Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Възмездие (76)

73.

На няколко пъти в кариерата си бях получавал зашеметяващи удари, но този ми се отрази най-силно, защото изобщо не го очаквах. И аз, както и останалата част от света, клеймях Рейчъл О’Кийф като Най-лошата майка в Америка и се чудех дали предубеждението ми има нещо общо с това колко здраво трябваше да работя, за да я намеря.

Ийст Енд Авеню беше тъмно, пусто и зловещо спокойно. Шофирах, без да разменя и дума с Кайли, двамата се опитвахме да осмислим новината по свой начин.

Накрая Кайли наруши тишината.

— Горката жена. Дъщеря й е била убита. Сигурно е била смазана от вина, а когато са обвинили нея, никой не й е повярвал. Никой! Включително и аз.

Тя бавно се обърна на мястото си и сложи ръка на коляното ми, с което привлече вниманието ми изцяло.

— Зак… — започна тя.

И това беше всичко. Изрече само името ми. Една-единствена сричка, която остана да виси във въздуха, заредена с емоции — състрадание, гняв и най-вече сурова решителност, която превръщаше Кайли Макдоналд в жена, която всеки би искал до себе си, и партньор, който винаги би ти пазил гърба.

Намалих, хвана ни червен светофар и аз се обърнах, за да я погледна. Тя вдигна дланта си от коляното ми. Не можех да кажа със сигурност в тъмното, но изглежда, очите на партньорката ми бяла леко насълзени. И това беше моята „корава и решена на всичко докрай“ партньорка!

— Знам какво ще кажеш, Кайли. Изпитвам същото като теб. Основният ни приоритет е да я намерим. Жива!

— Каквото и да ни струва това — отвърна тя. — Не ме интересува колко глупави правила ще се наложи да нарушим.

Това вече го знаех.

Асистентката на Мик Уилсън живееше на пресечката на Четиридесет и седма улица и Девето авеню. Точно отсреща на улицата имаше „Старбъкс“, но в 4:15 сутринта кафенето беше също толкова тъмно, колкото и останалата част от града. Може би, ако бях изпил чаша кафе или бях поспал още няколко часа, щеше да ме осени прозрението, че младата юристка, която трябваше да интервюираме, беше с позната фамилия. Но тя така или иначе е доста често срещана в Ню Йорк, особено сред хората, работещи в полицията и противопожарната охрана.

Идентифицирахме се по интеркома, качихме се по стълбите на третия етаж и почукахме на вратата. Тя не ни отвори.

— Съжалявам, но не мога да пусна напълно непознати хора в дома си — каза тя. — Ако сте истински полицаи, ще ме разберете. Трябват ми служебните ви карти. Покажете ги пред шпионката.

Кайли първа показа баджа си, а аз я последвах. Това обаче не беше достатъчно.

— Изглеждат истински — каза момичето от другата страна на вратата, — но защо просто не ми кажете за какво сте тук?

Разпознах синдрома. Някога през живота си тази жена беше станала жертва на престъпление и така и не беше успяла да преодолее травмата. Беззвучно казах на Кайли: „Била е нападната“.

„Или още по-зле“, отвърна ми също безшумно тя. Направи ми знак да се отдалеча от вратата и самата тя застана в центъра на зрителното поле пред шпионката.

— Мередит, извинете ни, че ви притесняваме в такъв час, но това не може да чака до сутринта. Вие сте били част от екипа на областния прокурор по случая „Рейчъл О’Кийф“. Тя е била отвлечена и ние имаме нужда от помощта ви.

Отвътре изщрака ключалка. Последва я втора и вратата се отвори.

— Влезте — покани ни тя. — Съжалявам, че се показах като такава параноичка. Мик ми каза за какво сте помолили. Аз му казах да ви предаде, че когато Рейчъл беше освободена, аз знаех къде ще отиде, но не бих го казала на никого.

— Мик е пропуснал да ни предаде това съобщение — казах аз, — затова, след като така или иначе сме тук, бихме искали да го чуем направо от вас.

— Разбира се — съгласи се тя и се усмихна леко, но това не успя да прикрие нервността й.

Аз също бях поизнервен, но добре знаех, че не мога да нахлуя в дома й като командос.

— Мередит — казах аз с възможно най-спокойния тон, който успях да постигна, — току-що ни казахте, че сте знаели къде отива Рейчъл и не бихте казали на никого. Знаем репутацията ви и сме сигурни, че не бихте го направили.

— Аз съм съдебен служител — каза тя.

— А аз съм сигурен, че щом работите с Мик Уилсън, значи сте дяволски добра. Той е доста взискателен човек.

Тя се разсмя.

— Това е доста скромен начин да опишете един неумолим перфекционист в работата си, но да — поласкана съм от възможността да работя с някого от калибъра на Мик.

— Добре, нека да се върнем към онази нощ — казах аз. — Какво направихте, след като беше произнесена присъдата?

— А вие какво мислите? — каза тя и сви пръстите на дясната си ръка в „С“, след което ги вдигна към устата си няколко пъти.

Въпреки ранния час Мередит изглеждаше страхотно без грим и с рошава гъста коса. Бих се обзаложил, че някой толкова привлекателен не би пил сам.

— Така бих направил и аз — отбелязах аз, — щях да намеря някой бар и да удавя мъката. С кого излязохте онази вечер?

— Само вътрешни хора, колеги. Някои от тях знаеха къде ще се крие Рейчъл, някои не. Загубата на делото беше много тежка и да, всички се поотрязахме, но не сме говорили за това къде отива Рейчъл. Предимно мрънкахме и ревяхме заради Магьосника.

— За какво?

— Заради Магьосника — Денис Уолок, адвоката на защитата. Той изцяло приложи правната си магия върху съдебните заседатели и ги убеди, че има основателни съмнения във вината й. Направи го за каузата и безплатно. Рейчъл извади късмет, че избра него.

Наистина късмет. Ако си беше намерила някой друг адвокат, щеше да бъде осъдена и щеше да си остане на сигурно място в затвора, а не да бъде отвлечена два дни преди истинският убиец да си признае. Шапки долу за господин Магьосника!

— Извинете ме — каза Кайли, която разсеяно разглеждаше малката всекидневна, докато аз се занимавах с Мередит. — Кой е този?

Тя взе поставената в рамка черно-бяла фотография от края на масата и я донесе, за да мога да я видя. Беше полицай в униформа на Нюйоркската полиция.

— Това е баща ми — отвърна Мередит. — Беше убит при изпълнение на служебните си задължения.

— Съжалявам — каза Кайли. — Как се е случило?

— Работел под прикритие и се опитвал да разбие банда руски трафиканти на оръжие. Прикритието му обаче не сработило и го убили — каза тя и замълча за момент.

— Но не и преди той да убие двама от тях. Дадоха му медал за храброст.

Взех снимката от ръката на Кайли. На нея се виждаше хубав мъж в средата на тридесетте, който ужасно много приличаше на полицая, с когото бях вдигал наздравици предишната вечер. От този момент нататък вече не ми трябваше кафе. Адреналинът в кръвта ми полудя.

— Как се казваше баща ви? — попитах аз.

— Дейвид. Дейвид Кейси.

Мислено се изритах здравата.

— Познавам един детектив Дейв Кейси. Работи в „Противодействие на престъпността“ — казах аз.

Тя се усмихна, явно с гордост.

— Това е брат ми. Откъде го познавате?

— Той много ни помогна. Добро момче е — казах аз. — Мислите ли, че е възможно да сте споменали нещо за Рейчъл пред него?

— Не. Онази вечер почти не говорих с Дейв. Прибрах се у дома с приятеля си.

— А на него казахте ли нещо? — попита Кайли.

Стараеше се да прозвучи неангажиращо, но Мередит веднага превключи на защитна вълна.

— Не — категорично заяви тя. — Искам да кажа — не знам. Бях много зле. Накрая се напих до безпаметност.

Дойде моментът Кайли да премине в настъпление.

— Значи може и да сте казали нещо, но не си спомняте? — попита я тя.

— Звучите повече като адвокат, отколкото като ченге. Може и да съм казала нещо… но е много малко вероятно.

— Но е възможно под влияние на алкохола нещо да ви се е изплъзнало — усмихна се Кайли. — Нали се сещате, неволно.

Мередит се хвана за думата неволно.

— Кой знае? Разбира се, възможно е да съм казала нещо неволно пред него, но всичко е наред. Той също е полицай. Познавам го още от дете. Той е партньорът на брат ми. Ако познавате Дейв, значи вероятно познавате и него — детектив Бел. Гидън Бел.