Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Възмездие (59)

56.

— Tieni i tuoi amici vicino, ma i tuoi nemici più vicino — напомни Джо на Тереза, преди да я изпрати при Ема Фрай, за да й благодарят за проявената добрина.

Дръж приятелите си близо, а враговете си — още по-близо. С това Тереза можеше да се справи идеално. Но да й благодари? Искаше й се да сграбчи тази госпожа Фрай за гърлото и да й изкрещи: „Как си се добрала до дневника на мъртвия ми син?“.

Джо й даде изрични инструкции как да го изиграе:

— Просто бъди мила с нея. Помни, че повече мухи се ловят мед — напомни й той.

Тереза обичаше съпруга си, но всеки път, когато той й повтореше това „мухи се ловят с мед“, на нея й се искаше да му отвърне: „Ти така ли печелиш хората, Джо? С мед?“.

Тереза не се обади предварително, а просто пристигна пред къщата на Фрай. Жената едва не намокри гащите от изненада, когато отвори входната врата.

— Госпожо Салви! — възкликна Фрай, въпреки че двете никога не се бяха запознавали.

„Естествено, че ме познава — помисли си Тереза, — семейство Салви сме местните короновани особи на Хауърд Бийч“.

— Дойдох само за да ви благодаря. Като майка на майка — добави тя, като нарочно сподави глас.

Ема Фрай, разбира се, я покани в къщата си, предложи й кафе и я засипа с извинения, задето къщата й била толкова разхвърляна. Тереза на свой ред се извини, че се е появила, без да предупреди. Двете се сближиха почти като отдавна изгубени сестри.

След десет минути Тереза вече разполагаше с цялата информация.

— Е, как така тефтерът на моя Енцо се озова у вас? — попита привидно нехайно тя.

— Беше в стаята на моя син — отвърна Ема. — Решихме със съпруга ми да я освежим и тъкмо събирах всички стари неща на Гидън, когато намерих тефтера.

— Гидън — повтори Тереза. — Спомням си за едно момче на име Гидън, но не и за Гидън Фрай.

— О, първият ми съпруг, бащата на Гидън, почина преди две години. Бяхме собственици на цветарския магазин на булевард „Крос Бей“.

— Цветарски магазин „Крос Бей“? Много пъти съм поръчвала цветя от там.

— Знам — усмихна се Ема и направо разцъфна. — Аз съм тази, която взема поръчките по телефона.

— Колко е малък светът! — възкликна Тереза. — Сега се сещам кой е синът ви. Отначало името Фрай ме обърка.

— Сега съм омъжена повторно.

— Колко хубаво, че сте успели отново да откриете щастието толкова скоро след загубата — отбеляза Тереза.

— Не знаех, че синовете ни са били приятели в гимназията.

— Аз също. Но нали ги знаете какви са момчетата в тийнейджърска възраст, невинаги казват всичко на майките си.

„Ирландските момчета — може би. Но Енцо ми казваше всичко. Синовете ни никога не са били приятели. Никога!“

Тереза отпи миниатюрна глътка от кафето си.

— Това обяснява как дневникът на Енцо се е озовал в стаята на вашия син — каза тя на глас. — Момчетата вероятно са се размотавали заедно.

— Предполагам, че е така — сви рамене Ема.

— А какво прави Гидън сега?

— Добре е… — поколеба се Ема за момент.

— Казвате го, но звучите така, сякаш нещо не е наред — насърчи я Тереза.

— Не, не. Исках да кажа само, че ми се ще да го виждам по-често, но би било много грубо от моя страна да кажа нещо подобно на жена, която никога повече няма да види сина си. Съжалявам за загубата ви, госпожо Салви.

— Няма за какво да се извинявате. И моля ви, наричайте ме Тереза. Всички приятели ме наричат така. Сега обаче ми стана любопитно защо не можете да се виждате с Гидън. Той извън страната ли е?

— О, не. Гидън живее в Манхатън, но е толкова зает да спасява всички останали, че едва намира време да вдигне телефона на майка си.

— Значи е лекар? — полюбопитства Тереза.

— Де да беше! — отвърна Ема. — Тогава нямаше да се притеснявам чак толкова. Гидън работи като полицай към градската полиция на Ню Йорк. Работата му е много опасна, но той я обожава.

Ръката на Тереза потрепна и тя побърза да остави чашата с кафе, преди да я е изпуснала. Насили се да се усмихне.

— Винаги е хубаво да научиш, че от едно момче е излязло нещо. Ще ми се само да можех да видя същото да се случва и с моя Енцо, но все пак ви благодаря, че върнахте една малка частица от него на семейството му. Това е голяма утеха за всички нас.

Тереза се изправи, а усмивката продължаваше да стои като залепена за лицето й. Благодари на Ема за последен път и побърза да се изнесе от къщата.

Нямаше търпение да съобщи на Джо, че скапаното копеле, което беше държало дневника на Енцо през всичките тези години и най-вероятно беше убило сина им, сега е някакво си проклето ченге.