Ришел Мийд
Бляскавият двор (20)

20

Втурнах се навън с другите: всички едва не се препъвахме една в друга, докато се опитвахме да излезем през вратата едновременно. Във фоайето открихме истински хаос. В помещението се беше смесила група от поне двайсет души, а нашите момичета тичаха надолу по стълбите, вливаха се в тълпата и допълваха безпорядъка. Шумът от дузина разговори изпълваше въздуха и в по-голямата си част достигаше до нас като неразбираемо жужене. Взрях се наоколо за момент, неспособна да осмисля всичко, а после я зърнах в отсрещния край на стаята: буйна светла, златисточервена коса.

— Тамзин!

Запровирах се през тълпата, без да ме е грижа в кого ще се блъсна. При звука на гласа ми тя се обърна и сърцето ми запя при вида на онова познато лице. Хвърлих се в обятията й, събаряйки я с огромна прегръдка. Не ме беше грижа дали ме мразеше и дали щеше да ме отблъсне. Всичко, което имаше значение, бе, че е жива и че в този момент можех да я държа в прегръдките си. Беше истинска и жива, от плът и кръв. Приятелката ми се беше върнала при мен.

И не ме отблъсна. Отвърна на прегръдката, вкопчвайки се силно в мен.

— О, Аделейд… — поде. Хлипове задавиха думите й. Миг по-късно се появи Мира и се хвърли да прегръща и двете ни. Стояхме така там дълго време трите, вкопчени една в друга, изпълнени с радост въпреки сълзите си.

— Къде беше, Тамзин? — прошепнах, когато най-после успях да се заставя да се отдръпна. — Къде беше? Мислехме… мислехме…

Кафявите й очи искряха от сълзи:

— Знам. Знам. Съжалявам. Иска ми се да бяхме успели да ви съобщим по-рано, и съжалявам за всичко в Осфрид…

— Не, не. — Стиснах ръката й. — Няма за какво да се извиняваш.

До този момент бях гледала само лицето на Тамзин, попивайки с поглед чертите на тази приятелка, която обичах толкова много. Но сега, след като успях да си поема дъх, видях много, много повече. Носеше рокля в наситен синьо-сив цвят, ушита от някакъв прост плат. Нямаше украса или волани. Косата й се беше разпиляла по раменете без каквато и да е очевидна прическа и беше покрита с обикновена забрадка. Когато хвърлих поглед наоколо, видях другите изчезнали момичета облечени по подобен начин.

— Какво е станало с всички ви? — попитах.

Преди тя да успее да отговори, силно тропане с крак по пода привлече вниманието ни. Постепенно другите започнаха да го чуват и глъчката на разговора затихна. В стремежа си да бъде чут Джаспър се беше изправил върху един стол. Бях напълно сигурна, че никога, абсолютно никога досега не го бях виждала да изглежда толкова искрено щастлив.

— Приятели! Приятели! Свидетели сте как право пред очите ни се случва чудо. Нещо, което никой от нас не смяташе за възможно. Току-що научих, че — както несъмнено виждате — Сивата чайка не е изчезнал в морето! Пострадал е много в бурята и вятърът го отвял от курса му — далече, далече на север в колонията Грашонд.

Обърнах се слисано към Тамзин. Северните колонии бяха известни както със суровите условия, така и със суровото и грубо население. Освен това от Адория ги деляха близо четиристотин мили.

Джаспър се огледа наоколо с присвити очи. Имаше вид, сякаш някой току-що беше стоварил огромна торба със злато в краката му. Което, предположих, някой наистина бе направил.

— На кого да благодаря за това? На кого трябва да благодаря, задето е спасил момичетата ми?

За момент не се случи нищо. Сега видях, че заедно с изчезналите ни момичета имаше и няколко мъже, които изглеждаха като моряци. Други няколко непознати бяха облечени в прости дрехи като Тамзин и един от тях беше избутан напред. Беше млад мъж с кафеникаворуса коса и изненадващо спокойно изражение и държание предвид тази странна ситуация.

— Не бих казал, че ги е спасил някой определен човек, господин Торн — каза той. — Цялата ни общност се събра да се погрижи за тях, докато пътищата станаха достатъчно безопасни за пътуване.

Едно момиче от Бляскавия двор, което не познавах, се обади:

— Но господин Стюарт беше този, който се застъпи за нас. Който се погрижи да имаме къде да отседнем и… и занимания, които да ни държат заети.

— В такъв случай съм ви задължен, господин Стюарт — каза Джаспър и се поклони театрално. — Спасили сте не само тях, а всички ни. Благодаря ви.

Хладнокръвното държание на младия мъж се пропука донякъде при цялото внимание и възхищение.

— Можете да ме наричате Гидиън. И няма нужда да ми благодарите. Това беше просто нашият дълг пред Урос. Съжалявам единствено, че е трябвало да се тревожите за тях толкова дълго. Заради пътищата доскоро пътуването и комуникацията бяха невъзможни.

— Е, сега те са тук и говорете каквото искате, но все пак сме ви много задължени — нещо, което с удоволствие бих обсъдил подробно с вас. Първо обаче трябва да говоря по известни търговски въпроси с тези господа — той кимна към моряците. — Докато правя това, Гидиън, брат ми и синът ми с удоволствие ще развличат вас и колегите ви в нашия салон. Сигурен съм, че след пътуването ще ви дойдат добре няколко освежителни питиета. Имам отлично бренди, което държа в запас.

— Не пием спиртни напитки — каза Гидиън.

Джаспър сви рамене:

— Е, ще намерим питие, което можете да пиете. Вода или нещо такова. Мистрес Кълпепър, бихте ли се погрижили за новите ни момичета? Сигурен съм, че те също имат нужда от нещо освежително. — Той изгледа накриво някои от тях. — А сега, когато пътешествието им приключи, сигурен съм, че биха искали да сменят дрехите си от пътуването и да се пременят в по-хубавите си тоалети.

Няколко момичета се спогледаха смутено:

— Тези, ъъ, по-хубави дрехи вече не са у нас — каза едно. — Няма ги.

Джаспър си позволи само лека искрица на изненада. Получената му като по чудо купчина злато току-що се беше посмалила.

— Е, в такъв случай сигурен съм, че можем да съберем дрехи от гардероба на другите момичета — особено онези, които са сгодени.

— Ще се погрижа за това — обеща мистрес Кълпепър. — А също и да бъдат настанени подобаващо.

Придърпах Тамзин към себе си.

— Тя остава с нас — казах.

Изглежда, никой не възразяваше кой къде ще се настани, стига да имаше място за всички ни. На втория етаж на къщата закипя трескаво оживление, докато водеха момичетата по стаите им, и всички забързаха да осигурят дрехи за новодошлите. Двете с Мира тършувахме из собствените си дрешници, когато в стаята ни надникна Елоиз с ръце, пълни със зелени рокли. Усмихна се топло на Тамзин:

— Ти беше смарагдът, нали така? Наследих мястото ти, но тези не ми трябват вече. Не и сега, когато съм сгодена.

— Поздравления и благодаря. — Усмивката, която Тамзин й отправи в отговор, беше искрена, но с нотка на изтощение. След като Елоиз си отиде, Тамзин седна тежко на леглото и остави роклите на купчина до себе си. — Честно казано, вече не ме е грижа какъв цвят нося, стига да не е тази проклета евтина вълна.

Седнах до нея:

— Ужасно ли беше там?

— Не точно ужасно. — Тамзин се намръщи, вглъбена в някакъв спомен. — Но много, много различно от онова, на което сме свикнали. Гидиън беше прав, че се погрижиха за нас, и всъщност само това е важното.

Исках още подробности за времето на отсъствието й, но Тамзин, изглежда, изпитваше нежелание да говори. Заселниците в Грашонд — които наричаха себе си Наследниците на Урос — излизаха на косъм от определението за еретици в очите на ортодоксалната църква. Наследниците провеждаха същите литургии и наблягаха на важността на свещениците и църквите като пътя към Урос, но го правеха по много семпъл начин. Без внушителни катедрали. Без дарове, украси или празници. Без изобилие от храна и питиета. Без натруфени одежди.

Когато Мира предложи да започнем да се приготвяме, Тамзин побърза да се възползва от шанса. Докато я нямаше, Мира ми обясни:

— Може и да не е било ужасно, както каза тя, но едва ли е било лесно. И сигурно е била ужасена. Понякога, когато преживееш нещо такова, ти е нужно известно време да поискаш да говориш за него.

Щом се върна, измита и облечена в една от роклите от копринен поплин на Елоиз, Тамзин отново изглеждаше същата като преди — до голяма степен същата като едно време.

— Е, по-добре да си спомня всичките си обноски и да свикна отново да си правя прическа и грим — каза тя енергично. — Сезонът вече е доста напреднал, но възнамерявам да наваксам за изгубеното време. Надявам се, че сте оставили няколко мъже и за нас. Досега сигурно и двете вече сте получили купища предложения.

— Не чак толкова много, ъъ, официално отправени — каза Мира. — Но изпитвам оптимизъм за бъдещето си.

Тамзин се обърна към мен:

— А ти? Няма начин да не си получила всевъзможни предложения. Спря ли се на някой обещаващ млад мъж?

Когато не отговорих, Мира се засмя:

— Спряла се е на някого и още как. Всъщност мисля, че пристигането ви прекъсна брачните преговори.

Тамзин грейна:

— Отлично! Що за човек е? С какво се занимава? В правителството ли е? В доставките?

— Син е на ловък бизнесмен, който превозва бъдещи съпруги и други луксозни стоки до Новия свят — казах.

— Какво искаш да… — Объркване изпълни красивото лице на Тамзин. — Но в това няма никакъв… нямаш предвид…

Въздъхнах:

— Имам предвид Седрик.

Когато Тамзин не успя да формулира отговор, Мира каза:

— Вярно е. Аделейд предизвика доста голям скандал тук. Пристигането ви може би беше единственото нещо, което можеше да превъзхожда тази драма.

Обясних положението възможно най-добре, включвайки уговорката за Хадисън. Мира още не беше чувала тази част. Запази безразличие, но изражението на Тамзин ставаше все по-слисано с течение на историята.

— Какво си въобразяваше? — възкликна тя. — Отхвърлила си бъдещ губернатор заради един… какъв, обеднял студент?

— Е, той напусна университета. И не е обеднял. — Премислих положението за няколко минути. — Просто е… ъм, без особени средства. Но съм сигурна, че това ще се промени.

— Това — заяви Тамзин — никога нямаше да се случи, ако бях наоколо да те наглеждам. Мира, как можа да подкрепиш това?

— Нямах представа — призна Мира.

— Делите една стая! Как може да не си знаела?

Над нас за миг се възцари неловкост. По лицето на Мира премина огорчено изражение и предположих какво си мислеше. При нормални обстоятелства най-вероятно можеше да забележи нещо нередно с мен. И двете обаче знаехме, че Мира беше погълната от собствените си потайни занимания, макар все още да не знаех какви бяха.

Стресна ни почукване по вратата и аз я отворих, за да пусна Седрик.

— Не би трябвало да си тук — казах, хвърляйки поглед зад него в коридора. — В още повече неприятности ли се опитваш да ни въвлечеш?

— Мисля, че това е невъзможно. — Той затвори вратата зад себе си. — А при всичко, което става, никой няма да забележи. Трябваше да се възползвам от шанса да говоря с теб. Добре дошла обратно, Тамзин. Радвам се да те видя.

Тя го изгледа неодобрително:

— Ще ми се да можех да кажа същото. Чух, че си навлякъл всевъзможни неприятности на приятелката ми.

Той й се ухили в отговор, без да се смути:

— Е, и тя ми навлече всякакви неприятности.

— Седрик — казах, — знаеш, че този план с Хадисън е ужасна идея, нали?

— Би могъл да реши финансовите ни проблеми. — И — добави многозначително — ще те измъкне от Кейп Триумф.

— Просто не мога да повярвам, че Уорън би се оттеглил толкова лесно. Това го постави в много смущаващо положение. Би трябвало да е възмутен.

— Вероятно наистина е — съгласи се Седрик. — И не съм наивен. Но може би ще спаси достойнството си, ако се държи, сякаш това не го смущава. Възможно е да съществува някакъв по-потаен мотив, но бих предпочел да си опитам късмета в Хадисън.

Тамзин се изправи:

— И така. Този Уорън. В такъв случай значи е свободен?

— Предполагам — казах изненадано. — И е мотивиран да си намери съпруга… но разполага само с една седмица, преди да замине.

— Само толкова ми трябва. — Тамзин хвърли поглед към Седрик. — Ако можеш да ми уредиш няколко срещи.

— Твърде скоро е — казах. — Дори за теб.

Мира кимна в знак на съгласие:

— Тамзин, тази седмица трябва да си починеш и да се съвземеш — не да хукнеш да преследваш някакъв мъж още в първия ден от завръщането си. Давай по-полека. Остави Уорън. Има и други.

Вгледах се любопитно в Мира, но както обикновено изражението й не издаваше нищо. Спомних си различните й усилия да привлече вниманието на Уорън. Възможно ли беше сега, когато той беше свободен, тя да се опитва да измести Тамзин като конкуренция?

— Нещо ми подсказва, че вече няма да бъда част от семейния бизнес — каза Седрик на Тамзин. — Но ако искаш да се хвърлиш право във вихъра на събитията, баща ми няма да възрази. Знам, че би искал да сключи сделка с Уорън — ако наистина го искаш.

Тамзин хвърли поглед между Мира и мен. Беше очевидно, че смяташе да пренебрегне предложенията ни за почивка.

— Има ли причина, поради която не бих го искала? — попита тя.

Никой не отговори веднага. Накрая аз казах:

— През повечето време изглежда доста мил… понякога е тесногръд…

— Тесногръд в какъв смисъл? — попита Тамзин, по-заинтригувана, отколкото бях очаквала.

— По отношение на религията. На икорите. Не повече, отколкото по-голямата част от хората по тези места, предполагам. Тази, която е истински ужасна, е майка му. Тя е човекът, с когото трябва да си нащрек.

— Свекървите винаги са ужасни — каза Тамзин безгрижно. — Нека се срещна с Уорън и ще реша дали си струва да му отделя от времето си.

Седрик се обърна отново и хвана двете ми ръце. Неприкритият жест ме стресна.

— Сега нещата ще се задвижат много бързо — каза той. — Имаме една седмица. Повечето заселници в Хадисън са имали цели месеци да се подготвят.

Стиснах ръцете му в отговор:

— Е, ако ще го правим, ще го направим както трябва. С какво мога да помогна?

— С повечето приготовления ще се наема аз — екипировка, проучване на участъка. — Пъхна ръка в джоба си и ми подаде кесия сребро. — Ти можеш да помогнеш, като се погрижиш за дрехите си.

— Какво имаш предвид „да се погрижа“?

Той посочи към роклята ми от органза:

— Това всъщност няма да ти върши работа в Хадисън. Трябва ти нещо здраво и издръжливо.

— Смятах, че просто ще правиш вместо мен всички необходими поправки.

Част от напрежението му се стопи:

— Е, първия път наистина ми хареса.

— Знаех си! Не те бива толкова да криеш мислите си, колкото смяташ.

— Е, всъщност ти беше онази, която не криеше кой знае какво…

— Уф — изпъшка Тамзин зад мен. — Ще престанете ли вече? Току-що изтърпях една мъчителна ситуация. Моля ви, не ме подлагайте на нова.

Седрик й хвърли очарователната си усмивка само за да бъде посрещнат с намръщена гримаса. Обърна се отново към мен и затвори пръстите ми върху кесията със среброто:

— Говоря сериозно. Там ще ти трябва цял гардероб нови дрехи. Ще помоля Айана да помогне — тя ще знае какво да намери.

— Откъде се взе това сребро?

— Имам известни спестявания.

Знаех за какво бяха предназначени онези спестявания.

— Седрик, не можеш…

— Мога. — Той положи ръка на бузата ми. — Ако всичко това сработи, няма да има значение.

Нямаше какво повече да възразя. Бяхме се споразумели за този план и не смятах повече да споря с него. Щяхме да се подкрепяме и да се постараем това да се получи. Надявах се.

— Само ми кажи — помолих. — Ако нещата се объркат ужасно, можем ли просто да избягаме в пустошта заедно?

— Разбира се. Но ще трябва да оставим зад гърба си всякаква цивилизация. Да спим под звездите. Да се обличаме в животински кожи.

— Хей, внимавайте — обади се предупредително Тамзин.

Седрик я погледна изненадано:

— В това нямаше абсолютно нищо непристойно.

— Знам какво си мислеше.

— Може ли поне да я целуна за довиждане?

— Не — заяви Тамзин.

— А пък аз си мислех, че положението е трудно, преди да се върнете. — Седрик се осмели да ме целуне по бузата. — Ще говорим по-късно. Трябва да отида да съобщя новината на Никълъс Адълтън — ако предположим, че вече не я е чул от някоя клюка.

След като Седрик си тръгна, Тамзин поклати глава:

— Не знам как си се справяла без мен.

Въпреки усложненията със Седрик все още не можех да превъзмогна почудата, че съм си я върнала. Отново я прегърнах пламенно.

— Аз също — казах. — Аз също.