Метаданни
Данни
- Серия
- Порочни лъжи (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Courtesan Duchess, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Силвия Желева, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 68гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и начална корекция
- Silverkata(2020)
- Корекция и форматиране
- Epsilon(2020)
Издание:
Автор: Джоана Шуп
Заглавие: Херцогинята куртизанка
Преводач: Силвия Желева
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо (не е указано)
Издател: Уо; „Егмонт България“ ЕАД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Печатница: „Инвестпрес“ АД, София
Излязла от печат: 30.04.2016
Редактор: Русанка Одринска
Художник: Ebru Sidar/ Trevillion Images
Коректор: Ваня Петкова
ISBN: 978-954-27-1732-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9492
История
- —Добавяне
Дванадесета глава
Мъжете не споделят чувствата си, както ние очакваме. Всъщност можеш да разбереш повече от онова, което той не казва.
Цяла вечер Ник почти не погледна към нея. Блюдата се сменяха, Тео и Анджела бъбреха почти неспирно, а съпругът й се бе концентрирал замислен върху храната и почти не вземаше участие в разговора. Накрая Джулия едва не съжали, че е станала от леглото.
Сервираха и десерта и тя потисна прозявката си.
— Мила моя — каза й Тео, — без съмнение си уморена. Ако искаш да си легнеш, сигурна съм, че Колтън с радост ще те заведе до стаята ти.
Ник вдигна рязко глава и погледна първо Тео, после и Джулия.
— Разбира се. Само кажи.
— Благодаря, но съм сигурна, че мога и сама.
— Глупости — намеси се Тео. — Позволи на съпруга си да те придружи. Не искаме да паднеш отново.
Джулия не можеше да оспори това, а и Колтън, висок и гъвкав, вече бе станал и грациозно посягаше да й помогне със стола. Тя въздъхна и се примири.
— Лека нощ, Тео, Анджела.
Той хвана ръката й.
— Облегни се на мен — каза и пое тежестта й, докато тя излизаше с накуцване от трапезарията.
Не разговаряха. Тялото й пламна дори само от допира им — факт, който я тревожеше, като се имаше предвид колко ужасно се бе държал с нея. Как бе възможно да е все още привлечена от мъж, който бе така жесток с нея? Беше лудост.
Стигнаха стълбите, тя по погрешка стъпи с наранения си крак на първото стъпало и трепна от болка.
— Не трябваше да ставаш от леглото — изръмжа недоволно Ник, наведе се и я взе на ръце.
— Остави ме долу. Напълно способна съм да вървя.
— Не се съмнявам, но искам да стигнем преди Архангеловден.
Той изкачваше стъпалата с лекота, мускулите му се свиваха и играеха под пръстите й. Миришеше точно както и във Венеция, на цитрусови плодове и мускус, и й се прииска, колко абсурдно, да положи глава на гърдите му. Всъщност ако се обърнеше да я погледне, тя трябваше само леко да се наведе напред, за да го целуне.
Разтърси глава. Защо мислеше за целувки?
Но, о, небеса, правеше го. Уютно сгушена в него, Джулия си спомни онази разкошна седмица във Венеция. По-скоро тялото й си спомни. Сърцето й забърза ритъма си, зърната й се втвърдиха и желанието, което се опитваше да отрече, заплаши да я превземе.
Само ако нещата между тях не бяха толкова сложни.
Ник отвори вратата на стаята й и влезе. Сякаш не можеше да понесе да я докосва повече, веднага я спусна на пода. Отстъпи и скръсти ръце пред гърдите си. Прочисти гърлото си.
— Двамата с Фиц отидохме с конете до мястото на падането ти и макар да изглеждаше подозрително, нямаше очевидни доказателства за нещо злонамерено. Но все пак трябва да си по-внимателна. Фиц ще те придружава, където и да отидеш.
— Злонамерено? Наистина, Колтън, толкова си драматичен. Казах ти, че е нищо, просто се спънах.
— Просто спъване, което можеше да те убие, мадам.
Тя устоя на изкушението да извие очи към тавана.
— Щом няма доказателства, защо Фиц трябва да ме следва навсякъде?
Една черна вежда се стрелна нагоре.
— Защото аз казвам така.
Челюстта на Джулия увисна. Арогантността му я изумяваше.
— Това ли е всичко, Колтън? — запита раздразнено.
— Не знам. Всичко ли е? — провлачи той думите, а погледът му я обходи от главата до петите. — Все пак не мога да не забележа колко изкусно си изложила прелестите си на показ тази вечер. Може би се опитваш да привлечеш вниманието ми.
Джулия ненавиждаше възбудата, обзела я при този негов поглед, затова гласът й кипеше от злоба.
— Моите прелести, както се изрази, едва влизат в дрехите. Това — посочи роклята — не бе сторено, за да се облагодетелстваш ти.
— Щях да ти повярвам, ако вече не знаех каква умна малка лъжкиня си. — Доближи се до нея, но Джулия не отстъпи.
— Нямаше да бъда принудена да лъжа, ако не бе пренебрегвал задълженията си цели осем години — каза тя рязко в отговор. — Не знаеш какво преживях с твоето семейство. Ами Темпълтън…
Затвори уста, защото не искаше да му каже колко лошо беше всъщност. Не че Колтън се интересуваше от това.
— С Темпълтън вече се разправих, мадам. Не само изяснихме финансовото положение на имението, но братовчед ми няма да ти каже и дума, докато е жив.
Докато размишляваше над думите му, у нея се породиха надежда и ужас.
— Уби ли го?
Ник отметна глава назад и се засмя — първата усмивка, която виждаше на лицето му от Венеция насам.
— Не, не съм. Трябваше, като се имаше предвид, че те нарече…
— … курва — довърши тя, когато гласът му заглъхна. — Но нали ти вярваш, че съм такава, съпруже?
На лицето му се изписаха безброй чувства. Преди тя да е успяла да ги разгадае, той скъси разстоянието между телата им. Едната му ръка се плъзна зад врата й, а другата се озова на кръста й, не позволявайки й да мърда.
— И все пак не мога да спра да те желая. — В сивите му очи проблесна нещо диво и тъмно. — Всяка минута, всяка секунда от всеки ден — прошепна той, преди да се наведе и да покрие устата й със своята.
В мига, в който устните им се срещнаха, всичко друго бе забравено. Страстта пламтеше буйна и гореща между тях, езикът му нахлу в устата й, за да вкуси и възбужда. Тя стисна раменете му, заби нокти в дрехите му, подготвяйки се за яростната атака на възхитителното усещане.
Дишаха учестено и на пресекулки, устните им бяха отчаяно вкопчени, всеки от тях се бореше за надмощие. Това не бе нежна целувка, а страстна и гневна, негодуванието и подозрението разпалваха страстта. Джулия нямаше нищо против. Всъщност мислеше, че може и да умре, ако той прекъсне целувката. И когато той притисна в нея възбудата си, огромна и твърда, тя нададе стон, без да откъсва устни от неговите.
Той прекъсна целувката и плъзна устни надолу по шията й, езикът му оставяше еротична следа по кожата й. Като стигна в основата на гърлото й, ухапа леко извивката на рамото й, зъбите му потънаха нежно в мускулите и сухожилията. Джулия потръпна, болката и удоволствието се смесиха и между краката й се разгоря силен огън.
Топлата му длан покри гърдата й и я повдигна нагоре, за да захапе леко плътта, изложена на показ от роклята. Тя изви гръб, отчаяно копнееща за още, гръдта й бе наедряла и твърда и… желаеща го.
Неочаквано той постави ръце под дупето й и я повдигна. Джулия инстинктивно обви крака около кръста му и преди да е разбрала какво става, гърбът й опря в стената. Устата му намери нейната още веднъж в опияняваща целувка и възбудата му, твърда и копнееща, се сгуши перфектно в люлката на бедрата й. Тя не можа да устои да не потърка голата си цепка по дължината му и той изръмжа, звук на възбуда, излязъл от дълбините на гърлото му. И тя го направи отново.
Той размърда бедра, за да възбуди най-чувствителната й плът. Всяко движение я караше да се задъхва за въздух, удоволствието се разливаше чак до върха на пръстите й, но не бе достатъчно. Тя гореше, кожата й бе едновременно гореща и хладна и никога не се бе чувствала толкова празна. Толкова отчаяна. Беше минало прекалено много време, но тялото й помнеше добре какво бе усещането за него вътре в нея.
— Ник — каза тихо като дихание и замърда бедра в тон с неговите.
Той се притисна още по-силно и гърбът й се опря болезнено в стената, устата му целуваше горещо и настоятелно шията й. Тя се задъхваше и го стискаше за раменете, изпаднала в екстаз от върховното удоволствие, което премахваше всичките й задръжки относно това, което правеха. Имаше нужда от него. Искаше всичко, което той можеше да й даде, че и още.
Желанието да му достави удоволствие, да съедини тялото си с неговото, взе надмощие. Плъзна ръка между телата им с намерението да разкопчае копчетата на бричовете му.
Когато ръцете й стигнаха до колана му, той замръзна и веднага отстъпи назад. Объркана и изгубила равновесие, Джулия се свлече по стената и се опита да остане на краката си. Какво се бе случило току-що?
Съпругът й изглеждаше така замаян, както се чувстваше и тя. Прокара длан през черната си коса, разрошвайки я.
— Аз… — Издиша шумно, не искаше да среща погледа й. — Моля за извинение, мадам. Довиждане.
— Колтън, чакай — извика тя, неспособна да направи каквото и да е, освен да го гледа как бърза към вратата.
Той спря, но не се обърна. Тя си спомни думите му, че ще остане само докато тя се изправи на крака. И току-що бе казал довиждане вместо лека нощ.
— Заминаваш за Лондон ли?
— Да — отговори той и обърна леко глава, заставайки в профил към нея. — Мисля, че така е най-добре.
Заминаваше. Не й се искаше да повярва. Ръцете му бяха под роклята й само преди минута, а сега заминаваше? Това, че все още изгаряше по него и не искаше ласките му да спират, я ядоса още повече. Как можеше да го мрази и в същото време да го желае толкова силно?
Бясна, тя каза рязко:
— Е, значи ще продължиш да ме пренебрегваш? Трябва да си бил много разочарован да се втурнеш насам само за да разбереш, че не съм изгубила бебето ни.
Ник се обърна с лице към нея, изражението му издаваше същата ярост, каквато изпитваше и тя.
— Никога не съм искал да изгубиш бебето. — Пристъпи към нея. — Поболях се от тревога, като научих, че си претърпяла злополука.
— Искрено се съмнявам в това. Особено след като не вярваш, че детето е твое.
— Никога не съм те лъгал.
— А, хитро напомняне, че аз те излъгах. Да, излъгах, Ник. Излъгах, защото нямах избор! Двете с Тео продадохме всичко, каквото можахме. Отидох при майка ти, която с радост щеше да ме изхвърли на улицата. Можех да избирам между теб и Темпълтън. Може да съм била глупачка, но избрах теб.
— Ако това бе вярно — каза той с насмешка, а сивите му очи бяха студени и гледаха решително, — щеше да ми пишеш, да ми обясниш проблема си. Можех да ти помогна, да се оправя с адвокатите. А вместо това ти ме съблазни. Чудя се защо, Джулия.
Тя въртеше бързо глава насам-натам в търсене на нещо, което да запрати по него. Като не видя нищо в обсега на ръцете си, стисна юмруци.
— Щеше ли, Колтън? Щеше ли наистина да дойдеш да ме спасиш — мен, жената, за която не искаше да се ожениш, жената, част от семейството, което мразиш все повече с всеки дъх, който поемаш? Саймън ме предупреждаваше отново и отново. Знаех какви са чувствата ти към мен. И те чаках осем години! Нещо трябваше да се направи.
Той се усмихна самодоволно и отвори уста, но тя вдигна ръка.
— Не го казвай. Бях девствена онази първа нощ с теб. Не съм била с никого другиго. Ако избереш да не ми повярваш, няма какво повече да си кажем.
— Девствениците не яхват мъжа върху стола. — Приближи се, гласът му бе нисък и заплашителен. — Девствениците не смучат члена на съпрузите си. Не събличат дрехите си, не се галят, нито молят да ги галят с език.
Лицето на Джулия пламна, но не бе сигурна дали от смущение, или заради силното желание, които грубите му думи извикаха. Спомни си онези седем нощи така ясно, защото много пъти си ги бе представяла. Може би истинските дами не се държаха по този начин, но херцогиня Колтън се бе държала и това й бе доставило удоволствие.
— Знаех каква е репутацията ти. Щеше да избягаш с викове, ако заподозреше, че съм девствена — още повече че съм твоята съпруга! — затова платих на Пърл Кели да ме научи на това, което знаят куртизанките. Съжалявам, че те измамих, Колтън, но наистина вярвах, че нямам друг избор.
Ник се извиси над нея, висок над метър и осемдесет ядосан мъж. Само че тя отказваше да отстъпи, сърцето й биеше диво, но продължаваше да го гледа смело право в очите.
— Да, със сигурност не ми даде избор по въпроса — изръмжа той.
Прииска й се да се засмее. Настояването му, че той е жертвата, а тя — някакво чудовище, й дойде в повече.
— Ти ме преследваше. Ти ме съблазни също толкова, колкото аз — теб. И Господ ми е свидетел, никак не се тревожеше дали ще забременея, когато бяхме заедно. Не направи нищо, за да предотвратиш създаването на дете. Кажи ми, колко копелета си заченал през годините?
Ноздрите му горяха, той отстъпи назад.
— Ти ми каза, че не можеш да имаш деца, и аз ти повярвах. Мислех, че мога да ти се доверя. Беше с един от най-добрите ми приятели, за Бога! Откъде можех да знам каква си всъщност?
— И каква бях аз, Колтън? Освен доведена до отчаяние съпруга, пренебрегвана от съпруга си цели осем години?
На устните му се изписа снизходителна, самодоволна усмивка.
— Всъщност не искаш да го кажа, нали?
Тя остана с отворена уста, цялото й тяло пламна! Кръвта запрепуска във вените й, ушите й забучаха от силния гняв. В този миг го мразеше с жар, на каквато не вярваше, че е способна. Искаше да го удари, да го обиди — каквото и да е, но да го нарани така, както бе наранена тя.
— Ти си страхливец и лицемер — каза. — Иска ми се никога да не бях идвала във Венеция.
— Така ставаме двама.
Гледаха се дълго един друг, а между телата им имаше само ръка разстояние. И двамата дишаха дълбоко и продължаваха да се гледат втренчено. Въздухът в стаята бе натежал от напрежение и емоции — като пред буря.
После атмосферата се промени, стана интимна, познатата страст се настани между тях. Ник примижа, погледът му изразяваше похот, от която коленете й омекнаха. Гледаше я така, сякаш искаше да я изяде жива. Тя едва ли не очакваше да се втурне към нея и да я целуне.
По тялото й полазиха тръпки, устните й се отвориха леко в очакване.
Ник погледна устата й и езикът й се стрелна навън, за да оближе сухите й устни. Той премигна и изправи гръб.
— Заминавам с първите лъчи на утрото. — Обърна се и тръгна към вратата.
— Защо? Защо така решително настояваш да ме изхвърлиш от живота си? — Нямаше намерение да каже каквото и да било, но думите просто излязоха от устата й.
С ръка върху бравата, Ник опря чело на вратата.
— Защото е убийствено да не те доближавам. А ако си позволя да те имам, ще намразя и двама ни, когато приключи. — Отвори вратата и изчезна.
Колтън тръгна на сутринта, преди останалите да са се събудили. Джулия го чу, но не стана от леглото. Чувствата й бяха противоречиви и не знаеше дали иска да го удуши, или да го съблече при следващата им среща.
Помисли си, че може би е по-добре да не узнава.
Затова решително изхвърли съпруга си от ума си. Трябваше да се концентрира върху здравето и бебето си.
Верен на думата си, Колтън нареди на Фиц да я следва навсякъде. Огромният мъжага дори вечеряше всяка вечер с тях, което в началото караше Анджела и Тео да треперят от ужас. Джулия можеше да ги разбере, тъй като присъствието на Фиц в къщата бе осезаемо и внушаваше страх. Но колкото повече го опознаваше, за толкова по-забавен и сладък го намираше. Беше очевидно, че би направил всичко за Колтън, и Джулия не за първи път се запита какво се бе случило между двамата, че да предизвика подобна преданост.
Седмица след заминаването на Колтън пристигна Саймън.
Бяха по средата на вечерята, когато високият и дългокрак лорд Уинчестър влезе в трапезарията.
— Саймън! — Джулия скочи от стола.
Той я прегърна.
— Добър вечер, Джулс. — Отстъпи назад и я задържа на една ръка разстояние. — Сияеш. Наистина. — Обърна се и поздрави другите жени и Фиц.
Тео направи знак да донесат още един комплект прибори и двама от слугите се втурнаха да изпълнят заповедта. Поставиха Саймън отдясно на Джулия. Когато всички седнаха, тя запита:
— Парламентът все още ли е в сесия? Или вече приключихте?
Саймън си избра парче печено овнешко от най-близката до него чиния.
— Все още сме в сесия, страхувам се, което означава, че не мога да остана дълго. Обаче научих от Куинт, който бил чул от Колтън, че си пострадала. Исках да дойда да те видя.
— И защо херцогът не ти каза сам? — запита Тео и напълни чинията си с още зелен боб.
Саймън замълча и Джулия изтърси:
— Все още ли не ти говори?
Саймън пак не каза нищо, просто се нахвърли на вечерята, което бе достатъчен отговор за Джулия.
— Ако Колтън беше тук, щях да го фрасна в лицето — каза тя.
— Бих искал да го видя — каза Саймън, напълно сериозен.
— Както и аз — обади се Фиц от другия край на масата.
Всички се засмяха и Саймън продължи:
— Да, Колтън още ми е ядосан. Но предполагам, че скоро ще се извини. — О — погледна корема на Джулия, — около септември.
— Трябва да съм пропуснала нещо — каза Анджела. — Защо септември?
— Не си й казала? — запита Саймън, а Джулия само поклати глава. — Защото тогава се очаква бебето на Джулия.
— И щом Колтън види детето — побърза да каже Тео, — всичко ще бъде забравено. А сега, кажете ни, какви новини ни носите от града, лорд Уинчестър?
Джулия забеляза колко спокойно отговори леля й на въпроса на Анджела. Макар и да харесваше Анджела, на Джулия не й бе приятно всички да коментират историята й. Колкото по-малко хора знаеха какво бе направила във Венеция, толкова по-добре.
Саймън продължи да ги забавлява с истории от балове, събирания и други събития, на които бе присъствал през последния месец. Тео, на която градският живот липсваше по-силно, отколкото тя признаваше, попиваше всяка казана от Саймън дума. Джулия изпита вина, но нямаше да позволи на леля си да си замине сега. Не и преди раждането на бебето.
След вечеря Саймън се обърна към Джулия.
— Ще се разходиш ли с мен?
Тя кимна.
— Фиц, двамата с лорд Уинчестър отиваме да се разходим. Напълно съм уверена, че той може да ме пази през това време. Чувствай се свободен да се оттеглиш.
Фиц се намръщи и белегът на лицето му побеля.
— Херцогът няма да…
— Херцогът не е тук — сряза го тя, после въздъхна. — Извинявай, Фиц. Не искам да се карам с теб, тъй като вината не е твоя. Саймън, можеш ли да се погрижиш за безопасността ми в следващия час?
Саймън се усмихна широко и трапчинките на бузите му станаха по-дълбоки.
— Ще те пазя, вълшебнице.
Това, изглежда, не се хареса на Фиц, обаче той се съгласи. Саймън помогна на Джулия да стане от стола си и двамата тръгнаха към поляната от западната страна на къщата.
Ранната майска вечер бе необичайно топла. Люляците и момините сълзи тъкмо бяха обещаващо напъпили. Всичко бе зелено, растителността бе буйна, ново начало след студената и влажна зима. Тя седна на близката каменна пейка.
— Добре ли си? Наистина? Като научих, че си паднала, кълна се, изгубих година от живота си. — Меката светлина на лампите в къщата осветяваше загриженото му лице.
Джулия му се усмихна.
— Изкълчен глезен и главоболие. Нищо повече. Извадих голям късмет.
— Слава Богу. Чух, че Колтън не е успял да намери доказателства за умисъл.
— Вярно, макар да не съм сигурна защо въобще си мисли, че има нещо. Въпреки това остави Фиц при мен в ролята на пазач.
— Защо, по дяволите, самият Колтън не е останал, щом е толкова загрижен?
Джулия сви рамене.
— Каза, че е по-добре да се върне в Лондон. Не мисля, че има намерение да дойде пак.
— Ще дойде пак, Джулс. Дай му време.
— Колко още време, Саймън? — Изправи се и направи сковано крачка, две, за да втренчи поглед в мрака, заобикалящ къщата. — Чаках го осем години. А и трябваше да чуеш ужасните неща, които ми каза, когато сме заедно. — От окото й се откъсна сълза и тя я избърса от бузата си. Господи, беше уморена да плаче по този мъж. — Защо Колтън да заслужава още време?
Защото го обичаш, прошепна гласче в главата й. Саймън отиде при нея и стисна ръката й.
— Защото е твърдоглав и циничен и всички, които някога е обичал, са му обърнали гръб. Заслужава да има един-двама от нас около себе си. Ще дойде, обещавам.
Тя облегна глава на ръката му.
— А ако не дойде?
— Ще дойде. Познавам го почти толкова добре, колкото познавам себе си. И ако бях на негово място, щях да бъда уплашен до смърт.
— Уплашен? Колтън не е уплашен.
Саймън се засмя.
— Шегуваш се, разбира се. Колтън е уплашен до смърт.
— От какво?
— От теб, глупаче.
Саймън забавлява цялото домакинство през следващите няколко дни. Следобед играеше с Джулия на карти — обикновено пикет или спекулация[1], яздеше с Анджела и Фиц всяка сутрин и пиеше алкохолни напитки с Тео вечер.
Джулия се чувстваше ободрена. Тялото й нарастваше по малко всеки ден, тя притежаваше огромна енергия. Тео предложи да наредят да се придаде нов облик на детската стая, затова една сутрин Джулия и икономката, мисис Гибънс, отидоха до третия етаж да я огледат.
Стаята бе прашна и занемарена, което едва ли бе изненадващо, тъй като не бе виждала дневна светлина от трийсет години. Големите прозорци бяха покрити с мръсотия и хвърляха сивкава и бледа светлина по мръсните стени.
— Вдовстващата херцогиня бе казала да не си губим времето с тази стая — каза мисис Гибънс, сякаш да се защити. Носеше сивата си коса прибрана в стегнат кок и не бе свикнала на превземки. Както бе казала Тео, тази икономка не обичаше излишните приказки и важничене. Джулия можеше само да си представи колко ужасени ще бъдат камериерките, ако направят грешка под зоркия поглед на мисис Гибънс.
— Разбира се — увери я Джулия. — Няма да обвиня нито вас, нито персонала за това, че сте я занемарили, мисис Гибънс. Но бих искала сега да я видя почистена.
— А какво да правим с мебелите и играчките, Ваше благородие? — Тя посочи двете малки легла в единия край на стаята.
Джулия се усмихна и си представи Ник, сгушен в леглото си. Като се приближи, забеляза нещо написано на една от таблите. Избърса праха с длан и видя инициалите „Н.С.“, издълбани в дървото. Проследи очертанията с пръст и нещо се преобърна в гърдите й.
— Възможно ли е да ги почистим и да ги запазим някъде? Може да ги използваме някой ден.
Очите на мисис Гибънс заблестяха.
— Вагабонтин беше този. — Посочи леглото, където Ник бе издълбал инициалите си. — Най-хубавото момченце, което сте виждали, но в същото време дявол, такъв беше вашият съпруг.
Джулия си помисли, че нищо не се бе променило и сега, когато бе вече мъж.
— А какъв беше брат му Хари?
— Възпитан. Отговорен. Противоположен на съпруга ви във всичко. — Мисис Гибънс поклати глава. — Случилото се бе срамота.
— Наистина — измърмори Джулия, макар да нямаше представа какво точно се бе случило. Напомни си да запита Саймън следобеда. — Да почистим стаята, мисис Гибънс. Раздайте играчките на децата в селото и приберете някъде леглата. Изгорете дюшеците. Когато стаята е чиста, ще говорим за цвета на боята и завесите.
— Много добре, Ваше благородие.
Същия следобед двамата със Саймън се настаниха за игра на пикет.
— Готова ли си да те смажа от бой, херцогиньо? — усмихна се широко той и ловко разбърка картите.
— Като се има предвид как завърши играта ни вчера, сър, аз трябва да ти задам този въпрос.
— Може би трябва да вдигнем мизата?
Тя сви рамене.
— Ако си готов да се разделиш с повече от двете лири, които спечелих от теб вчера…
Саймън се засмя и поклати глава.
— Арогантността ти е равна на тази на съпруга ти. — Подаде й тестето и се облегна назад. — Дори ще ти позволя да раздаваш първа.
Джулия потърка длани.
— Може и горчиво да съжаляваш за това. — Скоро и двамата имаха по дванайсет карти. Възцари се тишина, докато пресмятаха ръцете си.
— Саймън, какво се е случило с брата на Колтън? Имам предвид скандала.
Той потърка замислено брадичката си.
— Какво ти е казал Колтън?
— Нито дума. Не ми отговаря, когато го питам за това.
— Е, никой не знае какво точно е станало, защото Колтън не е разказал на никого. Намеквал съм някои неща и той никога не ме е поправял, но мога само да предполагам, че съм прав. Но всъщност трябва да чуеш всичко от него.
— Бяха ли двамата с Анджела.
— Любовници? — довърши Саймън. — Не. Знам клюките, но Колтън никога не би причинил такова нещо на Хари. Той го обичаше. Беше съкрушен, когато брат му умря. — Постави три карти на масата и избра същия брой от купа.
— Как така? — Тя остави две карти на масата и взе две от купа.
— Колтън беше пиян и обзет от гняв. Усещах, че между двамата има някакво неразбирателство, че между тях се е разгоряла кавга точно преди Хари да умре. И родителите им обвиниха Колтън за смъртта му. — Саймън направи анонса си. В ръце държеше възможно най-добрата комбинация.
Джулия отговори, признавайки, че е възможно неговата ръка да е по-добра.
— Трябва да е било ужасно за него.
— Мисля, че кавгата с Хари нарани Колтън много по-силно от обвинението на родителите му. Беше се отказал да се бори за одобрението им години преди това.
— Как баща му въобще е успял да го накара да се съгласи на женитбата?
Беше ред на Саймън и той хвърли вале купа.
— Мисля, че знам, но не мога да ти кажа.
— Не можеш или няма да ми кажеш?
— Няма да ти кажа. Колтън вече ми е ядосан, че се бъркам. Съжалявам, но наистина не мога да кажа нищо повече. И престани да се опитваш да отвличаш вниманието ми.
Вратата се отвори и влезе Анджела. Саймън се изправи, за да я поздрави, и Джулия забеляза, че е неестествено сдържан и не флиртува, както обикновено.
— Това току-що пристигна за теб. — Тя подаде бележка на Джулия. — Казах на Тортън, че ще я донеса.
Джулия разкъса печата и прочете писмото. Съдържанието я накара да се усмихне.
— О! От Софи е. Ще дойде да ме види.
— Софи? — запита Анджела.
— Лейди София Барнс — отговори Саймън, без да откъсва поглед от картите си. — Иначе известна като дъщеря на маркиз Арлингтън и партньорка на Джулия в дяволиите.
— О, колко забавно! — отвърна Анджела. — Къщата прелива от веселие. Колкото повече, толкова по-весело, както казвам винаги. Кога ще пристигне?
— Утре — отговори Джулия. — Ще дойде с мащехата си и ще останат три седмици.
Саймън изсумтя и Джулия го изгледа остро.
— Какво?
— Неомъжена девица и майка й. Господ да ми е на помощ.
Джулия и Анджела се засмяха.
— Софи се е заклела никога да не се омъжи, Саймън. Така че си в безопасност.
— И аз така чух, но все още не виждам как възнамерява да го избегне.
— Тя е единствена дъщеря и маркизът задоволява всичките й прищевки. По-богат е от Крез и е обещал на Софи да я остави сама да си избере съпруг. Всъщност доста й завиждам.
Саймън я изгледа със съчувствие и тя вдигна ръка.
— Не го казвай.
Очите на Анджела станаха кръгли.
— Н… но ти си херцогиня! — изтърси Анджела. — Почти всяка жена в кралството с радост би сменила мястото си с теб.
— Да, почти — смотолеви Джулия, втренчила поглед в картите в ръката си. — Саймън, да се концентрираме в играта. Трябва да спечеля още десет лири.
Когато каретата затрополи по алеята, всички отидоха да я посрещнат.
На приятелката й като че ли й трябваше цяла вечност да слезе, но когато Софи най-после се показа, Джулия се втурна към нея. Двете се засмяха и се прегърнаха, после Софи рязко се отдръпна. И сведе поглед.
— Джулия! Клюките са верни. Ти…
— Да, знам. Имам много да ти разказвам, но не и преди да влезеш вътре. Добър ден, лейди Арлингтън — обърна се тя към мащехата на Софи.
— Поздравления, Ваше благородие. Искрено се надявам, че посещението ни не е неудобство.
— Глупости. Радваме се на присъствието ви. — Всички бяха представени едни на други и цялата компания влезе вътре, а слугите на Колтън занесоха куфарите на гостите на горния етаж.
Софи изглеждаше така, сякаш щеше да се пръсне от любопитство.
— Знам, че съм мръсна и мириша на коне, но не мога да чакам и минутка повече. Моля те, ела да се разходим — каза тя на Джулия.
Двете тръгнаха към задната част на къщата, откъдето се излизаше в градините. Фиц се появи от нищото, готов да ги последва навън. Джулия вдигна ръка и го спря.
— Просто ще поседим в градината, Фиц. Няма нужда да идваш.
— Да, Ваше благородие. Но не отивайте твърде далеч, ако обичате.
Челюстта на Софи увисна, а кафявите й очи се ококориха, докато гледаше Фиц да се отдалечава.
— Какво става, по дяволите?
Джулия се засмя.
— Да излезем навън и ще ти разкажа всичко.
Щом намериха пейка в градината, Джулия изтърси:
— Да, на Колтън е.
— Бебето, имаш предвид? — Джулия кимна и Софи изви очи към небето. — Е, разбира се. Никога не съм си представяла, че можеш да носиш детето на друг мъж. Значи, когато каза, че отиваш в Париж, всъщност си отишла…
— Да намеря Колтън във Венеция. И успях. — Тя посочи корема си.
— Защо сега, след осем години?
Джулия разказа всичко на приятелката си, включително за Темпълтън, за това как бе наела Пърл Кели и какво се бе случило във Венеция, и завърши със скорошното посещение на Колтън в Сийтън Хол.
— Куртизанка? — повтори Софи. — Не вярвам! Трябва да ми кажеш всичко — настоя тя. — И лорд Уинчестър ти помогна, казваш? Мога да разбера защо Колтън е ядосан.
— Предполага се, че си на моя страна! — Имаше моменти, когато навикът на приятелката й да казва, каквото мисли, играеше по нервите на Джулия.
— Съжалявам, Джулия, но знаеш, че никога не бих нарекла нещата с нещо друго, освен с истинските им имена, дори за теб. Може и да не съм омъжена, но е ясно, че никой мъж не иска да бъде изигран. Обаче разбирам, че си нямала друг избор.
— Той не вярва, че е бащата. Колтън е убеден, че съм отишла във Венеция — вече бременна от друг мъж — с намерението да го съблазня и да узаконя детето.
— Е, времето ще каже дали е така — каза Софи. — Девет месеца са си девет месеца, Джулия. Разкажи ми за времето, прекарано във Венеция. Той беше ли… мил?
Сърцето на Джулия омекна, като си спомни онази великолепна седмица.
— Да, беше мил. И внимателен, и сладък. Наистина беше прекрасно.
— О, Господи. Влюбила си се в него. Изписано е на лицето ти.
Джулия въздъхна и не си направи труда да отрече.
— Не искам да го обичам. Той е преднамерено жесток, откакто се е върнал.
Разбирам, че е ядосан, но какво, ако никога не ми прости?
Софи я прегърна.
— Тогава е по-голям глупак, отколкото сме мислили — каза тихо. — Ти си толкова смела и силна, Джулия. Ако Колтън откаже любовта ти, просто няма да му обръщаме внимание. Имаш много приятели, които те обичат и които истински се интересуват от теб. Макар да ми се иска да бе дошла при мен по въпроса за Темпълтън. Може би баща ми…
— О, Софи. Никой нямаше да може да спре Темпълтън, освен Колтън или вдовстващата херцогиня. Но ти благодаря. Щастлива съм, че те имам, и се извинявам, че не си признах всичко по-рано.
— Е, прощавам ти, разбира се. Отне ми цяла вечност да убедя мащехата си да напуснем града и да дойдем да те видим. Сезонът затихва, но тя определено не искаше да тръгнем по-рано. Ако не бях помолила татко…
— А, ето как си успяла. И как е маркизът?
— Отчаян за внуци. Каза ми, че имам още година да си намеря съпруг или той ще ми намери.
Джулия ахна.
— О, не!
Приятелката й се засмя и махна с ръка.
— Не вярвам, че наистина има такова намерение. Не за първи път отправя подобна закана.
— Е, има ли някой, който да е привлякъл вниманието ти? Какво ще кажеш за Саймън?
— Не, определено не. Знам, че го обожаваш, Джулс, но той не предизвиква тръпки в мен. Знаеш ли какво искам да кажа?
— Да, за нещастие, знам. Всъщност мога да мина и с по-малко тръпки, когато съм около Колтън.
Погледът на Софи стана замислен.
— И така, ще ми позволиш ли да прочета съветите, които ти е дала Пърл? Щом се е получило с Колтън.
— Тази жена е истински гений, Софи. Когато откриеш мъжа, когото искаш да уловиш, ще ти дам каквото е написала. И той няма да има никакъв шанс.