Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Възмездие (9)

6.

Стаили Спелман започнал правната си кариера в Ню Йорк преди четиридесет години като служебен защитник. Проницателната логика, състраданието към другите и личната му харизма бързо го издигнали от малкия офис на Уотър Стрийт до Конгреса, а в крайна сметка и до кметската резиденция „Грейси Меншън“.

Нито едно от тези забележителни качества обаче не беше налице у него тази сутрин. Той беше обзет от паника.

— Крайно време беше! — посрещна ни той още с влизането през вратата. Държеше да разберем, че ни е бесен, но той беше от старата школа и в смесена компания предпочиташе да запази ругатните за себе си.

Мъжът, който седеше до него, се изправи, за да ни посрещне. Беше Ървин Даймънд — най-старият приятел и най-довереният съветник на кмета. Градоначалникът можеше да излезе извън релси, и то особено по време на някоя криза. Даймънд се грижеше да го държи здраво стъпил на земята. Неофициалната му позиция в градския съвет беше „заместник-кмет по контрола на опасните последствия“.

— Детективи Джордан и Макдоналд — здрависа се с нас Даймънд, — при текущите обстоятелства не мога да кажа, че се радвам да ви видя отново, но съм сигурен, че се доверяваме на най-добрия разследващ екип в този град. Благодаря ви, че дойдохте.

— Давай по същество, Ървин — махна му с ръка кметът.

— Кметът ни управлява града и в същото време води тежка предизборна кампания — каза Даймънд. — В момента е малко притиснат, затова не е в обичайното си приветливо настроение.

— Ние също не сме, ако това е някакво успокоение — отвърна Кайли. — Ходенето на местопрестъпление е доста потискащо.

— Разбира се. Това е и първият закон на работата ни: „Каквото и да чуеш в тази стая, то е строго конфиденциално“. — Даймънд умишлено говореше бавно и наблягаше на всяка дума като учител, който разяснява основните правила в училище. — Казаното тук не бива да се повтаря пред трети лица или да се посочва в каквито и да било писмени доклади. Вие двамата приемате ли това? Съгласни ли сте?

Дали приемаме? Съгласни ли сме? Мислех, че се занимаваме с убийство, а не с инсталация на софтуер. Е, поне не ни накара да се закълнем тържествено. Двамата с Кайли приехме и се съгласихме набързо.

— Допуснахме някои грешки — каза Даймънд. — Първите три жертви на Хазмат едва ли са голяма загуба за града. В крайна сметка те самите са престъпници. И въпреки че се противопоставяме на проявите на саморазправа, може би не сме били достатъчно твърди при преследването на убиеца.

— Може да не сме били достатъчно твърди ли? — повтори Спелман. — Та разследването в крайна сметка беше прехвърлено на две ченгета от китайския квартал.

— Убийството на Паркър-Стийл обаче променя нещата — продължи Даймънд, без да обръща внимание на коментара. — В момента Хазмат е нашият приоритет номер едно и случаят е възложен на отдел „Специални клиенти“ на Нюйоркската полиция. Вие двамата ще оглавите екипа.

— А какво ще стане с детективите, които са водили разследването до момента? — попитах аз.

— Те ще бъдат подчинени на вас. Освен това скъсяваме командната верига. Занапред ще докладвате по случая директно на капитан Кейтс, а тя на свой ред ще докладва в офиса на комисар Хариес.

— Ървин, видеото — прекъсна го кметът. Тонът му бе една стенен по-раздразнен от преди. — Трябва да видят проклетото видео.

— Отлична идея — отвърна Даймънд, сякаш шефът му беше наредил нещо от изключителна важност. — Капитан Кейтс, включете го на големия монитор, моля ви.

Кейтс свърза лаптопа си и всички седнахме с лице към големия плосък телевизор на стената.

Кметът се обърна към нас двамата с Кайли. По ризата му се виждаха петна от засъхнала пот.

— Съжалявам — каза той, — не исках да ви крещя, когато се появихте.

— Не е нужно да се извинявате, сър — отвърна Кайли. — Сега сме тук и ще направим всичко, което…

— Тази Паркър-Стийл… — прекъсна я кметът, като повиши глас — признава, че е убила невинна млада жена. Човек би си помислил, че това ще се отрази негативно на Мюриъл Сайкс, която я избра за свой мениджър на кампанията. Прав ли съм?

— Стан — намеси се Даймънд, — те все пак са ченгета, а не политици.

— Но не — продължи кметът, без да обърне внимание на забележката му, сочейки с треперещия си показалец към нас двамата. — Сайкс твърди, че признанието е било изтръгнато насила. Тя заявява, че полицията не е взела на сериозно първите три убийства и че вината за това е моя. Твърди, че ако съм бил по-твърд с престъпността, Паркър-Стийл може би все още щеше да е жива. А след това ме погва и за убийството на Притчард, понеже съм допуснал семейството на Паркър-Стийл да ми извива ръцете, за да прекратим разследването.

— Стан, говорили сме за това и преди — обади се Даймънд и наля чаша вода от хромираната кана, поставена на масичка встрани, — това е политика, свиквай. Какво друго би могла да каже според теб? „Аз съм идиот, че съм наела убийца да ръководи предизборната ми кампания“?

Даймънд прекоси стаята и подаде чашата с вода на кмета.

— Различно е — отвърна Спелман. — Ленърд Паркър и Джейсън Стийл стоят зад гърба й. Те искат да ме накарат да напусна този кабинет и разполагат с достатъчно пари, за да го направят. Освен това и смахнатият брат на Евелин е на нейна страна. Нали го знаеш Деймън Паркър, можеш да познаеш какво ще заяви по телевизията.

— Вероятно ще каже, че сестра му е невинна жертва — отвърна Даймънд, — и със сигурност ще хвърли вината за това върху вас — добави той и подаде на кмета две малки розови хапченца. „Ксанакс“ — успокоителното за обзети от паника бащи, предводители на града, и стресирани мамчета.

— Паркър-Стийл не е жертва — каза кметът и грабна хапчетата от ръката на Даймънд. — Тя е убийца! Аз съм проклетата жертва!

Той пъхна розовите хапченца в устата си, сякаш бяха бонбони, след което ги прокара с вода. Даймънд погледна към нас с Кайли и поклати глава в израз на негласно извинение за некметското поведение на своя кандидат.

Сега разбрах защо беше настоявал да дадем обета за мълчание.

Каквото и да се случи в „Грейси“, си остава в „Грейси“.