Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Възмездие (67)

64.

Беше вече 11:30, когато най-накрая стигнах до апартамента на Мерил.

— Изглеждаш така, сякаш ще ти дойде добре едно питие и прегръдка. Не е задължително да са в тази поредност — посрещна ме тя, обви шията ми с ръце и притисна устни към моите.

Прегърнах я, притиснах я към себе си и тялото ми веднага премина в режим на чувствено претоварване. Всичките ми пет сетива бяха максимално ангажирани. Затворих очи, изключих слуха си и оставих осезанието, вкуса и обонянието да си свършат работата.

Устните й имаха вкус на вино, косите й миришеха на жасмин, а усещането на тялото й, притиснато към моето, ми помогна напълно да забравя за изтеклите единадесет и половина часа от един изключително неприятен ден.

Стояхме така поне минута, без да издадем нито звук.

— Пропусна фантастичен филм — прошепна тя съвсем тихо в ухото ми накрая.

— Беше ли толкова хубав на осмия път, колкото и при предишните седем?

— Зак, отвън може да приличам на зрял учен, но вътрешно съм си все още малкото момиче, което вярва в приказките. И този път беше също толкова чудесен, колкото ще бъде и всеки следващ път, когато го гледам. Ти си мъж. Няма да го разбереш.

Тя отстъпи крачка назад от мен. Беше облечена в плътно прилепнал черен клин за йога и розова тениска с V-образно деколте, която обгръщаше извивките й.

— Май ми каза, че си облечена с анцуг — отбелязах аз.

— Бях, но ме осени вдъхновение, докато гледах как Джулия Робъртс се превръща от уличница в дама.

— И двете еволюирате.

Тя ме отведе до дивана и ми наля малко вино.

— И тъй, как мина денят ти? — попита тя.

— Не беше от най-добрите. Започна с отвличане и завърши с това, че проснах наркозависимия съпруг на партньорката ми на пода. Как мина твоят ден?

Тя зяпна отначало шокирана, но после изражението й се промени в нещо подобно на озадачена усмивка. Или беше неодобрително намръщване? Каквото и да беше, не бях виждал този израз преди, със сигурност не и на нейното лице.

— Я повтори пак частта с онова за наркозависимия съпруг — каза тя.

Вече бях решил, че какъвто и да е резултатът от разговора ми със Спенс, няма да го крия от Черил.

— Въпреки добронамерените съвети на моя доктор все пак реших тази вечер да се видя със Спенс. Мисля, че би нарекла това „интервенция“.

— Не — отвърна тя. — Склонна съм да го нарека зле обмислено и користно лошо решение, но ми позволи да кажа мнението си, след като чуя всичко.

— Добре, докторе — казах аз и отпих голяма глътка от виното си. — Искаш ли да полегна на дивана, докато ти отидеш да вземеш бележник и химикалка?

Шегата ми обаче прозвуча плоско. Този път със сигурност можех да кажа, че на лицето й се изписа неодобрително намръщване.

— Просто ми разкажи, моля — отвърна тя.

Запознах я с историята, като започнах от частта с добрите намерения, преминах през първоначалната съпротива на Спенс и наблегнах на упорството му да отрича, че има проблем. Тя не каза нито дума, докато не стигнах до драматичния ултиматум: „Перкосетът или съпругата ти?“.

— Брилянтна техника, доктор Джордан — въздъхна тя. — Къде сте се дипломирали? В академията за терапия на зависимости на Мръсния Хари ли?

— Искаш ли да чуеш и останалото от историята, или просто ще си седиш и ще критикуваш методите ми? — казах аз.

— Той е затръшнал вратата в лицето ти. Мислех, че това е краят. Има ли още? — попита тя.

— Да. Стоях пред апартамента му и се чувствах много гадно. Осъзнах, че трябваше да те послушам, но не го направих. Случаят беше приключен. Върнах се в асансьора и още преди да бях натиснал копчето, той отвори вратата и ми каза да вляза, затова се върнах.

Изражението на Черил се промени.

— И какво стана после?

— Нищо. Той просто стоеше и ме зяпаше. Не бях сигурен дали ще ме удари, или ще се обади на Кайли да й каже какъв задник съм. И тогава той се обърна и тръгна към спалнята си. На половината път се спря и ми кимна да го последвам. Направих го.

— В спалнята му ли?

— През спалнята към банята. Отиде до шкафчето с лекарствата, извади шишенце хапчета, отвори го и изтръска едно в ръката си. След това извади още едно и още едно. Взря се в тях и за момент наистина си помислих, че ще ги пъхне в устата си, но той не го направи. Просто ги държеше в ръка, а след това бавно ги пусна в тоалетната едно по едно. После обърна и шишенцето и изсипа всички таблетки в тоалетната.

— О, Зак! — каза Черил и докосна с ръка брадичката си. — Това е невероятно. И какво стана после?

— Двамата просто стояхме и никой не каза нищо. Не знам колко време стояхме така, но беше доста. Не исках да го гледам, затова продължих да зяпам хапчетата, потънали на дъното на тоалетната чиния. Накрая вдигнах поглед към него и го попитах:

— Мислиш ли да пуснеш водата?

А той ме погледна с онези големи и тъжни кафяви очи и каза:

— Дай ми минутка, човече, става ли? Това не е толкова лесно, колкото изглежда.

След това ме сграбчи в мечешката си прегръдка, потупахме се по гърба, той пусна водата от казанчето и двамата се върнахме в спалнята, за да се обадим в център за лечение. Това беше първата ми интервенция, а вече си заслужих хилядарката. Мисля, че след като приключа работа като ченге, може да си окача една табелка и да си отворя частна практика.

— И какво ще пише на табелката? „Най-лошият терапевт на света“?

— Можете да критикувате колкото си искате, доктор Робинсън, но не можете да спорите с явните резултати.

— Прав си. Може би на табелката ти трябва да пише просто „Терапевтът, извадил най-голям късмет“.

— Може и да не съм получил класическо обучение, но трябва да се съгласиш, че имам някои безспорни качества — заявих аз.

— Бегло си спомням, че имаш такива, но ще ти се наложи да ми опресниш паметта — отвърна тя, взе ръката ми и ме издърпа от дивана.

— Знаеш ли? Мисля, че си права — казах аз, когато ме поведе към спалнята. — Тази вечер наистина съм „терапевтът, извадил най-голям късмет“.