи при последното ти отиване в Сийтън Хол?

Истината го осени и го направи смирен. Едва не легнах със съпругата си, която вероятно носи детето на друг мъж, защото вече не мога да се контролирам. Страхуваше се, че унизителната мисъл ще се изплъзне от езика му, ако отвори уста, затова просто поклати глава.

— Няма да приема не за отговор, Колтън.

Ник знаеше, че няма да е добра компания тази вечер. Може би ако Куинт разбереше това, щеше да престане да го кара да излиза непрекъснато. Изпи брендито на един дъх.

— Чудесно. Да вървим. Първо ще поиграем хазарт.

Като пристигнаха в „Уайт“, Ник разбра, че нещо се е случило, защото всички го гледаха втренчено. Непоколебими, двамата с Куинт отидоха до масите за хазарт в дъното. Пробиха си път с лакти до една почти пълна маса и започнаха да залагат. Обаче през следващите няколко минути всички играчи се отказаха един по един и останаха само двамата с Куинт.

Поиграха още малко, после отидоха в трапезарията. Разговорите се снишиха до шепот, когато двамата с Куинт седнаха. Ник въздъхна. Какво беше това?

Обърна се и потупа по рамото мъжа зад него.

— Сейнт Джон, за какво, по дяволите, говорят всички?

Погледът на Сейнт Джон се спря на Куинт, а после се върна на Ник.

— Ъм, предполагам, че не си видял книгата със залозите?

Стомахът на Ник се сви, но гласът му остана спокоен.

— Не, не съм. Има ли причина да го правя?

— Съпругата ти… се споменава в нея. — Сейнт Джон прочисти гърлото си. — Става въпрос.

Ник блъсна стола си назад и излезе с широки крачки от трапезарията. Никой не се осмели да го спре, докато вървеше към мястото, където стоеше книгата със залозите.

Не беше трудно да намери написаното. Последния ред, анонимно.

Петдесет лири за онзи, който познае кога ще роди херцогиня Колтън.

Ник сграбчи страницата и само с едно плавно движение я откъсна. Смачка хартията в ръка, отиде в салона и я хвърли в огъня. Върна се в трапезарията и седна отново. Бяха сервирали вечерята, но Ник едва опита печения морски език, гневът и унижението почти го задушаваха.

Проклетата книга със залози. Все още помнеше множеството залози по време на скандала — като например кога Ник е съблазнил съпругата на брат си или дали той го е убил. Изпаднал във вцепенение по онова време, Ник бе успял да не обръща внимание на каквото и да било. Без да споменаваме, че реалността бе много по-лоша от онова, което идиотите в „Уайт“ можеха да си представят.

Мълвата го следваше, където и да отидеше в онези дни. И сега, благодарение на съпругата му, нищо не се бе променило.

Обзалагаха се дали детето на съпругата му е законно, или не. По дяволите.

Куинт се наведе към него.

— Мога ли да запитам какво пишеше?

Ник го повтори и Куинт се намръщи.

— Има клюки, но никой не знае със сигурност, че съпругата ти е бременна. Най-вероятно се обзалагат кога ще я дариш с дете — сега, след като отново си в Англия.

Ник не се бе сетил за това. Възелът, на който се бе свил стомахът му, се разхлаби леко.

— Защо шепнат тогава? Защо всички тук се държат като подплашени зайци в мое присъствие?

На лицето на Куинт се изписа смайваща изненада — като че ли отговорът бе съвсем очевиден.

— Защото последния път, когато бе тук, удари един мъж в лицето. Или си забравил?

Всъщност Ник бе забравил. Прокара длан по брадичката си.

— Въпреки това не искам името на съпругата ми да бъде в онази книга. Независимо каква е причината.

— Е, ако все още храниш съмнения, Уинчестър се кълне, че бебето е твое.

— А, сигурно знае — провлачи думите Ник.

Разчистиха масата им и двамата се заеха с напитките си, без да бързат — портвайн за Ник и чай за Куинт. Разговорите в трапезарията сега се водеха на малко по-висок тон и Ник предположи, че вече не говорят за него и Джулия.

Съпругата му. Дали някога щеше да се освободи от нея, от всепоглъщащото желание за нея? Тези натрапчиви чувства сигурно все някога щяха да изчезнат. Тогава щеше да продължи напред. Но защо в такъв случай това толкова дълго не спираше?

Защото никога досега не бе се чувствал толкова дяволски нещастен.

Не след смъртта на брат си, нито когато родителите му му обърнаха гръб. Дори самотното му детство бледнееше в сравнение с това да открие тази съвършена жена във Венеция, а после да разбере, че всичко е било лъжа.

Хитра измама. А той дори не бе заподозрял.

Знаех каква е репутацията ти… затова платих на Пърл Кели да ме научи на това, което знаят куртизанките.

Ник се навъси и отпи от брендито си. Макар че отдавна не се бе връщал в Лондон, дори той бе чувал за Пърл Кели. Наистина ли Джулия бе наела легендарната куртизанка, за да научи номерата на занаята, така да се каже?

А той бе толкова сигурен, че друг мъж бе запознал съпругата му с изкуството на плътта. Все пак тя бе толкова… опитна. Както в нощта, когато й бе казал, че вероятно няма да може четвърти път, а тя го бе приела за предизвикателство и му бе доказала, че греши. Споменът за езика й предизвика желание в слабините му. Възможно ли бе през цялото време да е грешал?

Куинт захвърли салфетката си.

— Ще вървим ли? Представлението започва след по-малко от час.

Беше забравил за театъра, но идеята да си тръгне от клуба никога не бе изглеждала по-приемлива. Кимна и двамата скоро бяха на път към Ковънт Гардън. Настаниха се в ложата на Колтън, която бе една от най-големите и на централно място. Като заеха местата си, Куинт го смушка с лакът и прошепна:

— Не поглеждай сега, но Пърл Кели е с Бъртън, две ложи вляво.

Той веднага погледна и погледът му срещна този на слаба брюнетка. Устните й леко трепнаха, после тя се наведе да каже нещо на лорд Бъртън. Ник видя Бъртън да кимва и да се изправя.

— Вярвам, че ще те поканят и ще те представят — смънка Куинт.

— По-скоро ще ме привикат — каза Ник тихо.

Куинт се засмя, когато Бъртън влезе в ложата. Пълен и оплешивяващ, той имаше достатъчно пари, та жена като Пърл Кели да не обръща внимание на външния му вид.

— Ваше благородие — поздрави го Бъртън с поклон. — Чух, че сте се върнали. Как бяха пътуванията ви?

— Изненадващи — отговори неясно Ник.

— Познавате ли мис Кели? — Бъртън махна с ръка към ложата си.

— Чувал съм за нея.

— Елате, позволете ми да ви представя. Имаме няколко минути до началото на представлението.

Любопитството и учтивостта накараха Ник да го последва по коридора, през завесите и в ложата. Мис Кели не се обърна, докато не застанаха до нея.

— Мила моя — каза Бъртън и много красивата и скъпо облечена жена стана, за да ги поздрави. С лъчезарната си усмивка, подчертана от наниз диаманти в косата й, Пърл Кели не бе такава, каквато Ник си я представяше. Бе дребна и с не особено женски извивки, деликатното й лице бе обградено от гъсти кестеняви къдрици. Диаманти красяха ушите и врата й, а почти на всеки пръст имаше пръстен. Очевидно бе жена, която обича бижутата.

Бързо ги представи един на друг. Реверансът й бе пристоен и учтив.

— Ваше благородие! — възкликна тя. — Колко хубаво, че дойдохте да ни посетите. — Очите й бяха кафяви със зелени точици. Интелигентни, знаещи очи, които внимателно го преценяваха. — Ще седнем ли? Обичам да ми е удобно, когато се забавлявам.

Ник едва не се засмя. Беше толкова зает да я преценява, че бе забравил добрите маниери.

— Простете ми. — Седна на мястото до нея и с леко любопитство отбеляза факта, че Бъртън бе изчезнал.

— Красив сте толкова, колкото се говори. — Тя го огледа от главата до петите, с което го накара развеселен да се облегне назад.

— И вие сте така прекрасна, както чух.

— Признавам, чувствам се леко замаяна. Да примамиш Покварения херцог в ложата си, е истински подвиг. — Устните й се извиха нагоре. — Знаете ли, чувствам, че двамата с вас можехме да се срещнем при съвсем други обстоятелства, ако не беше съпругата ви.

— А аз си мислех, че повечето жени с вашето положение не дават и пет пари за наличието на съпруга. — Беше любопитен каква посока щеше да поеме разговорът. Дали тя щеше да потвърди, че е взела Джулия под крилото си и я е научила на всички номера, които куртизанките владеят и използват?

— Но аз не съм повечето жени. Като говорим за съпруги, вие сте късметлия. Нейно благородие е много красива. — Изражението на мис Кели не разкриваше нищо и Ник откри, че е още по-объркан. Преди да е успял да отговори, тя запита: — Не сте ли съгласен?

— Наистина, красива е. И много умна.

— Повечето жени са умни. Но вие, мъжете, сте склонни да не забелязвате такива неща. Наречете го обсебеност от нашите по-очевидни качества. — Тя приглади полите си и не срещна погледа му. — Но жената би направила всичко необходимо, за да получи каквото иска.

— И какво искат жените, мис Кели?

— О, трябва да ме наричате Пърл. Всичките ми добри приятели ме наричат така…

Той изправи гръб и си спомни много подобна размяна на думи с мисис Лейтън във Венеция.

— … Аз искам съвсем малко, Ваше благородие. Напоследък не правя почти нищо, освен ако не ми е забавно.

Дали имаше предвид помощта, която бе оказала на Джулия? Да вървят по дяволите жените и способността им да се връщат на първоначалната тема.

— Чудесен навик, ако подобно забавление не наранява околните. — Като например нечий съпруг, искаше му се да добави.

— О, съмнявам се, че някога съм наранила някого. Моите забавления клонят повече към преследването на удоволствието. Мъж с вашата репутация със сигурност оценява подобни усилия.

А, ето че стигаха до същността на нещата. Той скръсти ръце пред гърдите си.

— Да, оценявам преследването на удоволствието, но само когато това се прави честно и открито. Никога не съм толерирал двуличието.

Тя се засмя ниско и дрезгаво и докосна за кратко ръката му.

— О, Ваше благородие. Дори малко двуличие може да бъде нещо добро. Животът не е гръцка трагедия. Човек трябва да му се наслаждава! Той трябва да носи удоволствие. Да се живее без съжаление. Чух, че сте сериозен и мрачен човек, но наистина трябва да възприемете, че животът трябва да носи радост.

Той откри, че без да иска, се забавлява.

— Винаги ли сте такава отявлена оптимистка?

— Само в компанията на красиви мъже. И защо да не бъда? Вярно, че нямах щастливо детство, но вижте всичко, което постигнах и което имам сега. Ако бяхме роби на съмненията и провалите си, животът наистина щеше да бъде скучен.

Какво можеше да отговори на подобни думи? Те бяха огледало на живота му и това не му харесваше, ни най-малко. Откакто се бе върнал в Лондон, беше прекарал много скучни нощи в градската си къща, мрачен и сам.

— Приятелят ви, виконт Куинт, мисля… — Наклони обсипаната си с диаманти коса към ложата на Колтън. — Винаги ли е имал такъв ужасен вкус за модата?

Ник се засмя.

— Да, откакто го познавам. Опитваме се да не го обвиняваме за това.

Тя кимна в знак, че разбира.

— Значение има онова, което е вътре, нали? — Облегна се назад и отново погледна Куинт. — Той претърпя ужасен неуспех с онова ужасно момиче Пепертън. Глупачката избяга с коняря. Смешно.

Ник знаеше само това, което Куинт му бе казал, а то не бе много.

— Любовта не гледа с очите, а с ума — цитира.

— И следователно Купидон е сляп — довърши цитата тя. — Вярвате ли, че това е истина, Ваше благородие? В красотата или в ума на съпругата си се влюбихте?

Той устоя на желанието да се засмее. Да се е влюбил? В Джулия? Идеята бе абсурдна. Нали?

— Изглеждате така, сякаш сте изяли развалено яйце. — Тя се засмя. — Вие, мъжете, сте така предсказуеми. О, ето че Бъртън идва. — Пърл стана и Ник също се изправи. — Изглежда, че времето ни заедно изтече, Ваше благородие.

— Беше истинско удоволствие, мис Кели. — Той взе облечената й в ръкавица ръка в своята и я поднесе към устните си. Очите й блестяха и той я изгледа внимателно. — Имам чувството, че съм изпълнил задачата си и че ви забавлявах тази вечер.

— Наистина, така е. Има много причини разговорът да бъде незабравим. — Наведе се към него. — Моля ви, поздравете съпругата си. Аз храня високо уважение към нея.

Ник гледаше замислено право в очите на куртизанката. Отговорът, който търсеше, беше в тях. Вярно беше — Джулия беше наела Пърл, за да се научи как да го съблазни. Преглътна въпросите, които напираха на устните му.

— Можете да разчитате на това.

Той се сбогува и се върна замаян в ложата си. Представлението напредваше, но той обръщаше малко внимание на това, което ставаше около него. Мислеше за разговора с мис Кели и за това, което бе научил.

Ник беше толкова сигурен, че Джулия го е излъгала и че друг мъж я е научил на интимното познание за физическото удоволствие. Тя беше прекалено… талантлива, че той да мисли другояче. Идеята, че е първият й любовник, изглеждаше смешна.

Замисли се за техния първи път заедно, когато го бе възседнала на стола. Беше прекалено завладян от страст, та да забележи някакви признаци за девственост, но си спомни силата на движенията й. Тя веднага го бе поела дълбоко и силно. Дали беше направила това от луда страст, или за да пробие ципата, без да привлече вниманието му към това?

После веднага бе станала, за да почисти и двамата — единственият път, когато бе направила това за цялото им време заедно.

Прилоша му.

Наистина ли съпругата му бе останала девствена цели осем години?

Идеята му се струваше нелепа. С нейното тяло, остроумие и интелигентност можеше да върти на пръста си всеки мъж. Защо, за Бога, се бе пазила за него — мъж, когото не познаваше и най-вероятно никога нямаше да срещне? В това нямаше никакъв смисъл.

Разтри тила си. Ако Джулия наистина беше девствена във Венеция, тогава бебето… Мили Боже. В гърдите му избухна остра болка. Нима бе грешал през цялото време?

Пое си дълбоко дъх и се опита да запази спокойствие. Нямаше смисъл да изпада в истерия. Времето щеше да покаже дали детето е негово, или не. А и фактът, че Джулия бе наела Пърл Кели, не означаваше, че е била девствена във Венеция. Ако е била отчаяна и е трябвало да го накара да повярва, че копелето е негово, съветите на Пърл са щели гарантирано да я направят неустоима за него, девствена или не.

Отново времето щеше да покаже. Той просто трябваше да е търпелив, за да получи отговора, от който имаше нужда.

Но семето на съмнението бе посято и той бе поразен и несигурен.

 

 

Саймън напусна Сийтън Хол след пристигането на лейди София и мащехата й. Джулия се натъжи от заминаването му, но той обеща да я посети отново, когато бебето се роди.

През следващите две седмици двете със Софи се захванаха ревностно с детската стая. Подовете бяха застлани с нови килими, а стените бяха боядисани в жълт цвят, който създаваше настроение. Купиха завеси и мебели, а Софи нарисува точно копие на езерцето в Сийтън Хол на една от стените.

Разопаковаха кутия играчки, купени от селото, когато Джулия усети леко движение в корема си. Когато то се повтори, тя възкликна:

— Софи! Бебето. Току-що помръдна. Почувствах го! — Сграбчи ръката на приятелката си и я постави върху твърдия си издут корем. Минаха пет минути и бебето помръдна отново.

— Усети ли?

Очите на Софи бяха огромни.

— Не. Но ти вярвам. Странно ли е?

Джулия кимна.

— Странно и прекрасно. Трябва да отида да намеря Тео. Ще се видим по-късно. — Втурна се към втория етаж и забърза към стаите на Тео, където тя си почиваше този следобед. Джулия нямаше търпение да й каже, че най-после е усетила бебето да мърда.

Като зави зад ъгъла, вратата на Тео се открехна. Фиц, доста раздърпан, излезе от спалнята на леля й. Джулия се закова на място. Може би беше занесъл на Тео…

Появи се женска ръка, която Джулия разпозна като тази на леля си. Ръката сграбчи предницата на ризата на Фиц и го дръпна. Главата му изчезна в стаята и Джулия дочу… целувка.

Хипнотизирана, Джулия се скри в малката ниша на една затворена врата, за да остане невидима. Загледа обувките си и зачака.

Тео… и Фиц.

Потисна истеричния си смях.

Чуха се тежки стъпки. Тя надникна и видя Фиц да върви по коридора в обратната посока. Тео, която го гледаше как се отдалечава, се обърна, за да се скрие в стаята си, и видя Джулия.

Ококорила очи, леля й стисна предницата на нощницата си.

— Откога стоиш там?

Джулия отиде бързо при нея и я бутна обратно в спалнята.

— Достатъчно дълго. Не мога да повярвам. Тео! Той е толкова…

— Огромен. Знам. — Тя сръга заговорнически Джулия в ребрата.

Джулия не можа да сдържи смеха си.

— Тео! Щях да кажа млад. Трябва да е наполовина на твоята възраст.

— Не съвсем, мила моя. Аз също не съм толкова стара. И го харесвам. Сладък е.

— Е, радвам се за теб. И откога продължава този романс? — Седна на леглото на леля си и се сети какво я бе довело тук.

— От няколко седмици. — Розовичкото лице на Тео направо засия и Джулия видя каква голяма радост й доставя връзката. — Исках да ти кажа, но не знаех как ще реагираш.

Джулия се изправи и я прегърна.

— Ако те прави щастлива, лельо Тео, тогава и аз съм щастлива. — Като усети твърдия си издут корем до този на леля си, отново си спомни защо бе дошла.

— О, дойдох да ти кажа, че усетих бебето да мърда. Ето — постави ръката на леля си на корема си, — да видим дали ще го направи отново.

Изминаха няколко минути и нищо не се случи.

— О — прошепна Джулия. — Наистина исках да го почувстваш с мен.

Тео я потупа по ръката.

— Има много време пред нас за това, мила моя. Само след още няколко месеца ще държим малкото съкровище на ръце. Но защо винаги говориш за бебето като за него? Може да е момиче, нали знаеш.

— Вярно. Но тъй като това ще е единственото ни дете с Колтън, надявам се да е момче. Тогава ще знам, че съм изпълнила дълга си.

— И кой дава пет пари за дълга ти? Ако Колтън искрено не иска наследник, тогава никой не трябва да се тревожи за пола на детето ти.

— Предполагам, че това е вярно, макар че може да промени мнението си някой ден. Е, каквото и да е, това дете ще бъде мое и ще го отгледам, както намеря за добре.

— Фиц казва, че Колтън е нещастен в Лондон. — Тео говореше тихо, макар че никой не можеше да ги чуе.

Джулия се наведе напред и стисна ръката й.

— Така ли? О, какво друго ти каза?

— Че херцогът почти не излиза, просто си седи съвсем сам в градската си къща и е от мрачен по-мрачен.

— Съвсем сам? О, не мога да повярвам. Ник със сигурност си е намерил компания там. Няма да се изненадам, ако вече има любовница или дори две.

Тео поклати глава.

— Според Фиц херцогът не е забавлявал никакви жени. Казва, че една нощ отишъл в бордей, но излязъл само след няколко минути и изглеждал така, сякаш си е изгубил ума от страх.

Джулия не знаеше как да приеме тази информация. Радваше се, че съпругът й не си е намерил любовница, но се чудеше защо предпочита да седи сам там, вместо да дойде в Сийтън Хол.

— Предпочита да ме отбягва и да бъде нещастен в Лондон, отколкото да бъдем тук заедно.

— Така мисли и Фиц. Казва, че като те избягва, Колтън наказва и себе си, и теб.

— Е, аз поне имам теб и Анджела да ми правите компания.

— А скоро ще имаш и бебе — напомни й Тео.